Катедралата На Леда Дъжда И Гръмотевицата

Тереса събу обувките си а после и копринените чорапки и стъпна на мраморния под, а пот нозете и се чувстваше студения мрамор някак си влажен пълен с енергия, която тя до този момент тя не бе усетила. Всяка капчица, всяка влажна частица в стаята си имаше енергия, която трябваше да се впише в общия баланс на магията. Тя вдиша отново дълбоко да поеме тези частици и с ноздри тя усещаше някак по влажен въздух от преди. Водния елемент й говореше, а тя се стараеше да му откликне, като го подуши, усети и докосне с цялата си душа. Водата в езерото сигурно бе хладна, както бе вчера а нежните и крачка щяха да усетят студената повърхност още преди да я докоснат на пълно. Това не я притесняваше особено много, но все пак се постара да не мисли за това и със голяма решителност тя се пресегна с единия си крак, за да стъпи отново на водната повърхност.

Наоколо въздухът беше наситен с енергия, водата вибрираше от нея, камъните трептяха, фонтанът пееше... Получаваше се някаква невероятна песен- нежна, игрива, ефирна като звън на кристал... чист, искрящ, съвършен, но и много крехък...
Момичето леко повдигна плата на роклята си и като лебед се плъзна към водната повърхност. Беше толкова красива, така осенена от силата си, така блестяща и нежна, че Сай занемя, притаи дъх, вгледан в лицето й- така притихнало, спокойно, усмихнато, прелестно... Мелодията беше почти осезаема, Тереса чуваше своята енергия, почти я докосваше, протягаше ръка към някаква божествена светлина вътре в душата си, където бе скрита силата й, премрежваше очи, но почти можеше да зърне истината отвъд нея....
Елия Нивал стоеше притихнала, напрегната, готова да реагира, ако момичето изпусне контрола. Но тя се справяше! Направи първата крачка, втората крачка... трета крачка.... стъпалата й се плъзгаха по водата без да усеща, че е мокра- беше просто студена и трептяща като стъкло, като огледало....
Беше спокойна... ето, беше близо, усещаше, че вътре в себе си достига до същината на стихията си! И тогава....
Краката й натежаха, в дробовете й не й достигаше въздух, кръвта й не можеше да нахрани ума й, не можеше да пренесе енергията й.... Мускулите й изтръпваха, ставаха безчувствени, коремът й се свиваше, а в гърдите й се появи тежък хрип, който я задушаваше...
Но тя не се спря, не се върна, а продължи напред. Напрегна се, мобилизира всяка частица, която все още можеше да откликва на командите й, всяко кътче, което още й принадлежеше, но те се изключваха едно по едно, едно по едно поддаваха като гнили дъски на стар въжен мост, по който тя трябваше да достигне до отсрещния бряг, където беше нейната сила, където можеше да разгърне целия си потенциал...
Слепоочията й взеха да пулсират, устните й затрепериха, ръцете й изстинаха за части от секундата, виеше й се свят, а когато отвори очи, пред нея бяха само черни петна... Кръвта във вените й я пронизваше като с шипове при всяко изпомпване от сърдечната камера
Елия Нивал усети промяната в момичето и извика:
- Тереса, спри!
Но девойката не чуваше- ушите й кънтяха, обзе я паника- тялото й не й се подчиняваше!Понечи да извика, но нямаше глас, ребрата смазваха дробовете й, сърцето й биеше все по- слабо, сълзи избиха в очите й от болка, тя замря над езерото, към което Елия протегна ръка, за да не потъне тялото й във водата, но вместо да се върне, момичето застана като вкаменена, а след миг се олюля и безчувственото й, бездиханно тяло полетя с лице към водата.
- Тереса!!!- извикаха едновременно Елия и Сайен, втурвайки се към езерото.
С бързо движение Елия направи вълна, която пое трупа на момичето, прегърна я ласкаво и след това я задържа на повърхността, докато Сай стъпи върху водата и я обърна по гръб, за да не се удави. Само след секунда вълните извадиха тялото й на мраморния бордюр.
- Тереса! Тереса! - викаше Нивал, надвесена над нея, а момчето постави мократа й глава на коленете си.
Русокосата магьосница прокара ръка над мокрото тяло на девойката, за да усети вибрациите му. Жива беше! В безсъзнание, но жива! Стигайки до гърдите й, Нивал рязко отдръпна дланта си.
- Свети Хилион... какво сторихме...- почти проплака тя, хвана деколтето на роклята й и пъхна другата си ръка под плата. Там хвана медальона, с който Тереса никога не се разделяше, откъса го рязко и го запокити като змия в другия край на залата. Камъкът, обкован с метал издрънча глухо в мрамора и от пода, където падна взе да излиза пара.
Сай трепереше целия, лицето му се гърчеше в ужас, гледайки бялото, безжизнено лице на момичето. Елия Нивал хвана раменете на Тереса, повдигна я и я прегърна. Вибрациите на магията й накараха капките вода от мокрите дрехи на девойката да левитират във въздуха около тях, докато русокосата жена отдаваше енергията си, поемайки нейната умъртвена от медальона сила- тя беше като отрова, която да блокира магията й, но Елия можеше да се справи с това. След малко Тереса се събуди, поемайки дълбоко въздух като удавник, като някой, върнал се от прага на смъртта, като човек, напуснал царството на кошмарите. Девойката отвори широко очи, жадни за света, който й бе отнет за минути, а след това зарида, тялото й се разтресе и се отпусна немощно в обятията на учителката й.
- Спокойно, всичко е наред...- заговори Елия с нежен глас, макар да бе не по- малко разстроена , уплашена и шокирана- Сай, донеси ми стъкленицата и повикай Чосър... Веднага!- повиши тя тон, виждайки, че момчето не може да помръдне от мястото си.
След като даде на Тереса да отпие от същата стъкленицата, от която беше дала и на Сай след тренировката му, Елия замилва треперещото момиче по косите, люлеейки я в прегръдката си:
- Спокойно... всичко се оправи...

