Арената На Прокълнатите

Руина от Приказния век, погълната от земните недра по време на Катаклизма. Някога арена за гладиаторски дуели, тази порутена каменна сграда се използва за обучаване на най-новите аколити. В нея е издигнат огромен олтар на Косача, около който има басейн от кръв. В един от краищата на тази зала има малко легло, както и маса със столче. Охранителят и учителят на новдошлите некроманти е Кал'Истрън. Въпреки младежкия си вид, той знае най-много за черната магия от всички жители на първия етаж и въпреки да не си личи, годините му са доста повече от колкото може да се каже. Той подновява тялото, органите и костите си, както и кръвта, която тече във вените му с цел да остане жив, както и да добива повече и повече опит в черната магия.

Новодошлият аколит се натъкна на арената. Самата атмосфера тук създаваше внушението, че в двеността на тази арена са се водели епични битки. Но само руини са останали след катаклизма. От далеч се виждаше олтар на косач и басейн от кръв. Мястото бе превърнато в изтинска арена за черна магия. Младежът забеляза някого, когото явно бе отговорен за това място и реши да се допита до него.
-Здравей аз съм новодошлият аколит Мистгън. Понеже си нямам никаква за околността и тепърва разглеждам, надявам се ще можеш да ме въведеш в обстановката и по скоро, какво се прави в тази арена.

Мъжът, към който се беше обърнал Мистгън го огледа внимателно и бавно, без да мига. Беше висок и млад на пръв поглед, ала очите му изразяваха древност. Кестенявата му коса беше вързана на опашка, спускаща се по гърба му. В нея нямаше и един бял косъм и беше добре сресана и лъскава. Лицето му беше с леко хлътнали и изсечени черти и доста бяло, но не изглеждаше наистина мъртво.
- Добре дошъл в култа, аколит. - рече той. - Аз съм Кал'Истрън и съм първият ти учител. Мое задължение и желание е да те въведа в тайните на тъмните изкуства. Щом си стигнал до тук, значи имаш някакъв талант. Но не можеш да разчиташ единствено на него.
Кал'Истрън обясни на Мистгън къде може да открие стая, която да използва за своя по време на обучението си("Първо подземно ниво - Пияният кокал") и основите и правилата в култа. На новопостъпилите аколити им бе забранено да излизат из външния свят, освен ако не са на мисия за култа. Обясни му, че всъщност не е мъртъв и че ще продължи да изпитва глад, жажда и т.н., макар в тялото му да са настъпили леки промени след преминаването на Куполното езеро. А най-накрая го попита дали желае да започнат с обучението още сега, или по-късно, когато е обмислил цялата информация до момента.

-Всъщност, каза че немога да излизам из външния свят.
Момчето не харесваше идеята, да не може, да излиза навън, но защо ли точно на новодошлите аколити. Значи на напредналите им е позволено, да излизат. Това наподобява вампиризъм, всъщност Кал'Истрън наподобяваше типичен вампир.
-Разбирасе ако нямаш нищо на против, или си зает с друга работа, ще започна още сега. Каза че след преминаването през езерото са настъпили малки промени, нека видим какви по-точно?

- Добре. - съгласи се некромантът. - Всеки преминал през Куполното езеро бива оценен от душите, които го обитават. Същите тези души споделят с мен тази информация, а аз преценявам дали новите ми ученици биха могли да се справят с най-базовите учения, още в мига, в който кракът им стъпи в коридорите на култа. Сега, след като си тук, ще усещаш енергиите, които постоянно се вихрят около живите и мъртвите, ще различаваш все по-ясно думите на призраците и душите около теб, ще се научиш да зачиташ Баланса между живота и смъртта и да го потдържаш. Ще научаваш нови начини да правиш това и да угаждаш на собствените си цели, ще управляваш дух енергията.
Кал'Истрън се обърна и бавно закрачи към статуята на Косача, в центъра на залата, като направи знак на Мистгън да го последва.
- Силите, които владеем са странни, дори плашещи за жителите на горния свят. Те ги наричат "черни" или "тъмни" изкуства, макар че никога не ги използваме за зло. Когато Косачът реши, че на някой му е дошло времето да се възроди - ние го вдигаме, а той му вдъхва душа. Когато светът има нужда да възвърне баланса между живот и смърт - ние му помагаме.
Майсторът вдигна поглед към статуята, която се издигаше насред басейна от кръв. Чертите на Божеството бяха потънали в сенките на каменната му качулка.
- Но стига суха теория. От теб искам да доловиш енергията, която вирее в стаята. Концентрирай се и потъни в атмосферата, отдай се на влиянието на Косача. Чуй какво ти нашепват гласовете на призраците, обитаващи това място. Протегни се и хвани със съзнанието си един от тях, можеш да останеш изненадан от ефекта.

