По пътя на силата

Небето беше обвито в червени и черни облаци, закриващи слънцето. Единствената светлина идваше точно от магията, която ги беше създала. Мрачна, вечно гладна и по своему жива. Търсеща още източници, от които да се подхрани. Назъбени светкавици минаваха като вени по тази подута маса, наречена небе. Земята под него беше напукана и мъртва. Единствените растения бяха пожълтели от отрова и дори зелените жилки по тях не лъхаха на свежест, а по-скоро на развала. Вятър подухваше и носеше със себе си отвратителна горещина, а след миг, пронизващ плътта студ, лъхащ на отворена гробница. Една самотна фигура, нарамила пътна раница, се разхождаше из тази адска пустош. Вайл отмести няколко паднали кичури от косата си и погледна към небето, където няколко огромни грабливи птици се рееха над него, чакайки с настървение да впият ноктите си в плътта му. Той освободи част от аурата си и летящите същества бързо се отдалечиха, осъзнавайки, че тази плячка не е по силите им. Цялата местност се бореше срещу него, по всевъзможни начини. Първите хищници го бяха нападнали едва преди два часа. Глутница огромни адски хрътки, надушили потенциално огощение. Пепелявите им отломки бяха останали далеч зад гърба му.
"Нищо чудно, че не успях да завладея тази област." - помисли си уморено императорът. - "Да поведеш войска тук е равносилно на пълен крах. Дори да дойда сам с гвардията си, пак няма да успея да обходя цялата местност и да я освободя от ноктите на демоничните създания, които я населяват. А дори да успея, остава другото..."
Той ходеше методично напред. Жаждата го изгаряше, но Вайл не смееше да отпие от водата в провизиите си все още. Незнаеше кога ще му се отдаде шанс да я презареди. Беше минал покрай едно малко поточе, но когато понечи да потопи пръста си в него, беше видял как едно листо от полу-изсъхнала върба пада в течащата вода и почернява на мига.
Ходенето се беше превърнало в един безкраен ад, но Вайл се чувстваше...щастлив. Чувстваше се като турист, едва ли не. Беше оставил кралството зад гърба си, всичките си грижи.
"Само да приключа с това...веднъж завинаги. И ще съм свободен." - повтаряше си той често.
Пред очите му се въздигна ръбат и скалист хълм. Червените камъни бяха добили формата на скелет на отдавна мъртъв звяр, под влиянието на ерозията и непрастанния вятър. Хълмът пресичаше пътя му. Вайл лесно можеше да го заобиколи, но знаеше, че трябва да го изкачи. Това и направи. Ръкавиците му се изтъркаха и скъсаха от ръбатата форма на скалите. Императорът не смееше да използва магия, под каквото и да е форма. Пестеше енергията си, щеше да му трябва след време. Катереше се нагоре и нагоре. Подбираше внимателно къде да се хване, но въпреки това на два пъти замалко да падне. Когато най-сетне се беше изкачил горе, се беше позадъхал леко. Той се махна ръкавиците и ги хвърли настрани. Пръстите му бяха разранени, но това беше съвсем дребна болка. Погледът му обхвана местността около него. Мъртва и враждебна, противопоставяща се на натрапници като него. В далечината се чу грохот и рев, твърде силен за да е на нещо по-малко от дракон. Императорът си позволи една малка усмивка и се приготви за още по-трудното слизане. Точно беше стигнал до ръба на пропастта, когато чу тих зов за помощ съвсем наблизо. Той замръзна и се вслуша внимателно. Тъкмо беше решил, че му се е сторило, когато пак го чу.
- Помощ! Някой...който и да е!
Беше женски глас. Изпълнен с подозрение и вдигнал магическите си защити, Вайл тръгна по посока на гласа. Идваше някъде наблизо, иззад следващата канара....