Тереса плачеше в прегръдките на госпожа Нивал, цялото й тяло трепереше, а през умът й минаваха образите на случилото се преди малко. Като картина те се рисуваха един след друг. Тя си спомни чувството което изпита в мига, в който стъпи във водата боса в пълен контрол. Този момент бе вълшебен, момент който нямаше да забрави докато бе жива. Крачката и стъпваха по водната повърхност - свободни сякаш летеше из облаците и стъпка по стъпка тя се докосваше до вътрешната си сила. Цялото й тяло се носеше мелодично. Тя чувстваше всяка частица на водата под себе си всяка капчица.Тя протегна ръка, като дама поканена на танц, водата и откликваше и я държеше, като кавалер на бал готов да танцува с нея цяла нощ. Тя танцуваше в собствения си ритъм,в собствения си свят… , но след няколко крачки нещо я задърпа изведнъж. Приказният й момент от прекрасен сън се превърна в ужасен кошмар краката и изтръпваха, въздухът ставаше хладен, сгъстен, недостигащ. Нещо върху гърдите й я пареше тя чувстваше как силата й се изплъзва как ръцете й омаляват, но не искаше да се предаде.
-„просто съм леко изморена“ - помисли си тя и продължи със всички усилия да задържи контрола който бързо й се изплъзваше. Ушите й закънтяха а пред очите си тя виждаше само тъмнина последвана от хладнина. Тялото й губеше температурата си в стаята беше топло но тя се чувстваше все едно бе гола на сред връх на висока планина в средата на зимата. Тялото и изтръпваше ребрата й се притискаха, а гласът и бе изчезнал. Тя се опита да извика за помощ но от гърлото и не излизаше нищо. С мъка тя усещаше как губи съзнание, а след което се бе събудила в прегръдките на госпожа Нивал. Тялото й още я болеше, но болката малко по малко утихваше, студените й длани чувстваха топлината в стаята и телесната й температура постепенно се нормализира. Тя плачеше изпитвайки ужас и страх от преживяното. Такова нещо никога не й се бе случвало до сега. Елия Нивал я галеше майчински по главата и с нежни думи я утешаваше. Сълзите на Тереса се лееха и след, като изпи нещо дадено й от една стъкленица, която Сай и подаде тя се отпусна в ръцете на наставницата си и се успокои, но само малко.

След минута забързани крачки нахлуха в залата, последвани от бавни стъпки и позвъняване на звънче- беше Сайен, следван от Чосър- невъзмутим и спокоен както винаги.
Чернокосият подви края на мантията си и приклекна до сгушената Тереса. Девойката вдигна зачервените си очи и се опита да се изправи или поне за сдържи хлипането си- беше възвърнала самоконтрол и не искаше да показва повече слабост.
Ерик я докосна леко, а в очите му се четеше нещо повече от притеснение- истинска ярост. След миг отново лицето му стана спокойно и провокативно. Той се обърна към Нивал и отсече:
- Жива е. Какво се иска от мен?
- Моля!?- русокосата изръмжа.- У нея имаше Тежък медальон! А ние не сме обърнали внимание, когато я приемахме.
- Елия! Това не се дискутира тук... къде е медальона?
Нивал кимна към ъгъла, където беше захвърлено бижуто и помогна на Тереса да седне на стола до бюрото й, докато Чосър въртеше медальона в ръце. Сай се чудеше къде да се дяне, но беше помолен да остане пред вратата и да не пуска други ученици в стаята.
- Мдам....- след малко провлачи напевно Ерик.- Кой ти го е дал?
- Не мисля, че трябва да я разпитваме, няма зн...
- Кога ти го дадоха?- попита отново чернокосият, прекъсвайки учителката.
- Когато бях малка... имах треска след седмия си рожден ден... Майка ми даде този медальон и каза никога да не го свалям...- поде немощно с треперещ глас Тереса.
- Хах... невежи!- изсмя се Чосър.
- Ние сме тези, които не забелязаха медальона!- скастри го Елия Нивал.
- .. А те са тези, които за държали дъщеря си в неведение какво е принудена да носи! Не поемай всички грехове на този свят върху себе си, Елия!- след малко чернокосият се обърна към Тереса, размахвайки медальона пред очите й.- Знаеш ли какво е това? Нямам си идея защо още носиш този боклук, драга... Това контролира енергията ти. Слага й спирачки, лимит на твоята магия... който лимит, ако бъде надвишен... ами, видяхме какво се случва. Такива Тежки камъни се дават на малки деца, чиято сила е твърде голяма за неукрепналите им телца, че да могат да се обучават и да я контролират. Носи се докато детето стане годно за обучение и тялото му вече може да контролира само енергията... Като проходилка- крепи бебетата, но изкривява краката на порасналите деца, ако не се махне. Този медальон спира силата ти... кара тялото ти да се изключи, ако надвишиш позволения лимит... без него ще ти бъде по- добре. Вече можеш да я контролираш сама и не ти е нужен, нали? Вече си в сигурни ръце и не ти трябва...
Ерик Чосър подметна красивия камък, обкован с тежък метал и го подаде на Тереса.
- Всичко, което си показвала до сега е нищожно спрямо реалния ти потенциал, но не се възгордявай... скоро ще дойдеш при мен и припадъкът ще ти се стори майчина милувка.- усмихна се лъчезарно чернокосия и се отправи към вратата, като пътьом каза- Сега момичето си отива у дома и да не се появява, докато не се отърве от неразположението, умората и всички съмнителни семейни реликви... Елия, ти отговаряш за случая!
Русокосата погали Тереса по мъртвешки бледото лице, докато девойката разглеждаше със страх медальона, лежащ на треперещите й длани... Значи това било предназначението на камъка... Защо не й бяха казали? От кого го бяха взели?
- Мила, ти си напълно добре- просто защитният механизъм е такъв, че силата ти да бъде спирана, когато надвиши позволения от камъка лимит... Трябва ти почивка... Ела отново, едва когато се чувстваш готова. Лавлет!- извика Нивал и момчето влезе в стаята- Изпрати Тереса до дома й. Вземете моята каляска...

