Покоите на императора

За миг Кейт бе разпознала физиономията на момичето,но после престана да мисли за това.Чудеше се защо е тук,защо имаше неясна прилика с някой,защо аурата й бе такава.
Поредните сълзи се отрониха от очите й безсилна да ги спре.Момичето бе много мило,седна до нея,утеши я със зелените си изомрудени очи...Същите такива я бяха наранили за пореден път.То обви нежно ръцете й в скута си и я попита,какво е станало.Та тя не я познаваше,как можеше да бъде толкова нежна и загрижена.
Кейт затвори очи,стисна ги в опит да заличи заливащата я отново вълна с гняв и яд на самата себе си.Отвори за миг очите си и я погледна:
-Добре съм..-промълви Кейт и изтри с длан сълзите си-Просто понякога чувствата болят,ти коя си,какво правиш тук?-попита тя и я погледна,болезнените й прилики продължаваха да се натрапват в съзнанието й..

Непознатото момиче премига сякаш изненадано от въпроса й. За миг изглеждаше объркано, но бързо го преодоля. Лицето й отново доби загрижено изражение.
- Някога живеех тук. – отвърна тя тихо, в гласът й се четеше меланхолия и тъга по загубеното. Тя вирна носле и се огледа критично, погледът й бе премрежен, момичето бе потънало в спомени.. – Но тогава всичко изглеждаше...различно. По-светло, по-оживено, пълно с пъстро облечени придворни, смирени и услужливи прислужници, надути и смешни благородници.
Момичето за миг стисна ръцете на Кейт, после поклати глава.
- Сигурно ти звуча луда. Или пък оставям в теб впечатлението, че съм призрак, който преди години е живял тук. Честно казано...Самата аз незнам какво съм. В главата ми прелитат само откъслечени спомени и колкото и да се опитвам да ги навържа, продължавам да се рея в хаоса. – тя замълча за миг, после каза тихо. – Извинявай, че те натоварвам допълнително. Едва ли ти е до глупостите ми сега. Но мисля, че знам за какво става въпрос. Батко пак е направил някоя глупост. – тя се усмихна палаво. – Разкажи ми за какво става дума, може би ще мога да ти помогна. Все пак...аз съм човекът, който го разбира най-добре. Поне него помня.

Това беше..Тя бе сестрата на Вайл,очите й,лицето й..Всичко бе като неговото.Държанието й обаче бе съвсем различно.Тя постави нейните проблеми над своите,въпреки че изглеждаха нищожни.Бе толкова невинно добра и същевременно толкова объркана.Спечели доверието й,чувстваше,че може да й каже всичко..Никой не знаеше повече от нея в момента ,за чувствата й..За самата Кейтлин,каквато всъщност бе под порцелановата си,бездушна обвивка.Стисна очи и ги отвори,примигвайки със слепените си от сълзи мигли.
-Изпитвам нещо към него,обичам го по странен начин,незнам защо..но не зависи от мен и..и..това ме наранява всеки път.Той винаги ще си остане "Принцът на Мрака",нали...? А аз ще съм поредната,която е била...дори незнам,какво означавам за него и това,че до сега се надявах да се промени,защото си мислех,че в крайна сметка освен всичко това би могъл и да обича..,се срути.Той отново отиде да пролее кръвта си в Лорион и аз за пореден път се убедих,че не означавам нищо..-завърши Кейт и погледна настрани,отклонявайки отново насълзения си поглед,пропит с гняв и разочарование отново.Почувства се по-облекчена,но въпреки че бе споделила болката си,все пак си оставаше в същото положение.Красивите й сини очи отново се затвориха,а дългите й мигли се пропиха отново със сълзи,които задържа само в основата им..

Очите на събеседничката й запламтяха с нескрито раздразнение.
- Винаги трябва да е такъв кретен. – поклати глава тя и въздъхна. – Още от малък си беше голям актьор. Когато направехме някоя поразия с другите, винаги ни караше да се чувстваме адски виновни с този негов леден поглед, а после отиваше при баща ни и поемаше нашата вина върху себе си...и евентуално обираше пишкира, без после да търси благодарността ни. Дори не ни казваше какво е направил. Колкото и пъти да съм се опитвала да му обясня, че понякога е по-лесно да споделиш мъката, болката и трудностите с някой близък, така и не ме послуша. Не ме разбирай погрешно, не е бил мекушав. Напротив, никога не проявяваше чувство, поне отвън. – тя прегърна Кейт през раменете с малките си ръчички, в опит да я утеши поне малко.. Говореше едновременно със сериозността на възрастна и с невинността на малко дете. В гласа й имаше неподправена нежност.
- Виж, ако наистина е направил това, което казваш, значи наистина те цени. Не е искал да те замесва в конфликта и да те излага на опасност. – тя се усмихна леко. – Не че това го прави по-малък тъпак. Доколкото го познавам, в момента изпитва угризения, които се опитва да зарови. Имам чувството, че понякога е мазохист. Така че не се терзай. Сигурна съм, че има чувства към теб.

