Планината

Скалният масив наречен Гръбнакът пресича цялото протежение на Изтока и го разделя на две части. Със заснежените си върхове и суровият си и ветровит климат, тази зона определено не е предназначена за неподготвения пътешественик. Гръбнакът е пресичан от множество пътеки, които образуват лабиринт, през който малцина водачи могат да ви преведат.
За живота тук не може да се каже много. Освен дивите зверове(предимно мечки, вълци и диви кози), тук се срещат и някой по-митични същества. Хора не обиват мястото, въпреки че според някои легенди точно тук се е осамотил Ферал, отшелника-гадател, който знае всички тайни и вижда отвъд настоящето. Но подобни митове има много. Разгадаването им зависи изцяло от вас, смели пътешественици.
Най-близкият признак на цивилизация е Хай Клиф, здраво окрепеният планински град.

Небето беше сиво и студено.Снежинките мързеливо се носеха към земята за да я покрият с бели одежди.В този студен Свят на безмълвие,безшумен грохот се разнесе над снегът - рязко и шеметно,с незрими вълни обгърна мъртвия свят.Някъде над това(и заедно с това)се появи образ.Мътен и сив,студено огледало на друг свят,образът придоби плътност.Придоби форма.Два крака потънаха в белотата...Сребърна верига отрази сивото небе...Излезе вятър и развя катранено черната коса...Студени,слепи очи смразиха студеният свят...
Д'арамир се усмихна.

Д'арамир вдиша чистия,студен планински въздух.Познатия студ се разля в тялото му,Зен го обхвана за секунди.Загърна се плътно в черната наметка от мека кожа и метна агресора на рамо.Снеговалежът сякаш се усили,а вятърът задуха още по ожесточено.
:>Ще измръзнеш тук,не намериш ли скоро заслон. - долетяха мислите на Летеан.
:>Замръзването,не е от нещата за които се върнах,драга.
.../светът потъна в сивота,забави се.Едно огромно огледало отрази снежинките и скалите,раздвижи се мъртви вълни преминаха през огледалото,а то през заснежения свят.Там ,сред снега имаше нещо живо/...
Слепецът тръгна бързо към скалите.Предпазливо и безшумно се долепи да тях и усети как веригата се разхлаби и свободно падна в ръката му.Съществото се приближаваше,вятърът духаше от към него,срещу Д'арамир и то не усещаше опастността.
:>Дива коза... - рейнджъра сбръчка нос.
:>Просто ме хвърли,и дано успееш...
Дивите кози бяха много пъргави и жилави за ловуване.Движеха се на големи подскоци,подобни на галоп и никое животно не можеше да им съперничи сред тази сурова планина.Дори орлите ги улавяха трудно.Тази тук беше стар мъжкар,отделил се от стадото за да умре.Нямаше да е проблем да го хване - беше роден под щастлива звезда.
Козелът се приближи на няколко метра и спря.Беше усетил човека,но трвърде късно...Летеан излетя от силната му ръка и преди животното да реагира,се умота около вратът му и го прекърши.
Слепецът се приблжи и извади малък нож.Сбръчка нос сърдито докато прибра веригата си пак на ръката и се захвана с обработката.
:>Защо са ги създали толкова смръдливи...с моят късмет,попаднах и на стар козел.
....
*Няколко часа по-късно.
Заслон в малка скална вдлъбнатина,преградена набързо със снежни преспи,няколко камъка и кожата на козела,Д'арамир се опитваше да запали огън.Беше събрал малко клони,повчето бяха непотребни за стрели и сега искаше да ги запали.
:>Хубаво ще е ако има някое Пиро наблизо... - вятъра беше утихнал,но си оставаше студено.
:>Мога да те затоплям с моята магия,но не и ако е прекалено студено. - магията в Летеан,която беше увита около гърдите и кръста му,не позволяваше да замръзне.Но му трябваше огън,за обгори върховете на стрелите и да изсуши костите.Месото се сушеше отвън в снега,ниските температури и вятъра щяха да го изсушат добре.
:>Когато пак мина през Академията или срещна Пиро,ще поискам да ме научи да паля огън,тия момчета го правят с поглед... - случаен порив на вятъра вкара сняг и студ в заслона. - Ако изобщо се измъкна от тук. - добави той мрачно.
След около час игра огън нямаше ,но пръстите му бяха премръзнали и освен това се смрачаваше.Придърпа агресора наблизо и стисна малкия нож.Изрита настарани главата на козела,от която искаше да си вземе големите рога.Потрепери.Загърна се в наметалото и се сви на голата скала в опит да дремне.
/Беше някъде много далеч ... студено и неизвестно ... беше "пожела да е" сам ... в черното огнени символи "руни?" прогориха паяжината от мисли ... един мъдрец говореше благо,с топлина ... могъщи криле пореха мрака ... казаха му едно име,което беляза съзнанието му ... едно огледало се пръсна ... една частица попадна във водата "и потъна?"... мрак и ужас ... летяща гибел ... "страх?" ... беше някъде много далеч и беше студено/
Слепецът подскочи насън и се събуди.
*
Навън в студената нощ виеше вълк...

