Shelter World

Новата ера най-сетне е налице. А вие сте тези, които ще напишете нейната история.
 
ИндексИндекс  PortalPortal  КалендарКалендар  ГалерияГалерия  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ВходВход  

Share | 
 

 ЛТ by Vlad

Go down 
АвторСъобщение
Vlad
Главен Разказвач
Главен Разказвач
avatar

Libra Брой мнения : 4725
Join date : 22.05.2009
Age : 29
Местожителство : София / Червен бряг

Данни на персонажа
Име: Ризраел Клауд
Жизнени точки:
105/105  (105/105)

ПисанеЗаглавие: ЛТ by Vlad   Сря 28 Окт - 16:28

Реших да направя тази тема, в която от време на време, когато изровя някой от моите хиляди започнати и недовършени проекти, ще ги поствам тук. Колкото повече се замислят, толкова повече стигам до извода, че точно те са основата на този форум, по един или друг начин са развили до известна степен РП уменията ми(ако може да се наречат така изобщо).

Ето това стихче например, незнам дали съм го поствал някъде из този форум.

Битка



Слънцето изгря,
и с лъчите си полето то огря...
Шлемове блестят,
мечове искрят.
На север облаците се разстилат
и слънцето неуморно те закриват
и тих, леден дъжд започва да вали,
но кръвта продължава да кипи.
Стрели на залпове прелитат,
безброй мечти жестоко те разбиват.
Мечовете пеят свойта бойна песен,
коне и хора падат, като листа през късна есен.
Дъждовни капки, бисери от Рая,
смесват се в порой от кръв, предвещаващ Края.
Дъждът замира,
войната спира.
Облаците се разпръсват,
от вятъра, който тихичко повява,
жестокия и тъжен прилив на забрава...


Последната промяна е направена от Vlad на Вто 10 Авг - 19:08; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://worldofvile.bulgarianforum.net
fuck_you

avatar

Taurus Брой мнения : 577
Join date : 22.10.2009
Age : 23
Местожителство : Somewhere far...

Данни на персонажа
Име: Елизабет Джеймс
Жизнени точки:
60/60  (60/60)

ПисанеЗаглавие: Re: ЛТ by Vlad   Пон 2 Ное - 14:35

.... ;xx Arigtou Много ми харесва.. тъжно, лесно.. велико е : )
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://www.impulse.bg/user/Fashion_mimss
Райън Паркър

avatar

Capricorn Брой мнения : 60
Join date : 30.10.2009
Age : 24
Местожителство : My h0uSe ;]

Данни на персонажа
Име: Райън Паркър
Жизнени точки:
0/0  (0/0)

ПисанеЗаглавие: Re: ЛТ by Vlad   Пон 2 Ное - 14:40

Велика си в подмазването.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Karibdus
Разказвач
Разказвач
avatar

Virgo Брой мнения : 324
Join date : 01.06.2009
Age : 26
Местожителство : Metaland

Данни на персонажа
Име: DIO
Жизнени точки:
0/0  (0/0)

ПисанеЗаглавие: Re: ЛТ by Vlad   Пон 2 Ное - 14:48

А ти не ставаш :\

иначе Влад супер е !
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Vlad
Главен Разказвач
Главен Разказвач
avatar

Libra Брой мнения : 4725
Join date : 22.05.2009
Age : 29
Местожителство : София / Червен бряг

Данни на персонажа
Име: Ризраел Клауд
Жизнени точки:
105/105  (105/105)

ПисанеЗаглавие: Re: ЛТ by Vlad   Съб 28 Ное - 22:20

Радвам се, че ви е харесало. Smile
Ето още едно скромно разказче. Може да забележите, че името на главният герой е Гибраел, много често го използвам в ЛТ-то си, явно имам афинитет към него.