Думите й я накараха да се засмее през сълзи.Наистина оценяваше това,което правеше за нея.-Миличка,наистина ти благодаря..Аз съм Кейт,приятно ми е.-каза тя,осъзнавайки че всъщност още не са се запознали.Обърна поглед към нея.Беше,като ангелче..Но това не значеше,че трябва да стои тук.Как можеше да живее в тази кула?Как оцеляваше тук,сама...?Как Вайл бе допуснал собствената му плът и кръв да е затворена в замъкът му,като изкупителна жертва..?
-Ти ми помогна,но моите проблеми с брат ти са нищожни,скъпа..Твоите са много по-важни.От колко време си тук,съкровище?Какво правиш сама,как стоиш по цял ден в тази кула..Затворена,отделена от света?Тук е студено,влажно,няма светлина..Няма чист въздух.Не го заслужаваш,миличка..-попита Кейт и я погали по копринената коса.Чувстваше се сравнително по-добре след това,което й бе разказала.Чувстваше я като приятелка,никой преди не бе постигал толкова,колкото това малко,невинно същество туку що ..

- Аз... – момичето примига и красивото й лице доби разсеяно изражение. – Незнам. Незнам какво правя тук. Но...
Изведнъж аурата й се изви нереално, без да се засилва, присъствието й стана съвсем нечовешко.
Тя рязко се изправи и в очите й се появиха сълзи.
- Моля те, не казвай на батко, че си ме виждала. Той ще направи някоя глупост, сигурна съм. Мисли си, че ме е убил, това със сигурност го измъчва и до ден днешен, но ако разбере, че съм жива незнам какво ще стори.
Калина се наведе и прегърна с крехките си ръчички Кейт.
- Ти си първата ми истинска приятелка, въпреки че те познавам само от няколко минути. Наистина ще се радвам ако отново се видим.
После момичето се надигна отново и се усмихна през сълзи:
- Удари един шамар на батко от мен. Заслужава си го.
После изчезна сякаш никога не я бе имало.

Кейт понечи да каже нещо,но Калина изчезна.Със сигурност това нямаше да е последната им среща.Момичето побърза да слезе по стълбите.Тънките й токчета с тъп звук отекваха в кулата.Скоро бе отново в коридорите на Цитаделата.Всички чувства в нея бяха максимално различни,бушуващи.В момента изпитваше толкова гняв ,колкото никога преди.Беше неконтролируемо това,което се надигаше в нея.Приливът на енергия,който буквално бликаше от нея я изгаряше отвътре.Тапетите започнаха да пламтят в основата на около сантиметър от земята.Огънят поглъщаше коридора след всяка нейна стъпка..Красивите й сини очи отразяваха пламъците.Не знаеше какво става..Това не беше точно в неин стил,на какво се дължеше..Как трябваше да го спре?Не й беше до това.Стисна очи и се завъртя, започвайки да тича към изхода на Цитаделата,който всъщност незнаеше къде е..Нямаше значение искаше да избяга,имаше нужда да избяга от всичко.Вече гневът й се бе прелял с отчаянието..Отново фазата на примирение изгубена в бездънните коридори на Цитаделата,пламнали след нея.Искаше да се върне назад,не-не можеше.Сама бе блокирала пътя си.Свлече се на земята, подпирайки ръце на коленете си.Преплете пръсти в косата си и подпря челото си с длани.Вече всичко бе изгубила,какво ли й оставаше?Огънят спря..Явно плод на гнева й,сега бе подтиснат от кратките мигове,в които се самосъжаляваше...

