"Каляската на Бялата лейди"

Докато устните му бяха долепени до моите сърцето ми препускаше както никога преди. Всичко ми се замая. Когато ме придърпа и телата ни се полепиха, усетих колко перфектно си пасват. Лунната светлина огряваше лицата ни. Тогава Хав се отдръпна. Колебаеше се, и го усещах, по лицето му не се четеше и капка съжаление. Усмихнах се. Придърпах го към себе си и отново го целунах. Сега обаче аз си помислих, дали е правилно. Дали може да има някакво привличане или всичко е просто могия на пълнолунието.
По дяволите, не можех да спра. Освен ако той не ме бутнеше на страна, нямаше да се дръпна.

Хавиер трябваше да си признае, че се изненада, когато Елизабет вместо да го погледне обвинително, просто...продължи това, което бяха започнали. Тялото му изтръпна. По дяволите, не се бе чувствал така жив от доста време. Убийствата му носеха адреналин, който го възбуждаше и го караше да се чувства жив и безсмъртен, но това...тази целувка му действаше десет пъти по-силно. Специално тази част с въжбуждането...Хав си позволи да проникне в устата й с език и да вкуси нейният. Започваше да се забравя и да превръща романтичният миг в страстен. Бе на път да загуби себе си в тази целувка.

Сянката още един път напсува на ум неудобният клон на дървото, което си бе избрала за прикритие. После отново концентрира вниманието си към прозореца. Не бе очаквала да види точно, хм, това. Тези двамата май не бяха мишените му. Мишените му бяха убийци, а не влюбена двойка, каквито изглежда бяха тези младежи. Сянката се почувства неудобно, че наблюдава толкова интимна сцена, но трябваше да изчака още малко, за да се убеди, че не търси тях. Трябваше да убива тази вечер, но първо трябваше да се убеди, че е намерил правилните жертви.

Хавиер прокара езика си през устните ми и вплете неговият в моят собствен. Без да усетя кога е успял, той ме беше упрял плътно до стената и продължаваше да ме целува. Освен, че беше странна сцената беше и приятна. Нямах желание да свършва. Имах чувството, че са изминали само няколко мига от тази целувка.
Езиците ни отново се преплетоха. Единственото, което си мислех в момента беше "Не спирай, моля те." Знаех, че не може да ме чуе, но се надявах да го усеща. Да усеща, че искам още.
В този момент не ме интересуваше нищо друто.

"Прозореца." - чу Хав тихо и гузно напомняне в съзнанието си. Младият асасин не отрази думите. Страстта го беше погълнала. Осъзна, че отдавна бе искал да я целуне, но се беше колебал. Е, колебание вече нямаше. Усещаше, че не й е неприятно, всъщност собствената й страст изглежда бе не по-малка от неговата.
Виж, това го възбуди още повече. Осъзнаваше, че това може да е нередно, но пък той отдавна нямаше задръжки относно редно и нередно. Все пак бе асасин. И в момента знаеше какво иска. Странно бе, че откриваше в себе си неочаквана нежност. Ако беше някое друго момиче, сигурно вече щеше да е предприел по-груби методи, но сега се страхуваше да не я нарани и да не я разочарова. Той отдръпна съвсем леко лицето си и закова очи в нейните, после се наведе и я целуна по шията, докато продължаваше да изучава нежните линии на гърба и кръста й.
"Прозореца, кретен." - ехото от гласа на Лорда този път почти не се чу, толкова отдалече идваше. "Има някой там."

Усещах ръцете му как се плъзгат по тялото ми и беше...божествено. Можех цял живот да остана така в прегръдките му. Спусна целувките си на долу, по вратът ми и аз изтръпнах от удоволствие. Опрях главата си в стената и бях готова да умра в прегръдките му.
Тогава съвсем случайно обърнах поглед на страни и в дърветата видях сянка. Но не каква да е сянка, от дърво или листа, а сянка. Която имаше формата на човек. И беше насочила вниманието си към нас.
-Хав... - прошепнах съвсем тихо. - Навън има нещо. Наблюдава ни и не мисля, че е приятелки настроено! - той съвсем предвидливо не спря с целувките и обърна погледа си настрана незабелязано, за да види за какво говоря.