Немият бард



Подухваше лек, но много студен вятър. Колкото и кратки да бяха поривите му, те пронизваха до кокъла, дори отвъд. Гибраел така се беше навлекъл, с кожи, вълна и ледена стомана, че отстрани сигурно приличаше на лоена топка. Но никой не му се подиграваше, никой не му се смееше...всъщност никой не му обръщаше внимание. Нормално, предвид ситуацията. Всичките му бойни братя, всичките му другари споделяха една съдба. И в момента всички приличаха на лоени топки. Мълчанието беше оглушително. Студът и хапещият вятър избиваха всякакво желание за разговор. Гиб забелязваше подробностите, този навик отдавна се беше вградил в него, още преди години, когато все още можеше да чуе гласа си, когато пееше баладите си и разказваше приказките си в някой кралски двор, или пък в крайпътен хан, или дори около лагерния огън, който отблъскваше негостоприемния мрак на мразовитата нощ. Липсваха му тези времена, липсваха му до болка. Въпреки че ги беше загърбил за да не подкопаят решителността му, спомените за тях се връщаха неканени, като тази вечер, в която човек оставаше насаме с мислите си. Гиб въздъхна тихо, предизвиквайки облаче от топъл дъх около лицето си, и се опита да бръкне в джоба си, но дебелите и покрити с кожа вълнени ръкавици, само се заклещиха в тесния отвор, и ако можеше, Гибраел щеше да изругае. Вместо това стисна зъби и свали едната си ръкавица. Кожата му веднага се вкочани и посиня от студа. Той бързо извади от джоба си малкото и компактно тефтерче, едно перо и една полупразна мастилница. Със закъснение си спомни, че мастилото е замръзнало и го върна, заедно с перото, на мястото им. Надяна пак ръкавицата си, за да не рискува пръстите си срещу студа и разтвори малката книжка с кожени корици. Пред очите му, единственото, което се виждаше от лицето му, прикрито под дебелия шал, се разкриха ситните и елегантно изписани букви...творенията му, живота му. Гибраел беше бард и някога бе мислил, че това е единственото му призвание, но вече не беше толкова сигурен. Дългият меч на лявото му бедро, очуканият щит, прикрепен на гърба му, конусовидният шлем на глава му, бяха живи доказателства, опровергаващи това негово убеждение. Както и липсващият му език, отрязан по време на кратко пленничество. Бяха отнели гласа му, но все още можеше да пише, да твори и да се надява някога, когато тази война приключеше, да се завърне в Керинхол, да намери някой надарен бард или менесртел с меден глас и да му повери тефтера си.
Тихото скръцане и хрупане на снега, както и приглушеното подрънкване на стомана в стомана, беше за него сигурен знак, че смяната му свършва. Новият пост, едър като мечка мъж на име Брендвил, кимна на Гибраел и каза:
- При огъня студа не е така режещ, но нищо не може да се направи за проклетият вятър. Има останала и малко медовина.
Гиб се усмихна, въпреки че Брен нямаше как да забележи и му кимна благодарно.
Лагерният огън наистина предлагаше уют и топлина, а от какво повече имаше нужда един човек?
Гиб разтвори отново тефтера си и зачете, потъвайки в свойската прегръдка на спомените си и неусетно унасяйки се в сън.