Найт крачеше бързо към тронната зала, потънал в мислите си. Не се и съмняваше, че Вайл може да се справи с новото предизвикателство, но друго тормозеше съзнанието му. Последната заповед на приятеля му. Когато се замислеше над нея, усещаше как цялото му тяло изтръпва и главата му бе на път да се пръсне. И сега се чувстваше точно така. Никога не би могъл да...
Силна аура заля коридорите на Цитаделата и Найт присви очи и се закова на място, опирайки длан в близката стена. Аурата на Вайл бързо се върна до нормални граници, явно нещо бе провокирало гнева му, но бързо го бе овладял. Рицарят поклата глава и продължи, само колкото да се натъкне на пожар. Какво по дяволите? Пожар, тук? Той се намръщи и започна да крачи из пламъците като пълен идиот, само колкото да усети, че започва да се поти под тежката си, изкована с магия броня. Екстра, само това му оставаше, да се изпече в собствените си дрехи. Огънят рязко спря и той видя пред себе си позната фигура, която се бе свекла на пода и се бе присвила. Съвсем възможно бе това да е афтър-ефект от аурата на Вайл, но Найт знаеше, че не е така. Той се приближи към Кейтлин и преди тя да се осъзнае, вече я бе вдигнал на крака. Погледна я съвсем сериозно, в лешниковите му очи се четеше неодобрение. Нямаше и следа от съчувствие. Найт знаеше, или поне предполагаше, че съчувствието в момента хич няма да й помогне, най-много да я обърка още повече.
- Изобщо не приличаш на себе си. - каза й той леко по-грубо от нормалното. - Очаквах да си по-силна. Иначе как би му помогнала? Най-много би го натоварила с още притеснения.

Кейт се дръпна рязко от него,не знаеше нищо..Нито за нея,нито за ситуацията,в която беше.Погледна го и започна да говори със студен,тих,почти съскащ глас:
-Нима?Как ли бих могла да помогна на човек,който не иска моята помощ?Как бих могла да го натоваря повече - нима него го интересува друго,освен самият него? Как бих могла да приличам на себе си сега,на какво да се опра,за да ти изглеждам по-силна?!-говореше му момичето и стисна устни,опитвайки да запази самообладание.
-Само аз ли трябва да мисля за него,защо веднъж той не помисли за другите? Предприема всичко сам,не говори с мен ... Вече не мисля,а съм сигурна ,че не означавам нищо в неговото "велико" съществуване.Е,предай му да продължи да си води сам битките,щом това надделява над човешкото у него - нека е така...Аз ще го забравя,все някой ден ще го забравя,обаче дали той ще забрави,какво ми е причинил? Всичко друго ще е без значение,ако той реши така...Защо ли трябва да му пука всъщност.Единствено той не успя да оцени това,което животът му предлагаше не веднъж,щом иска да си остане същия затворен звяр под ледената маска - нека го направи..От днес на татък няма да съм аз тази,която ще страда,ще страда той...
Кейт бутна Найт от пътя си и тръгна с бърза,шумна и все пак балансирана до съвършенство походка.Дръпна верижката от врата си и тя се скъса,пръстенът с дрънчене се изтъркули на земята,удряйки се в стената..Скоро Кейт бе до Портите на Цитаделата.

