Стаята на Айви

Айви не се изненада от реакцията на Ледения беше я очаквала. Но за нея нямаше значение. Отпусна размекнатото си тяло в ръцете му без да се съпротивлява.
- Ще те изцеря, не ме интересува кой си. Уморена съм.
Повдигна ръката си, изля разкъсана и хаотична дух енергия към раните на Аои не се замисляше дали ще му останат белези или не. Някой се стопиха, други се виждаха. Всичките му отиваха.
-И сега какво? - попита с безразличие тя.

Аои вече не чувстваше стъклата в юмрука си, не го стягаха разрезите по дланта му. Колко удобно да имаш такова нещо около себе си - изцяло избягваш досадното, дълго зарастване в действителност. Аои пусна врата й. Беше мръсен, не обичаше да седи мръсен дълго време. Той потопи тялото си във ваната. Кръвта и саждите започнаха да се отмиват, а той да се чувства по-свеж. Погледна дланите си. Както очакваше - имаше два белега, от това, което сам си беше причинил. Не го интересуваше особено. Бяха малки, тънки. Ако човек не знаеше, че са бележи - нямаше и да разбере, че са.
Айви и Аои стояха така известно време без да си продумат. Асасинът вече беше чист, а водата отвратително мръсна. Той излезе от ваната, хвана една чиста хавлия и започна да се подсушава ходейки към стаята. Там той прерови гардероба и намери един дълъг сив панталон. Стана му. За очудването на Аои имаше и кубинки, които не мислеше, че ще са му по мярка, но в момента, в който ги обу разбра, че е сгрешил. "Колко странно" - помисли си той. Аои легна на леглото кръстосвайки ръце зад тила си.

Айви излиезе от кирливата вода, която Ледения беше оставил след себе си. Поля се с една кана чиста вода, за да отмие миризмата му и саждите. С втора кана, обля косата си, впръска малко аромат на момини сълзи, който беше намерила до огледалото. Протегна се и взе кремавата рокля, която бе намерила по-рано в гардероба си. Влезе в стаята си и го видя легнал на леглото. На краката му тежаха черни кубинки, едната му пета отпусната върху кадифената кувертюрата. Побесня. Приближи спокойно към него, и със всичка сила замахна, за да свали крака му от леглото си.
- Може и да не е вече мое, но не си бил поканен тук. Кажи ми името си.

- Акума Аои.
Асасинът видя, че тя се опитва да избута крака му от леглото й. Помогна й в начинанието като сам го свали. Той надигна тялото си и го приближи до нейното. С бързо движение я хвана за шията и натиска сънната артерия. Айви изгуби съзнание в ръцете му. Аои я вдигна на ръце и излезе от стята. Време беше вече да се прибира към Академията. Изпитваше желание да накара Даниел да подобри ръкопашният му бой. Така можеше да му подуе малко физиономията на този зеленоок хищник.

Отново беше тук. Прекраснта и среднощна стая. Сега всичко се къпеше в меката оранжева светлина на умиращото слънце. Айви погали тъмновиолетовата кувертюра и легна леглото в очакване на новини от Вайл.

Вайл - 35.

Императорът се забави, но Айви откри в един от красиво резбованите шкафове няколко книги, които дори да не бяха изключително интересни, предлагаха някакво занимание. По някое време прислугата и донесе нови блюда с храна и питиета.
На вратата се почука някъде около полунощ. Кръглата луна хвърляше меката си светлина и обгръщаше стаята неволно в приказните си обятия. Нямаше нужда от запалени свещи, тъй като беше пълнолуние, а завесите бяха дръпнати.

Вайл подтисна прозявката си. Не очакваше толкова много посетители днес. Толкова много новини от Изтока, повечето от които обезпокоителни...Усещаше умората си някак далечно, все едно беше нечия друга. Почука на вратата два пъти и изчака за позволение да влезе или да му се отвори. Можеше и да се намира в собствения си замък, но личните покои си бяха светая светих, за този, а в случая - тази, която ги обитаваше. Любопитството му продължаваше да го мъчи. Каква ли услуга щеше да иска АЙви от него?