Стъпките им отекваха в мрамора на коридорите като в сводове на приказна пещера, сумракът също допринасяше за това усещане- пустота, студ, респектираща тишина, дистанцираност и дисциплина.
Ийтън беше сложил наметалото си, краищата му се вееха, сливайки се със сянката на високото му тяло- като черен прилеп той се спущаше между каменните колони в коридора, устремил поглед напред към четвъртата врата в дъното. Той бе поставил елегантно ръка върху шпагата си и крачеше бавно напред.
Тереса беше избрала да облече тъмносинята си рокля, но към нея прибави бял шал, който се сливаше със сребърните й коси и като тяхно продължение падаше върху гърдите й. Лицето й все още беше изпито, но по него гореше трескава възбуда и вълнението караше веждите й да се сключват в напрегната гримаса. Девойката вървеше една крачка след Ийтън и в ума й кънтяха наставленията, които той й даде по пътя насам:
"Нито аз питая добри чувства към тях, нито те ме посрещат с отворени обятия, но не вярвам да се стигне до лични нападки между мен и тях- трябва да се фокусираме върху настоящето. Не сме отишли да се обясняваме, а да получим обяснения. Ние сме един ход пред тях, затова ще ги оставим да говорят, а когато говорят неща, които не ми харесват, ще ги контрирам. Ти си мълчи, докато видим как ще потръгне- присъствието ти е достатъчно."
Мракът не беше прекрачвал огромните двери на замъка десет години. От десет години не беше влизал в Катедралата на леда, дъжда и гръмотевицата, но установяваше, че всичко е все същото. Вдиша енергията на това място и болка пронизваше всяка частица от съществото му. Линията на времето не беше прав лъч... не... той беше един непрестанен кръговрат от повтарящи се събития... всяко следващо поколение е различно външно, но е напълно същото като предходното- просто хората са еднотипни биологични единици в основните им заложени особености.... обречени сме да повтаряме грешките, да минем по пътя на предшествениците си, да имаме същите мечти, да изпитваме същите разочарования... това е ориста на човека- колкото повече се опитва да се промени, в крайна сметка да си остава все същия...

Ситуацията имаше няколко аспекта:
- гледната точка на Ийтън- той смяташе, хората отсреща търсят начин да извъртят истината, че са самовлюбени, късогледи и инатливи, че ще положат всички усилия да му се присмеят, да го унизят, да използват всяко слабо звено и да омаловажат думите му. Считаше, че излиза на нож срещу зложелатели, които за нищо на света нямаше да признаят грешката си. Щеше да изглежда жалък, ако се води от лични емоции, защото предубеждението е слабото място, дори на разумните доводи. Той не се съмняваше, че чакаха повод от честолюбие да прекратят всеки разумен разговор. Ийтън Хас не можеше да си позволи това! Реши да положи всички усилия, за да се абстрахира от миналото, да задържи пред лицето си маската, която беше избрал, за да не стигнат до задънена улица... Кой би предположил, че някога отново ще стъпи в тази трижди проклета катедрала... И все пак нямаше да слиза на това ниво, колкото и да беше озлобен, безпардонен и краен.
Другата гледна точка беше на самите магове в академията. Сами се досещате, че тя доказваше колко далеч от истината е Ийтън- нито един от тях нямаше да подходи злонамерено към Ийтън заради миналото. Хората разбираха Мрака и дори му съчувстваха, колкото и невъзможно да беше поведението му- те знаеха, че Хас изпитваше огромна вина през всички тези години, която се опитваше да прехвърли другиму и търсеше изкупителна жертва, но така и не му олекна... просто липсващото звено в душата му беше изтръгнато и нищо не можеше да го накара да мисли трезво. И все пак не можеха вечно да оправдават и да прощават всяка постъпка на Мрака заради личната му трагедия- всеки човек има някаква болка в живота си, но това не му дава право да трови живота на останалите. Уви, същевременно подценяваха острия му, целенасочен ум. Мислеха, че е неспособен да се владее, а това не беше така.

Истината, която обединяваше двете гледни точки бе следната: в тази среща имаше няколко струни, засягането на които щеше да бъде фатално- темата за миналото щеше да изкара всички грозни чувства и негативни емоции на показ, засягането честта и гордостта на която и да е от страните щеше да прекрати разумния диалог. Каквото и да се случваше, не биваше да се подхожда към въпроса с лично отношение, защото човек показва най- жестокото си лице именно когато е потърпевш и пряко засегнат от даден проблем- чуждите проблеми можем да дискутираме безпристрастно и разумно, но към своите сме като коне с капаци. Една грешна стъпка и щяха да се отприщят сили, за които всички щяха да съжаляват, но пред които никой не би отстъпил пръв.
А Тереса беше притеснена- чувстваше се едновременно потърпевш и виновник за предстоящата среща. Никой не съзнаваше, че нещата всъщност не са чак толкова сериозни- просто пречупени през призмата на честолюбието ставаха същинска Троянска война.
Леден въздух летеше през коридорите и слънцето се криеше зад сиви облаци. В Катедралата беше настанал сумрак.
Мрака пристъпваше бавно и уверено, следван от напрегнатата Тереса. Ийтън беше подготвен за всеки сценарий- настръхнал, наточил зъби, защото веднъж прекрачил този праг, нещата ставаха лични и оттеглянето беше невъзможно.
При входа на замъка не го спряха, но ето че влязъл в Академията, още преди да достигне вратата, към която се беше насочил, от Стаята на Хилядите ледове излезе Ерик Чосър.
- Ийтън Хас! - спря го прекият подчинен на Третият генерал. Явно го очакваха, ако не с нетърпение, то поне бяха на щрек.
Мракът се обърна спокойно към него и изчака, докато чернокосият се приближи и звънтенето на звънчето му  спря.
Чосър маркира присъствието на Тереса Сериен и кимна леко.
- Как е младата ученичка днес? - попита той носово, прибирайки ръцете си в широките ръкави на бялата мантия.
- Добре съм, благодаря.- отговори момичето. Не се беше окопитила още и умът й рисуваше в твърде големи и трагични мащаби събитието.
- А тогава какво ви води насам?- иронично попита учителят
- Това, че вчера не беше.- сряза го Ийтън.
"Ето, че се започна."- помислиха си едновременно и тримата и поеха дъх.
Мракът и Ерик проведоха диалог с очи- бяха минали твърде много години и сега всяка дума имаше тежестта на стотици премълчани, затова  празнословието беше недопустимо- никой не искаше да провокира скандал, нито да бъде провокиран- както дълго сушената слама лумва за едно мигновение, така и всеки можеше да избухне, ако дори една искра попадне в изопнатите им нерви. Присъствието на Ийтън не беше събитие в грандиозният смисъл на думата. Просто беше нещо необичайно, към което имаха лично отношение почти всички магове в Катедралата.
- А ти специално да говориш с Даерон ли си дошъл?- попита Чосър привидно спокойно.
- С всички ви. Предимно с отговорните за вчерашния инцидент.- отвърна хладно Ийтън
- Нима?- процеди с ехидна усмивка чернокосият- очевидно беше много добре осведомен и очакваше именно този развой.- Така да бъде! Но ще се наложи да изчакаш, защото много от преподавателите имат занятия или отсъстват.
- Нямам никакво намерение да чакам. Изпратих да ви уведомят вчера, за да нямате оправдание да отбягвате срещата.- Хас говореше твърдо, сякаш беше приготвил всяка своя дума и беше репетирал позицията, която заемаше.
- Ти не си нито ищец, нито обвинение. В твой интерес е тази среща да бъде неформална и да протече като напълно частна.- с дразнеща флегматичност отвърна Чосър, макар в гласа му да се четеше стаена заплаха. Този мъж можеше да бъде един от най- студените и плашещи лица в Академията, ако реши, че си струва да си развали покоя.
- А аз имам основание да търся отговорност за пропуски на едно по- високо ниво.- в ума на Ийтън напираха взривоопасни емоции, но той се владееше идеално.- Все още имам положение в гилдията.
Дългокосият скръсти ръце и се усмихна:
- Ти се отрече от нея преди години. Не можем да се държим коректно с хора, които правят каквото си искат. Не тълкувай принадлежността си към гилдията така, както на теб ти е угодно- когато имаш интерес да искаш привилегии, а да плюеш на всички свои задължения- дори най- човешките и прости обязаности.
Тук Ерик пристъпваше в "забранената зона" на миналото, затова Хас реагира остро:
- Не изкарвай на преден план личните ни отношения за параван на своите грешки! Не хвърляй прах в очите, сочейки моето положение- моят казус няма нищо общо-  изхождам от позицията на човек, който повдига въпрос. Обърни внимание на въпроса, а не на онзи, който го задава!
- Никога не отбягвам диалог с разумни хора,- отсече Чосър с глас, който Тереса едва позна- но в твое лице просто не съм сигурен, че ще имам адекватен събеседник.
- Значи сме квит.- усмихна се на свой ред Мрака.