Вайл заобиколи канарата и стана свидетел на случка, излязла от някой приключенски роман. Едно момиче беше овързано на камъка зад нея, а три огромни същества, приличащи на смеска между костенурка и скалиста котка, се приближаваха към нея и точеха лиги. Момичето беше сравнително ниско, със симпатични и симетрични черти, дълга зеленикава коса и...две остри уши, изникващи от нея. "Елф" - осъзна Вайл. Елфката го видя и изкрещя:
- Моля ви, помогнете ми!
Съществата също го подушиха, защото се обърнаха към него и изръмжаха. Лицата им бяха отвратителни, набръчкани, с клюнове и остри зъби стърчащи от тях. Имаха и по два бивни, които довършваха картинката.
- Отвратително. - каза Вайл, погледна към момичето и я попита с неутрален тон. - Познаваш ли тази местност, момиче?
Тя май не разбра въпроса му, защото продължи да пищи нещо и да клати глава. Той сви рамене и й обърна гръб, като си тръгна по пътя.
- Нее! Моля ви! Познавам Хелгейт! Мога да ви опътя накъдето искате.
Вайл се закова на място и се усмихна леко. Едно от съществата се нахвърли срещу него, ръмжейки и орейки скалистата почва под краката си, пращайки множество отломки в пропаста, която беше едва на няколко метра от тях. Вайл с плавно движение извади черната си катана от ножницата на кръста си. Съществото така и не разбра кога главата му се отдели от тялото. Трупът му се загърчи и падна от скалата. Другите два звяра, освирепели допълнително от гледката на мъртвия си другар, се нахвърлиха срещу императорът. Той повдигна длан към тях и стисна юмрука си. Съществата полудяха и започнаха да се реват от болка, а в следващия миг бяха премазани от незнайна сила, превръщайки се в кайма. Дори здравите им черупки не ги бяха спасили. Елфката гледаше с огромни очи, изпълнени с ням ужас.
- Значи можеш да си ми водач? - поинтересува се Вайл, докато се приближаваше към нея и прескачаше кървавите остатъци. Той извади една кърпичка от джоба си и внимателно изтри кръвта от меча си.
- Н-не...Аз...
- Значи не можеш да ми помогнеш? - каза Вайл с досада.
- Имам карта...Освободете ме и ще ви я дам, заклевам се. - гласът й беше изпълнен с ужас от клането, на което беше станала свидетел.
Вайл отмести поглед от нея и погледна в краката й, където стоеше една разпорена пътна раница, почти двойник на неговата. Явно зверовете я бяха ръфали в търсене на предястие. От нея се подаваше един сгънат лист. Вайл клекна пред момичето и го издърпа. Беше карта, при това доста точна.
- Май намерих каквото ми трябваше...Е, сбогом.
- Не, не, моля ви. Аз съм отличен следотърсач и познавам ядливите растения и...не можете да ме оставите така! - каза накрая тя възмутено.
- Може пък и да си ми полезна. - той разряза с едно бързо движения въжетата, която я придържаха към скалата и я попита. - И кой все пак те беше овързал тук?
Момичето грабна раницата и се опита да го заобиколи и да избяга. Вайл я хвана за яката и я спря. Лицето на елфската девойка беше пребледняло. Вайл осъзна, че я е страх повече от него, отколкото от зверовете, които щяха да я изядат преди миг.

Момичето не млъкваше. Говореше вече всякаш с часове. А сега пък май му обясняваше лечебните свойства на едно миризливо листо, което беше откъснала от някакво дърво преди малко.
- Млъкни. - каза Вайл сигурно за десети път. - Виж, изобщо не ме интересува проклетото листо, момиче.
- Не съм момиче! На 48 години съм... - заянати се тя. - Въпреки че по елфските стандарти може да се каже, че съм почти дете. А и това не е листо, а...
- Без значение.
Елфката се нацупи и каза:
- Така и не ми каза името си, а аз ти казах моето. Можеш да ме наричаш Лелсиа, вместо момиче.
Императорът се позамисли малко и накрая каза:
- Аз съм Вайл.
Лелсиа се разсмя искрено.
- Глупости, Вайл е огромен и зъл демон, който управлява отвъд Маунт Феруинд. И е изключително грозен и жесток.
- В плът и кръв. А сега млъкни, досаждаш ми.
Елфката млъкна за малко, после пак продължи с глупостите си. Вайл я игнорира. Не му се занимаваше с идиотщини. Прясната рана на гърба му го жегна и той спря за малко, колкото да пийне глътка вода и да се огледа. Преди няколко часа бяха нападнати отново. Този път от ято подрастващи червени дракони, привлечени от мириса на кръв, оставен от костенурко-подобните същества, сразени на онази скала.
- Трябва да се сменят превръзките на гърба ти. - каза Лелсиа. - И раната да се намаже със смлян драконов зъб.
- Стигат ми толкова драконови зъби и нокти за днес.
Вайл се ядоса, никога не беше могъл да се изцери сам, дори със силите на Гоал'Хал...Така и не беше запомнил как беше регенирал пръста си тогава...
- Е, ок, когато пукнеш след няколко часа сам ще си си виновен.
Императорът въздъхна и се примири. Може пък тъпата малка елфка да беше права.
- Добре нека направим малка почивка.
Наближаваше целта си, в това беше сигурен. Още съвсем малко.
Намериха нещо като пещера, или по-скоро скална вдлъбнатина. Малко почивка нямаше да се отрази зле, въпреки че Вайл не чувстваше умора. Но острата болка в гърба му вече започна да го притеснява. Лелсиа се зае да смесва някакъв мехлем и го нанесе по одраскванията не съвсем нежно, отмъщавайки си по този начин за грубото и студено държане на спътника си. Но колкото и да се опитваше да го накара да изохка или да покаже какъвто и да е признак на болка, той не го направи.
- А сега трябва да поспиш час-два и ще си като нов. - каза тя като приключи. И Вайл се съгласи, малко сън на никой не се отразяваше зле.
Поне така си мислеше. Когато се събуди осъзна, че елфката я няма...Както и картата, багажите им и дори наметалото му. А раната на гърба му продължаваше да го прерязва от болка.
"Дано само не ме е намазала с някаква отрова." - помисли си той мрачно, докато изреждаше на ум хилядите начини, по които щеше да я измъчи преди да я убие, когато я намереше.

