Стомана в кадифе

Битката се водеше съвсем близо, на просторното поле пред Академията, но този хълм бе останал незасегнат. Крясъците, псувните и звуците от сблъсък на стомана в стомана бяха някак си далечни и мястото бе тихо и спокойно.
Кейтлин беше паднала в меката трева. Над нея се извисяваха вековни дървета и шарената сянка, която пускаха беше като завивка на момичето. Лицето й беше спокойно и някак си ангелско. Лекият ветрец караше един паднал на нослето й кичур да се трепти. Тя бавно отвори клепачи.

Помнех единствено,как дървото под краката ми се изкорени и паднах в небитието.
Е,сега бях на нещо като полянка,завита и слънцето ме огряваше до голяма степен.Стъписах се.Ококорих очи,изправих се рязко и ...

ПП-че:Влади,аз нямаше какво повече да вмъкна,понеже няма описание дали някой седи и ме гледа,дали ми е минала ръката и прочие..

/Неслучайно не съм написал./

...чу нещо различно от далечния грохот на битката. Беше като...мърморене. Недалече от мястото, където беше паднала, се простираше полянка, заобградена от същите тези дървета, под които Кейт се намираше в момента. От полянката, от време на време, струеше червено сияние, а мърмореното определено идваше от там. Думите не бяха ясно откроими, все едно десетина човека мърмореха под носа си нещо. Във въздуха се носеше усещането за магия, силна магия. Кейт почти осезаемо усещаше магическите капани, които бяха поставени около нея.

/Свободно РП, но ако се приближиш да разгледаш, остави на мен да опиша какво виждаш./

Станах и пооправих косата си,бях много сладка,като се събудех от сън.Изправих се с неописуема грация,безшумно тръгнах към светлинките.Къдриците ми се стелеха надолу по коремчето,по гърба.Ръката ме болеше,имаше капани около мен,явно,никой нямаше да ме остави ей така да се изнижа,но трябваше да видя до къде е бариерата,каква е и дали ще мога да я разруша по нянакъв начин,направих крачка и..

Станах и пооправих косата си,бях много сладка,като се събудех от сън.Изправих се с неописуема грация,безшумно тръгнах към светлинките.Къдриците ми се стелеха надолу по коремчето,по гърба.Ръката ме болеше,имаше капани около мен,явно,никой нямаше да ме остави ей така да се изнижа,но трябваше да видя до къде е бариерата,каква е и дали ще мога да я разруша по нянакъв начин,очите ми проблеснаха в кристално син нюанс от слънцето,огряващо перфектното ми тяло,снежно бялата кожа по лицето,устните ми,които бяха така нежни и вдъхваха някаква илюзия за топлота,нежност.. Направих крачка и..

...и пред погледа й се разкри странна гледка.
Тринадесет облечени в роби мъже бяха образували кръг на поляната. Тревата на поляната бе изпърлена и под краката им имаше само засъхнала кал. По същата тази кал бяха начертани множество завъртяни символи и руни. В центъра на кръга стоеше един загорял от слънцето мъж, облечен в царствени роби. Мъжете и жените около него мърмореха заклинание под носа си. Във въздуха пращеше мощна магия.
Но погледа й привлече друго. На един преобърнат камък, недалеч от тази странна група хора, небрежно беше седнал Вайл и гледаше с очакване към това, което подозрително много приличаше на ритуал.

-Вайл...-прошепнах името му.Очите ми се насълзиха.Какво правеше той тук?Какви бяха тези хора?Какво ставаше?!Нямаше значение,тръгнах към него въобще необмисляща нищо.Защо беше тук и това как се бях озовала тук беше...странно.Всички се биеха,но аз нямах огризения,защото той беше там...Всичко,което исках беше той да е добре.Лицето ми беше студено,дори слънчевите лъчи попиващи в кожата ми не можеха да го стоплят.