Разговорът вече приемаше едни неприятни обрати, но тогава четвъртата врата се отвори и от нея излезе висок, млад мъж, облечен изцяло в бяло- като се изключи дрехата под наметката му, дори жезълът и косата му бяха бели. Той явно беше разбрал за пристигането на Ийтън, затова никак не се изненада, а мълчаливо отвори широко вратата и поканата му да влязат вътре секна диалога между Мрака и Чосър.

Тереса попиваше всичко, защото сетивата й бяха изострени- тя трескаво впиваше очи във всяко ново кътче, във всяко ново лице, поглъщаше всяка дума. В момента ставаше свидетел на спор от високо ниво- където всичко е приглушено, всеки жест е премерен, но всеки израз попада безпощадно в целта.
Чосър се обърна и поведе новодошлите към отворената врата. Когато Ийтън се изравни с  белокосият мъж, на Тереса й се стори, че пред нея е символът на Ин и Ян- Ийтън - изцяло в тъмни тонове, със страшно, загадъчно излъчване, притихнал като сянка, а другият- облян в светлина- с открито и чисто лице, със спокоен поглед . Мрак и Светлина, нощ и ден, север и юг, луна и слънце... Абсолютните противоположности на едно цяло- симетричен, еднакъв, но напълно огледален и обърнат образ.
Двамата застанаха за кратко един срещу друг и отново се проведе разговор само с очи- а те казваха всичко без думи- дълбоки, емоционални, но сдържани- като стъкло, зад което се разразява буря, но през него не преминава нищо.
Белокосият кимна на Тереса, без да я оглежда- щеше да има достатъчно време да го направи вътре. А вътре, зад вратата, започваше коридор, осветен от синкаво- виолетови кристали. Навлизаха в крилото на преподавателите. Там беше огромната библиотека, величествената зала, няколко по- малки зали, а нататък- кабинетът на Елиос Гейбъл, който през повечето време беше празен- Елиос беше най- висшата инстанция, той движеше Академията чрез своите преки подчинени, а те- чрез техните. Но великият Трети генерал знаеше всичко, защото апаратът на маговете беше безупречен, запазен с годините като най- чистият и силен лост в държавата.
Чосър вървеше най- отпред, а Белият мъж- в края. Така отведоха Тереса и Ийтън в една средна по размер зала. В нея имаше огромни прозорци, заемащи цялата северна стена. В средата беше разположена елипсовидна дървена маса със сребърен обков, а над нея- прекрасен полилей. Десетте стола, наредени около масата, бяха също със сребърни орнаменти и със сиви възглавници. Сините завеси бяха дръпнати, но все пак даваха някакъв специфичен небесносин отенък на всичко.
От десетте стола в момента бяха заети само два- на един от тях имаше мъж с кестеняви коси, а на другият- младеж на около двадесет години със светлоруса коса, на чието слепоочие се виждаше нещо като белег... или може би татуировка.
Определено Тереса не мислеше, че компанията ще е толкова... скромна.
С влизането на малката групичка, сред която беше и нашата героиня, мъжете оставиха настрани заниманието си (те обсъждаха нещо, свързано явно с разпилените пред тях листове) и впиха очи в новопристигналите.
- Доминик, кажи на Нивал да прекъсне занятията и поеми моята група.- нареди Чосър, и русокосото момче се изправи- на излизане то прониза с безразличен поглед Тереса, спирайки очи на... шала й- той носеше също подобен.
След това младата Сериен и Ийтън седнаха един до друг от едната страна на елипсовидната маса, а Чосър и Белият господин- от другата, до мъжа с кафявите коси.
След малко в залата дойде и Елия Нивал и зае мястото си до другите магове с бели дрехи- срещу тях Мрака изглеждаше като същински черен гарван. Тереса виждаше, че русокосата й учителка показва най- голямо вълнение от присъстващите, които правеха всичко възможно да потиснат личните си емоции.. а може би нямаха такива? Девойката не можеше да прочете нищо по лицата на тези мъже с внушителна осанка.
Всички мълчаха, обмисляха чакаха всичко да се уталожи- действаха бавно, както бавно се върви по тънък лед. Ийтън свали ръкавиците си, постави ги на масата и зачака привидно спокойно. Накрая Белият маг заговори с мелодичен, спокоен глас, въртейки жезъла между тънките си пръсти:
- Е, добре дошли! Нека първо формулираме ясно поводът и целта на посещението ви... Ийтън? Желаете ли нещо за пиене? Все пак ще се радвам да се придържаме към непринудения и добронамерен разговор, братко.
Тереса ококори очи без да обръща внимание на въпроса. "Братко"... значи това беше разковничето- този мъж, пълната противоположност по външност на Ийтън беше негов брат...
- Явно считате станалото за маловажно, ако гледните ни точки се разминават още при формулирането на проблема. - отговори спокойно Мрака, без да обръща внимание на шаващата в стола си девойка.- Става дума за вопиюща небрежност при приемането на ученик, която доведе до твърде сериозни последици.
- Не е ли добре, след като въпросният ученик е тук, да чуем това от първа ръка?- намеси се Чосър, изтръгвайки Сериен от мислите й. Всички впиха очи в девойката. Мрака не можеше открито да й вземе думата, след като са се обърнали лично към нея, но леко докосна ръката й за знак, че не е длъжна да отговаря.