Сутринта беше малко по-топла от обичайно. Толкова топла, че близо четиристотинте мъже от неголемия им отряд, можеха да си позволят да махнат горният пласт от облеклото си и да разкрият стоманените брони отдоло. Очукана и хлътнала стомана, украсена с полуизтрити гербове на знатните домове, на които собствениците й служеха. Или по-скоро оцветена със засъхнала кръв, от врагове и притежатели.
“32 рицари, 71 души тежка конница и останалото пехота.” – припомни си Гибраел. – “Малобройна група обречени мъже в сърцето на вражеската територия.”
Преди едва година, това щеше да му звучи поетично, дори щеше да го вдъхнови и същата вечер щеше да изпее цяла песен на бойните си другари, а те щяха да се смеят в лицето на неизбежната си гибел. Но сега му звучеше като груба и болезнена истина.
“В началото бяхме повече. Сто рицаря, триста души тежка конница, деветстотин пехотинци. Имахме си дори жрец, който ни благославяше преди битка и се грижеше за погребалните ритуали след такава, имахме цели пет церители, посветени в тайните на медицината и мистицизма, както и един боен маг, който беше загинал едва на третата битка.”
Беше си мислил, че магията му ще го спаси от стоманеният дъжд на вражеските стрели. Горкият глупак...Гиб беше измислил поема по случай този негов героичен  край, като беше пренебрегнал истината в полза на честта и достойнството. Публиката винаги обичаше героизма и никога не го наричаше с истинските му имена – глупост и безръсъдство.
“И той гордо изпъчил гърди пред вражеските орди,
и креснал с цяло гърло:
Жалки норди!
Безброй врагове той сразил,
и оставил водача им на гарваните, гнил.
Но безчет били враговете,
Без чест и без достойнство...”
И творението му продължаваше още дълго, но в момента Гиб беше готов да измисли нещо по-подходящо, свързано с приликата между мага и горския таралеж...или някой игленик.
Когато този поход беше едва в началото си, Гибраел беше бил скуайър на сир Мортис Грейфорд, възрастен, но все още здрав мъж, с горда осанка, ветеран от битката при нос Брекърмаунт. Сир Мортис беше бил строг, но добросърдечен човек. Взискателен, наистина, но велик войн. Не че това го беше спасило от масивната двуостра брадва, която беше разцепила щита му само с едно движение, нито пък от рогата на онова огромно, покрито със снежнобяла козина същество, което го беше изтърбушило. Враговете им често довеждаха такива със себе си, незнайно как общувайки с тях. Тези забравени от Боговете земи бяха обитавани от множество митични зверове, за които Гиб мислеше, че присъстват единствено в приказките за плашене на малките дечица. Сега немият бард знаеше от личен опит, че не само децата пищят от ужас, когато се стигне до момента, в който чудовището изяжда смелия рицар. Виждал беше с очите си как стегнати редици се прекършват и как безстрашни мъже тичат презглава при вида на оживелите приказки.
А сега той беше рицар. Преди да издъхне, сир Грейфорд го беше помазал в рицарство и му беше завещал земите си.
”Каза, че съм единственият син, който е имал.”
- Сир. – чу той до болка познат глас до себе си. Тайл се беше приближил до него и в очите му се четеше обичайното напрежение преди битка. Но нямаше и следа от страх в тях, въпреки че момчето едва ли се заблуждаваше, че щеше да оживее след днешната, неизбежна и най-вероятно последна битка. Никой нямаше да оцелее.
Защо все пак бяха изпратени в тази сурова ледена земя? Поради каква причина се водеха битките? Не беше за територия, това беше сигурно. Бяха пратени да намерят “Амулета на кралете”, легенда и мит, която най-вероятно не съществуваше. И все пак това бяха заповедите, а един войник се подчинява без да задава въпроси.