Айви се беше потопила в една от книгите, огато чу кротното почукване на вратата. изненада се от тази любезност и се усмихна на себе си. Косата и беше все още мокра от ваната. Беше облечена в тънка ленена нощница, която намери в гардероба. Чувстваше се като у дома си и не си направи труда да променя нищо във външния си вид. Стана и отвори вратата.
Пред нея стоеше вайл. Лицето му беше уморено, но все пак беше дошъл. Айви го погледна в очите и се отмести от вратата, за да му направи път да влезе. Осъзна, че единственото място за сядане в стаята беше леглото...и малктата табуретка пред огледалото.

Вайл - 36.

Вайл влезе, като не пропусне да забележи тънката нощничка, която Айви беше облякла. Лена по-скоро намекваше за нещо, отколкото да го прикриваше. Той се постара да отмести поглед, за да не му дойдат някои предателски мисли в главата. Беше загубила гласа си, но все пак можеха да контактуват лесно, спомни си той. И вместо да заговори, Вайл се протегна и докосна съзнанието й чрез Дух енергия. Някак си му се струваше нередно той да говори, докато тя не можеше.
"Извинявай за закъснението." - каза й той телепатично и огледа стаята и се приближи към леглото, сядайки на него, поради липсата на друга мебел, която да използва. Доста нахално действие, осъзна той, но не му се сядаше на столчето пред огледалото. - "Надявам се, не ти е било чак толкова скучно."
Нарочно не подхванaa по същество, изчакваше тя да му каже от как има нужда, когато реши, че е време.

Айви усети присъствието на Вайл в съзнанието си. Не владееше телепатия, но чу ясно гласа му в главата си. Приближи се и седна до него на леглото. Не можеше да се стърпи. Изборът беше негов. Явно мислите в главата му бяха като нейните - не съвсем чисти.
Макар и да чуваше гласът му ясно, тя не владееше телепатия и не можеше да му отвърне. Протегна се назад без да откъсва поглед от него и взе молив и хартия.

Искам да ти отговоря, но не мога. Трябва да ме научиш. Не мога да се върна при Грей. Попаднах в капан, от който ме е срам. Приеми го като услуга.

Подаде му скицника, на който беше рисувала преди малко. Не се притесни, от факта, че собственото му лице го гледаше от страницата над буквите.

Вайл - 36.

Вайл неволно се ухили като дете като видя портрета си, който беше доста сполучлив. Прочете думите й над него и кимна.
„Ще те водя.” – каза й той мислено и протегна длан, докосвайки нейната. Така и не помисли над факта, че тези дни наистина се изжияваше като Майстор в Академията. Физическият контакт не винаги беше задължителен, но помагаше. Айви усети как силен порив на Дух енергия се влива в нея и за миг почти загуби съзнание, но реката от магия изтъня рязко и се превърна в плитко поточе. Усети присъствието на императора силно, всякаш беше влязъл в нея и за миг си помисли, че е използвал "вселяване", но не беше точно това. Присъствието му беше мрачно и студено, но и покровителско, както и внимателно да не я нарани отново. Сякаш се намираха в някаква алтернативна вселена, като предишните пъти, но в същото време седяха на леглото й.
"Извинявай за това." - чу тя гласът му. - "Не съм от най-деликатните. Опитай се да се свържеш с мен, както аз направих с теб. Прати потоци Дух енергия към мен и добави в тях думи и мисли. Пробвай, а аз ще те напътствам."

/Свободно РП. Можеш ако искаш да опишеш успеха си. Отдай се на фантазията си. Smile

