Гората На Живота

Гората на Живота, там където се обучаваха Друидите, беше голяма, хилядолетна гора, пазена от велик друид, който бе прокълнат за векове да живее в формата на Елен. Името му беше Грейр Глас Гинвидон, а формата му - едър елен, с гигантски рога с хиляди разклонения, които отчитаха годините които живее в проклятие. Говореше чрез телепатия. Гората беше обширна, с много цветя и растения, а някой от вековните дървета правеха удобни местенца за почивка под сянката си. Имаше и градина със специални билки служещи на друидите за отварите им.

От месеци насам, Елиа не сънуваше нищо. Просто дрямка. Събуди се с ужасно главоболи. Протегна се няколко пъти и след това се огледа. Не виждаше нищо познато само една фигура, която беше все още размазана. Трябваха й няколко примигвания, за да усъзнае, че това е Вайл. Последното нещо, което помнеше е, че беше в Цитаделата. Защо са тук. Бързо се изправи, но залитна. Успя да се стабилизира и го погледна:
-Вайл, какво правим тук?!
Попита го тя като ококори очите си и седна до него. По погледът му, явно беше разбрал за какво е дошла. Сега вече наитина не знаеше какво да прави. Забеляза, че Кром го няма. Явно в момента се тревожеше, че е няма, но тя самата беше разтревожена!

Елиа лежеше на свежата росна трева под един голям дъб. Слънцето бе жежко, но короната на дървото правеше приятна шарена сянка. Вайл се бе облегнал на ствола му и гледаше към небосвода. Когато тя се субъди, той отмести поглед към нея, но не отговори на въпроса й веднага. Вместо това постояха в мълчание известно време. Явно Вайл се питаше същия въпрос. През последните няколко часа чувствата му бяха започнали да се връщат, постепенно, но неумолимо. И с тях някакво ужасно усещане за вина, което той не се опитваше да пребори. Вместо това потъваше в него и черпеше от болката си. Под очите му имаше дълбоки сенки, сякаш не беше спал цяла седмица. Не си спомняше дали бе било така. Последните дни бе бил на границата на здравия разум. Всъщност не бе сигурен дали не я пресекъл. Спомените му бяха объркани.
- Тук е единственото място, което може да те освободи от влиянието на Старите Богове. - отвърна й най-накрая той и с ирония си отбеляза, че за него това бе невъзможно. Пробвал беше няколко пъти. Просто го бяха стиснали твърде здраво в юмрука си. Но скоро щеше да му види края. Гняв не изпитваше, просто желязна решителност. Щеше да ги изкорени. Нямаше да им позволи да заливат света в тази омраза, която бе попила в него през всичките тези години. - Стига да го искаш. - добави той тихо. Ако Елиа нямаше това желание...оставаше само един избор.

/Опиши действията си./

Елиа стоеше и го гледаше. Изглеждаше толкова уморен и неспокоен, но същевременно беше красив. Не знаеше какво да прави, но ако искаше да живее, той трябваше да умре. Светът можеше да мине и без един Император. Но за нейния края на живота имаше още доста време. Беше се решила. Не бе успяла да го опитоми, защото той не й позволи. Това беше последният й опит да успее, провалеше ли се сега, нямаше изход, освен онова мрачно и затънтено място. Искаше да се върне преди във времето, когато беше щастлива с него. Когато той я правеше щастлива, но той вече не беше същия човек. Беше се променил. И всичките и начини се изчерпваха с неговата смърт, дори да го направи вампир, той беше по-силен от нея и нямаше да й се подчинява. Елиа продължаваше да го гледа в очите, приближавайки се към него. Разстоянието между тях не беше кой знае колко и тя реши, че първо трябва да се изрази това което той не и позволяваше. Бавно впи усните си в неговите, галейки ръката му. Надяваше се той да не се отръпне от нея, защото щеше да я ядоса още повече. Пое другата му ръка в своята и я постави на бедрото си, плъзгайки я нагоре, надяваше се да разбере намека й...