Тайл беше скуайъра му, младо момче, може би с пет години по-малко от Гиб. Беше строен младеж, с много бяла кожа, дълга светло-кестенява коса, и кафяви лешникови очи. Лицето му беше малко по-нежно и красиво, отколкото беше прието за един мъж, но над дясната си вежда имаше блед белег от вражески меч, отличителен знак, с който Тайл се гордееше, въпреки че беше достатъчно умен да не се хвали открито наляво-надясно. Все пак Гиб забелязваше, от време на време, леката му усмивка, когато прокарваше пръст по зарасналата рана.
“Време е.” – реши Гиб и кимна на скуайъра си, който му подаде ножницата с меча, провери дали каишките на бронята му са добре прикрепени и стегнати и накрая каза:
- Сир Крайхевън е събрал военния съвет.
Гибраел знаеше, че трябва да присъства и все пак не разбираше с какво може да помогне. Да даде съвет? Как? Да го напише? Въпреки че повечето рицари бяха от дребни благороднически домове, малцина от тях можеха да четат и да пишат. А и един бард не разбираше нищо от военна стратегия. И все пак отиде.
Шатрата беше голяма, но вътре беше претъпкано. Присъстваха всички от така нареченият им “военен съвет”. Гиб беше дошъл последен. Когато влезе, някои от останалите го поздравиха, други бяха твърде концентрирани над думите на сир Майкъл Крайхевън за да забележат тихото присъствие на немият бард.
Сир Гибраел Мълчаливия, така го наричаха, както преди го бяха наричали сир Гибраел Барда. Произлизаше от просто семейство на крепостни селяни, фамилията му не заслужаваше да се споменава.
Сир Крайхевън стоеше прав до походната масичка в средата на шатрата, напълно снаражен с тежките си черни доспехи, които го открояваха така ярко сред белотата на снега по време на битка. На гръдната му броня гордо се пъчеше герба на дома му – син орел в полет...Въпреки че в момента едното крило на хищната птица беше заличено от вражеската стомана, опитала се безброй пъти да пробие до сърцето под него. Някой ден можеше и да успее...днес например. И все пак водачът им изглеждаше представително и вдъхваше респект. Не беше едър като Брендвил Мечока, но беше висок и жилав...и майстор с двете си катани, чиито ефеси, с формата на орлови глави, с кристални очи, се подаваха над рамената му. Беше обръснал главата си, което беше грешка според Гиб. В този студ всичко, което можеше да притъпи малко вятъра, беше добре дошло.
- ... ще ни ударят фронтално. Разчитат на численото си превъзходство и единствено това ще им даде кураж. Срещу всеки един от нас, те разполагат с десет. А имат и снежни минотаври сред редиците си, а всички знаем на какво са способни тези проклети същества. Карл, Делмър, стройте хората си пред брега и се погрижете да потдържат строя независимо какво се изправи срещу тях. Няма на къде да бягат, това им кажете, и им го набийте в главите. Опрели сме гърбовете си в стената, образно казано, нека покажем на тези кучи синове какво значи да си войн на Империята!
Карл и Делмър кимнаха и увериха командира си, че ще се погрижат хората им да не се прекършат.
- Докато стената от копия удържа щурма, конните отряди ще атакуват по фланговете. Врагът ще го очаква, несъмнено, но това също е част от плана... – продължи Крайхевън и се огледа. Когато погледа му срещна този на Гибраел, той му кимна мрачно и допълни. – Сир Гибраел, вие ще поведете група от двадесет подбрани лично от вас мъже точно в сърцето на вражеската армия. Ще изчакате в засада да оголят тила си. Ваша единствена цел ще е да убиете главнокомандващите им. Ако свалите Гарт Грозния това ще всее истински хаос в редиците им. Хаос, достатъчен поне да изравни донякъде везните. Можем...можем да победим и да се махнем от тази прокълната земя.
Опита се да го каже уверено, но лъжата прозираше отдалече.
- С дисциплина и ред ще възтържествуваме. Всеки наш мъж струва колкото единадесет техни.
Много от присъстващите се разсмяха и нададоха възгласи. Гибраел замълча, разбира се.
”Няма да е лоша смърт.” – реши той. –  “Няма да е никак лоша, винаги съм искал това. Но ще има ли кой да възпее подвига ми?”