Ийтън и Даерон Хас

Всички се обърнаха към Тереса. Втренчените им погледи я претегляха чакаха тя сама да започне с деловия въпрос. Тя обмисли на бързо думите ти и се замисли как да започне, дали изобщо да казва нещо, но всички очакваха, а тя не бе дошла само за компания, да погледне как се развиват нещата на по високо ниво не тя искаше да участва и да изкаже мислите си по този въпрос. Тя се опита да не избликва в емоция все пак искаше да я вземат на сериозно затова със спокоен глас тя започна:
- Случилото се вчера бе най ужасното ми преживяване през целият ми живот, за щастие днес стоя пред вас жива и възстановяваща се, но подобно нещо не трябва да се повтаря повече… Чувството, което изпитах на прага на живота и смъртта не бих желая никой на мое място да го изпита не сега не в бъдеще. Трябва да се вземат някакви мерки това да се предотврати. – и ето че се започна . Думите й бяха прости, искрени, още под влияние на вълнението. Не можем да кажем, че маговете гледаха със снизхождение на момичето, но думите й накараха преподавателите да им отдадат нужното внимание, запазвайки тишина след като тя се изказа. Ийтън Мрака беше толкова ловък и с такъв остър език, че за него почти нямаше значение, какво ще каже Тереса. Елия Нивал слушаше ученичката си и съпреживяваше шока й. Магьосницата беше изключително взискателна първо към себе си, раздаваше се до край във всяка област на живота и беше изключителен перфекционист - Нивал не допускаше мисълта да се оправдава или да повдигне въпрос за чужда вина в случая - тя искаше да понесе своята отговорност и сама за себе си беше твърде строг съдник - макар реално Тереса да преувеличаваше под въздействие на страха и стреса, и да нямаше опасност за живота й, за Елия това не смекчаваше пропуска и вината й. Белият маг - братът на Ийтън, стоеше спокойно и някак отвисоко следеше всичко - безпристрастно, но добронамерено - той умееше да загърби всичко, когато е нужно, а сега в името на добрия тон, той се абстрахираше и от присъствието на брат си, и от напрежението, стаено под крехкото аристократично възпитание на хората около него - една тънка копринена нишка държеше ръмжащия звяр на спора притихнал. Най- спокоен от всички изглеждаше мъжът с кестенявата коса. Високото му чело, широката брадичка, строгите скули - те не показваха никаква емоция. Единствено блясъкът на мъгливо-сивите му очи загатваше, че той внимателно следи разговора, наясно е с въпроса и, макар и да не бе пряко замесен, имаше отношение по темата. Единствено Ерик Чосър не се трогна от емоционалните думи на нашата героиня. Той беше болезнено педантичен, строг и горд - нямаше да направи компромис в името на добрия тон, нямаше да отстъпи или да спести мнението си, а то беше... ами малко грубо:
- Не ме разбирай погрешно, Тереса - започна той. - Никой не иска да омаловажи случая и такива инциденти са крайно нежелателни... но както един лекар не може да носи отговорност за зле завършило лечение, което е започнато от друг негов колега, така и ние не можем да поемем вината за небрежното и непрофесионално отношение на магът, от когото сте се сдобили с ... онзи медальон. Аз съм твърде склонен да допусна, че родителите ти дори не са били информирани в детайли за начина на използване на Тежкия камък... А няма нищо по- опасно от невежеството...
Тереса стоеше малко засрамена - нима мъжът отсреща намеква, че родителите й са направили нещо, което да й навреди? Че не знаят какво вършат, макар да са род на небезизвестни магове? В този момент строгият глас на Ийтън прокънтя в залата и прекъсна Чосър:
- Като Академия вие сте тези, които изграждате бъдещите защитници на града и служителите на Хилион. Когато един зидар допуска грешки, без значение колко е добър материалът, сградата ще рухне. Длъжни сте да поставяте основи, които да крепят държавата, защото отговорността на възпитатели и наставници е поверена на вас. Тук аз поднасям въпроса от позицията на маг, който апелира да се обърне внимание на един особено сериозен пропуск, защото ако сега говориш за невежество, то се е зародило при обучението на въпросният некадърник!
- Не драматизирай, Ийтън. - проговори с благ, помирителен тон братът на Мрака. - Не трябва ли да се радваме, че учителите са реагирали мигновено? Че благодарение на тях момичето, както съм щастлив да видя, е вече добре?
- Със или без случката, налице е пропуск на преподаватели! За нещастие инцидентът беше повод да се открие явно системна небрежност! - обади се мигновено Ийтън, стискайки в широките си длани дръжките на стола, сякаш да се удържи да не скочи на крака.
- Изпитът беше проведен, силата й беше несмущавана. - отсече Чосър. - Защо не погледнем от тази гледна точка- самата тя не е знаела какво носи - никой не й е казал, дори може би нямаше да свържи наличието на медальон с някакъв проблем със силата й... Не казвам, че родителите й са виновни, но просто това е едно струпване на неприятни обстоятелства...
- Не се опитвай да се залавяш на отделните фрази - ти си този, който е приемал ученик, а дори не си е направил труда да се осведоми за особеностите на силата и дали е имал някакви проблеми с нея. - контрира го Мракът с леден глас.
Напрежението растеше, бентът се пропукваше и водните стихии на тези горди и силни магове не можеха да стоят кротко. Как можеха да запазят спокойствие.... кръвта бушуваше, въздухът таеше напрежение, аурите като ледена влага пронизваше телата им...
Ерик Чосът стисна зъби, преглътна за последно с неимоверни усилия, за да се реши всичко колкото се може по- бързо и... безболезнено:
- Тази грешка няма да се повтори - аз гарантирам. Това удовлетворява ли ви?
Тереса бе доволна от този отговор. Тя реално точно това търсеше, не желаеше да обвинява академията до по голяма степен единственото което я касаеше бе тази грешка да не се допуска. Тя кимна в съгласие и изчака да види как ще реагира Ийтан.

