Redwine лично творчество.

Виновният В Мен

Стоиш и гледаш през прозореца на душата си, мислиш за своята личност. Светлината прониква бавно в стаята и обвива предметите около нищото в бледо сияние. Стоиш и гледаш вътре в себе си. Виждаш как личностите ти вървят по прашните улици всяка със своята индивидуалност- Усмивка, Замисленост, Виновният...Той стои под дървото и гледа обувките си. Мислиш :”Това не сам аз! Аз не сам виновен за нищо, а и нямам такива обувки!”. Слънцето се промъква на тънки снопчета през клоните на дървото и осветява Виновния на отблясъци. Той вдига глава и те поглежда с влажните си очи. Какви очи! За миг ти виждаш целия си живот на осем милиметрово филмче. Лентата бавно поскръцва и усещаш застоялата миризма на киносалон. Дали това си ти или не, никой не знае. Отричаш го, но изведнъж се озоваваш на улицата под дървото и целият свят се променя. Ти говориш с Виновния в теб.

-Какво се инатиш? Не виждаш ли, че грешиш? – казва той.

-А-а-а!?!? – недоумяваш ти.

-Да,ти! Единственото, което правиш е да съдиш хората около себе си и да ги обричаш на пълно безразличие, гордеейки се с “познанията” си.

-Така е, но за това си виновен ти! Ти нищо не казваш, не си онази будна съвест, която би трябвало да бъдеш, защото не те е грижа! - казваш студено ти и очакваш с нетърпение мига, в който ще го видиш да се превива под тежестта на вината си...

-Аз...аз съм виновен! Прости ми! Моля те! Моля те! – плаче той, но ти не го чуваш, защото си заслепен от собственото си величие.

В момента покрай вас минава твоето царско “Аз”. То ви гледа с презрение и на лицето му се изписва ехидна усмивка. Влюбваш се моментално в отражението си и започваш да тъпчеш Виновния. Той плаче и се моли, но ти си бог, ти владееш и това ти харесва. Нещо те кара да се обърнеш и... виждаш Владетеля да мъчи едно малко кученце. Прави го дълго и накрая... просто го убива. Стоиш и гледаш безучастно. Отвратен си. Поглеждаш Виновния и се връщаш в изходното си положение. Сега отново си зад прозореца и наблюдаваш от там движението по улицата. Всички се разхождат със своята индивидуалност под ръка, но погледът ти отново се спира на на Виновния. Никой не го поглежда. Дървото все така го пази в сякката си. Неочаквно той откъсва поглед от обувките си и излиза на слънце. Вдига глава...”Миналата година имах такива обувки!” – светкавичната мисъл минава като електрошок през главата ти. Шума от сблъсъка на коли те връща към действителността. Стоиш и гледаш през прозореца на стаята си. “Някй току що загина.”-мислиш ти, а заедно с това и неговите много “Аз”. Само Виновният в теб остава като ярък спомен. Стои загледан в яркото слънце. Да, ти наистина имаше такива обувки миналата година!....

ПП: Не е дълго като на Влад, но си е мойто и си го обичам. Smile

Дължината изобщо не е важна, а смисъла. А в твойто има такъв, за разлика от мойте небивалици. Много ми харесва!

Готино пишеш! Скоро и аз ще пусна някое мое творение.

Пътуването

Помниш ли онова пътуване във времето, далеч от всчичко и всички – без страх? Мисля, че това пътуване ме отвлече наистина назад във времето. Много спомени се завърнаха в отдавна забравени късчета на паметта ми. Новите се опитаха неуспешно да ги превземат. Върнах се назад, много назад, в дните, когато нещата от живота ме докосваха и им мпозволявах да ме формират, да ме удрят, да ме изправят и повалят, да ме трогват и парализират. Днес тези спомени са сладко-горчива носталгия по отдавна свършилото.

Това стана на нашето пътуване. Виеха се завоите нагоре и все нагоре. Дърветата спускаха перестите си сенки нада нас, а ние пътувахме. Беше сюрреалистично. Всичко стана както си го предтсавях. Пътят оживява пред очите ни под ритъма на музиката. Усещам с всяка фибра на тялотот си огромното усилие да изгубя контрол над сдържаността си и да позволя на този нов спомен да ме обгърне – да е както преди – всяка нота на мястото си, чакаща бъдещи сълзи да бъдат проляти и усмивки да бъдат раздавани, всяка сянка запечатна в очите ми, за да ме заведе отново някои ден на това същото пътуване – нашето пътуване. Крия детския си ентусиазъм зад слънчевите очила, купени специално за случея, все пак сега съм “зряла жена”, не ми отива припряност и щастлив кикот в момент на хубава песен. А очите греят. Ние сме на нашето пътуане, то се случи – далеч от света и другите хора – то си е само наше.