Бойното поле се намираше в една средно голяма долина, заобградена от извисяващи се заснежени хълмове, които щяха да предложат импровизиран завет от вечния вятър, по време на битката. Имаше два входа към тази долина. Единият беше блокиран от Вечния океан, по който след близо две седмици щяха да доплават транспортни гемии, на чиито платна щеше да е изобразен червения грифон на Империята. Оживееха ли след тази битка, Гиб и останалите щяха да се завърнат като герои по домовете си. Тази надежда изглеждаше наистина нищожна в момента, но щеше да умре последна. На скалистия бряг на океана, едва на двадесет метра от бушуващата вода, се бяха строили пехотинците. Близо триста мъже, въоръжени с високи щитове, две късия копия за хвърляне и едно по-дълго, пригодено за близък бой. Другият вход беше блокиран от вражеската войска, близо четири хиляди души, пристъпващи напред бавно и безредно. Въоръжението им беше разнообразно, но състоящо се предимно от кожени брони, подплатени тук-там с метални брънки, двуръки бронзови мечове и брадви, както за близък бой, така и за хвърляне, ловджийски лъкове и ножове. Потдържаха някакво бледо подобие на ред, но все пак се учеха през последните две години и ставаха все по-опасни с всяка следваща битка, била тя спечелена или не. Численото им превъзходство беше толкова осезаемо, че Гибраел усети как настръхва и го облива студена пот.
”Не, страхът реже по-дълбоко от меч!” – напомни си той. Трябваше да е храбър в последните си мигове. Но когато видя сред редиците на Гарт поне двадесет снежни минотаври, преглътна шумно. Роговете на на вражеската армия завиха предизвикателно и немият бард забеляза как Карл даваше сигнал на хората си да отговорят на предизвикателството. Вражеските редици бяха съставени предимно от пехота, но имаше и лека конница. Тежките конни войници на Империята се бяха прикрили зад два противоположни хълма и чакаха сигнала на Карл или Делмър, преди да се спуснат и да се врежат във фланговете на врага. Гибраел и хората му бяха окупирали най-далечното хълмче, което едва ги прикриваше. Чакаха в засада и вече се намираха зад тила на диваците, но моментът все още не беше узрял. Трябваше да изчакат хаосът на битката да залее долината, преди да дойде време за тяхната част...от която зависеше толкова много. Гибраел се обърна и изгледа мъжете зад себе си. Брендвил Мечока, сир Колин Галион, сир Мерин, сир Далос, Блекворс и брат му Данворс, и още...Тайл също беше там. Гиб беше възразил, но младият му скуайър не искаше и да чуе.
- Аз съм вашият скуайър, сир! А мястото на един скуайър е при рицаря, на когото служи! – това бяха думите му. И немият бард се беше съгласил.
Сега момчето седеше гордо изправено на седлото на Гарван, черния си жребец и гледаше предизвикателно. Но Гибраел забеляза притиснението му, ловко прикрито зад смелата маска на непукизъм, която беше навлекъл на лицето си. И тогава барда реши. Слизайки от Песен, белия си боен кон, той направи знак на Тайл да се приближи до него и да коленичи. Когато младежа го направи, Гибраел извади меча си и плавно го постави на едното рамо на скуайъра си. Чак тогава си спомни, че словото му е отнето...Заболя го, заболя го повече от обикновено, повече от тогава, когато искаше да изпее поредното си творение. Тайл се беше изчервил, чувствайки се виновен за неловката ситуация, но Брендвил пристъпи към тях и каза тихо, за да не ги издаде на враговете им, въпреки грохота на започналата битка и протяжния зов на бойните рогове:
- Пред богове и хора, сред приятели и врагове, помазвам теб, Тайл Ларсон. Вричам те да защитаваш невинните и онеправданите, да вдигаш меч срещу злото и мрака и да се къпеш в светлината.
Тук Гибраел премести меча си на другото рамо на Тайл, а Брен продължи:
- Изправи се, сир Тайл Ларсон... – тук Мечока погледна въпросително към немият бард, който му кимна сериозно. - ...от Стари порти.
Новопомазаният рицар се изправи и погледна с неверие Гибраел:
- Но, сир, това са вашите земи, не можете така да ги...
Немият бард просто поклати глава и потупа момчето по рамото. Това беше достатъчно, нямаше нужда от думи.
- Време е. – каза тихо сир Мерин и всички се качиха по конете. Гибраел вдигна щита пред себе си и пусна забралото на шлема си. На гърдите и очукания му щит беше изобразен герба му – черна арфа, със скъсани струни. Сам я беше изрисувал, използвайки тъмния сок на девичия бурен, който беше открил преди време. Прати една безмълвна молитва на Боговете и поведе хората си към пастта на смъртта. Така и не усети кога беше разтворил устата си в хриптящ и неестествен смях, гадните стържещи звуци, заменили някога прелестния му глас.