Хав погледна предпазливо през прозореца, като в същото време се бореше да възвърне хладнокръвието си, поне за малко. Успя, но не беше лесно. Очите му бързо откриха това, което Елизабет бе видяла. Там, измежду клоните на едно от дърветата пред странноприемницата, определено имаше някой, който явно ги наблюдаше. Хавиер се прокле, че не е усетил наблюдателят им по-рано, но не можеше да направи нищо по въпроса в момента. Сянката поседя още няколко секунди и после изчезна. Асасинът се отдръпна леко то Елизабет и я погледна в очите.
- Знаят, че сме в града и сигурно са пратили други асасини по петите ни. Това беше един от тях, но явно го...заблудихме неволно.
Тук той си позволи една от редките си усмивки. Не се чувстваше гузен за това, което се бе случило. По-скоро се чувстваше гузен за това, което щеше да се случи, ако не ги бяха прекъснали. И все още искаше да се случи. Той отмести поглед за малко настрани за да се успокои и после пак я погледна.
- Какво ще кажеш да половуваме малко тази вечер? - попита я Хав тихо, опитвайки се да изгони предателските мисли от главата си. Имаха да вършат работа.

Въздъхнах. Защо подяволите трябваше да виждам онова нещо, което ни наблюдаваше. Беше толкова по-лесно просто да седя със затворени очи. Но сега, след като го бях видяла и бях казала на Хав трябваше да си носа последствията.
- Какво ще кажеш да половуваме малко тази вечер? - попита ме той като ме гледаше. А аз просто не можех да отделя погледа си от него.
-Д-да, добре..]- казах заеквайки леко. Просто не можех да повярвам, че всичко това се беше случило. Не можех да повярвам също, че и така отчаяно желаех да продължи...

Хавиер осъзна, че миговете се сливат. В момента хич не му беше до мисията им, честно казано, но трябваше да я изпълнят. А и убиването щеше да му даде време за размисъл.
- Ще се наложи да работим по отделно, за да обхванем по-голям терен. Аз ще поразуча около имението на лорд Матиофорн, който отскоро започна да се занимава с търговия на пари и освен това е нашата мишена. Какво ще кажеш ти на свой ред да се "отбиеш" до онова заведение до парка, в който се срещахме? - попита я той.
Изтръпваше от самата мисъл да се отдели от нея, а какво остава за това да я прати на разузнава, което можеше да е опасно...Но тя беше асасин и негова ученичка. Не можеше да се държи с нея като с малко момиче. Беше талантлива, щеше да може да се опази.

Вече като-че-ли се бях стегнала до известна степен и можех да изпълнявам задачи. Точно тогава Хав даде идеята да се разделим. Той да отиде до имението на мишената ни, а аз до онова заведение, където подозирахме, че има банда "бодигарди". Нямах нищо против, мислех дори че сме успели да разсеем онази сянка, която очевадно беше по нашите пети.
Но ме гризеше от вътре да го оставя сам. Ръката му още беше ранена. Въпреки че знаех, че е прекрасен боец, че може да се справи дори само с една здрава ръка, пак не ми се искаше да го оставям.. Но се налагаше.
-Добре. - казах му и започнах да ровя в чантата си. Бързо се преоблякох в една рокличка, като дори не си направих труда да отида в банята или в някоя друга стая. Облеклото ми изглеждаше небрежно и от никъде не личеше камата, която бях наместила удобно в жартиера си.
-Да тръгваме.. - казах и го погледнах. Той понечи да каже нещо, но го прекъснах - Спокойно, помня пътя и съм въоръжена. Ще се справя! -
след което и двамата излезнахме и се разделихме.

Прибрах се след доста път, тъй като ми отне известно време докато обикалях по улиците. Някой би се попитал защо.. Ами защото беше възможно някой да ме следва и аз направих какво ли не за да остана извън обсега на евентуалният си преследвач.
Когато отключих вратата и влезнах доста задъхана в стаята нямаше никой. Хав изглежда още не се беше върнал от имението на лорд Матиофорн и сега ми оставаше само да чакам...

На Елизабет не й се наложи да чака дълго. Не след дълго вратата се отвори и Хавиер влезе в стаята. Като я видя една лека усмивка покри устните му и се задържа там няколко мига.
- Виждам, че бързо си се справила с твоята част от задачата. - поздрави я той и затвори вратата след себе си. После се приближи към нея и спря на крачка от нея. - Как мина? Някакви проблеми?
Хав не сваляше поглед от нея, но лицето си му оставаше безизразно. Все пак на Бет й се стори, че е някак си по-ведър от обичайното.