/Опиши действията си. Дай воля на фантазията си./

"Чертите на Божеството бяха потънали в сенките на каменната му качулка"
Мистгън не успя да проумее това изречение, но тъкмо се бе потопил в приказките на Кал' когато той му възложи задача. Като се замисли, не се бе заслушвал, но сега ги чува, преди също ги чуваше, те бяха тези който му показаха това място, гласовте... Гласове на призраци, мъртви души, обитаващи околността. Младежът затвори очите си, имаше по различно чувство от това, което изпитваше всеки път когато го прави. Найстина, той бе променен още в мига, когато премина през онази огледална плазма. Чваше гласовете на заобикалащите мъртъвци, духове изгубили своето тяло. Не ги виждаше, но можеше да потвърди тяхното присъствие. Мистгън пречисти ума си и се опита да се докосне до техния свят. Дали изобщо можеше да се докосне до нещо, което всъщност е мъртво. Но каква е разликата, живот и смърт, всичко това е въпрос на баланс. Ако балансът на души се наруши, светът е застрашен от разруха. Момчето се опита да усети аурата на косача, на пръв поглед една статуя, но какво всъщност е той. Как той определя кого да вдигнат от мъртвите, когато самият той не същес... Дълбоката концентрация накара момчето да спе да размишлява дадени неща, който все още не може да си ги обясни, той просто се опита да усети косача, неговото присъствие и това на душите в тази стая.

Цялото му същество изтръпна от главозамайващото присъствие, което го заля като приливна вълна. Мистгън спря да чувства крайниците си, а после и цялото си тяло. Сякаш се рееше...или потъваше. Но ако потъваше, то чувството бе коренно различно от това, което бе изпитал в Куполното езеро. Там умираше...а сега...Сега оживяваше.
Макар да не чувстваше тялото си, той усещаше всичко около себе си в пъти по-силно от до преди миг. Можеше да разпознае и най-тихия шепот, можеше дори да чуе дори движението на паяк в ъгъла на пайжината му. Чувстваше се така жив, така извън...времето.
"Мистгън." - гласът бе дълбок, всепоглъщащ, изключително властен и все пак някак...смирен, балансиран между силата и необходимостта. - "Протегни длан напред. Сграбчи силата. Бъди част от водовъртежа на живота. Служи на мен. Служи на себе си. Служи на Шелтър."
Думите се вклиниха в съзнанието му и загоряха. Трябваше да ги послуша. Източникът им бе неясен, но младежа предположи, че това трябва да е Косачът. Или просто бегъл спомен от него. Какво ли щеше да е усещането наистина да контактува с него...Как ли щеше да гледа на света тогава?

/Свободно РП. Опиши действията си./

Не знаех как, но Тцу ме беше спасил и бяхме стигнали до целта ми, а и доколкото разбрах много рядко имаше такива ''късметлии''.От там станахме и тръгнахме към Арената На Прокълнатите.Много странно име имаше тази арена.
-Но..ние не знаем къде да отидем нали?-Попитах иронично и хванах котката си.
-Явно ще вървим на посоки!-Казах и вдигнах рамене.Странно но сякаш нещо пак ме водеше на някъде.След дълго криволичене, на ляво и на дясно, наистина стигнахме до някаква арена, но дали наистина беше онази за която качулатият човек говореше?!Тръгнах напред и отново хванах Тцу за ръката.Оглеждах се, но виждах само развалини.

Моника и Тцу се намираха в обширна зала, чийто таван се криеше из сенките. Беше студено тук, при това много. Моника беше настръхнала, а Тцу беше стиснал зъби за да не затракат. Котката се беше прилепила към момичето и тихо мъркаше, топлото й телце донякъде помагаше на Моника срещу студа. В центърът на залата бе издигната огромна каменна статуя, изобразяваща фигура в роба, чиито черти бяха скрити от качулка. Около нея имаше басейн, пълен с...кръв?
- Косачът. – промълви тихо Тцу и погледна към Моника.
- Точно така. – чу се тих, но напълно отчетлив глас до тях.
Двамата рязко обърнаха погледите си в посоката, от която бяха дошли думите. До тях се беше приближил млад мъж, с много бледо лице и харизматични черти. Дългата му кестенява коса бе прилежно вързана на опашка, спускаща се по гърба му. Очите му бяха почти черни и въпреки младежкият му вид изразяваха древност.
- Добре дошли, аколити. – поздрави ги той. Гласът му бе хладен, но й приветстващ. – Моето име е Кал’Истрън. Аз съм вашият първи учител в тъмните изкуства. Щом се стигнали до тук, значи разполагате с някакъв талант...Който под мое наставление, ще развиете.
- Извинете... – прекъсна го Тцу и после млъкна и преглътна. Нещо в очите на Кал’Истрън го беше спряло да попита за сестра си.
- Знам много добре, че имате цели, които са ви довели до тук. Но за да ги достигнете, ще трябва да преминете през обучението ми. Няма пряк път. А сега, ако искате можем да започнем направо по същество или ако желаете преди това да съберете мислите си и да си починете, посетете „Пияният кокал”, където ще ви бъдат дадени стаи.