Найт позволи на Кейтлин Паркър да го избута от пътя си и безмълвно я проследи с поглед. Идваше му да въздъхне и да поклати глава, но не го направи. Видя как тя захвърли свещеният пръстен като най-големият боклук и продължава по пътя си. Той се приближи бавно до падналият пръстен и го вдигна внимателно. Видя, че от дракона, герба на императора, се е отчупило крилото. Рицарят осъзна, че е стегнал челюстта си в гняв. Сега, в момента, този малък дефект в пръстена му приличаше на лош знак. Знак за падение.
Един изпепелен гоблен падна от стената, на която бе прикачен, и създаде малко облаче от пепел. Явно бе сгрешил, помисли си той си известна доза тъга. Бе сгрешил за Кейтлин, както и за много други неща. Той бавно и безмълвно се опъти към вратата на покоите на приятеля си. Почука и след като не получи отговор я открехна леко и влезе, като я притвори зад себе си.
Вайл седеше на меко кадифено кресло, кръстосал крака, с лула в ръка, и разглеждаше стар свитък. Лицето му бе концентрирано над това, което четеше. Императорът изглеждаше наистина изморен, въпреки че, както винаги, го прикриваше умело. Сенките под очите му и леко бледият цвят на кожата му обаче го издаваха.
- Ваше Величество. - Найт се свлече на едно коляно. Вайл мълчаливо свали свитъка и изгледа със странен поглед подчиненият си и единствен приятел. Мълчеше.
Гвардеецът се изправи и остави пръстена на стъклената маса пред него. Вайл измести погледа си върху украшението и бавно посегна към него. Взе го и погледът му се задържа на него дълго. Може би минути, часове или просто няколко мига. После пръстенът се озова на безименият пръст на дясната му длан.
Найт следеше изражението на императора внимателно. Чакаше го да каже нещо. Може би да изрази гнева си, мъката си или...
- Това е хубаво. - каза Вайл тихо, гласът му бе топъл и едва ли не доволен. И все пак тежък, криещ нещо.
Гвардеецът разшири очите си в неверие. Не очакваше приятелят му да е доволен от това. Колкото и безчувствен да беше, той имаше нужда от хора, които са му близки, на които може да има доверие. А сега един от тях просто го бе изоставил като всички останали.
- Хубаво, Ваше Величество? - попита рицарят тихо, опитвайки се да прикрие неверието си.
Вайл го погледна с уморена усмивка, а очите му бяха празни и кристално ясни, като бездънни езера, в чиито течения се преплитаха светлината и мрака, обгърнали света. Устните му се раздвижиха безмълвно, или по-скоро думите бяха изречени съвсем тихо и дори Найт, който стоеше едва на крачка от него, не успя да ги различи. После императорът каза по-високо:
- Краят идва, Найт. Знаеш какво трябва да направиш, ако все пак триумфирам.
Найт пребледня и се пое дълбоко въздух. Толкова скоро?

74.

Черната цитадела стенеше, сякаш безброй души бяха заклещени отвъд стените й. Пронизителен вой на страдание, хор на отчаяние.
- Вятърът е странен тази нощ, Ваше Величество.
Вайл продължи безмълвно да гледа в остъкленият таван, към черните небеса и плуващите из тях сиви облаци. Звезди нямаше. Само вятър и буреносни облаци. Той се зачуди...
Как ли щеше да гледа на това небе преди време? Какви емоции щяха да го залеят? Носталгия, тъга? Едва ли - радост, кратък душевен мир? Знае ли човек.
Усети ласката на момичето до него върху гърдите си, пръстите й ловко се плъзнаха надолу по корема му. Идеята да си вземе жена или няколко тази вечер, с цел да подложи на тест липсата на адекватни ответни реакции на тялото си, беше провал и в същото време успех. От гледна точка на наслада и болка, тялото му реагираше съвсем нормално. Не че му пукаше. И там се таеше проблема. Празна черупка от орех. Вайл отметна тънките завивки и се изправи. Момичето прояви благоразумие да замълчи. На императорът не се противоречеше. Което за жалост сигурно бе една от главните причини, поради която той се намираше в това положение. Вайл си наметна една черна роба и излезе на най-близката тераса.
Вятърът веднага разхвърля косата му във всички посоки. И отново - не чувстваше нищо. Нямаше импулс да вдиша от чистия въздух или да се наслади да първичната сила на природата, олицетворена в приближаващата буря.
Последната седмица, след осовобождаването на Лорион, той се бе самоизолирал в покоите си, потънал в мисли. Търсещ начин да върне загубата на последният човешки елемент, който бе притежавал. Способността да чувства. И наистина, последните дни бе...усетил, или поне така му се струваше, как нещо човърка в дебрите на черната му душа. Нещо набъбваше там и заплашваше да прелее след време. Но проблемът бе, че той си нямаше ни най-малка идея какво бе то. А краят наближаваше. Виждаше го, макар и да не го усещаше. Знаеше го. И доскоро го чакаше с нетърпение. Сега просто го чакаше. Незнаеше дали щеше да се концентрира над първоначалният си план или щеше да действа по плана на Старите богове. Което и да бе, нямаше значение в момента. Беше му все едно. Чувстваше се празен. Дълбоко в него отново забълбука онзи далечен и колеблив полъх на емоция или чувство. По-силен от преди. Скоро щеше да избие на повърхността. Но да се надява, че това ще промени нещата бе твърде нереалистично. Навремето Вайл мразеше да чака съдбата да предопределя събитията и живота му. Не вярваше в нея.
Поне от тази гледна точка, нищо не се бе променило. Щеше да продължи да търси себе си. За надеждата на човечеството. Дори това не му прозвуча сухо и смешно, както едно време. Прозвуча му...безсмислено. Просто думи на някакъв самовлюбен идиот, взел се за Бог. Насили се да се усмихне на самоиронията. Трябваше да започне да гради себе си отново. Но нямаше време. Не можеше да няма по-бърз начин.
"Найт." - шепнеше сякаш вятъра, разбиващ се в стените на цитаделата. "Стари приятелю."
Колкото и да се опитваше, Вайл не успя да изпита страдание или вина.