-Всъщност има едно нещо, което... Не може да се нарече точно проблем.. - казах сериозно и закрачих с нервни крачки в стаята. Накрая не издържах и просто седнох на леглото.
-Казах ти, че мисля че ни шпионират точно от онова заведение. То си е така де.. Докато шпионшрах ме.. хванаха. - изгледах виновно, но продължих да говоря със същият нервен тон. - Едно момче... С което се запознах още първият ден, е от бандата, които са наети да пазят мишената ни. Той ме хвана, докато подслушвах и не можах да чуя много. Той обаче е... любопитен така да се каже. Изглежда няма интерес от работата си и иска да ни е в помощ. Не знам до колко може да му се вярва, но не мисля че лъже...
В погледа ми се прочете тъга. Опасявах се от самото начало, че Хавиер ще се разочарова от това, че са ме хванали. Мисля, че така и стана. Не разбрах точно какво е, разочарование, тъга или се е замислил, но предполагах. Бях се провалила, малко или много.

- Радвам се, че си добре. - бяха думите му. - Този тип, за който говориш...Секунда.
Хав притвори очи.
"Може да разчитате на него." - отвърна му мрачен глас. Хавиер за първи път чуваше "Лорда" с този тон. Нещо май го беше разстроило.
"Тъжни сме, а?" - не успя да се сдържи Хав. А и не съжаляваше за задявката. Отговорът, който получи беше най-ужасяващото нещо, което можеше да очаква от това същество, обладало съзнанието му. Мълчание.
Елизабет забеляза, че Хав пребледнява за миг, после видимо възвърна самообладанието си.
- Можем да разчитаме на него.
Слънцето вече бе изгряло. Хавиер се загледа в прозореца. Мислите му препускаха диво, от колебание, до осъзнаване, от въпроси до незадоволителни отговори.
- Довечера довършваме мисията. После...ще му мислим.

/Свободно РП до идването на вечерта./

-Значи имаме време до довечера... - казах и се отпуснах на леглото. Топлото слънце напичаше през прозорците и в стаята скоро щеше да стане топло като в пещ. Въпреки това усещах напрежението, което се беше зародило в нас двамата от предната вечер.
-Мисля да... си взема душ. - станах от леглото и тръгнах към банята, като по пътя се разсъблякох и направих доста смешна пътечка от дрехи.
След 25-30 минути излезнах, вече освежена, увих се в една кърпа която имаше предназначението просто да покрива част от тялото ми, и пак се метнах на леглото. Сега трябваше да си починем добре преди да дойде вечерта.

По някое време, насред приятния сън, й се стори, че навън се завихря силна буря и вали проливен дъжд. Но това ни най-малко не смути дрямката й, дори й беше уютно вътре в стаята. Стори й се, че някой тихо й прошепва нещо, а после сънят отново я погълна.
Когато отвори очи, Елизабет разбра, че се е мръкнало. Хавиер я беше завил с завивката й за да не настине. В стаята бе тихо и мрачно. Прозорецът бе притворен, а от вън се чуваха отмерени капки, спомен от силната буря. Явно наистина бе валяло. В стаята при нея нямаше никой. След като запали близката свещ, тя откри на шкафа до леглото бележка, на която със ситен и леко ръбат шрифт бе написано:
"Напусни Делвион колкото можеш по-бързо. При изгрев слънце вече няма да е безопасно никъде в града. Можеш да разчиташ на онзи тип, за който ми каза. Поговорих с него, готов е да ти помогне."
Тук някъде имаше петна и доста задраскани думи. После следваше:
"Надявам се някога пак да те срещна.
Хавиер"

/Опиши действията си. Предприеми каквото решиш в тази ситуация./

Очите ми се разшириха от ужас в първият момент, но после започнах бавно да усмислям написаното. Може би щях да изпълня втората част от написаното и да намеря онова русо момче.. все му забравях името. Първото обаче, да напусна Делвион моментално и да оставя Хавиер, е това вече нямаше да стане. Прекалено много време мина, и не го бях виждала прекалено дълго, за да допусна това да стане отново и да живея в напрежение дали ще го видя утрешният ден.
На бързо се облякох и събрах няколкото дрехи, които бях разхвърляла из стаята. С раницата на гърба слезнах тичешком към изхода. Хав явно беше платил и не ми се наложи да се спирам на рецепцията. Сигурно толкова бързо съм изхвърчала, че имах чувството че всички ме гледат в гръб..

» Имението на лейди Катерина Маскес
» Покоите на лейди Силеста
» "Трапезата на Императора"
» "Старата котва"
» "Стълбата на величието"