Светлина отвъд мрака

77. Вайл

Облаците се стелеха навсякъде и покриваха небето с кърваво-червени и черни шарки. Вайл крачеше по пътя, който преди време бе използвал за да стигне до онази пещера, а след това и до Олтарът. Тогава се бе провалил...Не, досега винаги се бе провалял. През всичките тези години...просто не го бе осъзнавал...
Горещият вятър вдигаше косата му и я запращаше във всички посоки. Не си направи труд да го спре. Дори най-малката капка сила щеше да му е нужна скоро. Те идваха срещу него, ала все още бяха далеко. Старите Богове, които бяха провалили живота му. Титаните, които искаха да обърнат света, който той някога обичаше. Щеше да се изправи срещу им, разбира се, но не се чувстваше герой. Чувстваше се...празен. Изцеден и от последната капчица емоция, с изключение на една. Желаеше да свърши това, за което бе пожертвал близо осем години от живота си...и толкова много последователи, приятели и невинни. Не че сега го интересуваше каквото и да е от това.
Неприятното чувство, което се надигаше в него вече в продължение на няколко дни започна да се събужда, но както винаги замря миг преди да излезе наяве. Като развалена храна, от която му се гадеше...Стига това усещане да можеше да се сравни с нещо. Бе твърде силно за да се опише. Но той бе по-силен от него и щеше да продължи да го превъзмогва, както всичко на пътя му досега. Държеше го в себе си и не му позволяваше да излезе наяве.
Теренът се менеше, но винаги си оставаше същият. Равнина или хълм...всичко бе пусто, лишено от живот. Дори от господарите на небесата - драконите, нямаше и следа. Всичко бе пусто...константно пусто...В отражение на душата му. Пътят му започна да се изкачва по едно ниско хълмче. Вятърът биеше в гърба му като бич и сякаш го засилваше. Облаците се движеха неествествено бързо, тичаха да погълнат света. Светът, над който той бе тиранствал известно време. Дали щеше да го замени друг? Може би Кариен щеше седне на трона и да въдвори мир. Нали все пак затова Вайл не я беше ликвидирал през всичките тези години. Бе изпитвал гордост от плана си да я подготви за трона. Сега осъзнаваше колко глупав и самоуверен бе бил. Ако не успееше да спре Титаните, всичко щеше да бъде разрушено и загубено. А защо не? Какво толкова бе оставил в Шелтър, че искаше да го защити.
Вайл мисли дълго време над този въпрос и не успя да открие отговор. Теренът се наклони. Вече слизаше от хълмчето. Вятърът незнайно защо реши да го удари в лицето. Беше като шамар. Напомни му за Айви и той се опита да се усмихне. Не успя да постигне ефекта, имаше чувството, че лицето му ще се напука, ако се опита да го раздвижи повече. В същият миг проклетото възлесто кълбо емоции в корема му пак се опита да се изкачи нагоре и той го игнорира. Този път бе по-трудно.
Сега пък ходеше по равен терен. Не че имаше значение. Усещаше как разумът му започва да му бяга и той се опита да го хване. Май успя, май не. Отдавна бе загубил това състезание. Реши да се върне на въпроса, който си бе задал...Защо правеше това?
В далечината отекна гръм и шест назъбени светкавици изпепелиха земята и за миг го ослепиха. Май не бяха чак толкова далече. Към него се приближаваха три урагана, изтъкани от така познатата му черна енергия, които генерираха тези неестествени и болнави облаци. Той се закова на място и зачака.
Един въпрос не винаги изисква отговор.