/

Айви се отпусна в ръцете на Вайл. Беше изненадана от силното чувство на заклила, което лъхаше от дух енергията му. Мощността на потока я хвана неподготвена. Цялото и тяло се стегна от инстинкта да предпази мислите си. Те бяха мястото, което не беше споделяла никога, нейната обител и и най-голяма тайна. Ръката и се губеше в тази на императора. Стискаше очи, за да не издаде уплахата си. Нямаше представа какво се случва с тялото и в момента.
Не знаеше как да предаде конкретна мисъл без да издаде всички. В главата и беше хаос. Накрая се съсредоточи върху най-красивото нещо, което някога беше виждала - тази стая. Представи си лунната светлина, отблясъците, които хвърляше полюлея, кадифената полунощ на леглото. Беше толкова меко и удобно. Искаше да го запази за себе си за винаги. Когато мисълта изникна в съзнанието и, тя се опита да я зарови. Ако Вайл решеше, че това може да е втората услуга, всичко пропадаше. Колкото и красиво да беше леглото, не си струваше близостта и с Императора.
Отново извика образа на цялата стая в съзнанието си. Облече го в дух енергия и се опита да го влее в съзнанието на Ваил. Ако това успееше щеше да пробва и с думи. Постепенно усети как енергията се откъсва от съзнанието и се отдалечава. Бавно и болезнено картината на призрачната стая се оттегли от нея и оттенъка на дух енергията, която я обгръщаше беше промененсе промени. Отново зеленикъв, но по-сурово, по-студено зелено. Явно това беше енергията на Вайл. Айви искаше да погледне лицето му, за да разбере дали е получил посланието и, но реши да открие итината по по-сложния начин. Прати още енергия, търсейки съзнанието му. Енергията се луташе из празнота доста дълго време. Толкова дълго, че Айви се стресна да не би да я е изляла в някое неземно измерение както при урока за Вселяването. Тогава същия този мъж я беше спасил от паниката. А сега какво щеше да открие в мрачните гълбини между световете, той беше тук?! Повече мрак? Не, подтисна паниката и продължи да го търси.
Когато го намери образът му стоеше легнал на леглото. Лицето - му осветено от лунната светлина, беше усмихнато. Гледаше луната и се наслаждаваше на нощта. Явно се наслаждаваше на собствената и представа за стаята. Айви прати мисъл:
"За какво ми е глас, когато в главата ми всичко е по-ярко и по-достъпно?"
Искаше да види как това пътуване изглежда в реалния свят преди Вайл да е отговорил и да е залял съзнанието и с други картини. Отвори рязко очи и го погледна. Беше на леглото както преди. Взираше се в лицето й и стискаше ръката и. Пръстите им бяха преплетени, но нито една друга част от телата им не се докосваше, за сега. Лека усмивка затанцува по устните му. Явно се беше справила.
Зарадва се до толкова, че не се здържа и изстреля мисловен въпрос:
"Само заради услугите ли си тук сега? Само заради тях ли получих тази вълшебна стая?"
Сърцето и биеше бясно. Имаше чъвството, че обичайният корсет и липсва, сякаш той беше нещото, което го държеше да не изхвръкне от гърдите и. Тънката нощница нямаше да свърши работа, ако се стигнеше до там.
Ичведнъж се почувства женствена и уязвима. Последният път, когато това стана беше на Бала. Очите и се напълника със сълзи неволно. Съзнанието и се отприщи и тя загуби контрол над мислите и емоциите си. Всичко, което беше крила се изля. Разочарованието, самотата, трепетите, желанието и да отмъсти, нуждата от закрила, която се мразеше, че изпитва. Всичко се разби в мислите на Ваил, а сълзите не спираха и ръката и стискаше неговота до болка.

Вайл - 37.