Диваците на Гарт Грозния така и не забелязаха малката им група. Кънтежът от копитата на конете им беше напълно приглушен от мекия сняг. Подковите им  бяха модифицирани с дълги шипове, които възпрепятстваха евентуално подхлъзване, което би било фатално. Но когато наближиха на двадесет метра от тила на вражеската войска, Брендвил изрева досущ като черният рунтав мечок, на който приличаше, а виковете на останалите също се включиха в хора. Гибраел ги водеше с няколко крачки и когато първият враг се обърна да види какво става, главата му се отдели от раменете, а от меча на барда потече тъмно-червена, почти черна кръв. Бронираните им бойни коне се врязаха в редиците на диваците като нож в буца масло. Гиб видя как Тайл заби пиката си в дивака пред себе си и после извади меча си. Една стрела прелетя покрай главата на немия бард и той се концентрира над това, което ставаше пред него. Другите можеха да се грижат за себе си. Меча му се вряза в рамото на втория вражески войник и от засилката мъжът прелетя близо два метра, преди да се срине мъртъв в снега. Гибраел не обичаше да убива, не намираше удоволствие в това, както много други. Но бойната ярост го заля. Виждаше всичко на забавен кадър. В далечината се чуха два поредни зова на рог и той осъзна, че тежката конница на Крайхевън вече беше влязла в битката. Въпреки че сражението не беше от голям мащаб, в никакъв случай не беше безкръвно. Стената от копия държеше все още и Гиб видя как леката конница на врага се размазва в нея. Тайл крещеше предизвикателни слова някъде от ляво, Бренд ръмжеше и се смееше зверски. Блекворс и Данворс се биехе рамо до рамо, сечейки си път към стрелците на диваците. Добра идея, но и безрасъдна, осъзна Гиб, когато една стрела се заби точно в лицето на Блекворс и го повали от коня му. Далеч пред себе си виждаше фигурата на Гарт. Трябваше да си пробият път до него някак си, но диваците бяха започнали да се окопитват от изненадата си и правеха всичко по силите си да преградят пътя им.
“Клеркхол мандерен” – чуваше той виковете им, изпълнени със страх, напрежение и предупреждение. Знаеше какво значат думите - “Рицарят на мълчанието”.
“Нека” – помисли си той разсеяно, докато тялото му се движеше автоматично – “Нека се страхуват, това ще затъпи мечовете им”. Песен забави ход постепенно. Гиб усети тъп удар в бедрото си и видя стърчащите от там сиви пера на стрела. Пренебрегна болката и продължи. Скъсяваше постепенно разстоянието към Гарт. Всякаш беше оглушал за крясъците и кънтежа на стомана в стомана, не...чуваше ги, но някак си различно. Приличаха му на песен, на тъжна и велика песен, изпълнена с жестокост и кръв. Започна да се смее безмълвно, издавайки тихи хриптежи. Имаше песен във всичко, никой не можеше да му отнеме това. Никой. Бойните му брята бяха изостанали, осъзна той. Или бяха мъртви. Жегна го тъга за младият Тайл, за едрият и груб, но добър по характер, Брендвил, но нямаше време за това. В далечината видя как срещу стената от копия налетяха снежните минотаври.
“Ще се прекършат, о Богове, не им позволявайте да се прекършат!”
Но се прекършиха. Видя как мъжете закрещяха и започнаха да отстъпват под напора на огромните бели зверове. От някъде продължаваше да се чува зова на рог.
Изведнъж усети, че пада. Разбра, че Песен е бил пронизан, било то със стрела, копие или меч, нямаше значение. Нямаше време да мисли за това. Земята се обърна и го удари в лицето.
“Поне е меко...като пухено легло...студено пухено легло. Само трябва да затворя очи.”
Но от него зависеше много. Дали го изправи дългът му, или помощта на Боговете, на които така силно се беше молил, не разбра. В момента, в който се задържа на краката си, срещу него налетяха трима диваци, двама с брадви, един с дълъг нож и щит от дърво и кожа. Гиб замахна и преряза лицето на първия, но брадвата на втория го перна през ребрата. Дебелата стомана на бронята го спаси от мигновено разполвяване. Бронза на брадвата се разби в бронята, но врага все пак беше успял да я пробие от силата на удара и Гибраел щеше да изкрещи, но вместо това от гърлото му излязоха задавени и хриптящи звуци на болка. Дивакът се опита да отстъпи, но беше поразен от меча на барда. Последният от диваците замахна към него с ловджийския си нож, но Гиб блокира с щита и го довърши с един бърз и плавен удар, образувайки кървава дъга с меча си. А после се огледа. Защо само трима? Та той беше в средата на вражеската армия...И тогава разбра. Едното крило на тежката империалска конница беше изпратена тук да му помага. Да спечели време. Той повдигна меча и закуцука към Гарт Грозния, който все още стоеше с гръб към него и даваше нареждания на войниците си, крещейки силно за да заглуши грохота около себе си. Кракът му пулсираше с нереална болка и оставаше зад себе си кървава диря.
“Губим!” – помисли си отчаяно немият бард и наистина, към минотаврите се бяха включили още диваци.
И тогава Гарт се обърна към него и го видя. Очите му се разшириха от изненада и Гибраел си спомни онази мрачна вечер, когато го бяха подложили на мъчения и се бяха опитвали да извлечат информация от него. Щяха да му счупят пръстите, да забият нажежени шипове в очите му, да обелят ноктите му, да слагат в раните сол, но Гарт просто се беше разсмял и беше помолил Гиб да му изпее някоя песен. А после беше наредил да отрежат езика му. “Щом не може да ни каже каквото искаме, няма да каже нищо повече.”
Мечът на рицаря на мълчанието се заби дълбоко в черепа на Гарт. Гиб усети съпротивлението на кост и плът, усети как по забралото на шлема му плисва кръв и изпита, дори за миг, истинско удовлетворение. Мечът на главатаря се беше забил в гърдите на Гиб, но това нямаше значение вече. Знаеше, че сигурно е късно. Макар че диваците загубиха водача си, все още оставаха минотаврите и другите зверове, които бяха довлекли със себе си. Той падна на колене и погледна към дълбокото синьо небе и една снежинка мина през решетката на забралото му и капна на бузата му. Беше направил всичко по силите си. Усети как някой го сграбчва за гърлото и го вдига нависоко. Един минотавър, по-едър от събратята си, с рог в едната ръка и гърлото на Гибраел в другата.
”Този рог...с него Гарт използваше минотаврите.”
Бардът се опита да вдигне меча си, но осъзна, че стоманата по някое време беше станала изключително тежка. Нямаше сили. Пред очите му започнаха да играят червени петънца и да се спуска черна завеса...
”Не...Не, представлението не е свършило, моля ви...само още един шанс, само още една песен...”
Меча се изхлузи от ръката му.

