Околностите

Околностите на Кроухевън бяха по-опасни от самия град, това беше неоспорим факт. Отрядите разбойници, които "патрулираха" областта съвсем не бяха за пренебрегване, тъй като освен обичайната дриплива чета, има шанс да срещнете и нещо по-организирано и по-смъртоносно. Освен тези отряди, можете да се сблъскате и с някой самотен разбойник, който би ви пуснал да минете в замяна на част от кесията ви. Наистина благороден жест.
Отгоре на всичко можете да станете свидетели и на честите схватки между Мечовете на свещения орден и Братството на гарвана, което би било наистина неприятно, специално ако бъдете неволно въвлечени.
И все пак това е единствения път, водещ към Източната Академия. Неслучайно приемното изпитание е самото стигане до нея.

Лунатичната усмивка слезе от лицето на Аои. Явно през цялото време се беше забавлявал, макар и твърде кратко за вкуса му. Сега гореше от желание да намери още някого, който щеше да се прости с кръвта си, съответно и с главата си.
Сините му очи блестяха на фона на червената кръв, а всичко наоколо сякаш беше сковано от студ. Нереално красиво, но и някак зловещо – красив, студен мъж стоящ на килим от трупове.
- Наблизо има някакво подобие на кристално чисто поточе. - рече Блъъд. - Не искаме да уплашим жрицата ти, не?
- Аа. – Отговори Аои.
Асасинът направи знак на Блъъд да го поведе към така нареченото поточе, което в очите на Аои излезе просто извор. Това нещо не можеше да се нарече дори „поточе”.
Въпреки всичко, стана червено и красиво, отмивайки кръвта от двамата мъж. Сега може би, се бе издигнало в очите на Акума. Едва ли. Нищо не беше интересно, нищо не си заслужаваше в тези околия. Паладините бяха интересни. Аои се замисли дали да не ги изгори на клада или не... да ги нареже на малки части и да ги поръси със сол? Милиони варианти.
Когато двамата мъже се бяха привели в приличен, според повечето хора, вид, те тръгнаха обратно към онази жрица, която я бяха зарязали един Дал’Хел знае къде.
Аои крачеше напред, стъпваше леко, но отпускаше цялата си тежест на ходилата, когато изпод тях се чу „Мяк!”. Асасинът погледна надолу и видя някакъв малък дракон, кажи-речи, умиращ от тежестта му. Помести си крака, наведе се и го взе, като го стисна.
- Мяк!
Аои го загледа. Ако не го лъжеше паметта, това беше на онзи ходещ мъртвец – Лесли. Как се казваше малката гадина? Нещо смотано беше.
- Блъъд, това е Драго. Драго – Блъъд. – Представи го Аои, завирайки малкия дракон в лицето на Блъъд, да го види от близо.
Акума се изстреля напред, а Блъъд го последва, май.
Аои излезе от сенките. Ер го съгледа тъжно.
- Мислех, че ще умра.
- Защо не умря? – Попита я ледено Аои.
Ер не отговори стъписана. Понечи да стане, да се хвърли на врата на спасителя си, но нещо в нея я накара да спре.
- Защо ми говориш така?
- Ако не оценяваш труда ни с Ууди, няма нужда да живееш.
Ер премига на пърцали, а нещо полетя към нея и се претъркули на земята, блъскайки се и спирайки се в крака й.
- Какво е това? – Съгледа го тя.
- Драго. – Ледено каза Аои.
Ер го загледа. Това беше малък и симпатичен дракон, но прибит до неузнаваемост, на път да умре.
- Драго? – Попита тя в ехо.
- Ако успееш да го спасиш, твой е.
- Но защо си му причинил това?
- За да се научиш да изпозлваш магията си.
- Мога ли?
- Не знам. Ти ми кажи.
Аои потъна в сенките. Блъъд беше някъде по дърветата. Ясно го усещаше, но той щеше да се върне след няколко часа. Ако онази малка жрица беше успяла да спаси онази премазана гад, то той си оставаше нейно притежание. Драго. Ха!
Аои излезе от сенките озовавайки се на местопрестъплението, което двамата с Блъъд бяха напуснали преди броени минути. Той беше единак, не обичаше да е обкръжен от хора – ходещи банки за кръв и забавление. По-добре се чувстваше в тъмнината, било то и сред трупове.
Аои започна да си мисли за детството. Винаги се случваше това, когато се озовеше в подобна обстановка с толкова много трупове наоколо, които му напомняха за нея, за него, за ада, през който беше преминал.
Сам. Вечно сам. Харесваше му, още от тогава. Сега си даваше сметка, че когато се беше загубил по онези улици на крайния квартал, той за пръв път се бе почувствал жив, макар и уплашен, и неспособен да види онази сладко-кисела реалност, която виждаше сега.
Ароматът на кръв погали сетивата му. Затвори очи. Беше толкова... свеж. Пролет. Пролет, което бе окъпана в червената течност, с която се бяха разделили толкова много глупаци.
Отваряйки очите си Аои се озова отново пред Ер. Драго, за негово нещастие, беше добре и тази малка курветинка се забавляваше с него. Ер нагидигна погледа си към младия асасин, който беше Бог в нейните очи. Все пак В’Хира го беше изпратила, а сега й беше направил и подарък, с който тя бе успяла да изпита силите си. Този мъж, наистина, се грижеше за нея и то, просто прекрасно.
- Гин... Драго е много сладък.
- Добре.
- Защо го кръсти с това глупаво име?
- Не е моя идея. Ууди е виновен за това. – Аои надигна погледа си към Блъъд, който седеше точно над Ер.