Емоциите които го заляха бяха толкова много...и всепоглъщащи. Беше решил, че той е най-самотният човек на света, но сега започна да се колебае в това свое убеждение. Той нямаше никой на света, беше убил семейството си, оставил беше единствено брат си, който го мразеше повече от всичко на света. Имаше много почитатели, но не позволяваше на никой да го доближи, а имаше десетки хиляди повече врагове. Единственият приятел, който имаше и на който беше разкрил миналото си беше Найт. Единствения човек, на който можеше да се довери. Но дори едрият рицар не можеше да смъкне дори малко от товара му, това което трябваше да направи, и вече правеше от години, беше единствено негово проклятие. На Елиа също беше започнал да разкрива мрачни кътчета от душата си, но ученичката му често опъваше нервите му с опърничевостта си.
И все пак сега, когато пороят от емоции го заля, той осъзна, че както винаги е поставял себе си на пиедестал. Беше си мислил, че е по-висш от всички други, дори в мъката си. Но не винаги беше прав.
След миг вече я беше прегърнал, притискайки я към себе си, незнаеше как да й покаже, че я разбира. Незнаеше как да й помогне. Почувства се безсилен, усещане, което беше изпитвал само веднъж - пред олтарът на старите богове.
- Не намесвай услугите в това. - прошепна й той тихо, после се отдръпна леко и изтри сълзите, които бяха покрили лицето й с неприсъща за него нежност. Чак се уплаши от това свое действие. Чувстваше тялото й толкова близо до неговото, че усещаше струящата от нея топлина, което примесено с другите емоции, които все още усещаше от допира си с нея, му действаха странно. Изпита желание да я утеши, но по друг начин, по начин, който можеше. В думите не го биваше...Мисълта беше толкова привлекателна и толкова егоистично неправилна, че той се отдръпна от Айви, за да не усети подмолното му желание. В момента бяха свързани с Дух енергия и тайни не можеше да се пазят и той се зачуди дали да не прекъсне връзката. Но не можеше, а и не искаше да я остави пак сама с мъката си. Затова я погледна в очите и каза:
- Дори да не беше споменала за услугите, пак щях да дойда.
Тона му беше сериозен и честен, не го казваше само за да я успокои. За миг изпита желание също да й разкрие душата си, да знае, че още един човек знае всичко, но не го направи. Не искаше да обременява момичето още повече, като добави и собствения си товар върху раменете й.

/Получаваш умението, както и 15 Опит, 10 Магия/

До мига, в който Вайл я притисня към себе си Айви дори не подозираше, че има нужда от физически контакт. Цялото и тяло крещеше за допира. Топлината му се разливаше по кожата и. Така нежно избърса сълзите и, а опсле се отдръпна. Връзката в съзнанията им и подсказа, че го е направил от любезност, за да не се натрапва. Истината беше, че тя копнееше за близост и нямаше намерение да го остави да се дръпне. Притисна се отново в прегръдката и облегна глава на рамото му. Устните и лекичко докосваха кожата на врата му.
Никога не съм милила, че ми дължиш нещо. Направих каквото смятах за редно. Не съм те спасявала със задна мисъл. Провери ако не вярваш.
Последното беше казано почти закачливо, но сега не и беше до шеги. Съвсем съзнателно тя изпрати картина към него, която се беше въртяла в главата и от урока по Вселяване. Намираха се там, между измеренията, а арогантността беше заменена с истинската и, според някой, крехка същност. Отново беше опряла ръка на гърдите му, а бедрата им плътно долепени. В сегашния образ, обаче той беше себе си – черна коса, изумрудени очи, и ръцете му стояха отпуснати. Не я докосваха. Тук реалността се преплитеше с фантазия. Вайл се наведе напред и я целуна, нежно, но дълбоко. Хубава представа беше.
Айви нямаше да го целуне. Не беше агресивна. Беше непоклатима в убеждението си, колкото и малко опит да имаше, че мъжете са силни същества и трябва да бъдат оставени да показват и развиват силата си. Остави и тази мисъл да се промъкне в съзнанието на Императора. Не искаше да го манипулира с моментния си изблик, а само да му покаже, че има нужда от него тук и сега. Решението беше негово. Тя не беше припряна, груба и нетърпелива. Притисна лицето си по-близо и го помириса – мъж и тъмни подправки.

/благодаря за умението/

Вайл - 38.

Цялото му тяло изтръпна от близостта й. Усещаше дъхът й върху врата си и това предизвикваше топли и студени вълни, които минаваха по кожата му. Тялото й беше плътно до неговото, а нощничката не предлагаше кой знае какъв щит. Вайл съвсем ясно можеше да открои всяка извивка по него.
А картината, мисълта, която му изпрати...Трябваше да пробва това което видя, иначе мисълта за него щеше да го преследва дълго. За това внимателно отдръпна лицето си, колкото да я погледне в очите й, чудейки се дали Айви наистина може да открие някаква утеха в мрака, който витаеше около него. Човек наистина можеше да потъне в погледа й, а той се зачуди какво ли вижда тя сега срещу себе си. Ледена стена от изумруд или собственото си отражение? Или може би черната му душа? Така и нямаше да разбере.
А после я целуна. В началото наистина нежно и леко, едва докосна устните й с неговите, но после усили натиска. Колкото и да се опитваше да е нежен, едва ли можеше да постигне големи резултати. Знаеше, че не бива да я целува, но се опита да попие мъката и самотата й с това свое действие. Ръцете му инстинктивно щяха да се раздвижат, търсейки центрове на удоволствие, затова той просто я притисна още по-силно в прегръдката си, преди да е прекалил.