Елия Нивал гледаше момичето с онази синя топлина на очите й, която напомня на лековит минерален извор. Белият маг беше все така спокоен, с ясно и приветливо лице. Когато видяха, че момичето е удовлетворено от гаранцията, която Чосър щеше да даде, лицата им се проясниха и усмивки заиграха по тях- гърдите някак дишаха по- леко... предвкусваха лесен и добър развой. Но преди да дадат израз на радостта си, те погледнаха към Мрака. той не беше казал думата си.. Тереса също спря очи на него и погледите им се срещнаха- неговият все така строг, дълбок и буреносен. Хас отново впери поглед към хората в бяло от другата страна на масата и плътният му глас накара въздухът на потрепери:
-Как ще гарантираш, като ти си в основата на грешката?- Ийтън се обърна към Чосър.- Ти не можеш да носиш отговорност за себе си! Опитваш се да заметеш проблема под килима, манипулирайки с авторитета си на преподавател това момиче!

Това мигновено постави на щрек всички- серпантината на дискусията все повече се приближаваше към огненото ядро, навлизаше в недрата на проблема, където кипеше лавата на личните отношения и градусът се покачваше.
- Нека не говорим с такъв тон- тук сме се събрали като зрели хора и не бива да правим буря в чаша вода, макар като магове това да е по силите ни- братът на Ийтън се умихна благо, прокарвайки отново дипломатичен мост между двамата очертали се опоненти- Мрака и Чосър.
Но тогава Ерик, който абсолютно никога не оставаше длъжен на самонадеяните грубости, се надигна и гласът му постави всички на нокти:
- Защо не се вгледаш в себе си, Ийтън Хас? Или мракът толкова е забулил очите ти, че не допускаш, че и ти имаш своята вина? Защо след като си толкова вещ, не си открил наличието на Тежкият камък? А!? Момичето е под твоят покрив! Как тогава, господин "аз съм спец и ще ви изнасям лекции", не си усетил медальона! Май ти си винаги в основата на всички инциденти с Тежки камъни, а търсиш отговорност от грешното място!
- Какво намекваш?!- настръхна Ийтън.
- Момент! Момент!- проговори за пръв път мъжът с дългите кафяви коси. Гласът му беше остър и доста рязък.- Нека не забравяме, че Тежкият камък на първо място е нещо изключително полезно! Дали употребата му е неправилна не е наша работа!
- Господа! Моля ви!-след него се намеси и Елия Нивал. Очите й ставаха като бездънно море, чието налягане може да те смаже- сега тя говореше със строг, макар и майчински тон.- Готова съм да призная своята част от вината, но не мога да позволя името на Катедралата да се петни като й се преписват всички нещастни обстоятелства в този свят!
Маговете кимнаха и одобрителни реакции като вибрация се плъзнаха във въздуха. Единствено Мрака виждаше как те лавират умело и в крайна сметка смекчават вината си до дребен пропуск.
- Ако не съм аз да надигна глас, бихте преписали всяка една ваша грешка в графа "нещастни обстоятелства"! Някой трябва да ви сезира!- за пореден път мощния глас на Ийтън зазвъня в кристалните прозорци и полилея.
Все още се задържаше на стола, но всеки момент Тереса усещаше как е готов да скочи и да се спусне като черен гарван върху белите птици срещу него. Девойката се плашеше от този внезапен обрат и немееше пред енергиите, които сякаш се сблъскваха във въздуха. Невидима буря бушуваше в залата...
- Не сме ние тези, които се крият в сенките и хвърлят кал!
- Ийтън, прекаляваш!
- Монетата няма само едно лице, погледни обективно!- скастри го Елия Нивал
- Дадох ти гаранция, че всеки ще понесе своята отговорност и ти казвам, че това е прецедент, който няма да се повтори! какво повече искаш?!
- Вашите гаранции не са нищо! Помня последният път, когато лично ти, Чосър, и ти, Даерон, ми дадохте "гаранция"!!!- Ийтън беше извън кожата си- не успя да удържи контрол над себе си, маската му се пропука и се отприщиха всички бясни стихии в него. Беше толкова величествен, плашещ и силен... А по- трагичното обстоятелство, заплитащо възела, беше, че той заемаше напълно правилна позиция от своя гледна точка...
- Не говори така! Никой не искаше това да се случи! Направихме всичко по силите си... - повиши тон и Даерон, който се оказа именно брата на Ийтън.
Но Мракът продължаваше:
- И това ли преписвате към "нещастните обстоятелства"!?!
- Такава е волята на Хилион! Той ни изпитва и ние в момента тотално се излагаме в очите му! Отклоняваме се към задънена улица!- мъжът с кафявите коси положи дланите си на масата.

Тереса вече не можеше да различи отделните думи в целия спор. Гласовете караха стените да треперят, а аурите на маговете сякаш я притискаха със своята мощ... Сякаш всички бяха забравили за нея и водеха личен спор, който не бяха довършили някъде в миналото и се бяха готвили за него през годините. Каква позиция щеше да заеме тя? И двете страни бяха прави... но все някой трябваше да отстъпи... иначе това можеше да продължи вечно.

