Улиците

Улиците бяха просто ивици отъпкана пръст, или в случая - сняг. За архитектурата на Хай клиф не можеше да се каже почти нищо. Освен мистичността и красивата строгост на двете стени, които отделяха военния лагер от света - Зимен дракон и Лунна порта, Хай клиф нямаше с какво друго да се похвали и да изпъкне, освен може би с елита на войниците тук.
В миналото тук са били изпращани да калят характера си немалко от най-влиятелните по наше време личности.

Към Карл И Зоуи се присъедениха два войника . Карл погледна към младата госпожица и каза .
-Несе тревожи те са ми приятели ще ни отведат към Дивата Гора от там ще ти покажа пътия към академията . /С чаровна усмивка каза Карл .
-А ние ще отидем на поход с тях имаме малко недовършена работа . /С лека усмивка каза Карл .
-Е да тръгваме ?

/Пиши директно в академият опиши пътя си до там ако е хубва поста директно започваш обучаването си ако не е ще има и малко изпитание преди да почнеш. /

-Да беше тук преди няколко часа с млада дама тя се запъти към академията , а човекът който търсите тръгна обратно към Бароустоун . /Каза младежа и се усмихна .
-Може би ще искате да отседнете тази вечер тук защото ноща е страшна по пътя може да се натъкнете на някой вълк или мечка .

-Последвай ме . /каза войника и го отведе към тихата част на града там нямавше почти никой .
-Почти пристигнахме . /каза войника . Няколко крачки по-късно война се обърна и каза .
-Тук свършва твоето патуване знам че не носиш съобщение за Карл , а искаш да го убиеш но няма да ти позволя да направиш това . /След което той си извади меча и свали щита от гърба си .


/Имаш два избора да се сбиеш с него или да избягаш . /

- Няма да се бия с теб! Имам информацията която ми трябва, но... - Лесли се позамисли малко и каза с усмивка на лице:-... Щом защитаваш Карл значи си техен подчинен. Не ми се прави на глупав, защото мога много лесно да кажа на главнокомандващия ти. Бил съм партньор с вашите войни така, че не си докарвай неприятности. - След което магът се подготви за Очите на мрака.

/Постарах се да съм максимум изчерпателен./

-Заплашваш ме със смърт хахахахаха и какво от това мислиш че ми пука дали ще умра ли ? /Войнкина се семееше фанатично .
-Неме е страх да умра , но ще те взема с мен . /След което засили към Пиерон Лесли и започна да размахва с меча .
-Да те видим колко си отворен сега хаахах . /Продължаваше да се смее фанатично и разярено размахваше меча миг по късно беше изпаднал в състояние на фанатизъм състояние на Берсерк войн .

/Опиши защитата си и евентуална контра атака /

Яроста на берсерка заслепяваше съзнанието му и очите на мрака които младия Пиро маг направи не подействаха . Няколко секунди по-късно всичките малки животинки които Лесли бе призовал бяха разсекани на малки парченца или смачкани от аурата на берсерка . Войникът който беше пуло вампир пуло човек имаше рядката дарба на вампирите които виждаха в тъмното той фукосира Пиерон и се засили към него с дъжд от удари с меча си .

/Опиши защитата си и евентуална контра атака . /

Берсерка се предпази от камите с щита си . Изтреля се към Лесли с пълна скоро война беше вложил всичко в един удар щита бе захвърлен на земята , а меча стиснат здраво с две ръце . Атаката беше най-силната която този войн знаеше Пиерон лесли пусна сферата която готвеше и откъсна половината тяло на Берсерка . Войнът за своя сметка несе предаде и продължи удари лесли като одраска половината тяло на Пиерон той припадна от кръвозагуба . Събуди се в болницата на Хай Клиф един от командващите дойде при него и му каза .
-Имаме съобщение от Магическата Академия казаха ни че мисията ти е приключила трябва да се върнеш за повече информация . /След което той си замина .