Елиа разтърси главата си, за да успее да се съвземе, погледна Кром и тръгна да тича към вътрешната част на Цитаделата. Знаеше, че той ще е зад нея каквото и да ставаше. Не беше спокойна като преди след като видя последиците от нещото, което мина през тях. Но знаеше, че ако иска да живее, трябваше да стигне до Вайл. Поне имаше някой, който щеше да й пази гърба и щеше да й е верен докато не загине. Просто се надяваше Аурата да не настъпи още веднъж, защото щеше да я забави. Можеше ли това да е Аурата, заради която Вайл ходеше в Кулата. Не беше сигурна, но усещаше, че е доста мощна. Дори за вампир с нейния опит. Тичаше с нечовешка скорост към покойте му. Наистина нямаше никой в цитаделата. Беше като призрачен град. Пусно и спокойно. Добра комбинация за нея. След 15-тно препускане, по дългите и тъмникоридори, стигна до Покойте му. Открехна врата и каза:
-Негово Величество?

Елиа не получи отговор и двамата влязоха предпазливо в покоите на Принца на мрака. Цареше тишина и пълен мрак, макар последното да не бе препятствие за тях. Кром и Елиа виждаха с лекота, но гледката не бе от най-красивите. От някога величествените покои не бе останало почти нищо. Стените между стаите бяха сринати, мебелите - изкорубени, разбити и разпратени на малки парченца навсякъде. В басейните плуваха безжизнено мъжки и женски тела, а водата бе попила кръвта им. Елиа иронично си отбеляза, че последното наистина е по вкуса й. Кром се оглеждаше мълчаливо, без да смее да каже нищо. Двамата продължиха постепенно да крачат напред, без да издават и звук. Сетивата им бяха изострени максимално. Помен от Черната аура нямаше, но в стаята витаеше познатото присъствие на Вайл - смразяващо и опияняващо.

Вайл - 76.

Беше сляп от известно време. Струваше му се, че се рее из черни облаци, насичани от светкавици. Въздухът бе гъст и леден. Дъхът му излизаше на пара. Копнееше за нещо, а това бе първият признак, че възвръща загубените си емоции. Не знаеше обаче дали да се радва или да страда от този факт. Нима бе способен на което и да е от двете? Дилеми, надраскани на шумяща хартия. Далечен зов на бухал или може би сова. Проклети птици, реещи се свободно из същите черни облаци като него. В душата му се надигаше буря. А по масата пълзяха безразборно парчета от пъзел, търсейки своето място в цялата картина. Мрак и вечен еквилибриум. Безпокойство? Бурята продължаваше да дращи към повърхността, но нещо я спираше. Дали беше самият той? Осъзнаване. Знаеше какво ще следва след бурята. Осъзнаване. Подобие на страх.
Вайл отвори очите си. Краят наближаваше. Най-сетне всичко щеше да свърши. Чувствата се възвръщаха постепенно, едно по едно, процес, отнемащ цяла вечност.
Тогава очите му се спряха на две фигури, сновящи из собственият му мрак, на негова територия, толкова безрасъдно глупави...Зачуди се дали да не ги убие? Смъртта беше покой и всеки заслужаваше това благо. Или да ги абсорбира? Откакто погълна Боговете се чувстваше вечно гладен. Разпозна в двата натрапника Елиа и един от стражите си...май се казваше Кром? Не успя да долови иронията, въпреки че се опита. Все още не бе готов да изпитва нищо. Все още бе твърде слаб. Шелтър не беше готов да го види такъв, все още. Никога нямаше да бъде. Иронията най-сетне го застигна, но усмивката му убягваше. Тя беше средство, което Вайл не бе използвал сякаш от векове.

Елиа мерна нечия фигура, седнала на пода и облегнала гръб на една от малкото оцелели стени. Не й отне повече от секунда да разпознае Вайл, който бе навел глава, а черната му коса се разпиляла пред очите му. И все погледът му бе забит в тях и тя го осъзнаваше. Страхът я заля против волята й. Някои неща не можеха да се контролират. Трябваша да действа, но как? Кром бе настръхнал до нея.