Спорът стана прекалено личен и двете страни не отстъпваха, като лукави зверове се нахвърляха една над друга търсещи стари рани който да разкъсат, личните им чувства започнаха да се показват на яве все по несдържани, бушуващи като огромен ураган създаден от два величествени огромни буреносни облака. Трясъкът им кънтеше със всяка дума със всеки аргумент това трябваше да се прекъсне някак си. Ийтан беше прав той искаше нещо повече от едно обещание макар й в този проблем това да бе единственото нещо, което се желаеше едно обещание, очите на професорите да бъдат отворени и да не допускат подобен „инцидент“ да се получи отново. В този конфликт Ийтан бе сам отстояващ позицията си докато „битката“ по скоро приличаше на засада отстрана на професорите спрямо Мрака. Но Тереса му съчувстваше, тя знаеше защо той бе така засегнат от всичко това макар да самия той да твърдеше друго яче. В момент на тишина Тереза издебна шанса си да се намеси, като ловец гледащ битка между два звяра чакащ шанса си да ги залови и двата тогава когато най малко го очакват.
-Учителите са авторитет пред учениците си ние се учим от вас и гледаме на вас като наставници в премеждията който ни очакват. Щом обещавате да се погрижите подобен инцидент да не се допуска повече няма нужда от повече спорове. Аз не съм тук да накърнявам авторитета на академията напротив точно зареди него съм тук да се изучавам в магическа насока. Според мен едно обещание може би не е достатъчно, но все пак друго и не искам достатъчно е да се разгледа въпроса поне веднъж и да се вземат действия който да го предотвратят от повтаряне. – тя се надяваше поне някой да е чул думите й в този техен спор. Гласът и бе леко дрезгав но устремено без да се плаши тя се опита да разреши нещата възможно най мирно и с достатъчно добър резултат. Тереса не можеше да стой повече безучастно да гледа как Ийтан се мъчи и бъде упрекван за стари болезнени рани който може би не е виновен или поне тази вина не е важна в момента и не бива да бъде изтъкната само за да се поддържа огъня на този конфликт.

Онова, което различава убеждението и фиксидеята, е непреклонността и готовността да спориш до край. Озлоблението по дадена тема е крачката, която дели идеята и манията.
Тук всички присъстващи бяха твърде зрели, интелигентни и достойни, че да прекрачат тази граница... макар да се бяха поувлекли, заради засягането на опасната зона на личните им отношения в миналото. Дори и младата Тереса, както се доказа от думите й. Когато тя заговори, един по един всички се заслушаха, кръвта от високото налягане се отдръпна от главите им и умовете бяха готови да осмислят онова, което виждат и чуват. Сериен подходи по възможно най- дипломатичният начин- в началото изтъкна положителното, за да предразположи учителите си, подкупвайки гордостта им, провокирайки честта им. След това засвидетелства добронамереността на посещението си, а накрая деликатно докосна онази точка, която да предизвика коректно отношение относно обещанието и дадената дума. Това тя беше научила несъзнателно от майка си- в многодетното им семейство тя беше стожер на мира- намираше път към компромис, който да задоволи всички страни, без да накърни нито една личност. Без да осъзнаят, Елейн манипулираше така изтънчено и с такива обективни, изпълнени с положителни чувства аргументи, че дори укорът й не караше децата й, дори в най- трудната си възраст, да й противоречат. Без да се усетиш те печелеше на своя страна и винаги ставаше на нейното- приемаш нейната гледна точка без реално да си се отказал от своята.... тънкост, която владеят само най- добрите дипломати...
Ето, че сега тази зряла позиция, изказана от едно младо девойче по един достоен начин, че възрастните, опитни магове смекчиха тона. Не можеха да оставят едно дете да мисли по- трезво от тях. Положиха всички усилия да издигнат отново разговора на ниво разумна дискусия, да преглътнат, да премълчат... Субективното мнение на всеки един отстъпи на разума и благоприятната основа за взаимен компромис и помирение беше възстановена.