Спираме за минута, ти да пушиш, а аз се втурвам надолу по хълма. Тревата е пожълтяла и боцка, мирише на приключения, а аз поглъщам жадно аромата и. Поглеждам те отдалече, а ти си толкова мъничък. Малко човече с микроскопична цигарка в далечината. Заобичвам те още повече. Искам да се втурна към тебе и да започнем да се търкаляме в тревата като малките деца. Пак я помирисвам – да си кажем чао – и тръгвам кум теб. Дама съм, радостта не ми отива. Потеглихме.

Шеметно пътуване.

Много хора дойдоха с нас на краината дестинация – хубава поляна с малко до никакви дървета. Повечето от тях си имаха палатки, иглута или каквото им се намери под ръка, ние обаче си имахме палат. Въртяха ми се мисли в главата колко красиво може да бъде, колко топла ще е нощта. Точно като в сънищата. Пълната луна изливаше магия, като че из ведро, а ние се смяхме без спир. Тук в тъмното на лунната поляна пътуването ние прие съвсем нов облик – не вървеше вече само напред – разпръскваше деиствителността и изкривявяше сетивата. Желана наркоза на спомен. Толкова ми липсваха спомениете, а луната си вървеше по небосклона все по-уморена, готова да заспи в леглото си, вероятно сама.

Оказа се, че нощта бе изпълнена с грозни видения на страх и разочарование. Сигурно за това ти остана да се грееш на огъня. Големи кафеви нощни пеперуди носеха вятър на крилата си, а аз се реех в безмислени сънища, без спомен и без трепет. Студено беше.

Сутринта не беше по-различна. Грозна жега. Умиращи щурци в жълтата трева. Тази не мирише на приключения. С тебе малко си говорим, спи ни се. Целият ден спи, а аз жадувам луната. Имам чувството, че нашето пътуване вече не е наше, изплъзва се , убягав ми. Не искам да го пусна. Мисля и премислям, отново и отново, за пътя, за сенките и за чайката Джонатан. Неговиат неспиращ полет, все нагоре. Завиждам му. Макар и отритнат тои бе намерил своето пътуване, бе открил Вселена там дето няма нищо и никои, и бе оставил само себична пустош след себе си – там дето цял Свят кипи. Колко хубаво е синъото небе и колко златна е тревата. Връшам се пак на наща поляна, не ме е страх, не искам да съжалявам, че не съм изживяла това време.

Там ме чака край. Нашето пътуване е свършило. Вече нямаме палат и всяка надежда да ти разкажа за спомените, които сякаш бързам да получа в аванс, се изпарява. Събираме си багажа, готови да се върнем обратно към света. Не искам, знам, че и ти не искаш... и потегляме в другата посока. Той света може да почака и за него има време. Вие се пътя пред нас, а аз вече не си мисля за нощните пеперуди. Те са носители на спиритуалистично знание. Разпръскват прашеца от крилете си и, ако имаш душа да отвориш за тях, могат да те дарят с истински сънища на познание. Аз нямах душа за тях. Имах сетива само за нас, за нашето пътуване и за виещият се път – право през сърцето ми.

Стигнахме в старата селска къща. Носеше нонази типична миризма на детство, когато с жадни очи скачаш в ръцете на баба, грабваш бонбон и хукваш да играеш навън. Тази миризма ме преследва на много места и до сега, няма нищо общо с пътуването ни, но някак, без дори да остави диря след себе си, се прокрадва в съзнанието ми и сега вече знам със сигурност – аз получих този спомен. Няма да забравя това пътуване. То няма да се стопи и няма един ден да изглежда сякаш някои друг го е изживял. Ние го изживяваме. То е наше и е много различно – далеч от всичко реално и тривиално. Товарът на тревогите е отпаднал, може и никога не е бил там, знам ли? Покапалите по двора плодове пръскат сладост, вече отдавна презрели, не носят радостна свежест, само аромат на слънце. Покрит е пътят ни със сладки сокове и мирише на детсво. Така и трябваше да буде – без тъга...