/Върни се в Мисиония Център . /

През първата нощ от пътуването до Хай Клиф се случи първото му премеждие на този континент.Беше нощ и Аслан се събуди с чувство на нередност - Карл го нямаше!В първия момент реши че го е ограбил и изоставил.След това видя че нещата му са тук и всъщност единственото което липсва е самият Карл.Поне на пръв поглед.Както седеше втренчен в тъмното и замислен каде ли е Карл, Аслан усети допира на остър метал до врата си.
-Каде ти е приятелчето, младежо? - с усмивка го попита някакъв брадат юнак, от чиято уста в тъмното просветваше златен зъб.
-Да не си го скрил, това твое гадженце? - обади се друг глас някъде отзад и предизвика групов смях.
Аслан прокле невниманието си и факта че явно Карл се беше оказъл по-неподготвен от колкото си мислеше - може би проклетия страхливец беше усетил разбойниците по-рано и се беше спасил поединично?
-Ще отида да го потърся, че да се забавляваме всички заедно! - изсмя се някакъв глас зад него и Аслан чу отдалечаващи се стъпки.Около минута след това докато групата разбойници се забавляваха на глас какво ще правят с двамата спътници някъде от гората се чу писък.Разбойниците се огледаха неспокойно и спряха да се смеят.След още една минута преминала в напрегнато слухтене в храстите се забеляза движение - другаря им се връщаше но явно с празни ръце.Движеше се бавно и някак неестествено.
-Кингзли!Намери ли нещо? - попита брадатия.
Кингзли не отговори.Стигна до единия от разбойниците и замахна.Ударът беше точен и невероятно силен - в арка от кръв обезглавения труп на разбойника се свлече на земята.Нещо със сигурност не беше наред!Другите разбойници се втурнаха да усмирят събрата си но първия който го приближи беше намушкан.Тялото му се разтърси от конвулсии докато Кингзли с методична устременост дозабиваше кривия си меч в стомаха на новата си жертва.
-Той ми обеща покой...- хрипливо промълви Кингзли и гласът му звучеше някак отдалеч и чужд.
Чудовището уби още един от разбойниците и златозъбият брадатко както и някакъв слаб младеж останаха единствените бандити които бяха още живи.Спогледаха се и търтиха да бягат а окървавения бивш бандит ги последва бавно.Чак тогава Аслан забеляза че от гърба му стърчи меча на последния убит разбойник, а камата на онзи който беше намушкал стърчи от врата му.Аслан опита да се отърси от назряващата паника в него и тъкмо смяташе да си плюе на петите когато от тъмното се появи Карл и постави ръка на рамото му.
-Засега сме в безопасност. - обяви с вечната си усмивка и поседна на постелката си.Чак тогава Аслан включи какво става - ходещия труп, лиспата на Карл...Погледна и тъкмо отвори уста да го заговори когато Карл вдигна ръка и каза:
-Не сега.
Двамата легнаха да спят.Аслан обаче не можа да заспи веднага и дълго стоя буден с мисълта за станалото.Следващите два дни път бяха скучни и еднообразни, а Карл му забрани да говори за това което беше станало и Аслан съвсем се омърлуши.Беше сигурен че Карл владее някакъв вид магия и ето че подозренията му вървяха към потвърждение!След три дни път стигнаха до Хай Клиф.Аслан все още си мислеше с мрачно недоволство кога ли ще може да говори с Карл по същество.Така единият усмихнат а другия намусен и двамата влезнаха в Града на Кръстопътя...

Докато патуваха към Хай Клиф . Карл беше обяснил на момчето че владенето намеча не е истинската му сила силата която той притежава е с боен прът можеше това да е старомодно овчарско оръжие , но всеки един от просяците си боравеше с него сякаш се беше продил с нея в ръка . Някой от тях бяха толкова добри че само един стигаше да ограби елитен търговски кораб . След като стигнаха в Хай Клиф и оставиха конете в конюшната разгледаха военият пост който не бе голямо забавление и отидоха в кръчмата там Карл си поръча същият чай както в Бороустоун , а Аслан си поръча халба с Ейл . Двамата седнаха и се заговориха докато си говореха Аслан видя нещо много страно на стената до него . Беше голям огромен плакат с човек на средна възраст с дълга черна брада и с няколко зъба в челюста си на хартията пишеше " Издирва се Едуард.Д.Теач познат под прякора Черната Брада нагрда .......0000 " сигорно са били няколко стотици хиляди злато но Аслан не можеше да разчете точно колко защото те бяха изтрити . След Карл видя че Аслан гледа поста се усмихна с вечната си усмивка и каза .
-Да на него служа . /След това усмивката някак си се изпари и Карл се огледа на около кръчмата бе празна и той каза .
-Можеш да се присъедениш към нас но първо трябва да завършиш академията очакват те несметни богатства и нечувана от теб информация . Ние сме на всякъде всеки един просяк който е тук в източните земи или в Лорион или в околията на Черната цитадела . Всички те служат на Едуард . /След тези думи Карл замълча а навън започна да се свечерява русокосият викна сервитиорката и поръча две стай те се качиха на другия етаж и влезнаха всеки в своята стая Карл каза на Аслан .
-Лека нощ утре сутрин тръгваме и помисли върху моето предложение можем да ти помогнем за твоето отмъщение . /Карл се усмихна и влезна през вратата .