Девойката замълча развълнувана, трепереща, дишаща учестено. Волността да говори без да я питат беше примесена и със задоволство от очевидното одобрение на маговете. Ийтън Хас гледаше момичето- бледо, но с изчервени бузки, с напрегнато тяло и треперещи ръце. Мъжът още дори не беше загрял, камо ли да влезе във вихъра на своите възможности за спори и да хапе като пантера. Именно когато беше притиснат в ъгъла срещу многобройни противници адреналинът му скачаше- изпитваше почти физическа възбуда и удоволствие от трудностите и предизвикателствата. Но Тереса му направи много добро впечатление- борбена, но и разумна- хитра, но пряма. Мрака замълча, а това беше добър знак за останалите.
Ерик Чосър се изправи. Сега Тереса разбираше защо е най- приближен до Третия генерал Елиос Гейбъл- тялото и поведението му нямаше нищо общо с екстравагантния чудак- лицето му беше потъмнено от рязки сенки, сключените му вежди и очите изпепеляваха и замразяваха едновременно, свитите му устни показваха непреклонност, осанката му те караха да се чувстваш нищожен и малък- издължено и сякаш излъчващо мощ, тялото му хвърляше леден мрак върху масата. Гласът му не търпеше възражение, а думите му налагаха подчинение. Аурата му сякаш накара всички да загубят гласа си, за да си подсигури тишината:
- Достатъчно! Спуснахме се по една плоскост, на дъното на която не виждаме нищо по- различно от онова, което искаме да видим! Принизихме този разговор до нивото на спор от простолюдието. Нейл е прав - не издържахме изпита на Хилион да реагираме хладнокръвно във времена, които не позволяват дребнавости.- мъжът плъзна очи по всички присъстващи като ги спря върху Ийтън.- Ти искаше да обърнеш внимание на пропуските ни, нали, Ийтън? Е, браво! Направи го! Искаш да не се повтаря? Няма да се повтаря! Ако някога отново се случи каквато и да е грешка, разчитаме на теб да потърсиш истината. Искрено се радвам, че си стожер на правдата. Искам да мисля, че го правиш, защото си предан на Хилион, защото имаш силна гражданска съвест и активна гражданска позиция. Че единствен водач са твоите принципи на честен маг, а не търсиш лични нападки и заяждане насляпо. Извинявам се, че те провокирах. Не беше, защото не считам, че си прав, а защото исках да те накарам да се вгледаш първо в себе си, преди да търсиш отговорност от другите. Явно не успях да го направя както трябва.
Ийтън определено излъчваше задоволство, но реши да нанесе за десерт последния си удар, да захапе за довиждане:
- А аз се радвам да видя, че ако за тези десет години не и станал по- мъдър и способен, то поне не си толкова дребнав и неотстъпващ.- гласът ме беше най- изпипаният ироничен тон, който, ако не го познаваха, щяха да решат, че е истински приятелски и радостен.
Ерик Чосър потрепери и го екзекутира с очи, но преглътна това- смяташе, че си го заслужи заради това, че го е подценил и гледаше на него отвисоко.
- Видяхме, че по въпроса за процентите вина, които да се търсят от нас, има разминаване между твоята позиция и тази на Сериен. Но можем ли да считаме, че споделяш мнението на младата госпожица и имаш доверие в нашите гаранции?- попита чернокосият мъж все още изправен, но вече не толкова заплашителен.
- Моето лично мнение не е важно, защото аз съм тук заради нея. Защитавам нейните интереси и тези на учениците от самото начало. Щом тя е удовлетворена и се чувства по- спокойна и сигурна, значи мисия ми е изпълнена. Ако справедливостта е възстановена, средства и личното ми отношение са маловажни.- отвърна галантно Ийтън, кимвайки към девойката до себе си и се изправи.
Това беше знак за всички, че е сложена точка на въпроса. Помирението беше подписано и бурята се размина преди да се е разразила в пълен мащаб. Всички останали също станаха от местата си, за да шлифоват както подобава завършека, за да бъде подобаващ за магове от техния ранг.
- Радваме се, че госпожицата е удовлетворена. Ученици като нея заслужават най- голямо внимание и изцяло да се посветим на работата.- усмихна се белокосият Даерон.
- В крайна сметка Тежкият камък е нещо, от което е имала полза в ранните си години и сега, с откриването и премахването, нейното обучение може да продължи по- пълноценно.- каза лъчезарно Елия Нивал- яростта, която беше на път да се разрази у нея беше изчезнала.
Мъжът с кестенявите коси гледаше мълчаливо момичето, което сега беше център на вниманието в пълния смисъл на думата.
Никой не искаше да си изпробва късмета, продължавайки разговора повече, затова посетителите се поклониха и бяха изпратени също с поклон от маговете.
Даерон Хас тръгна с Ийтън и Тереса, за да ги изпрати до дверите на Катедралата.
Когато излязоха от вратата, отделяща крилото на учителите от коридора със стаите за тренировки, белокосият се обърна усмихнат към девойката:
- Сигурен съм, че ще изучаваш магията бързо и качествено... по- скоро се надявам, за да мога да ти преподавам на следващия етап от обучението ти.
Това Тереса не го очакваше, импулсивно с усмивка тя възкликна:
- За мен ще бъде голяма чест да се обучавам при вас. – в същия момент се почуди дали Ийтън нямаше да има нещо против, но с изчервено личице тя бе искрена както винаги.– А вие, всъщност, каква дисциплина преподавате ? – с любопитен поглед Тереса зададе този странен въпрос. Тя не знаеше почти нищо, свързано с професорите от катедралата, а за по- горните курсове си нямаше и понятие какво изучават.
Тя не усещаше, че Ийтън Хас я пронизва с доста недоволен поглед- отново първичните й, детски реакции и дивото й възпитание, доминираха над сдържаността. Впрочем, и Ийтън в момента трудно се сдържаше- вървеше редом с брат си, с когото не си бяха говорили от погребението на баща им, крачеха през коридорите на Катедралата като бял и черен крал, които нямат право да се приближават един до друг на повече от едно квадратче разстояние. Даерон се засмя лъчезарно и добродушно, както винаги:
- Явно брат ми не е имал време да те предупреди какво те чака тук... Аз преподавам.. да кажем, че по всичко- просто поемам горен курс ученици, защото магията е на високо ниво и се изисква методично и последователно обучение, което най- добре става, ако се води от един учител- ментор, който е запознат с всички особености и възможности на ученика във всяка област, за да може да следи и контролира...
- Като хвърчило с няколко конеца- трябва един човек да държи всички в ръка, за да може да подръпва, онзи, който е необходим и да се постигне баланс.- довърши Ийтън без да отклонява поглед от неизвестната далечината, в която беше забил очи, за да демонстрира, че не отстъпва на брат си по нищо, а и да контрира обясненията му.
- Именно!- каза усмихнат Даерон, правейки се, че не обръща внимание на студения тон на брат си.- А колкото до теб, Ийтън... Радвам се, че те видях. Съжалявам само, че такъв неприятен повод те доведе в Академията след толкова години.
- Не мога да кажа дали сте ми давали други поводи, или не, защото честно казано, дори през ума не ми е минавало да ви посетя, та камо ли да търся повод. Все пак виждам, че има надежда за вас... но се бързайте да се възгордявате.- подметна Мрака.
- Добре е също така, че доведе една разумна дама със себе си- подметна на свой ред Даерон Хас.
- Знам! Просто се сетих, че е добре да взема още някой себеподобен за подкрепа.- усмихна се Ийтън.
Тереса скляпаше ту към единия, ту към другия. Те ловко си подхвърляха топката без дори лицето им да се напрегне, без да вкарат лични емоции или негативизъм в това надприказване. Това бяха незлобливи заяждания между братя, които, колкото и възрастни да станат, винаги ще се съревновават преди да започнат да говорят нормално, или ще обърнат в самия край всичко на надцакване...
Вече бяха на входа на Катедралата и белокосият се спря на невидимата граница между територията на Академията и външния двор.
- Е, госпожице Сериен- желая Ви скорошно възстановяване... и всичко добро, Ийтън... надявам се да се видя и с двама ви отново скоро.
- С мен нека не бъде толкова скоро- нали знаеш, хубавото трябва да е с мярка!
Мракът показа хищната си усмивка и леко докосна Тереса за кръста, за да я подкани да тръгват вече. Умираше си за една лула и нещо силно за пиене- беше в чудесно настроение след тежката и емоционална битка, която се увенча с достатъчен успех, че да се нарече победа.