Гръбнакът на Изтока предлагаше съвсем малко перспективи за оцеляване. Д’арамир наистина трябваше да е роден под щастлива звезда за да се измъкне от това място.
Но въпреки всичките опасности, които го заобгръщаха, слепият рейнджър усещаше мистиката, витаеща из атмосферата. Студът беше постоянен, но понякога завяваше и силен вятър, което правеше движението почти невъзможно и Д’арамир трябваше да си намира прикритие.
Така минаха няколко дни, а слепецът незнаеше накъде точно се е отправил, но следваше инстинктите си. Усещаше, че нещо го...влече в тази посока. Козелът го беше снабдил с достатъчно храна за известно време, ако е пестелив, а често срещаните полу-замръзнали поточета бяха подходящ източник на вода.
На сутринта на третият ден, потънал дълбоко в Зен, той осъзна, че се намира пред огромен вход към ледена клисура. От двете страни на коридора се издигаха високи покрити със сняг и лед скални масиви. Инстинктите му го водеха напред, но разума му казваше, че мястото е наистина опасно. Няколко оглозгани и вледенени кокала до входа доказваха, че завета който предлагаше клисурата беше привлекъл диви зверове. А освен това реалната възможност да стане лавина не беше малка. А това би било фатално в тясната клисура.

/Имаш няколко възможности:
1. Да продължиш напред
2. Да се върнеш и да потърсиш друг път.
3. Някой твой личен избор.
Каквото и да решиш, опиши го./

Слепецът прецени реално опасността - с този почти постоянен снеговалеж,върховете имаха тежки снежни калпаци.Вероятността за лавина беше голяма,ако не внимаваше къде стъпва или създаваше шум.Той ясно усещаше хармонията тук,въпреки враждебността на цялото място,студът,снеговалежа и странното,натрапчиво усещане за нечие присъствие,тук имаше хармония.За дните прекарани върху Гръбнакът на Изтока,Д'арамир беше успял да заживее в тази хармония,да е част от всичко тук и именно това го опази жив.
Беше стегнал краката си,до коленете, в парчета кожа от козела.Осигуряваха му достатъчно топлина и го пазеха сух,при придвижването в дълбокия сняг.Останалото от кожата пазеше главата,вратът,раменете и част от гърдите.Имаше петнадесет стрели със върхове от строшените кости на козела,големите извити рога с известна част от кожата,бяха украса на неговата глава и го пазеха от вятъра.
Тъкмо преди да обърне гръб на клисурата,светът натежа и...
/беше тук,но в друго време ... просто много тъмна нощ "или?" мрак постигнат с проклятие ... дочу вик,вик на болка и ужас ... "страх?" задушаваше,ослепяваше ... искряща белота,потънала в мрак ... побягна сляп и уплашен ... словото "то е всяко начало?" ... носеше надежда,носеше мир и ... се изправи бавно ... и му се показа "или така пожела?" ... ужасен от това "което е?" ... люлка,останала завинаги празна,нещо ... някъде много далеч/
...мислите на Летеан удариха съзнанието му като чук:
:>СТАНИ ! Не ми припадай сега,събуди се!
:>Тук съм,драга. - Главата го болеше от директната атака на спътницата му,но това беше единствения начин да го събуди. - Имам нещо на ум,ако пак изгубя съснание,събуди ме.
:>Не съм сигурна дали можеш да понесеш два поредни удара...
:>Просто го направи!
Слепецът се изправи,бе лежал в снега няколко секунди,но усещаше студа със костите си.Вдиша дълбоко въздух и потъна в Зен.Клисурата се разкри пред него,със всяка една подробност,всяка една опастност.Пое отново въздух и усети как студът напуска тялото му,изчисти мислите си и остави празнотата да го погълне.Студът,снегът,ветровете,клисурата станаха част от неговия свят,не по-малко студен и безжизнен.Отдаде се на танцът с това място,със странното присъствие или магия,постигна хармония...
/Беше някъде много далеч,всъщност беше тук,но в друго време.Беше студено и неизвестно защо - тъмно.Не просто много тъмна нощ,а мрак постигнат с проклятие.Някъде сред мрака се дочу вик,вик на болка и ужас.Вик на човек който беше сам .Огледа се стреснато в мрака,плътния мрак го задушаваше,ослепяваше сетивата му в искряща белота,потънала в мрак.Някой го докосна по рамото.../
...имплозия от болка го накара да изкрещи.Стисна главата си с ръце,а от носът му потече кръв,слепите му очи се насълзиха,а сълзите замръзнаха.Изправи се с клатушкане:
:>Колко дълго?Почти съм замръзнал.
:>Почти четири минути.
:>Видях...нещо,като сън,но много по реално - посегна да изтрие кръвта и установи,че е замръзнала по мустаците. - Да тръгваме преди да си умра тук.
:>През клисурата?
:>ДА.Който и да е,каквото и да е в тези планини,мисля,че през клисурата е пътят.
Летеан не отговори,просто се стегна около тялото му и опита да го затопли.Стрелецът потъна в Зен и предпазливо навлезе в клисурата,като опипваше дебелината на снега пред него с агресора...

Д'арамир навлезе в снежният покой на клисурата. Незнаеше колко дълъг ще е пътят му, нито къде ще го отведе. Но пък трябваше да продължи напред. Подсъзнателно бе сигурен, че изборът му е правилен. Дали грешеше щеше да разбере евентуално.
За негова изненада почти нищо не го смути по пътя му напред, дори напротив. Движението бе почти приятно в тишината, обгърнала клисурата. За студът нямаше какво да се направи, но поне зъбите му(на студа) - острият и режещ като нож вятър - бяха избити от стените на клисурата и слепият рейнджър спокойно можеше да твърди, че не му липсват не съвсем гальовните им пориви.
Препятствия по пътя си не срещна, поне през първата половина на денонощието. През цялото време имаше чувството, че се приближава към...нещо. Нещо, което го зовеше несъзнателно и в същото време целеустремено. Нещо, което криеше съдбата му.
Но пък това можеше и да е само заблуждаващо предчувствие.
Вече бе започнал да го завладява глада и жаждата, когато чу пред себе си вой на вълк, към който се присъидиниха още дузина. Нима в клисурата имаше вълци?
Тихите стъпки в снега и предупреждението на Летеан потвърдиха опасенията му. Към него тичаше глутница от двадесетина звяра, водени от водач.
Зверовете бяха едра планинска порода, с гъста, прошарена със сребърно козина, и здрави дълги крайници, позволяващи им да се справят и в дълбоките преспи. Водачът на глутницата беше чисто бял вълк с разноцветни очи - червено и синьо и тичаше в челото на групата, точно срещу Д'арамир.
Вълците не издаваха и звук, а просто се приближаваха стремглаво.