Вайл кихна. После още веднъж. Някой го споменаваше и то здраво(за всички вие заговорници...)
Императорът никога не беше бил в подобно затруднено положение. Хелгейт блокираше всякакви телепорти навътре и навън. Сега можеше да разчита само на краката си и на издръжливостта си. Дори да притежаваше нечовешки качества и сили, нямаше как да оживее още час, ако не пиеше вода. Тъпата елфка му беше взела провизиите. Той ходеше бавно напред, гордо изправил раменете си. Нямаше да си позволи да умре като слабак. Не и преди да е стигнал до Олтарите. Пред очите му играеха светлинки....Това там копие ли беше? Стрела? Стори му се, че видя Киба, а после и сестра му Калина, Дел му подаваше ръка с усмивка, казваше му, че му прощава. Кейтлин му говореше загрижено. Някой забиваше ножове в него...Плуваше някъде. Илюзия след илюзия, породени от жажда, но той продължаваше да крачи, без дори за миг да спре. Чуваше гласове, но му отне малко време да схване, че те не са илюзия.
- Спри се! Не ме ли чуваш?! Спри или ще те направим на кървав таралеж със стрелите си.
Вайл се закова. Бяха го заобградили. Двадесет или тридесет...хуманоидни същества. Приличаха на сатири, вместо ходила имаха копита, а на главите си рога. Лицата им бяха обрасли с брада. Бяха насочили към негово роговите си лъкове.
- Предаваш ли се?
Вайл се усмихна. Живи същества...Значи имаха вода.
- Предавам се. - каза той и вдигна ръцете си.

Завързаха ръцете му и го заведоха в някаква прохладна пещера, от чийто таван капеше вода. Дадоха му да пие. Никога не беше вкусвал нещо по-сладко. За негова огромна изненада оказа се, че не е единствения пленник. До него стоеше овързана Лелсиа, която го гледаше едва ли не гузно. Той й се ухили.
- Откъде идваш, човеко? И на къде си тръгнал? - започна да го разпитва единия сатир, но Вайл не му отговори. Напрегна мускулите си и скъса въжетата, които го придържаха. Съществата побързаха да го нападнат и измряха бързо, кой с премазана в стената глава, кой с извадено сърце. Преди да го вържат бяха взели "Черен грях" от него, но той си върна катаната от един паднал труп. Намери провизиите в единия ъгъл на пещерата и ги нарами. Картата също беше там. Той погледна към вързаната елфка и прочете в очите й безнадеждността. Беше го предала, не очакваше от него да я спаси. Но той го направи.
- Все още си ми нужна. - бяха кратките му думи, а в очите й прочете искрена благодарност. Беше си спечелил още един верен поданик.