78. Вайл

Ураганите приближаваха. Денят ставаше все по-мрачен, въздухът - все по-горещ и задушен. Тишина вече нямаше, бе нарушена от грохота на прииждащите стихии. Вайл чакаше търпеливо, отправил поглед напред. Там, в далечината, измежду заслепяващите светкавици и ураганните ветрове, крачеше дребна фигура. Тялото му изтръпна когато я видя. Знаеше коя е и се беше подготвял за този момент, но въпреки това...въпреки това не усещаше нищо. Физическата му черупка се опитваше да му подскаже, че това пред него е любимата му сестра, която бе смятал за мъртва години наред. Която вярваше, че е убил. А сега трябваше да го стори отново. Нямаше друг начин да унищожи Старите Богове. Така че продължи да чака. Напуканата почва под краката му започна да добива черен отенък, а атмосферата около него започна да се наелектризира. Той измъкна лулата си, натъпка я с тютюн и я запали с малък пламък от пръстта си. Вдиша дълбоко и напълни дробовете си с вредния дим. Издиша. Дори това не му доставяше вече удоволствие. Грешка след грешка. Клепачите му се притвориха. В тялото му се таеше нечовешка умора. Умората на всички Богове, които бе погълнал.
Чу в съзнанието си психопатски кикот, който би бил описан от някой автор на епичен роман като "зъл". Последваха го думи:
- Скоро, скоро, скоро, императорче, скоро ще дойдеш при нас. Загубих веднъж срещу теб, но те чакам отново. Този път ще бъдеш вечна моя слуга. Красива мила слуга... - думите започнаха да се размиват накрая. Найтен Деф никога не бе бил с ума си. Вайл чувстваше лудостта на побъркания некромант, която се сливаше с неговата собствена. Ново вдишване от билките.
- Ще бъдеш прокълнат до края на времената, смъртни императоре. - сновеше В'хира. - Защо не прие предложението ми? - изхлипваше от време на време. Кой би си помислил, че девата богиня вече не иска да е дева. А дали въобще бе била? А имаше ли някакво значение?
- Не. - отвърна му Странника. Най-приятни разговори ставаха с него. - Богиня, жена, любов, омраза. Смърт, живот, страдание, удоволствие. Всички тези неща са просто капка, Вайл. Капка, която попива в сухия пясък. Изпарява се, превръща се в облак, от който падат нови капки...
- Млъкни, старче. - изръмжа Шиниос. - Мравке! - обърна се той към Вайл. - След като умреш тук, ще те предизвикам на дуел. Първия път извади късмет, никой не може да ме...
- Престани, Шиниос. - Елерхиа звучеше като майка му. Не че си я спомняше. Всичко беше мъгла...Ново вдишване. - Вайл, чуй ме! Рано е да губиш разсъдъка си! Трябва да триумфираш тук, после можеш да ни освободиш и...
Един тих кикот я прекъсна.
- Да. А после искам да сключа сделка с теб, Вайл. Искам да ме освободиш само за няколко минути. След това доброволно ще си отдам силите си. При това ще са повече. Ще си върна нещо, което ми откраднаха.
Дал'Хел явно също губеше острия си ум, реши Вайл, докато изтръскваше и прибираше лулата си, все още със затворени очи. Говореше пълни безсмислици. Разбира се, че някой беше откъснал парче от силите му, преди Вайл да го погълне. Но този някой имаше пълното право над тези сили. Просто бе откъснал мръвка от вече умиращо животно. Добър ход.
Хорът от побъркани и досадни гласове се усили и той усети как цялата му душа започва да пулсира болезнено, сякаш Боговете се биеха в душата му. Комична ситуация, на която би се насладил на времето. Сега просто чакаше края на всичко. Началото...
- Братко. - тих шепот зад гърба му. Той рязко отвори очи и се обърна. Твърде късно. Лицето на Калина, красиво, със светещи изумрудени очи и разпилени черни коси, ухилено зловещо. Силата, която го блъсна странично донесе със себе си тъпа болка. Вайл полетя напред и се разби в скалистия връх на Маунт Хелгейт. Парчета скала полетяха надолу и едното го помете като песъчинка. Последва светкавица, която го изпепели на място. Пред очите му играеха светлинки, а в устата си усещаше металния вкус на собствената си кръв. Кожата му започна да къкри.
"Провал! Провал! Провал" - сновеше хора в главата му.