Тринадесетте мага не я забелязаха, мъжът в средата на ритуалния кръг също. Всъщност неговите очи бяха затворени и изглеждаше едва ли не заспал, но от време на време потръпваше. Но Вайл веднага я фокусира и изумрудените му очи се разшириха от изненада. Погледа му се спря на раната на ръката й и той рязко стана и я се озова до нея за миг от секундата. Докосна с пръсти импровизираната превръзка, която Кейт бе направила на ръката си и момичето усети как болката се изцежда постепенно, под хладния му допир. В очите му се четеше хаос от чувства - изненада, притеснение, гняв, объркване, дори може би страх. Чувства, които едва ли имаше намерение да покаже на който и да е. Лицето му беше застинало в безчувствена маска, обаче.
- Трябва да се махнеш от тук. - каза той тихо и я погледна в очите. - Незнам как ще се развият нещата, ако останеш...
Пустинните магове не им обръщаха никакво внимание, а продължаваха ритуала си.

Той премахна болката от ръката,изцери я.Прочетох хауса в очите му.Погледнах ритуала:
-Това за призоваването на Бога ли е?Сам ли си тук?Сега ли ще се биеш?Как си се озовал тук..?-хванах ръката му,която просто седеше на рамото ми,вплетох пръстите си между неговите.Погледнах го в очите и тревогата му така ясно прозираше под камуфлажа-Как могат да се развият нещата,любов моя?-погледнах го аз и последното изречение казах така хладнокръвно,сякаш не бях аз, а просто мое копие...

- Да сам съм. Пратих останалите по задачи. - Вайл знаеше, че се държи твърде загрижено, знаеше, че нарастващата му привързаност към Кейт може да е повече от пагубна. И все пак...така или иначе не му оставаше още много да постигне крайната си цел. Целта, за която бе пожертвал всичко, включително душата си, семейството си и още хиляди животи. Преди това да стане, искаше да запомни повече от това момиче, което така смело се бе появило в тронната му зала една вечер, преди всякаш толкова много време. Какво бе видял в нея? От толкова голям избор, защо нея? Много пъти се бе питал. Дали беше предизвикателния пламък в пленяващите й очи или може би невинното изражение на неземно красивото й лице? Можеше да изреди много причини. Трябваше да я изгони преди да е се е разколебал.
- Кейт, трябва да се махнеш. - повтори той и тона му прозвуча студено и твърдо. Беше му коствало немалко усилия да използва такъв тон срещу нея. - Тук единствено ще ми се пречкаш.
И тогава около тях се спусна невъзможно силна аура, все едно някакъв титан ги беше стиснал в юмрука си. Около султан Мах'Атал(човека, в средата на ритуалния кръг), витаеше странно сияние, което се засилваше с всеки миг. Вайл се усмихна криво, започваше се.

/Кейт, нека напомня, че от решението ти дали да останеш или да послушаш Вайл може да зависи много. Може да окажеш влияние в/у съдбата на Академията, победата или загубата на войната, живота на Вайл и твоят собствен. xD Надявам се избора да е лесен. /
Smirk

Знаех си,че това е призоваването на онзи Бог."Защо не се намесих по-рано...?"-цялата се разтреперих от силната аура,от студените му думи,от всичко това,което ставаше..
-Може би си мислиш,че ще ме отблъснеш толкова лесно от теб само с тези думи..само,които ти ми каза,за да не излагам на рискове живота си?Не,не е истина просто..Незнам,как ще ти го обесня и дали въобще ще мога,но единственото,което ще ти кажа е,че в момента ти си моето семейство и че нямам намерението да те загубя заради един тъпак с малко по-голяма аура и кич по себе си!Искам те жив Вайл,разбра ли ме...-говорех с разтреперан глас аз-искам само да се върнеш жив,както и в палатката ти,ти казах,няма да си го простя,ако не го направиш.А обещавам ти,когато видя скъпата ти Елия,ще ти я пратя по поръчка,виж ако не аз,поне тя няма да ти се пречка..!-пламъците в очите ми заиграха бурно при споменаването на името й..