/Опиши как е минала ноща . П.П два дена ще отсъствам и няма мога да ти пиша може би сутрин като стана ако несам прекаленон сънен ще ти отговоря следващия пост пиши в кръчмата . /

Стаята му беше сравнително чиста.Забеляза че в което и селище да отседнеха стаята му винаги като че ли беше на по-високо ниво от цялостно възприетото за "хотела им", може би имаше нещо общо със спътника му...Приложи същия номер като в Бароустоун - този с книгите и парите и легна да спи.Въпреки спокойната планинска атмосфера и чистия въздух Аслан не спа добре.Сънуваше отвратителен сън в който някакъв брадат и русокос разбойник със захилена физиономия го носеше в неговия собствен сак и през това време му четеше на висок глас от неговите книги а щом свършеше да чете някоя от тях той я хвърляше зад себе си и тя се превръщаше в безлик съживен труп.Събуди се и установи че се е успал в сравнение с друг път и вече е напълно светло навън.

След като излезна от стаята си и излезна от вън и видя Карл впрегнал конете и се облегнал на една стена чакащ Аслан .
-Хайде нямаме много време . / Подвикна той и те тръгнаха към Дивата Гора . По пътят Карл попита Аслан .
-Помисли ли върху предложението ми . /С вечната си усмивка .


/Следващият пост в Дивата Гора . /

Ер се беше лепнала за Аои, както се предполагаше, а той крачеше рамо до рамо с Блъъд. Драго беше някъде скрит в деклотето на жрицата, май. Аои не беше хванал края на това къде го беше пъхнала тя. Не го интересуваше, дори малкият, проскубан дракон да стане драконова супа, ако въобще имаше такова нещо.
Лесли. Гадният Лесли. Време беше и той да уме. Но как? Можеше ли да бъде на две места едновременно. Разбира се, че можеше - сенчест двойник. Даниел. И той трябваше да умре. Два сенчести двойника. Щеше ли да може да ги поддържа? Не го интересуваше. Важното беше, че щеше да се бие на три места едновременно, правейки най-красивите червени реки в цял Шелтър. А после? Да избие ли всички? Ая. И тя ще си замине, както и той, с едната малка разлика, че всички, които бяха изброени щяха да са в отдвъдното при онзи Лорд Влад, който също заслужаваше да уме. Каква ли беше кръвта му? Бляскава и красива. А Аои? Аои щеше да замине. Имаше толкова по-големи места, толкова повече животи за похабяване, толкова много опции да се стопли.
- Гин? Къде отиваме? - Гласът на Ер го върна в кошмарната реалност.
- Към новия ти начин на живот. Вече си една от нас. Не задавай глупави въпроси.
- Но... Гин..
- Шшшш... - Погледна я ледено в очите Аои и тя моментално замръзна. - Така е по-добре.
За какво си мислеше Аои? А да. За разрухата и грозната действителност, в която живееше.
Хай клиф. Гадно, безразлично име за град, което не заслужаваше да съществува.
- Ууди... Нека до сравним със земята...
Ер погледна оплашена Аои. Какво щеше да срива със земята нейния спасител? Градът? Не. Това беше невъзможно... Не. Можеше. Ер се вгледа в ледените очи на Аои и го видя - демонът, живеещ в него. Очите му горяха с ледени пламъци и той наистина искаше и можеше да сравни този град със земята. В'хира му позволяваше да прави всичко това? Това не можеше да е истина, нали? Защо В'Хира ще поиска да унищожи такова красиво място по този брутален начин?
Ер падна на земята и Драго изписка. Явно се задушаваше. Аои и Блъъд се обърнаха към нея и сините им очи я караха да се почувства сякаш се дави, сякаш не може да изплува и всеки един момент ще умре. Защо се чувстваше по този начин, двамата мъже нямаха намерение да й сторят нещо лошо, дори единия я бе спасил от собственото си аз.
Тя се чувстваше така, защото туко ще бе осъзнала, че В'хира е само една пионка и не е толкова силна, колкото тя някога си е мислила. Човекът, който стоеше зад името В'хира и нейния образ, беше този демон тук.
Ер изпадна в шок от нелепото си прозрение, но въпреки всичко то й излеждаше толкова истинско и толкова реално. В'хира никога не би позволила някой нейн слуга да всява хаос и разрушение без нейното позволение, а едва ли Гин е успял да се свърже с нея докато е ходил. Това означаваше само едно. Зад В'Хира седеше мъж, синеок мъж, който превъзхождаше силата й и правеше каквото си поиска.
За момент Ер се почувства прецаката, после благопомазана. Накрая не знаеше какво трябва да чувства в този момент. Със сълзи на очи попита Аои:
- Гин... В'хира е слаба, нали?
Аои я гледаше все така ледено, без да помръдва и мускулче по лицето си. Но за какво говореше тя? Коя беше В'хира? А, да, да... Онази богиня на... каквото беше там.
Ер продължи:
- Искаш да разрушиш града ли? Ще го направиш ли? Признай! Аз вече разбрах, аз вече знам - В'хира е слаба и целият ни народ е заблуждаван. Човекът, който стои зад моя Бог си ти. Ти...
Аои продължаваше да я гледа ледено. Нещата започваха да се подреждат все по-добре и все по-добре. Че беше красива - беше, че беше глупава - беше. Явно при нея важеше сентенцията: "В'Хира дала - В'Хира взела.".
- Кажи ми Гин... Аз трябва да знам!! Моля те! - Извика със сълзи на очите Ер.
Аои подаде ръката си, за да й помогне да се изправи и с леден глас заяви:
- Да.
Светът около Ер се срина, буквално, за миг. Цял живот е била лъгана и мамена, не само от обществото, което явно и то не подозира нищичко, а и от своя Бог.
Ер погледна ръката на Аои. Въпреки всичко той й подаваше ръката си, поднасяша й шанс, с който тя можеше да промени и да стане нещо, което никога не е била и няма да бъде, такава каквато не е. Точно, осъзнавайки тези мисли, нещо в нея се пречупи. Сякаш душата й се разхвърча на милиони малки стъкълца, които отразяваха истинската й същност. Ръката й, която бе протегната към тази на Аои, започна да трепери, защото във всички тези малки пърченца тя видя себе си, такава, каквато никога не е била и няма да бъде. Няма ли? Сега започваше интересното и промяната. Време беше да стане това и да не разочарова своя Бог, който сам бе дошъл да я спаси с най-добрия си приятел. Тя беше благопомазаната. Време беше този свят да се промени, както тя се бе променила туко що.
Ер сграбчи ръката на Аои, точно както одавник сграбчваше сламката и се изправи рязко. Драго можеше вече да диша. Все още не беше умрял малката гад.
Ер погледна Ууди право в очите със своя красив и решителен поглед, като заяви твърди, до колкото можеше:
- Е, Ууди, да помогнем на Гин. Тук всички трябва да умрат.
Лукава усмивка се прокрадна по лицето на Аои и синият ад в очите му пламна.

