Горския път

Горският път започва от Лунната порта на Хай клиф и продължава до средата на Дива гора, където се разклонява. Няколко от тези разклонения водят към Източната Академия, въпроса е кои. Спирайки на разклонението, това което се разкрива пред очите ви е гъст покров от извите клони, блокиращи светлината, било то лунна или слънчева, с малки пролуки на места, позволяващи на сноп лъчи да озарят непрогледнния мрак с мистичността си. Звуците на гората ви заливат, зов на бухъл от близкото дърво, вой на вълк, далечно ехо от рева на нещо огромно и неиндентифицирано. Ако се заслушате внимателно всички това може да ви се стори като красива горска песен...стига да сте достатъчно ненормални да си го помислите.

Аслан помълча малко.В каквото и да се забъркваше то май сега започваше.Вероятно самия факт че разпознава Карл и знае принадлежноста му беше достатъчен да му подпише смъртната присъда.Девиза "Или си с нас, или против нас" напълно лепваше на ситуацията и Аслан направи мъдрия избор на по-опростеното и значително по-малко натоварено с непосредствени опасности за живота му бъдеще а именно:
-Ще се присъединя към вас.
Тъкмо да му отговори Карл и те навлязоха в Гората. За първи път Аслан влизаше в такава гора.Тази гора беше опасна.Не че другите не бяха.Нямаше нищо безопасно в кръвожадните вълци, свирепите мечки, подивелите катерици и недоброжелателните елени в другите гори.Те си бяха опасни.Съвсем в реда на нещата.Но докато в другите гори усещането бе някак си за естествено равновесие и приемственост на всяко същество което е в мир с природата (естествено в съотвествие с горепосочения мир ще бъдат направени опити то да бъде изядено, изкормено, прободено и безжалостно лишено от своите ядки), то в тази гора никое същество не беше добре дошло без значение колко баланс си е донесло то или приятелчетата му.За първи път Аслан чувстваше такова непосредствено чувство за неприятности.Е, с изключение на случката с ходещия труп, но онова си беше чиста паника която скача пред теб и те халосва с неподправен страх от който ти се иска мигновено да избягаш.Тук обаче гадното беше, че страха някак си винаги беше зад теб и не можеше да избягаш от него.Реши че мислите му се обобщават най-добре с репликата:
-Тая гора не ми харесва.

Карл се усмихна някак си по различно от обикновено и каза .
-Радвам се Аслан . / След което бръкна в джоба си и извади една хартия и я подаде към Аслан и продължи да говори .
-Това е карта на местноста след като стигнеш до академията тя ще се разруши защото там познават моите методи , а неискам никой да знае че си патувал с мен . /Карл се усмихна обърна коня си в обратната посока и каза .
-Е от тук продължи по картата към академията ще се видим когато завършиш отиди в някой град и потърси просяк дай му десет злато и кажи че Карл те праща. След около час на най-близкото пристанище ще дойде кораб да те вземе . /Карл се усмихна .
-Ще се срещнем пак Аслан и благодаря ти за компанията която ми прави до тук , а сега имам друга мисия . /Карл се изпари в нищото , а Аслан продължи към академията там го очакваше неговият учител .