/Имаш няколко възможности:
1. Да се опиташ да избягаш.
2. Да атакуваш водача им в опит да го свалиш преди глутницата му да се е приближила. Може би така ще спреш устрема им.
3. Да изчакаш бездвижно и да видиш какво ще стане. Вълците не издават и звук, а и се държат малко нетипично. По принцип дебнат жертвата си. Оголените им зъби обаче леко те разколебават.
4. Твой личен избор.
Каквото и да решиш го опиши и остави резултата на мен./

Летеан се уви около вратът и главата на слепия рейнджър,когато той се обърна с лице към приближаващата глутница.Мислите му долетяха:
:>Има нещо много...объркано в тези планини, - свали лъкът от рамото си и довърши. - Както и в тази глутница.
:>Има непозната магия,в планините,вятъра,във вълците,дори във въздуха.Но не я усещам точно като магия, - спътничката му замълча разколебана. - Прилича на Проклятие.
Той хвана здраво агресора в ръка,зареди стрела и я насочи надолу,пред краката си,с готовност да стреля.И преди се беше сблъсквал с вълци,не толкова много и не такива,но за всички въжеше правилото на глутницата.Мъжкарят,най-силния и свирепия водеше.Ако убеш него глутницата ще се оттегли,независимо от броя си.Щяха да последват битки между най-силните вълци в глутницата,преди начело да застане друг водач.Новия водач щеше да поведе глутницата отново на лов,но слепецът отдавна нямаше да е тук.Можеше да простреля от това растояние не само водача но и значителен брой вълци преди да го достигнат.Стрелбата срещу връхлитаща глутница беше пагубна за тях.Нямаха и малък шанст да видят и избегнат летящите стрели, в срещутоположна на техния устрем посока.Не това обаче направи.
Замисли се,какво знаеше за вълците.Вълците ловуваха на глутници в равнините,около кошарите,в горите,но никога толкова високо.Тук студът беше непоносим,трудно се намираше дивеч за един хищник,а какво ли оставаше за цяла глутница.Размерът на вълците също привлече вниманието - водачът им.Имаше нещо много различно в него.Д'арамир взе решение.Оставаха броени минути преди вълците да стигнат до него,слепецът коленичи в снега...
/Отпусна се в прозрачния мрак на сивия си огледален свят,изолира мислите си,чувствата,изолира сетивата си...студът изчезна,звукът от лапи потъващи в снега...мислите на Летеан избледняха...някъде в него,вътрешната му вселена,балансира около своя център,ярка паяжина от ....енергия се издигна към външния свят,заприлича на небе,отразено в океана...необярно..../
Глутницата беше на няколко метра от коленичилия,неподвижен стрелец...
/Светът нахлу в съзнанието му,като приливна вълна,отрази се в сивото огледало на слепотата и Зен го обгърна.В лепкавата,гъста сивота,ярко обагрените вълци се движеха като на сън,бавно,сякаш ... идваха от друго време./
Д'арамир бавно се изправи...

Д’арамир се изправи бавно. Глутницата го подмина без да му обърне внимание, с изключение на водача им, който спря пред слепия рейнджър. Белият вълк стигаше до кръстта му и бе наистина красиво животно. Звярът наведе глава и приближи влажната си муцуна до бедрото на Д’арамир, подушвайки го, както правеха далечните му братовчеди – кучетата. Слепецът усети как нечие съзнание се опитва да се свърже с неговото, но не успява напълно. Долавяйки единствено замъглени мисли и емоции, рейнджърът успя да отсее само една, много по-силна от другите. Предупреждение.
В следващият миг белият вълк вече тичаше след братята си, скривайки се в снежната котловина като призрак.
Съществото бе искало да го предупреди. Но за какво? Може би да не продължава напред. Но това бе без значение, тъй като сънят му го тласкаше натам. Както и истинктите му. Трябваше да продължи, път назад в момента нямаше.
Д’арамир закрачи напред, потънал в мисли за случилото се преди малко. Вълкът се бе опитал да общува с него по някакъв начин и донякъде бе успял. Слепецът знаеше, че някои от рейнджърите можеха да обменят мисли и емоции с животинските видове, като по този начин общуваха с тях.
Но мислите му бяха прекъснати от силен порив леден вятър, който го блъсна фронтално и почти го повали по гръб. Рейнджърът прикри инстинктивно лицето си с ръка и се наклони леко напред, твърде решен да не бъде върнат назад.
Летеан сподели тревогите си с него, че в този вятър е била стаена много древна магия, която изглежда не си падаше много-много по странници.
Вятърът спря и миг след това ги заля мощно присъствие, което би могло да смаже съзнанието на Д’арамир. Болезненият натиск изчезна също толкова бързо, колкото бе дошъл.
От какво бе бягала глутницата?