Опиянен от аурата на Гоал'Хал, Вайл се ухили на думите на Кейтлин. Не беше възможно да ревнува, нали? Той я прегърна малко по-силно, отколкото имаше намерение, усети омайващия й аромат, както и трепета й, беше много разстроена от случващото се.
- Обещавам ти, че няма да умра. - пропешна той в ухото й. Нямаше да умре, знаеше го. Аурата витаеше във въздуха около тях, грубо осезаема и съвсем божествена. Вайл не се страхуваше от нея. Изпитваше само нетърпение да я присвои. - Добре, ако си толкова разтревожена, можеш да останеш, но при едно условие. Каквото и да стане, няма да се намесваш. Важно е да го запомниш. А колкото до Елиа...Не ме карай да ти напомням за Жерико. - в очите му проблясна трудно прикрит гняв.
Кейтлин носеше със себе си една специфична...аура, която Вайл можеше да разпознае навсякъде и по всичко, което е докосвала, или я е докосвало. Беше я усетил по Жерико и не можеше да го повярва, затова беше направил бърза мозъчна сонда на подчинения си, без той да разбере. Беше на косъм да го убие, но вместо това беше решил да загърби случая. Всеки си има тайните, беше си повтарял. А Кейтлин си има свободата да прави каквото си иска. Странно беше да мисли за някой по този начин.

-Направих го,не защото исках и не защото го обичам или съм влюбена в него.Но виж,за Елиа не съм сигурна.Ти живееш с нея,спиш с нея,учиш нея и тя ме копира,пробва се да ме имитира и е влюбена в теб...-завърших и казах с тих тон-Сега не е точното време за това.Обещавам...че няма да се намеся.-въздъхнах аз и впих устните си в неговите .За този сладък миг просто забравих,че сме във война..Когато се отделих от него пристъпих няколко крачки назад.Беше глупаво да седя и да гледам,докато Академията имаше нужда от мен-Но,като се замисля ще съм в полза на Академията...Тук няма,с какво да помогна..-на ум вметнах "естествено,само докато нещата вървят добре...",позле просто свих устни в чаровна усмивка,очите ми блестяха от меката слънчева светлина-Аз отивам на фронта...така да се каже.-засмях се сухо и смръщено се фръцнах в обратната посока..

Вайл я изпрати с поглед, после се обърна към Мах'Атал...Или по-скоро към Гоал'Хал. Тринадесетте заклинателя бяха изпопадали, душите им изтръгнати от телата им за да подхранят божеството, на което са се кланяли преживе. От султана не беше останало нищо освен тялото. Очите му светеха с ярък сребрист блясък, който го обгръщаше изцяло.
- Да призоват Гоал'Хал в плът и кръв...На мен ми прилича на грозен дърт султан.
Божеството посочи усмихнатия Вайл с пръст...

/Кейт можеш пак да пишеш в Огнен хаос, част II/

/Битката ще се реши така. Ще хвърля зарче. При четно число Вайл ще победи и ще изчезне някъде. При нечетно, тялото на Гоал'Хал ще бъде унищожено, но това няма да е краят...*колко загадъчно*/

The member 'Vlad' has done the following action : Зарче

'Въпрос на късмет' :
Стомана в кадифе De5

- Това е било бог...значи. - каза задъхано Вайл на обезглавения труп до себе си. После падна на колене, радвайки се, че няма кой да го види сега колко е велик. Очите му искряха диво, никога не беше имал подобно предизвикателство.
- Казах ли ти, че ще оживея. - изрече той на въздуха.
Около трупа на султана започна блести светлина. Вайл я гледаше без да е способен да направи нищо. Гледаше, докато тя се издигаше, отдалечаваше се от безжизнената черупка, в търсене не нещо по-подходящо. Лека и уморена усмивка покри устните на Императора, докато светлината го обграждаше и попиваше в него. Той повдигна дясната си ръка и видя как липсващото кутре зараства от само-себе си.
- На Дред ще му е гадно. - бяха последните му думи. Изумрудените му очи придобиха сребрист блясък.

» "Закалена Стомана"