- Правим услуга на себе си.
Ето сега вече ставаше интересно. Аои направи крачка в страни и писъците в града започнаха. Той бе извадил любимите си ками. Крадеше аура от простоватите душици и пускаше камата да довърши останалото, а с другата минаваше през екстаза на обливащия ареналин многократно. Най-сладкият наркотик на света – да усетиш страха и ужаса в жертвата ти, а цялата й енергия да се влее в теб, да те разтресе и да те накара да се почувстваш жив отново.
Аои седеше в центъра на кръг от трупове, а други такива, все още живи се бяха засилили към него, за да умрат и да му доставят удоволствието, което никога нямаше да му омръзне.
Асасинът разпери ръце в страни, затвори очите си и прошепна:
- Четирдесет и шест и две е една крачка напред.
Той се движеше толкова бързо. Стъпваше в сянката си и излизаше от другата страна. Движенията му бяха толкова бързи, че простото око трудно можеше да ги проследи, камо ли да прецени от къде ще дойде удара. Кръв имаше навсякъде, а милостта отсъстрваше като опция. Сенки. Накъсани кожи. Аои подритваше отпадъците на ляво и надясно. Търсеше някакъв знак. Всички се лутаха в неговите непосредствени илюзии... Промяната идваше от сянката му. А какво ли се криеше в нея? Четирдесет и шест и две беше точно на една крачка напред. А Аои пропомни всички лиегенди за това.
Акума полетя назад, изкарвайки кръв от устата си, блъскайки се и унищожавайки напълно един зид зад себе си. Той се свлече на земята и потъна някъде из камъните. Този го беше изненадал. Това нямаше да остане безнаказано.
Аои отмести камъка, който го беше затиснал и се изправи. Главата му беше разбита и кръвтта се стичаше по бузите му, а очите му започнаха да избледняват и да стават бели. Това колко отдавно не се беше случвало? Не помнеше вече. Секунди? Минути? Часове? Дни? Седмици? Месеци? Години? Векове? Хилядолетия? Нещо в него прещрака. Сладкият звук събуди всички отдавна заспали женания, които тя, отдавна, беше подтиснала.
Още преди Аои да направи крачка напред, този който бе успял да го забие в стената, падна мъртъв. Това се случи и с всичките, които бяха дошли да му помагат, а Акума седеше там. Лявото му око се движеше бързо и хаотичнор, а дясното му гледаше направо. Сенките му се издигната и унищожиха всичко наоколо, наведнъж. Сякаш някой беше заложил експлозиви, които избухваха заедно. Половината Хай Клиф изчезна за по-малко от миг, а Аои се строполи на земята, в безсъзнание.
Той се рееше някъде в тъмнината. Нямаше и на представа къде се намира. Не искаше да помръдне. Тук беше толкова студено, влажно и тъмно, че той си беше у дома. У дома? За първи път можеше да нарече нещо по този начин. Чувството беше толкова успокояващо и разяряващо в същото време, но той нямаше контрол върху тялото си, а и не се опитваше да си го възвърне. Изведнъж стана наблюдател на собствения си живот.
В непрогледният мрак, убиващата влажност на въздуха и царящият студ те се събраха в кръг. Изображението на единият се разми и той стана малка топка свелина по средата на петимата си колеги. Лица не се виждаха, нито ръце – само дълги черни и тъмно сиви роби с дълбоки качулки, които висяха над очите им. Бяха тихи и се сливха с тишината, ставаха едно и пак се преливаха в празните си роби. Тишината на равни интервали от време се разцепваше от звука на капеща вода. Вода? Тук? Беше само въображението им. Петимата се бяха навели над светещото кълбо, в което се беше превърнал колегата им. Светлината, която излъчваше той очертаваше силуетите им, които бяха леко прегърбени. Явно нямаха плът, само енергия, която изпълваше тези роби. Единият заговори и хриптяцият му глас сигурно би накарал кожата на ръцете на колегите да настръхне, но те нямаха такава, само енергия.
- Добре дошли.
- Добре заварили. – отговориха четиримата в един тон.
- Добре заварил. – търпеливо изчака светещото кълбо да отихне всичко наоколо отново, гласът му беше много тих.
- Извиках душите ви тук, за да ви съобщя, че смятам да го създадем сега. Времето му дойде. Кошмарът ще се събуди.