Странно, но краят не дойде. Хватката на съществото отпусна гърлото му и той падна на мекия сняг, безсилен като новородено коте. От гърдите на огромното същество стърчеще копие, от чието острие капеше гъста черна кръв.
”Тайл?”
Гиб отвори уста и се опита да каже нещо, да призове младият си скуайър, не...рицар, но нищо не излезе от устните му.
Но момчето само дойде. Едната му ръка висеше отпусната, беше загубил някъде шлема си и от челото му течеше кръв, но раната изглежда беше повърхностна.
Гиб протегна разтрепераната си ръка към падналия в краката на минотавъра рог и Тайл го вдигна и го счупи на коляното си. В далечината се чу мощен рев.
“Минотаврите...”
- Сир, раните ви...Няма...Не, не са фатални.
Гибраел усети благородната лъжа и се усмихна, но миг по-късно се разкашля и блъвна кръв. Странно, всякаш битката се водеше около тях. Струваше ли му се или минотаври и облечени в ризници мъже се бяха обединили срещу дивашката орда? Цяло усилие беше да вдигне ръката си и да потупа бронята си. Тайл явно помисли, че бронята притиска гърдите му и го задушава, затова откопча кожените каишки и махна нагръдника. Гиб беше пъхнал подвързания с кожа тефтер там и Тайл го вдигна.
- Ще се погрижа, сир. И за вас ще се погрижа, само не...
От там насетне думите спряха да имат значение. Гиб затвори очи и потъна в мрака. Чувстваше се лек като перце. Летеше, летеше към столицата, към Керинхол. Там, по улиците минаваше процесия от рицари, а деца и жени хвърляха цветя пред копитата на конете им...А музиката...Имаше музика навсякъде! Изпълваше града с цвят и радост. Имаше и пиршество в чест на завърналите се герои...и той беше там, усмихваше се и тогава...отвори уста и запя. Гласът му беше като дар от Боговете и дори лицата на най-калените мъже се размекваха в тъжни усмивки, а жените открито плачеха. Пееше, за пръв от толкова време...чу гласа си.
Намериха го доста по-късно, с Тайл неотлъчно до него, по средата на бойното поле. Лицето му беше застинало в усмивка, а сълзите на щастието бяха замръзнали по бузите му.