/Опиши действията си. Можеш до опишеш и част от пътя напред или назад(едва ли)./

Д'арамир осъзнаваше,че всяко забавяне тук е пагубно.Древната магия,присъствието и най-вече,мълчанието на Летеан.Древната магьосница знаеше много за магията,но това тук беше наистина старо.Насочи мислите си към нея за да поговорят:
:>Какво знаем за присъствието,освен,че е древна магия?
:>Древна магия?Тази планина е древна,светът е древен.Това е нещо което е дошло тук при създаването на този свят и вече е било древно. - Спътницата му замълча за миг. - Не е магия,а е нещо което владее магията във форма непозната на тази земя.Предполагам и затова е тук,далеч от всичко.
:>Нещо или някой,за нас път назад няма. - Вятърът духна страховито и почти повали слепеца. - Малко силен вятър няма да ме спре.
:>Незнам дали ще мога да те предпазя от такава магия,за мен е непозната.
:>Каквото и да е,щом може да създава силен вятър,досега щеше да срути тонове сняг върху нас,но не го направи.Мисля,че е по скоро вид изпитание или толкова е силата му.
Д'арамир се обърна с лявото си рамо срещу жестокия вятър,за да намали площа на тялото си и да върви по-лесно и бързо напред.Наведе глава до рамото си и тръгна срещу вятъра.Трябваше да премине и да потърси заслон за да спи и яде.От месото бе осанало съвсем малко,колкото за два дни ако пестеше.Същинския проблем обаче беше водата,този вятър вледеняваше всичко,а без огън нямаше да може да стопи снега.
Увита около тялото му,Летеан видя,спомни си нещо...
/Беше сама на далечен гол хълм,с изглед към малко градче.Вдигна ръце нагоре и призова огъня-оформящ се между красивите и длани,буен,силен и покорен.Оформи го като топка,нажежи го до бяло и леко го подхвърли пред себе си.Топката огън увисна на няколко педи пред лицето й и остана да се поклаща,отразена в зелените очи.Магьосницата разпери ръце и зад нея се изви вятър,вдигна прах и дребни камъчета и се насочи към нея.Спря,сякаш невидима преграда му пречеше да продължи напред.Огненото кълбо подскочи и започна да се уголемява,а силта на вятъра зад нея да се усилва.Кълбото растеше,като увеличаваше и температурата си,тревата пред нея почерня и изгоря,земята изсъхна и камъчетата се стопиха,въздухът се нажежи,а кълбото растеше.Вятърът беше станал ураган,носеше дървета и пръст,играеше си с тях и изпълваше въздуха с прах.Между тези две стихии,стоеше Летеан,с неразгадаемо лице и светнали с бяла светлина очи.Лилавата й коса падаше свободно по раменете,а в нея си играеха мълнии,по бялата кожа пробягваха светкавици.
В един неописуем момент кълбото полетя към града,нажежено до бяло огнена топка с размерите на голяма къща.След себе си оставяше изгоряла,черна земя и стопена скала.След секунда ураганът се осводи и с грохот премина около магьосницата.Устреми се след топката,настигна я почти пред градчето и се сля с нея.В следващия момент огънят се разля с тътен над градът,запали всичко което докосна и хранен от вятъра го изпепеляваше за частици от секундата.Градските стени,къщи,улици,хора,животни - всичко което беше град до преди секунди сега беше само черна пепел.Летеан се усмихна.../
Усетил,че изтива,слепецът повика спътницата си.
:>Хеи,измръзвам.
:>Почивах си,силата ми не е безгранична - мислите й прозвучаха някък си...сухо. - Ето сега трябва да усещаштоплина.
Рейнджъра се усмихна.
:>Да,усещам и е приятно.
:>Ар,мисля,че е най-добре да се махнем възможно най-скоро от тук.Колкото по-скоро,толкова по-добре...
Летеан замълча,но Д'арамир усещаше,дори знаеше,че има да казва нещо.Времето с нея го беше научило да не бърза,да не пита.Тя щеше да му каже,когато прецени,че е готова.
Вятърът задуха свирепо...

Силният и режещ вятър беше техен верен и постоянен, но крайно нежелан спътник, още известно време. Спирането му бе като гръм от ясно небе - неочаквано и крайно смущаващо.
Д'арамир спря на едно място в очакване на всичко. Какво идваше след вятъра? Ново препятствие?
Сетивата му, както и лекото раздвижване на Летеан, му подсказа, че от някъде, съвсем наблизо, струи магическа енергия.
"Не мисля, че може да е опасна. Донякъде е статична...като капан, но това по-скоро е ръчката, която ще го обезвреди." - отговори Летеан на неизреченият му въпрос.
"Нима капана е наблизо тогава?" - попита я той, докато се приближаваше внимателно към източника на енергия, потънал в Зен. Доколкото можеше да прецени, въпросната "ръчка" се намираше някъде из скалите от ляво, може би на височина един човешки бой.
"По-скоро преди малко се измъкнахме от него." - отвърна спътницата му. Явно вятърът бе бил капана, или по-скоро пречката.
Стигайки до мястото, той протегна инстинктивно длан напред и докосна скалата пред себе си. Не можеше да види какво точно има там, но в съзнанието му веднага избухнаха цветове и сякаш някой изрисува във фантазията му сложни линни, черти и други всевъзможни знаци.
"Рунически знак." - промълви впечатлено Летеан, а Д'арамир знаеше колко трудно е да бъде изненадана от каквато и да е вариация на магия.
Явно някой бе решил да блокира достъпа до тази клисура по неясни причини, които най-вероятно скоро щяха да бъдат разкрити.