/Пиши в академията в раздела на Некромантите ^^ . /

Аои се изправи, погледна Блъъд с така неразгадаемите си очи, направи две крачки към него и ледено каза:
- Никога не съм бил приятна компания, няма и да бъда. Сънят... Мразя го и в червата си. Наблюдавай я.
Аои потъна в сенките и се изпари от пред погледа на Блъъд. Той имаше нужда да остане сам. Никога не се беше задържал толкова много с хора, задушаваха го...
Асасинът излезе от сенките, някъде далеч, далеч от тях двамата и Драго, навлизайки още по-дълбоко в дебрите на тази гора, в която се намираше за пръв път, може би, не беше сигурен. В този му живот той бе едновременно навсякъде, а всъщност не беше напускал мястото си. Странно усещане, а може би не.
Аои вече беше задъхан. Това ставаше рядко. Той се облегна на едно от огромните дървета и се стовари на земята, свличайки се бавно. Чустваше се като развалина, като един боклук, от който никой нямаше нужда. Това бяха най-правилните думи, с които можеше да се опиша състоянието му в този момент, макар че нямаха почти нищо общо с действителността и затвори очите си.
Дишането му се забави, дори стана по-бавно от нормалното, сърцето му сякаш изчезна, а аурата му потъна в мрака, както и самия той. Нито една животинка не смееше да издаде и звук около него. Сякаш предусещаха, че нещо лошо ще се случи наоколо, ако направят това.
Тишината проникна в него и уби всеки досаден шум. Затишие пред буря, точно както съдбата предполагаше.
Аои отвори очите си и я видя. Това беше една висока жена, леко закръглена, с къса коса, сини очи, почти като неговите, странно лице.
- Добър вечер, любими.
Аои не отвогори. Знаеше, че това е само плод на неговото въображение. За това предпочете само да я проследява с очи. Тя беше толкова обикновена...
- Аои, липсваше ми.
Отново не получи отговор . Типично в характера му.
- Не си се променил, знаеш ли. Пораснал си. Станал си по-красив, по-умен, по-способен. Отдавна ме надмина, а наскоро надмина и себе си, но не си се променил. Все още бягаш от хората, потъвайки в своя собсвен Ад, който толкова много обичаш. Това ти връща баланса, знам. Обожаваш да си сам. Да си натъмно. Да не те занимава никой и само да нанасяш поражения едно след друго, оставайки все така скрит в сенките.
Жената се настани до него, отмятайки косата си назад. Усещаше присъствието й толкова реално.
- Направи само една грешка. Знаеш ли каква беше тя? Позволи да видят малка частича от истинското ти аз, което е добре скрито в тези твои мантии от кръв и желание за убийство. Сгреши, скъпи, наистина греши, когато се показа за малко. Сега въщане назад няма, нали, знаеш? Дори не направи нещата, които си беше наумил. Защо? Защото предпочиташе да лежиш и тя да проследява всеки един белег на твоята душа, всяка една частица на тялото и всеки един поглед на очите ти. Мразя те за това!
Аои затвори очите си.
- Беше Демон. Беше звяр. Беше човек, който не познаваше спирка, психопат. Какво остана от теб? Какво? Само един спомен. А... Какво стана? Зрител на собствения си живот, позволявайки на някакви жалки герои да манипулират живота си. Защо? Аои, питам те защо? Не си глупак.
- Не...