Бяха минали три дни от тогава. Колкото по-навътре влизаха в Хелгейт, толкова повече трудности срещаха. Дни и нощи се преплитаха и в началото Вайл нямаше достатъчно доверие на Лелсиа и не спеше. Очакваше всеки момент елфката да се опита да избяга, но тя явно нямаше такива намерения. Оказа се, че наистина разбира от ядливи растения и съвсем бързо намери питейна вода, с която презаредиха провизиите си. Раната на гърба на императорът зарастна и когато той сподели този факт с Лелсиа, тя се възмути и отговори, че мехлема наистина е бил лечебен. Най-труден беше вторият ден, когато на пътя им застанаха два напълно пораснали дракона. Син и червен. Черен, за щастие, нямаше. Двете гущероподобни същества загинаха, но Вайл трябваше да изразходи още от енергията си, а имаше намерение да я пести. Но какво да се прави, никога плановете не вървяха по график. На следващата вечер стигнаха до целта си. Най-високият скален масив в Хелгейт и носещ името на местността, в която се намираше - маунт Хелгейт, се издигаше едва ли не до кървавите облаци. Широкия вход на пещерата ги приканваше да влезат, но когато Лелсиа понечи да го изперавари, Вайл каза:
- Ти чакай тук. Трябва да го направя сам.
Разчете неодобрението в жълтите й очи, но тя сви рамене и седна на един камък пред входа. Вайл поседя дълго пред пещерата и накрая влезе. Толкова дълго беше чакал този момент, целият беше изтръпнал от нетърпение. Веднъж завинаги...само да Го унищожеше щеше да е свободен. Цялото това мъчение щеше да свърши. Пещерата имаше много разклонения и коридори, но Вайл знаеше пътя наизуст. Вървя дълго, а спътници му бяха ято прилепи. Сталактити и сталгмити се редуваха и придаваха някаква странна мистична красота на цялата тази мрачна обстановка. Някъде в далечината се чуваше звука от падаща вода, сигурен знак, че по-навътре има подземен водопад. А императорът продължи да ходи напред и надоло, влизаше все по-навътре в сърцето на планината, усещаше как с всяка изминала крачка стига по-близко до целта си.
Когато най-сетне навлезе в една голяма зала, чийто покрив се криеше в сенките, той спря. Там, пред него, в центъра на залата се издигаше Олтарът. Черен и грубо оформен камък, безформен и все пак така ясно откроим. Обгърнат от черни енергии, жадни и по-мощни от всичко виждано на този свят. Нямаха равни. Това бяха те, старите богове, титаните, които бяха владели света в миналото. И искаха да го владеят и сега. Но не това привлече погледа на Вайл и не това го накара да зяпне като дете, на което му бяха взели близалката. В средата на този камък беше запечатана една фигура...Една болезнено позната фигура.
“Калина...Как е възможно?!”
Той се затича към Олтарът и се опита да го докосне, но енергиите го отблъснаха силно назад. Той се приземи на краката си и изкряща:
- Не! Защо нея?! Защо?! Не трябваше ли аз да съм вашата черупка? Не трябваше ли аз да...
“ВОЛЯТА ТИ Е ТВЪРДЕ СИЛНА!” - чу той отговорът в главата си, всякаш хиляди тромпети и гръмотевици се опитваха да пръснат черепа му на парченца. – “ЩЕШЕ ДА НИ СЕ ПРОТИВОПОСТАВИШ.”
Бяха го разбрали...Бяха разкрили целия му план...Шокът от това го накара да падне на колене. Не беше възможно...Всички тези години...Всички тези години, в които беше вършил толкова злини...беше карал всички да го мразят, беше търпял всичко това, беше се правил, че му харесва...Беше отблъсквал всеки от себе си, за да не се разколебае...Всичко това беше....напразно. Очите му се разшириха...Ако му бяха останали сълзи щеше да се разплаче, но те отдавна бяха пресъхнали в онзи ден, преди шест години....
Спомените се върнаха и го обсебиха.
To be continued…

Всичко беше започнало преди шест години, когато на трона на Шелтър седеше император Маркиус Долнпарт, благ старец, чиито съпруга и дъщеря бяха починали от тежка болест и единственото му семейство бяха четирите му внучета - Гибраел, Дел, Калина и Сарина. Гибраел, като най-голям, трябваше да наследи трона, но дотогава имаше много време. И четирите деца бяха олицетворение да добротата, бяха наследили чертите на майка си, невероятно красиви, притежаващи значителен талант в школите на магията и пътя на стоманата. Баща им беше неизвестен обаче, някои говореха, че е едно от божествата, влюбено до полуда в майка им. Но истината така и не беше излязла наяве.
Всичко това преминаваше пред очите на Вайл, мъката му се връщаше с двойна сила, когато изживяваше всичко отначало...
Преди шест години...В същата тази зала.