Исках да те прегърна, още там и тогава, още в тая сладостна къща. Не го направих, достраша ме. Исках да оставя това на теб. Исках ти бъдеш силен за двама. Исках да бъдеш свободен както никога до сега. Ако ти бях казала щях да отнема тая свобода, която толкова исках да е твоя. Реших да не ти казвам нищо, реших да не давам обяснения. Втърнах се надолу по виешите се завои на нашето пътуване (вече не се издигаха нагоре, и сенки нямаше, и мелодя - пустош), за да се слеят най-сетне тия наши толкова различни пътища. Ти каза не. Отхвурли всичко. Даже не си знаел, че ние с теб сме на пътуване, по-различно от живота и света. В крайна сметка получих онова, което исках – спомени – ярки, гореши. Пълни с изпепеляващи искри на срам, умора и страх. Срам. Унижение. Ти така си беше решил. И не се излъгах, когато видях колко силен можеш да бъдеш – за двама. Излъгах се когато си пожелах това. Твоята сила не беше щастие, не беше златна трева или мелодия на спомен, и сън не беше. Пътуването свурши преди да е започнало...

Нощните пеперуди пръскат ли пръскат златистия прашец на познание от крилата си, стига да имаш душа за тях.

Различният Винаги мога да бъда Аз

Различен.....Защо да съм различен? Кое ме определя като такъв? Другите, разбира се. През целия ми живот все другите са определяли кой съм и какво искам. Колкото повече се опитвах да отговарям на очакванията им, толкова по-“различен” бях. Опитах да бъда самотник, опитах да бъда независим, опитах да бъда нещастен, дори опитах да бъда като тях и накрая какво....,пак бях различен. Прекарах години в опитите си да бъда някой друг и осъзнах, че не мога да бъда “друг”, защото истината беше, че нямах идея кой съм аз. Сигурен съм, че никога не бихте отгатанали какво направих, за да открия себе си. Нищо! Абсолютно нищо не направих! Стоях си така и дните си минаваха. През по-голямата част от врвмето дори бях щастлив, защото нямах нищо, нямах пари, нямах жена, която да ме обича, та аз дори нямах себе си, нямах и какво да губя. Дори толкова безличен, пак бях различен. Явно единственото нещо, което можех, беше това – да съм различен. Примирих се и реших, че така е по-добре, защото никой никога не ми пречеше - другите просто бягаха от мен и ме оставяха сам в своя живот. Аз не им се бърках и те не ми се бъркаха....

Сега стоя в леглото си и се каня да умирам. Нищо изключително, на всеки се случва. Само дето на мен много ми се искаше да е изключително, защото никога не съм бил изключителен, нито съм бил излкючително добър, нито съм бил изключително лош. Аз бях едно сиво петно на един сив фон, сложен на една сива стена в една сива къща и...пак бях различен, защото го можех. Сега като се замисля май точно това, че никога не съм бил твърде такъв или онакъв ме правеше различен.

Чаршафиите ми са бели. Като ги гледам си мисля колко са скучни, както и целия ми живот. Питате какво съм правил през всичкото това време, докато съм нямал нищо и съм бил “сив”? Със срам признавам, че през цялото време правех планове. Планове да отида на почивка, планове да запиша трето висше, планове да направя кариера, планове да създам семейство, планове да направя това или онова и единственото, което направих бяха плановете.

Малкото ми роднини стоят и ме гледат със сълзи в очите без дори те да знаят защо, може би защото традицията повелява, но както се казваше навремето в една реклама: “традициите не са това, което бяха”. На тях не им е мъчно и аз го знам, и те го знаят. Ето ме пак различен – за другите все ще се намери кой да пролее една искрена сълза, защото приживе за тях е имало значение дали ще умрат, поне малко ги е било страх, а на мен ми беше безразлично и сега пак ми е безразлично... Уморен съм от всичките тези различия и безразличия, адски съм уморен....

Различният винаги мога да бъда аз и винаги съм бил аз, защото можех, но никой не ме е питал дали искам.....
Вече няма значение!

Ами това е Санна, ама с много лошо качество. За сега само Блейз я е срещал. След изпитите ще се постарая на Фотошоп за по-добър варянт.

Redwine лично творчество. DSCF3748-1