- Да го създадем?! Защо. Не е ли ни добре така? Не се ли забавляваме достатъчно, че да го създаваме. – възрази един.
- Той ще доведе до нашето унищожение, милорд. – шум идващ от светещото кълбо – Моля Ви, бъдете разумен. Създадем ли го неговият мрак, студ и желние за живот ще ни залее като вълна идваща от море с отрова. Ние ще бъдем погълнати от нея. – тишината настана отново и шумът отново я разцепи – Дори Вие, милорд, няма да можете да го спрете...
- Милорд, - заговори третия – виждам синьо, ужасяващо синьо. Няма вече мрак и тъга, влажен въздух – само задушаваща омраза.
- Лорд Широ, – заговориха последните двама – Това е най-правилното решение, за да създадете още повече хаос там и мрака да погълне всичко. Да започваме...
- Не, моля Ви се... – зажужа шумът от светлината.
Лордът ги изслуша всички без да каже нищо. Тишината отново върна царството си, но само за няколко кратки мига. Широ затрептя.
- Сега е това време, в което ще настъпи неговото царство. – енергия започна да се прелива от него в светещото кълбо, а то започна да се оголемява.
- Милорд, недей.. – шума, които определих като глас от кълбото светлина спря.
- Царството ще бъде неговото и той ще разполага с него. Всичките му желания и цели ще бъдат достигнати. Едни ужасяващо трудно, а други лесно, точно както моята игра. Той ще се роди сега и от сега нататък ще бъде студен и мрачен като това място. То ще живее вътре в него, а ние ще сме принципите му. Плът, която ние нямаме ще се материализира по енергията му. Очи, които ние нямаме той море ще има. Глас, който при нас е само шум – силен, ясен, изразен, вледеняващ. Бебе, дете, момче, а после мъж – лунатичен точно като мен. Събуди се.
Светлината загря по-силно и стана по-голяма с размерите, може би, на новородено. Чу се глас, а не шум. Рев раздра така скъпоценната им тишина. Първо изчезна топката светлина, абсорбирана от него. После една по една започнаха да изчезват и енергиите от робите. Остана само Лорд Широ, владетелят тук. Той се наведе над светлината, която имаше очертания, но нямаше плът. Две огромни сини петна се вгледаха в него.
- Ти си той, той съм аз. Аз ще продължа да съществувам в теб. Бързина, острота, студ – това ще съм аз в теб. Твоят най-добър приятел и най-голям кошмар. Те го наричат сън. Сънят няма да може да понасяш – точно както мен. Запомни... е да... отколкото....– жуженето изчезна и се появи за момент, отново, довършвайки – 46 и 2 е точно една крачка пред теб.
Енергията, която наричаха Лорд Широ беше засмукана от светлината, както и целият околен в свят, реалност, в която се намираха. Териториите и бяха необятни, никоя енергия не знаеше колко е голям мракъв, в който живееха, но светлината придобиваща очертания погълна всичко и измерението спря да съществува. Беше в него. Изтривайки това измерение от съществуващите Той се беше озовал в друго – не по-малко мрачно и студено, от това, което бе създало него. От малки очертания започна да разсте. Измерението, което беше погълнал го караше да разсте и да разсте. Сякаш енергията му се гърчеше, замръзваше и сетне пак беше такава каквото е. Порастна. Сините петна се размърдаха. Нищо не виждаха. Нямаше нищо. Той нямаше спомени, но тръгна напред. Тогава реши „напред и само напред”. Мракът и тишината на това ново измерение, в което беше попаднал се сливаше с него в едно и Той се чувстваше у дома си. Дом, който енергията в него подсказваше, че няма да е за дълго. Бързо прие това чувство. Но чувство ли беше? Той не можеше да чувства – енергията няма граници и чувства. Само мисъл, мисъл, която е необятна. Тогава я срещна. Друга мисъл. Трябваше ли да направи контакт с нея. Ненужно беше. Но тя го връхлетя, по-силна от неговата и му показа, показа... картини.
- Добре дошъл вкъщи. Хайде да се скрием преди да видят... Имам нужда... нужда... да бъда сама с теб... имам... имам.. Ела с мен, моля ти се, опитай се да ми помогнеш да разбера... иска ми се да нямах нужда от теб..
Той не разбра нищо, но последва енергията й, която жужеше:
- Бих желала, ако можехме да избягаме, някъде далеч от тук... – жуженето й изчезна.
Той отново остана сам. Загубил беше следата от енергията й. Неговата се разбушува и той се почувства толкова счупен и накъсан, нецялостен. Рееше се така може би цяла вечност, хилядолетия в мрака. Нова енергия зажужа около него.
- Добре дошъл. Накъсан си... Ще те събера. Добре дошъл в началото на края ти.
Енергията в него се разбушува и Той започна да излъчва студ и неговия мрак да се смесва с околния, изяждаше го. Той превзе всичко наоколо и нарисува свои персонажи, вдъхна им от енергията. Всички го дразнеха. Те бяха създадени от него, а самият Той започна да се материализира. Чу се страшен вик, който не беше жужене, а глас. Той си беше спомнил жуженето на създателя си: „- Ти си той, той съм аз... Запомни, по-добре е да си счупен отколкото да се счупиш отново.” И Той наистина беше счупен на пърченца – създаден от няколко на брой различни енергии. Със силния си вик и енергията, която беше разпръснал в безбройните си персонажи заобикалящото го измерение се счупи на малки огледални пърчета, които започнаха да отразяват всичко наоколо. Светлината нахлу озарявайки пространството. Светлина, която мразеше от дъното на душата си. Това беше началото на края. Той беше роден, както създателя му искаше. Имаше плът, имаше кръв, имаше глас за разлика от всички заобикалящи го персонажи и анимационни герои, които беше създал. Не беше най-изтънчения творец, всичко беше изпълнено с дефекти, особено непоносимата светлина, която носеше щастие на създанията му. Нарече себе си „Дяволът” и отново потъна в мрак.
Аои отвори очите си. Лежеше, а над него се беше надвесила безполезната жрица, която изглеждаше доста притеснена. Ха. Тази се бъзикаше с него.
- Помислих си, че ще умреш. – Прошепна тя с насълзени очи.
Аои тръгна да се изправя. Това беше толкова трудно. Никога не беше такова, никога. Какво ставае с него? Остаряваше ли? Ха! Та, той е само на 22. Нямаше как да умре, нямаше как изправянето да му е трудно. Но защо сега не можеше да се изправи? Защо му беше толкова трудно?
Той се надигна и отново се стовари на земята. Беше ли сънувал или бе видял собственото си създаване? Не знаеше как да приеме това. Не обичаше да сънува, но сега не знаеше. Всичко беше толкова... толкова... толкова.
- Гин! Добре ли си? – Пищеше онази, сякаш Аои умираше. – Гин!
Той почувства как няколко го притиска до себе си, но не можеше да види кой. Не можеше да отвори и очите си.
Майка му, стара! Той нямаше да умре!! Един ден щеше да дойде денят на триумфа!
Аои отвори очите си. Ер се стресна. Явно нещо не беше наред с тях. Явно бяха други.
- Б... Б... Бели са... Ууди!!
Аои почувства приток на енергия и странен глас в главата си, който беше чувал и преди.
- Аз виждал огъня вътре, когато погледна в очите ти! Чувствам се сякаш съм у дома. Пътят беше дълъг и самотен... Изправи се!
Тялото на Акума се изправи. Сякаш не беше негово, сякаш някой го контролираше, но и вливаше енергията си в него. Раните от сблъсъка със стената започнаха да заздравяват, а той да се възстановява и да възвръща здравия си разум.
Ер стоеше вцепенена. Очите му започваха да връщат ледения ад в себе си, а студ сковаваше всичко наоколо. Тишината взе нещата в свои ръце. Никой не можеше да каже нищо, дори листата на дърветата не смееха да помръднат.
- Истинският живот изпълнен с хубост е горе на върха, a не долу близко до шибания хумус. Аз играя по свои собствени правила и когато усетиш оная тишина, като сега, проникваща и убиваща всеки шум, да знаеш, че това е затишието преди урагана на моя триумф.
Ер мигаше на пърцали, а Блъъд, който се беше настанил лежерно на един клон, наблюдавайки цялата комедия от тази сценка с нехаен поглед, се загледа в очите на Аои.
- Продължаваме. – Заяви Аои.
- На къде? – Все още уплашена попита Ер.
- Нагоре по стъпалата. Време е.