- Казах ви аз, че има съкровище. - подскачаше доволно пет-годишната Сарина и обикаляше около масивният олтар.
- Стой далече от това място! - каза й строго Гибраел и се намръщи. Имаше нещо...странно и неприветливо в този камък.
- Мисля, че е права, братко. - каза му Дел и се усмихна по неговия си начин - хитро и безрасъдно. - Има нещо скрито в тази скала и искам да разбера какво.
- Не мисля, че е разумно, Дред. - каза му Гибраел, използвайки прякора му.
Калина беше мълчала през цялото време, гледайки с тревога Олтарът.
- Предлагам да се махаме. - каза накрая тя и Гиб кимна, като се приближи да издърпа малката Сарина от опасната близост на камъка. И от тогава започна кошмара му. Беше осъзнал капана, но твърде късно. Този Олтар...беше зло. Първичното зло, запечатано от Новите богове, преди много време. И тук, в тази мрачна пещера, в Хелгейт, то чакаше жертва...Чакаше някой, който да обсеби и да използва за целите си. Старите богове не можеха да излезат изцяло от камъка, но част от тях...малка, но достатъчна част успя и се вряза в Гиб.
- Вайл! - изкрещя Дел.
- Гиб! - отвърна като негово ехо Калина.

Тогава бяха започнали кошмарите. Имаше чувство, че потъва надоло и надоло, във вечен океан, навсякъде тъмнина, мрак, който разяждаше душата му. Прелъстителни думи, приспивни песнички. Чувстваше се така...сънен. Искаше никога да не се събужда. Беше хубаво...беше приятно. Студено, адски студено, а той се беше свил и заспиваше. А после идваше уютна топлина, а той седеше и гледаше как снегът се сипе на парцали от прозореца...Толкова чувства...Заплетен възел от емоции. Трябваше да се измъкне, искаше да се освободи, усещаше, че прави нещо лошо, усещаше сълзите в очите си. Знаеше, че трябва да спре, но не можеше, не можеше да управлява тялото си. Чуваше гласове, зовяха го, викаха го, молеха му се. Защо?
Започна да плува нагоре...Беше най-трудното нещо, което беше правил през живота си. Плуваше нагоре и нагоре, слънцето не се виждаше, но той продължаваше. Гласовете станаха по-различими.
- Моля тя...Моля тя, върни брат ми! Кой си ти? - чуваше се уплашения глас. Познаваше този глас отнякъде. Спомените му бяха замъглени...Кой беше това? Няма значение, единственото нещо, което трябваше да направи, беше да плува нагоре.
- Проклет да си! Ще си платиш за това, кълна се в кръвта си! - беше млад момчешки глас.
"Дел" - осъзна той. Трябваше му много време да осъзнае този факт. - "Ядосан е. Кой го е ядосал?"
И тогава изплува на повърхността. Пое си въздъх, първата сладка глътка въздух от много време насам. И попадна в ада. Не се намираше в пещерата под Хелгейт. Намираше се в Черната цитадела, в онази кула, в която често си играеха четиримата. Но вече не бяха четирима. Сарина лежеше в локва кръв, същата кръв, която капеше сега от ръцете му. Дел се беше облегнал на стената и го гледаше с нечовешка омраза и страх, а Калина просто беше изчезнала.
- Ти ги уби! - промълви брат му. - Уби ги, пред очите ми. Със собствените си две ръце. Ще си платиш, заклевам се. Ще си платиш!
Плачеше, осъзна тогава петнадесетгодишния Вайл. От очите му капеха сълзи, на порои. Беше останал без глас. Цялият трепереше. Какво беше сторил? Защо?! И тогава го усети, черната енергия, която го беше завладяла се връщаше отново, искаше да го обсеби за пореден път.
- Махай се! Бягай, Дред! БЯГАЙ!
Дел го гледаше мълчаливо, изпълнен с омраза.
- Ако искаш някога да ми отмъстиш, трябва сега да оживееш! БЯГАЙ!
И той го направи. Скри се в близките сенки, но Вайл никога нямаше да забрави погледа и думите му преди да го направи.
- Срам ме е имам сходни черти с теб, братко.
Старите богове го заляха отново, опитаха се да го обсебят, да го удавят отново в черното мастилено море, но не успяха. В едно затънтено крайче на съзнанието си, той се окупира. Нека си мислеха, че е тяхна пионка. Щяха да си платят за това, което го бяха накарали да направи. И тогава изгради плана си за отмъщение. Щеше да прави зло, щеше да ги накара да си мислят, че е техен. Нямаше да допуска никой до себе си. Абсолютно никой, защото това щеше да разколебае волята му. Щеше да накара всички да го мразят, така никой нямаше да заподозре. Никой нямаше да го отклони от пътя му...А когато Олтара освободеше цялата си енергия и я внедреше в тялото му, той щеше да сложи край на мизерния си живот. Щеше да убие и тях и себе си, щеше най-сетне да изкупи всичките си бъдещи и минали грехова. Щеше да отиде при двете си сестри.
Така и направи. Шест години подлагаше хората на страдания, акумулираше гнева им, поглъщаше го и се смееше, но вътрешно усещаше тежестта на всяко едно дело. Беше оставил толкова деца без родители, толкова жени без съпрузите им. Беше убил дядо си и беше превзел трона. Беше унищожавал и клал наред, беше изградил империя на кръвта, беше направил трона си от човешки трупове. И най-лошото беше, че никой незнаеше за болката му. Никой не я разбираше. И тогава направи първата си грешка, довери цялата си история на един човек - на Найт. Не можеше да търпи да живее сам с болката си, искаше да я сподели на някой, да знае, че когато умре поне един човек щеше да знае цялата история. Може би тогава се беше разкрил на Старите богове...А после дойдоха и други хора...Кейтлин, първия човек успял да премине през защитите, които си беше вдигнал срещу целия свят. Елиа, която беше спечелила доверието му...Бяха малко, но бяха неговия лъч светлина. А Олтарът....силите в него....бяха го използвали от самото начало, бяха взели сестра му. Бяха го гледали отстрани, бяха се забавлявали. Беше донесъл толкова зло на света, мислейки си, че само така ще го спаси...А всичко е било напразно. За едното нищо.