Айви се изненада от целувката. Мислеше, че ще го отблъсне с картината, която му изпрати. Явно се справяше с опазването на мислите си по-добре, отколккото предполагаше. Не изгуби много време в мили. Отдаде се на порива си и се вкопчи в тялото на Императора. Не искше челувката да спира. Вайл я стискаше толкова здраво, че почти нямеше как да го докосне, освен а да го прегръща. Вплете пръсти в косата му и отвори мислите си за него. Сигурна беше, че тов виждаше лунната светлиа и леглото точно както тя в този момент.

Вайл - 39.

Потъваше в целувката, в лунната светлина, в самата атмосфера. Усещаше напиращо желание в тялото си, което най-вероятно щеше съвсем скоро да разбие романтичната приказка, в която двамата участваха.
И тогава усети как магическата защита на Цитаделата леко се пропуква. Леко и достатъчно за да пропусне някой или нещо - вътре. Моментално се отдръпна от Айви и погледна към северната стена, откъдето беше пробивът. Лично беше вдигнал защита в случай на възможна атака или покушение срещу него. Колкото и малък да беше пробивът биеше в съзнанието му като камбана.
Айви изглеждаше изненада и леко смутена, а той се обърна към нея да й обясни, но нямаше нужда, тя можеше лесно да разчете мислите му в момента, защото продължаваха да са свързани. Усещаше тревогата и гнева му, като второто преобладаваше.
- Някой се е самопоканил в дома ми. - каза все пак той. - Или нещо.
Опита се да усети аурата му и наистина имаше някакво смущение...идващо от стаята на Елиа. Гневът му продължи да расте...Какво правеха стражата и гвардията?! Напълно ли бяха занемарили задълженията си.
- Трябва да видя какво става. - каза той и се изправи от леглото. Елиа също можеше да е в опасност, въпреки че Херакъл щеше да я пази.
"Не ми се искаше приказката да приключи така внезапно." - прати й мисъл и след това бързо излезе.

Айви пак трябваше да се примири с това да чака на опашка след нечии задължения. Сега и тя беше гневна.
- Разбирам тревогата и гнева, но ако не се върнеш до сутринта. Едва ли някога ще се срещнем отново.
Тя се отдръпна от него, отново студена и тъжна.
-Върни се, когато се убедиш, че всичко е наред.
Мислите и достигнаха до съзнанието му, но стаята вече беше празна.
Айви н епозволи на сълзите да бликнат, дорикогато мисловната връзка прекъсна. Имаше време за това. Облече се набързо, стегна косата си в кок, премина в света на духовете и полетя през през прозореца в прекасната лунна нощ.
Лунното легло беше в миналото.

Вайл - 44.

Вайл почука, но веднага разбра, че вътре няма никой. Незнаеше защо все пак беше дошъл, може би искаше да й се извини, че я беше зарязал така насред мъката й. Въпреки всичко отвори вратата и влезе вътре. Лъхна го спомена за присъствието й. Защо все пак не беше изчакала още малко? Мисълта го ядоса, но беше твърде уморен за да се задълбочи над гнева си. Вместо това бръкна в джоба си и извади червения й кичур. Погледа го дълго, размърдвайки го между пръстите си. После го хвърли на леглото й излезе, опитвайки се да върви в права линия. Все едно беше пиян.

Из коридорите:

Зачуди се къде да отиде. В стаята му не му се ходеше, изглеждаше му твърде голяма за да се чувства комфортно в нея. Пред очите му започнаха да играят петънца. Заходи някъде неопределено. Минаваше по коридори, които виждаше за първи път, по някое време срещаше слуги, които се кланяха и войници, които отдаваха чест. Не виждаше лицата им. Накрая се озова пред стаята си и влезе.

» Redwine/Айви
» Айви Еърборн
» Стаята на Елиа
» Стаята на Португас.Д.Асе