/Свободно РП. Можеш да опишеш следващите си действия напред в клисурата и резултатите от тях по собствен вкус./

Д'арамир се замисли:
:>Можеш ли да махнеш капана,ако приемем.че е вятъра?
:>Руните са древни,знам малко за тях - тя помълча. - Мога да опитам да я пресъздам,но ефекта може да е обратен.
:>Обратен?Това означавали по-свиреп вятър?
:>Означава,ураган изкореняващ дървета.Забранена магия,или в случая руниранe,ако мога така да го нарека.
:>Сега сме извън капана,приемаме,че е вятъра, - слепецът докосна руната - опитай.
:>Ще освободя голяма част от силата си,стегни се,ще е тежко.Ефекта може да е обратен,може да спре вятъра или да го промени.Може да добави огън,вода или земя към стихията.Възможно е да не променя нищо. - Тя замълча - очаквай и най-лошото.
Стрелеца пое дълбоко студения въздух и...
Летеан замръзна,изгаряики кожата му,стегна се около тялото му и в съзнанито му нахлуха цветове и образи.Някаква сила изгори умът му и напука Зен огледалото с тътен.Слепеца се олюля и падна на коляно,не за пръв път усещаше освободената сила на Летеан,но сега беше страшно.Кръвта в главата му зашумя и ушите му писнаха,Зен се разпадна и света изчезна в мрачен писък.Изведнъж силата го натисна непоносимо и той се строполи в дълбокия сняг.Стисна зъби,скоро щеше да свърши и да се види резултата...

Усети присъствието на Летеан, което го подкрепяше почти физически. Сетивата му рязко се завърнаха и той си пое дъх дълбоко, докато се изправяше.
Веднага усети, че спътницата му е успяла, въпреки че Летеан запази мълчание. Пътят напред и назад бе чист. Непознатото митично присъствие продължаваше да заобгръща клисурата и Д'арамир имаше чувството, че вече е близо...но до какво?

***

Не му отне много време докато стигне до следващото и почти очаквано препятствие...или по-скоро странност. Клисурата рязко свършваше във висок ледник. На пръв поглед, така да се каже, тази не съвсем приятна разходка бе завършила с огромен и непристъпен блок лед. А онова присъствие, което действаше като фенер на нощна пеперуда, продължаваше да струи съвсем отблизо...едва отвъд ледника.
"Или може би в него." - Летеан изглежда споделяше подозренията му. Д'арамир известно време можеше само да стои пред масива, донякъде парализиран от енергиите, които бушуваха в него. Потъвайки отново в Зен, той за миг ослепя...въпреки че вече нямаше зрение, за миг видя ярка и изгаряща светлина. Вече бе сигурен, някъде там вътре имаше нещо древно и мощно. Би трябвало да има вход...съмняваше се руническият капан от по-рано да е бил просто заблуда.

/Опиши по твой вкус развитието на РП-то. Можеш да намериш вход или т.н., ти реши./