/Можеш да се опиташ директно да използваш камата или преди това да кажеш нещо, или лично твой трети избор. Опиши действията си и остави резултата на мен./

Елиа невярваше на очите си. Погледна Кром. Погледът й му подсказваше, че трябва да излезе от стаята и да ги остави на саме. Разбира се, че го направи. Вампирката с бавна крачка тръгна към него. Свали робата си, ако Вайл вдигнеше погледа си щеше да види нещо свършенно. Момиче в обечено в скромни и разпокъсани дрехи, снежно бяла кожа, леко заострени зъби и кървясали очи. Можеше да си помисли, че просто това е мираж. Но не. Беше истинска и бавно се приближаваше към него. Същата Елиа, която обичаше какъвто беше и щеше да го обича и сега, ако просто я пожелаеше. Тази която му се беше отдала няколко път. Знаеше, че подлага на риск живота си, но без това всичко зависи от това дали ще й позволи да бъде близко до него. В момента той беше като разярено куче. Падна бавно на колене, без да издави звуци и прокара пръстите си през неговата гарванова черна коса. След което проговори с глас толкова нежен, минаваш към ангелски:
-Цитаделата изглежда прекрасно, учителю. Харесва ми дизайна на басейна.
Докато говореше не спираше да се усмихна. Опитваше се да предразположи, за да може да свърши по-бързо с работата си... Но изведнъж попадна в клопката на спомените си. Не спираха да я затрупват. Всички бяха свързани с Него. Първота им среща, първия им полов контакт, последната им среща. Елисавела издиша тежко, игнорирайки болката.

Вайл следеше безстрастно приближаването на Елиа, думите й бяха странно успокояващи, изречени с нежен тон. Неочаквани. Тя коленичи до него и прокара пръсти през разпиляната му коса. Той повдигна поглед към нейния. Осъзнаваше, че това не е нормално, нима Елиа искаше да умре? Нима беше чак толкова безрасъдна, че да дойде при него точно сега? Той потърси очите й, но тялото й се отпусна върху неговото, сякаш за миг се превърнала в безжизнена кукла.

В моментът, в който Елиа го докосна цялото й тяло започна да изтръпва, като първи бяха върховете на пръстите й. Постепенно тя загуби контрол над движенията си. Не знаеше на какво се дължеше този феномен. Може би Старите Богове бяха недоволни, че се бави с изпълняването на мисията й и я връщаха в Отвъдното. Но изтръпването бе започнала след като тя докосна Вайл. Имаше вероятност той да го е направил неволно или умишлено. Мислите й се оплетоха и тя загуби съзнание.

Вайл пое Елиа в ръцете си и бавно се изправи. В същият миг пред него се появи Кром, който видимо бе готов да се самоубие в опит да помогне на създателката си. В ръката си държеше меч. Вайл закрачи напред, носейки Елиа, без дори да погледне вампира. Беше усетил влиянието на Старите Богове около нея, явно я бяха използвали за своите планове. Най-вероятно я бяха пратили да го убие. И все пак, той беше решил да запази живота й, ако е по силите му. А май вече всичко беше по-силите му, въпроса беше да се научи да ги контролира преди последният сблъсник с Олтара и сестра му. Той закрачи надолу по коридорите, все още носейки вампирката в ръцете си. Беше съвсем лекичка и крехка така, а лицето й беше спокойно в съня й, в контраст с арогантния й характер, когато бе будна. Той се изпрати няколко потока Дух енергия към нея за да се увери, че е добре. Не откри никакви щети по тялото й, изглежда просто бе загубила съзнание. Кром крачеше някъде зад тях и се чудеше какво да прави. Изведнъж Вайл рязко се обърна към него и повдигна вежда, сякаш го виждаше за пръв път.
- Ти си...какво? - попита го императорът тихо.
Кром имаше затруднения да отговори и Вайл отново му обърна гръб и продължи към Подземното езеро. Някъде по стъпалата, тялото му започна да избледнява и двамата с Елиа просто изчезнаха от погледа на обърканият вампир.

/Следващият ти пост нека бъде в Гората на живота, където сте се телепортирали. Опиши събуждането си и действията си по твой вкус. Поста може да е донякъде Свободно РП, а ако опишеш по-важни моменти, остави на мен резултата от тях(например използването на камата)./

» Покоите на Едуард
» Покоите на Кариен
» Покоите на султана
» Покоите на Себастиан Дефиън
» Покоите на Мелиса Стормкроу