- Убий ги. Убий всички. Не позволявай на никого, повече, да види какво си и колко си крех в действителност. Обичаш ме, наистина ме обичаш, дори и да не го подозираш. Ти си човекът, който ме е обичал най-много в проклетото ми съществуване. И аз те обичам.
- Коя си ти?
- Аз съм твоята създателка. Не Лорд Широ, не Дал'Хел, не дори и Сара, а аз. Дойдох да ти кажа, че ти трябва да продължиш да живееш, защото аз те обичам и не мога без теб. Два пъти съм те предавала, за което съжалявам, а ти винаги си бил верен на себе си. Скъпи ми мой Аои, направи всичко, което си си наумил, направи ме щастлива и горда с теб. Ти си всичко, което аз никога не съм била, а може би съм нямала смелост.
Сълзите на непознатата жена започнаха да се стичат по бузите й.
- Знам. Сега ще ме погледнеш, ще видиш сълзите ми и ще ти се сторят най-забавното нещо на света, ти си просто такъв - студен, но за мен си най-красивото създание на света. Аз ще продължавам да живея в теб и ти ще продължаваш да ме носиш в себе си, обичайки ме без дори и да подозираш за това, както и аз теб. Ето защо, Аои, никога повече не позволявай на някого да проникне в душата ти и да те направи слаб. Забавлявай се, ще се видим отново. О, и ще имаш син, който ще смята, че те е надминал, но това е просто невъзможното. Грижи се за него, независимо коя жена те е дарила с тази слабост. След раждането му я убий, а когато Аку те попита коя е майка му му отговори, че той няма майка, защото ти си го създал него - творение от сенките.
- Ще живея.
- Знам. Напусни Шелтър...
Жената се изпари и Аои отново почувства прилив на сила. Всичко това сън ли беше или плод на развинтеното му въображение. Полудяваше ли? За пръв път фантазираше така.
Гневът в него се надигна, а той сам не можеше да си обясни защо това се получаваше. Думите на жената, която самостоятелно се обяви за негова създателка, кънтяха в главата му. Да, наистина, той имаше толкова неща да свърши, а бе тръгнал на лов за калпави паладини. Не можеше да се откаже от това, но не можеше да се откаже и от целите и амбициите си.
Аои се изправи бавно, сякаш денят на неговия триумф бе дошъл. Време беше той да се раздвижи и то качествено. Имаше няколко човека, които трябваше да умрат преди той да напусне Шелтър. Как тази жена бе разгадала намеренията му? Един Бог знае. А то само един Бог ли беше, че да го попиташ него?
Време беше. Аои измъкна една кама от някъде, клекна на земята и започна да чертае нещо с нея. След минута, а може би две, на земята имаше изрисувани два пентаграма, които се пресичаха един в друг. Аои дори не си направи труда да зачисти камата, а направо сряза дланта си. Не обичаше да вижда добствената си кръв, защото тя не беше създадена да бъде проливана безразборно. В този случай, това си заслужаваше. Кръвта му започна да капе в центъра на двата пентаграма, които се пресичаха. Ето я и нея, миризмата на отворена гробница. Лек бриз се понесе наоколо. Мракът започна да се сгъстява и доби почти човешка форма, а червените очи грейнаха по средата й.
- Дал'Хел закъсня. - Нещо в Аои се беше променило. Бе станал дори по-кръвожаден и злобен, отколкото беше преди. - Времето ни е ценно.