:>Възможно ли е да има вход - полетяха мислите му към веригата.
:>Много вероятно - Летеан помълча. - Има нещо скрито,уловка или капан,не мога да съм сигурна какво е.
Слепецът тръгна бавно до ледения блок.
:>Илюзия ?
:>Илюзия върху реалност,може да е илюзия върху ледника създаваща илюзия за ледник.Така евентуален вход остава прикрит.
:>Защо този който е създал това нещо ще оставя вход? - Д'арамир спря и докосна ледът - или ... става дума за изход?
:>Тук има нещо много по-различно от вход или изход.
Рейнджъра приклекна в снега и ....
/...светът побеля в слепотата,изля се върху ледника,премина през него и се изпари като вода разлята върху нагорещен камък.Сивото огледало на Зен,прозрачно за илюзията,отрази оставащото и го показа на слепецът в бяло.Останалото почерня и се сви като изгарящ пергамент.Сред чернотата се очертаха паяжини от цветове и знаци,прогарящи Зен огледалото с отблясъци.Зад всичко Д'арамир видя плетеница от ледени арки,мостове,парапети и стъпала.Всички започваха и изчезваха на различни по-височина и растояние места,образувайки смъртоностна паяжина от лед.../
:>Не прилича на вход или изход,поне не на тези с които съм свикнал - той се качи на ледения блок пред него. - Трябва да води до някъде.
:>Да на върхът има нещо което ще те отведе в ледника,усеща се нещо древно там.Тук има голяма сила,древно съзнание... - тя се поколеба как да продължи - не мога да ти го опиша.Нека се качим горе,но внимателно.
Стрелецът опипа леденият блок на който стоеше с крак.Беще толкова студено,че ботушите залепваха за леда.Огледа се и скочи на близките стъпала,които бяха на няколко стъпки пред блока.Приземи се сравнително стабилно и леко приклекна.Продължи нагоре по стъпалата без да бърза особенно,в самият им край скочи върху леден парапет,който бе част от голяма тераса.Прехвърли се зад ледената ограда и продължи бързо,скочи на леден ръб малко по високо от терасата и за момент се олюля.Запазил равновесие,тръгна по самия ръб доста бавно и от него скочи далеч напред върху малко по ниска арка,която бе част от стена,ограждаща нищо освен още лед.От стената с няколко крачки засилка скочи на отсрещната,изкачи се по наклона й нагоре,и се хвана за стъпало.Набра се на него и бързо се изкачи нагоре.Спря за миг,колкото Зен огледалото да отрази ледената паяжина около него.Пое си дъх и студения сух въздух изгори дробовете му.После скочи напред и се хвана за ръба на близката стена,напрегна ръце и се качи върху нея...
:>Смърт. - Мислите на Летеан го удариха - тук има смърт,мъртви същества.
Д'арамир продължи по стената,разшири Зен и обърна огледалото около него.Засили се от стената и с голям скок се хвана за ръба на ледена тераса,набра се бързо и се прехвърли от другата страна.Стоеше на голяма ледена тераса осеяна с трупове на хора.Гротеско замръзнали войници,може би над тридесет (30).
:>Смърт - той свали агресора и опъна тетивата,извади плавно стрела и зареди. - Каквото и да ги е убило,може да е все още тук.
:>Каквото и да ги е убило,едвали ще се уплаши от стрелите ти с костни върхове.Не се усеща нищо магическо в труповете,но присъствието е толкова силно,че замъглява и затруднява възприятията ми. - Спътницата му помълча - Ар,те са мъртви от десетки години,само жестокия студ е предпазил телата от разлагане,а мястото от животни които да ги изядът.
Рейнджъра прибра стрелата,наведе се и взе смачкан шлем.Опипа го и чукна леко по него,разнесе се ясен,камбанен звън.Беше съвсем истински,от много качествена стомана,но с непозната форма и украса,от скъпоценен камък и резба.
:>Какво ли го е смачкало така? - Той опипа гънките и разпозна пораженията от боен чук или боздуган,опипа пак украсата със скъпоценния камък. - Ударът е от човешко оръжие,ако не греша,но защо не взели скъпите камъни.Такаъв камък може да се продаде за няколко стотин злато,дори повече ако се продаде на ценител.
Повъртя шлема още малко в ръцете си като го изучаваше и после го хвърли напред.Шлемът премина растоянието,като удари няколко пъти леда,отскочи от един труп и спря по средата на терасата.Нищо не се промени.Д'арамир хвърли парче от меч,къс лед и пусна стрела,но скрити капани не се активираха.Поседя няколко минути като клякаше и потропваше за да се стопли,но мъртъвците остана мъртъвци.Претърси най-близкия,този със скъпия шлем, и намери малка манерка с масло,примесено с още нещо.
:>Горящо масло - Летеан звучеше учудено - що за войници са тези?
Извади две дървени стели и започна да ги търка,за да запали огън.Влага тук бе почти нулева и вятър нямаше.
******
След около час имаше огън,стопли останалото месо и го изяде,стопи и ледът в мяха на вода.После взе няколко стрели и намота на тях парче от плаща на близкия мъртъв воин,изля горящо масло върху плата,запали го и имаше импровизиран факел.Изправи се и хвана манерката с горящото масло в другата си ръка.
:>Ще огледам за нещо полезно - той побутна един труп със замръзнала разбита глава и изцъклени очи.Поля го с масло и го запали. - После ще паля всеки труп,няма как да ги погребем по друг начин.Никоя душа не заслужава да остане в капана между нашия свят и Отвъдното,затворена в мъртвото й вече тяло.
Слепецът продължи с претърсването....

Работата не бе толкова лесна и приятна. Докато приключи с нея, Д’арамир вече се чувстваше допълнително уморен. Изкачването до момента също не бе от най-лесните и бе изсмукало немалка част от енергията му. Не бе намерил почти нищо полезно от замръзналите трупове, с изключение на един къс тънък меч, който бе изключително лек. Острието бе леко извито и не изглеждаше издръжливо. Тънък слой лед го бе покрил и рейнджърът бе убеден, че при малко по-силен удар стоманата ще се скърши. Вдигайки оръжието в десницата си, той осъзна, че оръжието бе истинско находище, стига да не се счупеше по време на някоя евентуална битка. Дръжката бе обвита в черна кожа, а предпазителят също изглеждаше съвсем прост, но ефективен. Въпреки деликатният си вид, лекият меч определено бе оръжие за убиване, не за изложба. Д’арамир загуби малко време да почисти дръжката от леда и откри, че пасва добре в ръката му. Нещо привлече погледа му към острието, което все още се криеше под тънкия скреж. В стоманата сякаш бяха всечени слова на древен език. Нямаше представа какво са. Можеха да са абсолютно всичко. „Мария е любовта на живота ми”, например. Или пък „Победата е единственият път назад.” Каквото и да бе, засега оставаше в тайна. Реши да прибере меча, който не заемаше почти никакво място, бе малко по-дълъг от ловджийски нож и двойно по-лек.
Другото, което привлече погледа му бе една малка манерка, пълна със светла искряща течност, която противно на очакванията му, не бе замръзнала или изветряла през престоя си, който сигурно бе доста повече от няколко години. Повдигайки леко гърлото на манерката към носа си, той се опита да долови някакъв мирис, но такъв нямаше. Каквато и да бе течността, можеше да се окаже полезна след време.
Решавайки, че е крайно време да продължи нагоре, той погледна към участъка от леднка, който му оставаше да изкачи...Бе минал едва една пета от разстоянието.
***
Колкото по-нагоре стигаше, толкова по-стръмно и трудно ставаше въпросното изкачване. Приятна изненада бе, че малко преди върхът, той откри един доста по-лесно проходим участък, малко по-полегат и в същото време ръбест, позволяващ му да използва издатините за по-добър захват.
Дъхът му постепенно се очести и въпреки, че в никакъв случай не бе топло, ситни капчици пот избиха по челото. Постоянното използване на Зен също го изтощаваше, а крайниците му започнаха да изгарят от желание за почивка. Влизайки в един определен ритъм, той се остави на инстинктите си. Изкачване...нагоре. Стъпка, подир стъпка. Търсене на издадатина, за която да се хване. Набиране. Изкачване.
По едно време загуби връзка какво точно ставаше, но осъзна, че вече се намира на върха и можеше да си поеме дъх спокойно.

