Храмът на Анил'те

Храмът на Анил'те се намира в северозападната част на Източната Академия, възможно най-далече от Некрополиса. Той е овална сграда, изградена от лунен камък. Покривът на храма е остъклен и позволява на дневната и лунната светлина винаги да проникват вътре. Той е залата за обучение на децата на Анил'те - паладините. Независимо от първичният си клас, паладините са обединени от вярата си към Анил'те, Богът на светлината и надеждата. Всеки който не споделя вярата им се води еретик, а неверието и атеизма се наказват със смърт. Паладинът-водач на ордена на Анил'те - Тирас Анил'ан е и Майстор тук в Академията. Войн обединяващ в себе си умението с меча и използването на пречистена магия, Тирас е една от най-опасните личности в Изтока. Фанатизмът му само допълнително влошава нещата.
Изображение:
Следването в храма на Анил'те може да ви донесе, но и да ви отнеме много неща. Орденът е наистина богат и често срещано явление някои от учениците да се издигнат до лордски титли бързо. Контрастиращо с това е ограничението с което ще се сблъскате преди да се издигнете до рицар на Анил'те, а в следствие и в паладин.
Вътре в храма има килии, предназначени за монасите и обучаващите се. Обзавеждането е под всякаква критика, но мястото се държи изключително чисто. Главната зала на храма е мястото за ежедневните тренировки, които се провеждат пред зорките очи на статуята на Анил'те, изобразяваща архангел с огромен двурък меч, вдигнат пред очите му.

Всичко вървеше по план. План, който щеше да донесе разруха и хаос, така любимото на Аои.
Прекрачвайки прага на Храмът на Анил'те, нещо накара Акума да затвори очите си макар и за миг. През гърдите го проница досадна и неочаквана болка, лицето му не издаде това, дори не спря хода си. Не се огледа, за да види какво има наоколо, защото съзнанието му беше някъде другаде, някъде на запад, където "децата" му започваха своята работа.
Ер се огледа наоколо. Беше чувала, че този орден е голям и богат, но защо тогава обзавеждането на храма бе под всякаква критика? Биваше ли такова нещо, въпреки всичко това не й вдъхваше доверие.
Младата жрижа усещаше, че нещо става в Аои, нейният любим, нещо, което точеше силата му и най-вероятно го замайваше. Никой не забелязваше това, дали Богинята й не й го показваше или беше придобила онези очи, за които се носеха слухове, че когато жрица се влюби истнски в някой, който е пролял толкова много кръв в живота си, колкото тя не можеше да си представи, получаваше, като дар, онези странни очи, с които виждаше какво става в мъжа, когото е избрала.
Тази мисъл разряза Ер на две. Ако бе получила тези очи, то тогава той наистина беше пролял повече кръв, отколкото тя можеше да си представи, а тя можеше много, адски много в този момент, а и преди него. Възхищаваше му се.
Драго се беше скрил някъде на дъното на деколтето й, опитващ се да си поеме глътка въздух или се наслаждаваше на невиността й?!
Монахът ги заведе до някаква килия и доста бързо се изнесе. Не се чувстваше комфортно около Ер или така изглеждаше. Нищо не се знаеше.
Аои седна на на леглото и се отпусна назад, като кръстоса ръцете зад тила си. Това щеше да е много тежка и изтощителна нощ, но ако не беше такава, нямаше да е забавно.
Ер се огледа наоколо. Тази килия, в която буквално ги забиха беше толкова гадна. Имаше три легла с по един матрак и някаква измислена възглавница. Нямаше чаршафи, но път беше чисто. Баня? А бяна къде имаше? Явно нямаше? Или имаше? А може би беше обща - една на етажа!? Не! Тя не можеше да го преживее.
Аои тази нощ нямаше да може да спи, имаше да прави толкова много неща:
1. Да убива;
2. Да убива;
3. Да се развива.
Нямаше задачата да му е лесна. Точно за това сега щеше да избърза с номве три, преди двете битки да са започнали. Беше сигурен, че децата му ще се представят блестящо, защото те бяха по негов образ и подобие, а и той самият ги контролираше.
Студената пот започна да избива по челото на Аои. Доста енергия и магия се изискваше, за да може да поддържа това ниво. Изглежда Даниел и онази грозна рейджърка, на която името не можеше да назове в този момент, още не се бяха появили пред очите на двойниците му.
Аои съсредоточи около седемдесет процента от магията си в душегуба. Той трябваше да овладее тази магия, която беше затаил в него - силата на Дал'Хел.
Колко нелепо, но красиво беше всичко това - Богът на асасините частично запечатан в собственото си изобретение, което сега тежеше толкова много, беше толкова гладно, че дори надминаваше с една еденица кръвожадността на Аои. Казваха, че асасините полудявали заради Бога си. А на Богът какво ли трябваше да му се случва сега, след като беше поставен в такава ситуация. Лудостта извираше от душегуба, карайки всички да са като в транс. Транс? Хахахаха.
Магията на Аои обгърна душегуба и заочна да го чувърка от тук от там, смесвайки се със съществото на Дал'Хел. Аои не се чувстваше способен да изпозлва това оръжите, което си беше цяло творение на изкуството, колкото и да не обичаше асасинът изкуствата, това трябваше да си бъде признато. Сега, трябваше да се научи да изпозлва тази мощ и имаше съвсем малко време да направи това, а после? После заминаваше. В Шелтър нищо не го задържаше. Сега щеше да причини уникалното разрушение и после... дим да го няма. може би, щеше да се върне, когато станеше на четирдесет, за да провери как са се развили нещата тук и отново да създаде хаос и безредие.