Аои наклони главата си наляво. Играеха ли си с него? Ер гледаше оплашено, а онова малко, грозно създание мякаше ли? Не ги чуваше, просто отговори интуитивно:
- Аз я убих. Не заслужаваше да живее.
Къде си мислеше, че отива Дал'Хел? За помощ ли беше посегнал така или да го убие? Нито едното, нито другото щеше да получи, а може би да? Всичко си идваше с правилно предложената цена. Блъъд пак се беше покрил някъде.
Аои разряза и втората си длан. Отново пожертваше кръвта си. Дал'Хел нямаше да му избяга. Ако не се появеше, какво от това? Аои щеше да убие всички, които бяха набелязани със собствените си ръце.
Кръвта започна да се стича от двере му ръце, правейки две локви по средата на двата пентаграма.
- Гин... Какво правиш? - Ер шепнеше уплашено.
- Не съм Гин. Казвам се Акума Аои.
- За какво, по дяволите, ми говориш? - Ер изпадна в ужас. Беше я лъгал.
- Млъкни и наблюдавай.
Мракът започна да се сгъстява и доби почти човешка форма, която ту се появяваше, ту изчезваше. Дал'Хел не искаше да се покаже? Или не можеше? Ха! Представяте ли си?
Аои придоби доволно изражение, такова каквото никога не беше имал. Лунатична усмивка се разля по лицето му, а очите му започнаха да светят. Цялата му мощ започна да се влиза в пентаграмите и няколко сенки успяха да се обвият около тъмния мрак, който беше Дал'Хел, задържайки го.
Два клонинга се появиха на мястото на Аои и продължиха да вливат енергията си в пентаграмите, докато Аои се изправяше и се доближаваше до Дал'Хел.
- Господи, Боже, толкова се притисних за теб. - Разтревожен забуча Аои. - Нямаш напредстава колко много се уплаших. Да загубя своя Бог, мислейки си, че закъснява.
Дал'Хел явно не беше в цялото си великолепие тук, но това не спря Аои, който извади душегуба си, заедно с камата за клеймото на садиста, толкова бързи, че очите на Ер не можеха да проследят движението им.
И двете ками се забиха в мрачното тяло на Дал'Хел. Душегубът всмука енергията на Богът на Асасините, а камата, с която се извършваше любимият ритуал на Аои падна на земята, донасяйки му целият поток на удоволствието и енергията от адренали на смъртта. Обожаваше това умение. Пролята кръв - взет живот. Поне го измъкна от мъките му. Ха!
Аои падна на колене, приемайки цялата мощ в тялото си, правейки го по-силен. Той щеше да оцелее, знаеше това. Връщане назад нямаше. Имаше цели, мисли, мечти, мисии.
Безжизненото тяло на Аои се ступоли на земята, но той не изпусна двете си ками. Ер падна на колене до него.
- Аоииии!!! - Извика с цялото си гърло. Въпреки това, че я беше излъгал за името си, тя го обичаше.
Аои винаги е бил лош, но сега усещаше онази неописуема мощ, която течеше във вените му. Мощ готова да накаже всички, които се изпречеха на пътя му. Мощ, която нямаше граници, нямаше спирка. Той щеше да я накара да се гордее с него.
- Аои! Аои! - Познат глас го викаше, сякаш през сълзи.
Очите му бяха толкова тежки. Трябваше да се откаже от това често припадане. Той ги отвори и видя познато лице. Ер. Жрицата, с която се забавляваше.
- Стой спокоен, моля те. Не мога да си позволя да те загубя. Убил или не моята богина. Аои или Гин, аз те обичам, макар итази любов да ме убие.
Тя помогна на Аои да се изправи в седнало положение. Галеше косата му. Каква досадна нежност. Стомахът му се свиваше всеки път, когато го докоснеше. Искаше да я убие и то още от храма, но не можеше, пазеше я за удобен случай. Голям смях. Щеше да продължи да я пази. Виждаше изгодата в нея.
Очите му се размърдаха. Блъъд още го нямаше. Не усещаше и присъствието му. Явно беше заспал някъде. Този човек криеше аурата си до безобразни нива, но не беше логично Дал'Хел да е изцяло или наполовина мъртъв и Блъъд да не е тук, за да отчете случая.
- Това не беше ли Богът на Асасините? - Смутено го попита Ер.
- Да. - Ледено отговори Аои, сякаш имаше сили да разруши целия свят, но не беше способен все още да се изправи. Тази мощ във вените му беше толкова сладка.
- Уби ли го?
- Не.
- Значи е жив?
- Малко.
Аои отново се огледа. Дал'Хел или поне част от него беше в душегуба. Част от адреналина, който съществата изпитват, когато умират бе във вените му и го караше да се чувства най-силния човек на земята. От тук, нататък започваше интересното. Колко беше успял да хване Дал'Хел не знаеше още, но много скоро всико щеше да се разбере.
Аои се надигна и се изправи. Беше му адски трудно, но в момента, в който стъпи на крака, сякаш нищо не му се беше случвало. Сякаш беше чисто нов и никога не бе нараняван. Време беше за малко разрушение.
- Ер. - Подадр ръката си Аои към нея. - Ще се позабавляваме малко.
Ер хвана ръката му и се изправи. Тя беше уплашена, но вида на Аои, който бе успял да ликвидира цели два Бога я накара да трепне от възхищение. И този мъж беше с нея. Не можеше да повярва. Обичаше го.
- Къде е Ууди? - Попита с треперещ глас тя.
- На Уудини поляни. - Отговори Аои.

Аои тръгна по него, последван от Ер. В главата му се въртяха толкова много варианти за развръзка на случилото се и нито един не му допадаше. Той искаше да расте още и още. Неговата цел беше разруха и хаос. Оставаше само да реши как точно ще съумее да погълне силата на Дал'Хел и да заеме неговото място. Изпитваше огромно желание да огльозка кокълите му, ако изобщо имаше такива.
Бог? Не беше Бог, не му отиваше тази дума. "Демон", ето това го описваше и представяше по-добре.
Аои крачеше напред, обладан от желанието за кръв и повече кръв, когато... Когато започна да се смее изстерично.
Два сенчести клонинга се издигнаха и оформиха от сенките. Те бяха точно като него - от плът, кръв и носещи същата сила. Изкуството никога не му бе допадало, но в този случай бе доволен от себе си.
- Аои... какво смяташ да правиш? - Уплашена попита Ер.
- Да убивам.
- Но кого?!
- Майстори.
Двата клонинга се спуснаха в обратна посока. Даниел и онази рейнджърка бяха повече от мъртви.