79.

Да се изправи му костваше сякаш цяла вечност. Светлините още играеха пред очите му, но тялото му се беше Изцерило, макар абсорбираната от Гоал'Хал сила да се бе изпарила за тази цел. Калина вече бе пред него. Вайл извади черната си катана от ножницата и около нея затанцуваха мощни енергии от всички елементи - дух, казе, уми и пиро.

/Окей, отказвам се. Историята е за разказване или гледане, не за описване. Форумът ясно ми го показа, когато неволно си изтрих поста преди малко. Мързи ме да го пиша отначало. Поне не и по време на тази ера. Някой ден може и да го пресътворя, под формата на древен роман от Приказния век. Така че тук ще опиша само края на битката, защото в противен случай вече ще е съвсем отбий номер./

Вече дори да си поеме дъх му беше трудно. Шелтър бе почти напълно изпепелен, а сега след провала му можеше само да предполага какво ще следва. Вайл се опита да се изправи, но не успя и пак се срина на земята. Регенерацията му вече бе замряла, дрехите му бяха на прах, а всяка част от тялото му изгаряше от неистова болка. Той направи пореден опит да се изправи. В същият момент усети как буцата емоции в стомаха му се надига отново. Този път нямаше сили да я спре и тя го заля като приливна вълна. Той се изправи с мъка на колене, вдигна ръцете си и се хвана за главата. Идваше му да се разплаче, да се разсмее истерично и да се изкрещи...Да обича и да бъде обичан, да мрази и да бъде мразен, да чувства адреналина и живота по време на битка. Идваше му да полудее. Найт...бе убил дори най-добрият си приятел...единственият човек, който го бе разбирал. Единственият, на който той се бе доверил. Бе прекрачил думата си и го бе убил като всеки друг застанал на пътя му. Беше изгонил всички, беше се самоизолирал. Бе потънал в самотата и черпеше сили от нея. Това бе неговият стил. Той беше самотен вълк и щеше да си остане такъв до края. Найт, Киба, Калина, Дред...Тих хриптящ звук се надигна в гърлото му.

Калина, не, Старите Богове, стояха точно до мъчещата се да се изправи човешка фигура. Смъртен, самопровъзгласил се за Бог. Макар да бе човешка черта, Титаните решиха да се възползват от нея - а именно от удоволствието да следиш мъчението на врага си и да изпитваш искрено удоволствие от триумфа. Човекът пред тях започна да издава тихи хриптящи звуци...които преминаха в чист, дълбок и сърдечен смях. Смехът продължи дълго и накрая замря в тих кикот. Вайл се изправи с олюляване и срещна погледа на Титаните.
- Хо...Нима човешките емоции дават сила?
Императорът се усмихна широко:
- Защо не, когато ситуацията го изисква. Но този случай е различен.
Вайл вдигна дясната си длан и я отпусна на рамото на Калина.
- Нима мислиш да Ни абсорбираш? Само една малка порция от Нашата сила ще те унищожи. Ние не сме като Малките Богове. Ние сме първичните стихии. Ние сме хаос, в чистата му форма.
Усмивката на Вайл се разшири.
- Между другото... - захватът му се усили. - Имате много поздрави от Тях.
Абсорбирането бе извършено за миг, а приливът на черна енергия разтърси цялото му тяло. Вайл бе сигурен, че ще бъде изпепелен на място в същият този миг, ала вместо това видя как тялото на сестра му се разпада на прах. Той стисна зъби и вдиша дълбоко. Тялото му пареше и трепереше неистово. Всичко бе свършило. Едва ли му оставаше повече от един-два мига. Той се телепортира. Имаше едно място, което искаше да посети преди края.

» "Отвъд крепостните стени"
» Пътеките На Мрака
» Къщата на Ийтън Хас- Мрака