Аои се обърна и тръгна напред. Онези двамата го последваха. Блъъд беша някъде наоколо. Движеше се без да влиза в полезрението на Аои, който не го и усещаше. Този човек наистина прикриваше аурата си до безобразни нива. А Ер. Тя се влачеше след него, спазвайки определена дистанция. Явно умираше от страх. Така и трябваше. Аои не беше създаден да бъде обичам, а да всява страх, ужас и хаос. Кръвта беше неговата дрога и най-доверената му любовница, а оръжията му бяха най-добрия приятел. Друго не му трябваше.
След няколко часа лутане из горите, тройката се настани под едно дърво, за да може онази малка жертвена овчица Ер да си почине. Защо изобщо трябваше да си губят времето с това?
- Гин... – Плахо подхвана разговор Ер. – Добре ли си?
Аои не отговори и незнайно защо тя прие това за покана да се настани в него. Добре. Аои не помръдна. Тя с цялата си наглост продължи да разваля красотата на тишината с гласа си.
- Днес много ме уплаши с онзи номер, който ни спретна. Помислих, че съм те загубила за винаги...
- Може ли Бог да умре? – Попита я Аои.
- Не. – Ер се стъписа и млъкна.
Да. Той беше Бог, нямаше как да умре. Никой никога не беше убивал Бог. Наистина Вайл беше успял да победи един... два? Ер беше загубила бройката им отдавна, но това не означаваше, че той ги е убил. А какво беше направил? Ер се помъчи да си спомни. А, да! Не ги беше убил, а ги беше погълнал, абсорбирал или изял, както там се наричаше това, което беше направил с тях.
Тогава защо се беше притеснила толкова много за Гин? Той не можеше да умре. Той беше Бог. Това, което беше видяла днес, след като беше направил онази толкова красива техника, с която бе унищожил половината на половината, на Хай Клиф, направо я накара да потръпне, но въпреки всичко тя се беше уплашила за него.
А Ууди? Какъв беше той? Бог? Човек? Дразнител? Имаше нещо в него, което я плашеше, въпреки че не изглеждаше като човек, от когото трябва да те е страх. И отношенията между тези двамата? Какви бяха? Приятелски? Не. Едва ли. Не бяха приятели. По нейни лични наблюдения – някаква цел ги беше събрала на едно. Ако се стигнеше тези двамата да разчитат един на друг, нямаше да излезе нищо хубаво, защото единият щеше да гледа да прецака другия повече.
Ер се усмихна. Бяха такива глупаци, че не можеше да не се усмихне. Както и да изглеждаше отстрани, ако им упреше ножа в гърлото, щяха да скочат един за друг. Тя беше сигурна в това, но аз не бях.
- Гин... Ууди какво е? – Попита Ер.
Тя искаше да знае дали е Бог на нещо? Дали е човек? Каквото и да било. Просто искаше да знае, защото всеки път, когато я погледнеше, тя настръхваше и разни черни мисли нахлуваха в главата й относно неговите намерения към нея. Сякаш искаше да се изгаври с нея и да я изхвърли като мокро котенце после, въпреки нехайния му и незаинтересуван поглед.
- Кълвач. – Отговори Аои.
- Ха-ха!! – Засмя се Ер и се чу как нещо изпада.
Аои отмести погледа си настрани. Драго, най-после, бе успял да се измъкне от деклотето на жрицата и бе кльопнал на земята, в отчаяните си опити да си поеме въздух. Да го убие ли още сега?
- Драго! – Зарадва се Ер, сякаш беше намерила нещо, което бе загубила преди години.
Тя го хвана и го стисна. Драго, отново, остана без въздух.
- Мяк. – Чу се някакъв нечленоразделен звук от него.
- Драго. – Радваше му се Ер, като го галеше и стискаше, а Драго си мечтаеше само за глътка въздух.
Как нямаше да му се радва. Драго беше голям и велик наследник на някаква сила. Ценен син и дракон, който един ден щеше да стане баща на драконче, което ще се казва Тошко и той ще наследи силата, която се предавала по наследство, за да стане велик дракон войн, точно както баща си Драго.
Ер тръсна глава. Отново бе започнала да мечтае за разни небивалици, но това й беше гаден навик, който не можеше да изкорени. Той бе придобит още от малка, когато й говореха за другите богове. Трябваше да се разсее.
- Гин, разкажи ни на нас Драго, аз и Ууди приказка, моля те.
Аои извърна погледа си към нея. Гледаше я безизразно, а наоколо отново започна да става студено.
- Това време е полудяло. Ту става жега, ту става студено. Не е на добре това. – Измърмори Ер, като беше настръхнала, а Драго се сгуши в нея, не защото му беше студено, а защото усети смъртта да витае наоколо. – Ето, виждаш ли?! И на Драго му стана студено. Хайде, Гин, направи ми това удоволствие.