Върхът.Малка ледена тераса около два метра в диаметър,със пиедесал и ледено кълбо върху него.Д'арамир приклекна и осводи съзнанието си,Зен избледня и всичко потъна в цветна паяжина и светлини.После дойде мракът на заобикалящия го мъртъв свят.
:>Тук е токова ледено безмълвие,не усещам нищо... - той извади вярната монета от колана си и я хвърли напред.Разнесе се звън,недоловим за нормален човек,но разкриващ цяла картина за него, когато монетата удари твърдия лед.Подобно на сонар,развития му почти до еволюция слух,му показа картината,навсякаде около него - ледена паяжина.
:>Не знам каква сила е създала това място - долетяха мислите на спътницата му, - но е направено ... велико.
:>Да - усмиха се рейнджъра - велико препядствие.Иправи се,вече значително отпочинал и разтвори Зен огледалото и остана поразен.Леденото кълбо бе плетеница от символи и цветове.
:>Още една руна - изпревари го Летеан. - Значително по-сложна от предишната.
:>Някаква идея какво е? - Слепецът опипа леденото кълбо и моментално изгаряша светлина се вряза в сивото огледало и го пръсна на частици. - Какво е... - Той залитна и седна замаян - ...това нещо?
:>Силна руна,предполагам е портална руна или телепортираща.Това ми подсказа нещо в създаването й,доколкото успях да видя когато я докосна. - Тя помълча,сякаш преценяваше дали да сподели още нещо. - Когато бях човек използвах подобни руни,по-скоро по сложност за да създавам силна магия.
:>Помниш ли как се пресъздаваха или как да я активираме? - Д'арамир приклекна и потъна бавно в Зен.
:>Нямам ясни спомени.Руната отреагира не на твоето докосване,а на моето. - Слепецът усети силата на спътницата си да преминава през него - докосни кълбото пак.
Той се изправи потънал в Зен,потри ръце и се протегна към кълбото от лед.Приближи длани и спря на няколко сантиметра от повърхността му.Усещаше мраз през ръкавиците.Сложи рязко ръце на кълбото и сякаш мълния го удари и премина през него.Разби Зен огледалото на прах,изгори съзнанието му като жара тъниък пергамент и вледени костите му за секунда.От кълбото бликна светлина и го запрати назад,отвъд ръба на малката тераса.Падна около метър надолу и се приземи на гладка широка стена от син лед.Колчанът със стрелите и раницата полетяха в бездната зад него.Светът бавно избледняваше...
/...стоеше на широк път,водещ до големи крепостни врати на непознат град,заобиколен от прекрасни овощни градини.Времето беше слънчево,пееха птички,тревата беше зелена,а дърветата отрупани с плод.Тръгна бавно към градът,като се оглеждаше за хора,но градини явно не се пазеха.Няколко крачки преди портите от тях излетя конник и на Слепеца му се наложи да отскочи встрани.Имаше нещо гнило тук,но не знаеше какво.В следващия момент от портите излязоха хора с багаж,каруци,някой носеха деца на ръце.Бягаха в паника.
-Какво става тук ?!?
-Спасявай се,Летеан е в града - в гласът на стареца се долавяше смъртен ужас - проклетницата унищожи няколко града.БЯГАЙ!
-Всички ще умрем - изкрещя друг човек в близост.
Д'арамир тръгна напред,като заобикаляше хората идващи отсреща.Добра се до портите и влезе в града.Огледа се и тръгна по главната улица,за която предположи,че води до площада.Почти беше стигнал когато нещо като трус,премина през града,вдигаше камани и събаряше къщи,повали и него.Нямаше време да се изправи защото втора вълна мина и го подхвърли като играчка,последва огнен дъжд и ..../
...някой го повика много от далеч.
:>СТАНИ !!! - сякаш чук удари главата му.
Изправи се,от носа му течеше кръв и светът се въртеше.Поседя няколко минути,като разтърка раменете и ръцете си.Вдиша дълбоко въздух и леко се изправи,като се раздвижваше бавно.
:>Май съм цял - усмихна се криво на ум.После се огледа - изгубил съм всичките си стрели,водата и малкото храна.
:>Паднаха долу,но поне имаш агресора и меча,както и манерката с течността която намери.
Д'арамир пак се поразкърши,гърбът го наболяваше,но скочи чевръсто и се качи пак горе.Огледа критично кълбото,обиколи го,но не се сети нищо.После рязко извади малкия меч и замахна злобно към кълбото.Удари с цялата сила на десницата си и ръката му изтръпна от удара.Острието светна в червено и оранжево,но нищо друго не се промени.
:>Поне сега нямаше ефекта от предишните два пъти.
:>Няма никакав ефект - Летеан се усмихна.
Слепецът извади манерката и поля леденото кълбо.Почака малко...
***
...и светът избледня.Усети физически как се движи надолу или нагоре...не можа да определи.Сякаш за момент светът се забави и той се придвиши напред във времето,спря и пак се измести,един вид като плуване по течението.Усети студ и ... присъствието стана повече от осезаемо,стана като товар,като наелектризиран въздух преди падането на гръмотевица.Когато върна възприятията си,усети едно чувство да струи от спътницата му.Нещо което не бе усещал никога до сега,но изпълни цялото му същество.
СТРАХОПОЧИТАНИЕ.

Д’арамир постепенно възвърна сетивата си. Всичко това вече започваше да му идва в повече. Препятствие след препятствие, всяко следващо по-нелогично и по-гадно от предходното. Дали всичко това имаше смисъл все пак? Какво го чакаше накрая – ледената прегръдка на смъртта или нещо още по-ужасяващо.
Когато бе излял съдържанието на манерката върху предполагаемата телепортна руна нещо се бе активирало. Бе усетил как се движи, или по-скоро как се измества в пространството. Незнаеше откъде му дойде точно това определение на ум, но в момента, в който го помисли, то му се стори най-правилното описание.
Спътницата му мълчеше и излъчваше това нетипично за нея чувство на страхопочитание.
„Какво беше това?” – попита я той, докато се оглеждаше. Изглежда се намираше вътре в ледника. Как се бе озовал тук, незнаеше. Но предполагаше, че придвижването им е свързано с въпросната телепортация.
„Не съм съвсем сигурна. Но не беше телепортация, въпреки че на пръв поглед олицетворяваше точно това.”
Д’арамир усети, че Летеан крие, или по-скоро премълчава нещо. Реши да не я притиска веднага.
Около тях се издигаха стени от лед, таванът и подът също бяха естествено, или не съвсем, изградени от гладка ледена повърхност. Въздухът тук вътре бе изненадващо свеж и не толкова студен колкото отвън. Рейнджърът се намираше в центъра на нещо като ледена зала. В единият край се издигаше буца лед, оформена като масивен стол с висок гръб. Трон? Тук? Доста добро място, всъщност. Може би много отдавна ледника бе използван като крепостен замък. В историята на Шелтър наистина се споменаваше за племена, които са обитавали тези земи и са почитали старите богове. Но след смяната на власт и появата на новите божества, тези народи били заличени.
Входът към предполагаемата тронна зала, който служеше и за изход, се намираше точно срещу трона. Д’арамир понечи да тръгне натам, но се спря. Латеан все още мълчеше, но рейнджърът усети чрез нея, че атмосферата тук е наситена с огромно, дори нечувано, количество магическа енергия. Щом и той го усещаше така ясно, то изострените сетива на спътницата му сигурно в момента пулсираха в ритъм с свободно реещата се енергия.
„Това ли те притеснява?” – попита я той леко шеговито. Не бе сигурен, че нещо наистина може да я притесни.
Тя помълча малко, после каза.
”Това, което ни измести до тук, все още се намира в теб.”

/Свободно РП отново./

Слепецът извади манерката и я огледа критично.
:>Това - мислите му полетяха към спътницата му.
:>Нямах предвид манерката ... - веригата помълча и сякаш му спести едно "глупчо" както му казваше когато беше още хлапе. - Не говоря и за течността,а това което ни измести.
:>Руната - той потри палец в дясната си длан и внимателно я опипа.Беше станала грапава,прорязана от множество линий... - отбелязана на ръката ми.
:>Част от нея,да предположим,че руната която ни премести тук е велика,създадена от велик маг или дори бог.Такава руна може да ни премести много далеч,както може и да премести още много с нас. - Тя помълча - познанията ми за тези руни са ограничени,но ако принципа е като на другите руни...на ръката си имаш руна която може да те премести.Предполагам само теб и то на много близко място,защото това е част от голямата руна.
Слепецът потъна в концентрацията си...
/поток от сивота се изля към външния свят и хармонично се отрази от твърдите гладки стени,върна се към огледалото и се разля по повърхността му в съвършенна картина/
...
Д'арамир тръгна с предпазливи крачки към "трона" както той реши да нарича буцата лед оформена като стол.Прекоси разстоянието сравнително бавно но нищо не се промени.Не го нападнаха,нито магическата енергия го изпепели,нито огромен вълк му се изпречи.НИЩО.Леко озадачен и разочарован той продължи.Когато беше на няколко крачки от трона,долетяха мислите на Летеан.
:>Трябва да знаеш нещо.
:>Слушам те - стрелецът спря на една,две крачки от трона.
:>И преди съм попадала на такава руна,когато още имах човешко тяло.
:>Какво те притеснява тогава в руната - Слепецът опипа ръката си. - Това,че част от нея е на ръката ми?
:>Нито едно от двете - тя се усмихна на ум - притесняваме създанието което я е създало,защото е създание с великолепието на БОГ.
....

Думите на Летеан отекнаха в съзнанието му и той долови в тях страхопочитанието й. С други думи, изглежда Д'арамир се беше натикал незнайно къде, около него препускаха фанатични потоци магическа енергия, на ръката му се бе появила странно отражение на древна руна, а създателят й сигурно беше някакво неизвестно титанично божество. Всъщност всичко това изглеждаше доста объркано. Той погледна отново трона пред себе си и нещо го подтикна да седне на него. Колебанието бе кратко, дали да последва инстинктите си, или да бъде по-предпазлив. Той направи последните няколко крачки и седна на буцата лед внимателно. После огледа залата. Летеан мълчеше. Енергиите свистяха. Промяна нямаше.
После в главата му изригна мощен глас. Думите бяха на непознат език, но звуците носеха усещане за сила, древност...и изключително силна повелителност. Някой или нещо го зовеше. Присъствие, което беше съвсем близо. Руната на дланта му започна да пари силно. Осъзнаването постепенно го заля и погълна. Зовът отекна отново. Сякаш идваше от изхода(входа) точно срещу трона, на който беше седнал.

/Свободно РП./

» Енциклопедия на враговете