Последната промяна е направена от Vlad на Вто 27 Фев - 16:43; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://worldofvile.bulgarianforum.net
Vlad
Главен Разказвач
Главен Разказвач
avatar

Libra Брой мнения : 4725
Join date : 22.05.2009
Age : 29
Местожителство : София / Червен бряг

Данни на персонажа
Име: Ризраел Клауд
Жизнени точки:
105/105  (105/105)

ПисанеЗаглавие: Re: ЛТ by Vlad   Съб 12 Юни - 0:26

Тишина

В светлината танцува тишина,
сенки, деца на пламъка от свещ,
отражение на мрака в нечия душа,
образуват те невидим скреж.

Снежни парцали отвъд запотеното стъкло,
мрак обгърнат във плащ от топлина,
бегъл знак за съществуващото зло,
родено с гасненето на свещта.

Прохладен вятър в есента,
породен от извор на страдание,
насред купол от падащи листа,
символ на мъртво обещание.

Тишина е верният приятел,
съгласен с теб по всички времена,
не би могъл да предател,
този, който ти говори с тишина.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://worldofvile.bulgarianforum.net
Кай

avatar

Scorpio Брой мнения : 1040
Join date : 26.08.2009
Age : 21

Данни на персонажа
Име: Кай
Жизнени точки:
35/35  (35/35)

ПисанеЗаглавие: Re: ЛТ by Vlad   Съб 12 Юни - 8:47

Браво! Какво те накара да го напишеш?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Vlad
Главен Разказвач
Главен Разказвач
avatar

Libra Брой мнения : 4725
Join date : 22.05.2009
Age : 29
Местожителство : София / Червен бряг

Данни на персонажа
Име: Ризраел Клауд
Жизнени точки:
105/105  (105/105)

ПисанеЗаглавие: Re: ЛТ by Vlad   Съб 12 Юни - 20:38

Знам ли. Просто реших, че трябва. Радвам се, че ти харесва. Вдъхнови ме мисълта - "Истински приятел е този, с който дори мълчанието е приятно."
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://worldofvile.bulgarianforum.net
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: ЛТ by Vlad   

Върнете се в началото Go down
 
ЛТ by Vlad
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Shelter World :: Лаф зона :: Лично творчество-
Идете на: