Краят

Събудих се от странните гласове на поредния ден. Вдигнах все още умореното си тяло. Какъв беше този шум незнаех, но главата ми определено щеше да се пръсне. Изгаряща болка. Огледах се.
?!
...
?!
...
?!
Ама къде съм подяволите?! Какво е това? Какво става с мен? Нямам плът. НЕ! Ръката ми е призрак, краката също. Всичко около мен беше потънало в мрак. Опитах се да се докосна, но не можех - пръстите ми минахава през мъглявото ми тяло. Сигурно сънувах. Не можеше да сънувам! А тези гласове ме побъркваха.
?!
Аз знаех всичко. Абсолютно всичко. Това защо съм тук, защо съм в това състояние и дори кой е виновникът, който ме е докарал до това ужасно главоболие. Исках да извикам и щях да го направя, скоро... Но трябваше да послушам още малко. И ето всичко млъкна. Затишие пред буря. Не виждах никой, но чувах всички в главата ми, включително и него. Спомените ме обляха. Тя ми лиспваше, всичко ми лиспваше. Липсваше ми противното й лице, непоносимия й глас и гнусното й държанание... на кой? На старата земя. Събрах цялото си същество и извиках:
- Появи се пред мен, влюбени в живота, младежо! Казваш, че си се осъзнал? Не. - гласът ми вибрираше от мъка - Върни ни това, което ни взе! А вие, приказни герой, знам, че ме чувате, знам, че сте тук и знам, че се опитвате да излезето от това влажно измерение! Творци, намиращи се в тях, да започнем края, нека счупим мрака с вик, вик изпълнен със желание, което изгаря да твори! - поедх дълбоко влажен въздух - Ааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааа~!