Искаше му се да полудее, искаше му се да умре. Вайл се изправи и хвърли всичките си сили срещу Олтарът. Искаше да го разбие, да го унищожи, да спаси сестра си, която всякаш спеше, запечатана във вечния затвор. Не се беше променила за тези шест години, времето за нея беше спряло. Но всичките му усилия бяха напразни. Найт беше бил прав. Все още не беше достатъчно силен. Всичко беше напразно, беше мъчил толкова хора за едното нищо. А сега какво? След време Старите богове щяха да обсебят изцяло Калина и щяха да владеят света още веднъж, с много повече мрак и злини, отколкото той някога беше донасял на хората. А той нямаше как да се опълчи срещу тях. Притежаваше само малък процент от силата им, както и неговата собствена, и тази на Гоал'Хал.
"Трябва да убивам още...да паля и да изпепелявам. Ако сега си променя характера изцяло, всичко ще е загубено. Злините дават много повече свобода на действие, добрината винаги изисква отчет...Трябва да...Трябва да направя сърцето си още по-черно."
Той се изправи с мъка. Нямаше да се предаде. Щеше да вземе силите и на останалите Нови богове и щеше да се изправи срещу мрака. И тогава...Очите му загряха с невиждан гняв...Тогава щяха да си платят за всичко, за всичко, което му бяха причинили и за всичко, което го бяха накарали да направи.
Той им обърна гръб и си тръгна. Вече беше решил. Идваше нова ера на страдание за населението на Шелтър. Нова ера на мрак, която щеше да залее земите като огромна приливна вълна...Но след нея...след нея щеше да дойда утрото и новата надежда.
"Когато всичко това приключи ще изчезна." - реши той. - "Без мен светът ще е едно по-добро място."
Вън го чакаше Лелсиа, както и два черни дракона, които явно имаха намерение да се нахранят с елфката. При вида на изражението му, съществата отстъпиха две крачки назад и присвиха криле.
- А, транспортът ни е дошъл, колко услужливо. - каза той студено.

П.П> Браво Влад, страшно интересно стана! :>

» Енциклопедия на враговете