Аои продължаваше да гледа през нея. Защо не я убиеше още сега или не я дадеше на Блъъд да се погаври или да направи каквото си поиска с крехкото й и глупаво съзнание? Или просто той сам да си й пречупи врата?
- Приказка?
- Да, приказка!! Хайде, Гин, не ми казвай, че не знаеш нито една. Нали си Бог? – Очите й грееха.
- Не.
- Защо не?
- Защото не знам.
- Знаеш, ама се правиш! Виж – тя заби Драго в погледа му – той ще плаче, ако не ни разкажеш.
Това започваше да става една голяма комедия, с която Аои не можеше повече да живее. Един път да стигнат до проклетите паладини, да ги избият всичките до крак и да се оттърве от тази досада и Драго. А после... После да потъне в сенките. Нищо не го задържаше в Шелтър.
Нямаше как да не й разкаже приказка. Трябваше да поддържа заблудата й още няколко часа, за да бъде по-интересно при онези заблудени „неверници”.
- Отново настъпи вечерта. Спусна черната си мантия над света и се скри в клоните на смълчаните дървета. Отсреща присветна прозорец. Едно момче се прибираше след тежък, изморителен ден. Отпусна се на леглото, така, както беше с дрехите и затвори очи за секунда. Секунда, но достатъчна, за да изплува в главата му НЕЙНИЯТ образ. Образ, който се появява винаги вечер и никога през деня. Образ, който живее с него от много, много нощи и ТОЙ не иска да си отиде. Харесва му това съжителство, макар, че понякога му причинява болка, но то винаги е така с неосъществимите неща.
Ще си легне, ще заспи и отново ще бъдат заедно - както преди, както последните нощи... ТЯ ще събуе обувките си, ще поеме ръката му и ще го поведе към онази вълшебна гора, където времето е спряло...
Пътечката е тясна за двама човека, затова вървят един след друг, хванати за ръце. Стиска ръката му, сякаш се притеснява, че може да го загуби и тича - нагоре и все нагоре... Би трябвало вече да се е уморил, но не! Не усеща никаква умора, само нетърпение, защото не знае къде го води ТЯ. Всъщност знае - във вълшебната гора, но там всеки път е различно и стигат по различни пътища. Гората е някак различна - по-тържествена от друг път, дори се носи някаква приглушена музика от клоните на дърветата... А може би така му се струва? В небето летят птички и всичко е толкова светло - повече, отколкото е било някога. Една пеперуда, обагрена с цветовете на дъгата, каца спокойно на ръкава на дрехата му, а ТОЙ не смее да помръдне, за да не я изплаши. Върви като хипнотизиран, защото никога не е бил тук, точно на това място. Тишината е обсебваща и вече не помни нищо от миналия си живот. Помни единствено НЕЯ... Чува смеха й някъде зад себе си и се обръща. ТЯ е там, застанала на някаква поляна. Господи! За първи път вижда нещо подобно - поляната е сякаш напоена с кръв, цялата червена и толкова красива! Затичва се, а краката му нагазват червеното... Макове! Поляната е осеяна с макове и нежните им главички са навсякъде. Красота! Протяга ръцете си настрани и започва да се върти в кръг, защото е щастлив! Грабва крехкото й тяло, завърта го със себе си и загубва равновесие. Падат на земята, а смехът им се носи навред. Навежда се над лицето й и... се събужда... Светлината блесва в очите му, а ТОЙ все още стиска устните си за онази целувка... Тази нощ успя ли да я целуне? Нищо. Следващата нощ ще успее. Може би... Ако не - по-следващата и така, до тогава, до когато...
Ако я целуне, може би ще успее да я задържи, да остане завинаги с НЕЯ, да не се върне никога от онази вълшебна гора?...
Става с нежелание от леглото и започва обичайното ежедневие. Не мисли за нищо, защото знае, че денят ще свърши, ще настъпи отново нощта, когато ТЯ ще дойде, за да го отведе в онова безвремие, където се чувства така безгрижен и щастлив, защото са само ТОЙ и ТЯ, и тишината... И може би тая нощ ще успее да я целуне?
- Ще успее... – Прошепна Ер заспивайки.
Аои погледна Блъъд.
- Драго бяга. – Заяви той, посочвайки Драго, който пълзеше като червей, опитвайки се да се измъкне.