Магията му беше съвсем смесена с тази на Дал'Хел. Явно Богът не се съпротивляваше, беше видял, че няма друг изход освен да сътрудничи на асасина.
Сега, на Аои му оставаше да смеси душата си с нея. Това щеше да доведе до пълноценното използване на тази сила и олекването на душегуба. Ясно му беше, че нямаше да успее сам и колкото и да му беше неприятно, това беше първият и последният път, когато щеше да помоли за помощ някого, някъде.
- Ер.
- Да?
- Помогни ми?
Притежавайки тези очи, които Ер още не можеше да овладее, на нея не й трябваше повече от "Помогни ми", за да разбере какво трябва да направи. Можеше го, но това щеше да я изтощи до такава степен, до каквато никой, никога не я беше изтощавал, но вярата и любовта й щяха да й помогнат да се справи с това й наичнание.
- Обърни се. - Каза тя.
Аои направи това, което му беше казано.
- Съжалявам. - Просълзи се Ер. - Освобождавай го на малка струйка.
Ер замахна с нещо оство. Аои не се обръна, за да разбере какво, но усети топлата си кръв, която се стичаше по гърба му. Можеше да каже къде точно и с каква дълбочина е разрезът, но не можеше да прецени с какво бе направен той, нямаше и значение. След това й действие следваше логичен край, но не сега, не веднага.
Цялото тяло на Ер засия, както и самата рана на гърба на Аои.
- Започвай.
Аои започна да освобождава една специална душа, много бавно и много тънко. Изискваше му такова голямо усилие, че капчици студена пот заповаха да избиват по тялото му. Ер, изпозлвайки магията си, успя да улови тази тънка нишка, която асасинът бе осовободил и продължаваше да го прави равномерно.
Ръцете на младата жрица отвеждаха тази нишка, която сама по себе си, не беше достатъчно силна, за да се възпротиви под натиска на чистотата на жената, в раната на гърба на Аои, която също беше обвита в някаква магия. Тази магия се бе плъзнала по цялото му тяло, беше се нагнездила във всяка една клетка и течеше във всеки един кръвоносен съд, както и беше обгърнала мозъка и мислите му. Чувстваше я като леко попождане на иглички - досадно, но не и болезнено.
Тази процедура по вкарването на частта на Дал'Хел в тялото на Аои продължи толкова дълго, че на Ер й се стори цяла вечност. Тя започна да губи силите си и гледката пред очите й да се размазва, но нямаше да се откаже, нямаше. Това беше първият път, когато правеше нещо подобно, но на теория бяха успяли да я научат много добре. Точно, когато започваше да й се вие свят и да й се гади, погледът й да се размазва и да се чувства сякаш ще припадне всеки момент, следователно не остава още много от прехвърляното, а после? После следваше едно заклинание печат или нещо от сорта. То задържаше новопостъпилата сила в тялото, докато то съумее да я абсорбира и да я пригоди към себе си.
Ер падна на колене. Дишаше трудно, сякаш някаква ръка я беше хванала за врата и се опитваше да я задуши. Тогава тя съумя да погледне, колкото се можеше, по-обстойно Аои. Беше чела, че това носи неистова болка на човека, на който се прави, но той беше само потен, студена пот го избиваше, каквато и нея, но лицето и тялото му не изразяваше нищо. Толкова ли беше силен психически, че да се астрахира от такава налудничева болка, такаа каквато я описваха - изглеждаше страшна. Ер поклати глава. Ако възлюбеният й изпитваше болка, то той сега се мъчеше заради нея, а тя го бавеше. Непростимо. Но... Но не можеше да продълждава... Нямаше сили. Не можеше да го остави.
В Ер се надигна някаква сила, която не можеше да се нарече магичеста, а по-скоро се дължеше на силната й воля да помогне на този, когото обичаше, да удоволетвори всяко негово желание и да се опита да го направи щастлив, я буташе напред.
- К... колко още остава?
Аои не отговори на този въпрос. Сякаш не я беше чул.
- Колко още остава? - Попита разтревожено тя.
Отново не получи отговор. Не можеше да се разсейва, не можеше и да стои така и да го гледа колко е безизразен и... и умиращ... Ер изпадна в ужас.
- Не повече от твоята сила. - Каза ледено Аои.
Чувайки гласът му, Ер се взе в ръце. Добре. Беше жив. После щеше да има темперетура, но тя щеше да изцери и това.
С последен напън Ер успя да вкара в системата на Аои и последната капка от душата на Дал'Хел. Изнеможеща тя положи ръката си на раната и каза набързо някакви думи, които бяха на неразбираем език или просто така ги предъвка, че нищо не можеше да й се разбере. На гърба на Аои, покривайки раната се появи един странен йероглиф. Виждайки го, Ер загуби съзнание, струполявайки се на пода. Една сянка се обви около нея и буквало я хвърли на леглото. Аои не можеше да направи повече, а и не искаше. Достатъчно.
Сега, Аои лежеше на корема си, чувствайки как силата на Дал'Хел започва да се слива с неговата и да намира своето място по тялото му. Процедурата беше болезнена, адски болезнена, но си заслужаваше всяка една капка студена пот, която го беше обляла, всяка една капка кръв, която беше изтекла от раната му, защото той щеше да съумее да изпозлва тази сила, която беше добре запечатана в него, благодарения на онази малка курветинка, която толкова сляпо му вярваше и още по-безрасъдно го обичаше. Каква глупост.
Аои затвори очите си. Имаше и друга работа за вършене. Време беше да погледне какво става и там.