Вайл я следеше безмъвлно как се приближава. Елиа се наведе и го целуна, а той отвърна на целувката й. Вече знаеше какво трябва да направи с нея. След като бе погълнал всички божества в Шелтър усета му към магия...не, към всичко, се бе усилил неимоверно. Чак сега го осъзнаваше. Виждаше мрака, който витаеше от ученичката му. Знаеше, че тя все още се колебае, но нямаше избор и щеше да следва волята на Старите Богове. Щеше да се опита да го убие. Това не го притесняваше, но трябваше да изкорени всяко присъствие на Олтара от Шелтър. А Елиа изглежда нямаше желание да бъде пречистена от влиянието им. Беше решила да им служи, като по този начин го беше предала. Трябваше да я убие, докато все още не изпитваше угризения от действията си. Докато все още бе стомана.
Елиа помести ръката му на бедрото си, а той на свой ред я издигна нагоре и я обви около шията й. Стисна леко и я отлепи от себе си. Изправи се и я повдигна със себе си. После я обърна с гръб към дървото и я притисна в него. Наведе се й пак я целуна, дълго и без да откъсва поглед от премрежените й очи. Виждаше в тях, че тя смята скоро да действа. Може би. Още не бе сигурен дали няма да се разколебае. Може би не го бе предала все пак? Можеше ли да рискува? Страх не изпитваше, но нямаше да позволи на нищо да го отклони от пътя му. Изпълнеше ли ролята си, щеше да умре, по един или друг начин. Просто времето не беше дошло.

/Опиши действията си./

Елиа го хвана за яката и продължи да го целува. След което нежно му прошепна:
-И двамата знаем за какво съм тук, ако има друг начин бих го направила. Сещаш ли се за нещо?
Като отпусна главата си на рамото му и прокара пръсти през косата му. Искаше и се да имаше друг начин. Колебанието й стана твърде голямо. А това, че беше й отказал я раздразни, но тя трябваше да запази хаднокръвие. След секунда го погледна в очите и прокара върховете на пръстите си по бузата му. Луната беше изгряла. Всичко беше утихнало. Елиа усещаше как бие сърцето му. Ритъмът му не беше нормален. Беше различен от на другите хора. Не беше от пресъствието й. Отново доказа, че нещо е станало с него.

Странно, че думите й звучаха искрени. Вече бе взел решение какво да прави с нея. Притисна я по-плътно до себе си и я обгърна с купол от черна енергия. За нея все още бе имало избор, макар за него вече да нямаше. Така че щеше да й подари живота, както тя му бе подарила малко спокойствие, когато всеки го бе предал.
Елиа усети как тялото й натежава, но по крайниците й плъзна приятна топлина. В същото време, тя осъзнаваше, че нещо напуска тялото й, а друго се влива на негово място. За нейна радост, изцеденото не бе душата й, а влиянието на Старите Богове. Камата, която й бяха дали загуби силите си, а Елиа все още бе жива. Даже по-жива от обикновено, адреналина се бе насъбрал в тялото й, чувстваше се необичайно силна. Беше притворила очи, определено никога не се бе чувствала толкова добре. Изпитваше истинска наслада, сравнима с нищо. Топла метална есенция се стичаше по гърлото й. Донякъде имаше вкус на кръв, но беше наситена сякаш с хиляди подправки. За миг й се стори, че това е есенцията на всичкия живот, а после - че е най-тъмното и мрачно нещо в Шелтър. Притежаваше невероятно силен и неизчарпаем вкус, защищащ и в същото време акумулиращ още жажда. След известно време потокът живот прекъсна, но тя остана лежерно отпусната още няколко мига. Не можеше да се насили да се раздвижи или да отвори очи, беше й приятно просто да се излежава. Все още усещаше ръцете на Вайл около себе си. След малко тя отвори очи и срещна погледа му. Очите му бяха по-ярки дори от обичайното. Издаваха нечовешка светлина. На врата му имаше белег от зъбите й, който зарастна пред очите й. Лека, но искрена усмивка покриваше устните му. Изглеждаше странно на чертите му. Сякаш беше забравил как да се усмихва, но тепърва го бе преоткрил.
- Сбогом, Елиа. - бяха думите му, изречени бавно. После се изправи и просто изчезна. В далечината Елиа чу грохот, от който настръхна. Последната битка за съдбата на Шелтър тепърва предстоеше.

/Получаваш 50 Атака, 50 Магия и 50 Защита от кръвта на Вайл. Имаш право да напишеш завършващия си пост(стига да имаш нет)./

» Гората На Живота
» Гората
» Гората
» Покрайнините на гората