/Ако решиш, че искаш да научиш някое умение още сега пиши пост тук, ако избереш да си починеш преди това пиши в https://worldofvile.bulgarianforum.net/t585-topic./

Беше толкова странно,студено,влажно,СТРАШНО.Първи учител.Учител??УЧИТЕЛ?Какво значеше това, трябваше да уча?Чудех се защо.Защо ни наричаше ''аколити''?Знаех само, че нямаше да оставя нещата така.Щях да остана тук и да уча.Обърнах се към Тцу.
-Ако искаш ти можеш да отидеш, за да си починеш!-Усмихнах се.-Но аз ще остана.

- Да... - каза след няколко секунди Тцу, който явно също беше много шашнат от мястото, на което се бяха озовали и този тип, който твърдеше, че ще ги обучава. - Ще отида да потърся...Пияният кокал? Или каквото е там. Ще се видим по-късно, надявам се.
Той тръгна към изхода на залата, забил поглед в краката си.
- Добре. Оставаме само аз и ти. - усмихна се почти добронамерено Кал'Истрън. - Изглеждаш ми...стресната от нещо? Ако е така, значи си много по-интелигентна от повечето новаци, които търсят това място, с надеждата да учат тайните, мистериозни и така "готини" тъмни изкуства. Последвай ме.
Странният й учител я поведе към статуята в центъра на залата и басейна от кръв, намиращ се около нея.
- Първото нещо, което трябва да познаваш е Косачът.
Кал'Истрън повдигна разтворена длан към статуята. Ръката му бе малко по-кокалеста от обичайно, с дълги бели елегантни пръсти и леко заострени нокти.
- Косачът е Божеството, основите на религията на Тъмният култ, Той е изворът на магията, която ние използваме.
Кал'Истрън погледна Моника сериозно и допълни:
- Не си задължена да Го боготвориш или да проповядваш религията му. Но си длъжна да отчиташ влиянието му. Той твори Баланса между живота и смъртта, а ние следваме този Баланс. Ще ти обясня повече по-късно, сега е време да усетиш въпросното влияние, за което ти говоря. За целта просто се вгледай в статуята или затвори очи. Вслушай се, наостри сетивата си и ми опиши какво чуваш и усещащ около теб.

/Кал'Истрън желае от теб да усетиш присъствието на призраците и душите, които витаят из цял Некрополион. Можеш да опишеш това по твой вкус. Ако е достатъчно изчерпателно ще научиш първото си умения и ще получиш бонусите от него. От този момент насетне ще ти отговоря Макс, по твое желание. Приятна игра./

Е, останах сама.Тцу отиде да си почива, странно но аз се чувствах добре.Щеше да ми липсва, дано се срещнехме отново, макар че не бях особенно сигурна.
*''ного по-интелигентна от повечето новаци* Какво има предвид?*
Но това не беше най-шокиращото.Това наистина е бил Косачът.Който и да беше той.Тук имаха странни божества.Хубавото беше, че не трябваше да го боготворя, да му принасям жертви и тем подобни.Просто трябваше..всъщност и аз не разбрах какво трябва да правя.Някакъв баланс и..абе беше си важно.Сигурно бе нормално да съм объркана.А аз...се втурнах напред през глава към..нищото , неизвестното.И за какво.Ах..бях такава, исках да направя всичко на един дъх.Не мислих много, много в този момент.Погледнах статуята. ''Влияние''??? Ама той сериозно ли.Та това беше само малко..от каквото беше направена статуята, и някаква червена течност която толкова ми приличаше на кръв.
*Но не е Моника!Не бъди смешна!
Скарах се на себе си.Не бяха чак токова извратени..Нали?!?
Бях стигнала до тук, без да искам, разбира се, но сега..Не можех да спра, нищо, че бях объркана, това беше само фаза.Фаза, която скоро щеше да свърши, и щях да свикна.Нямаше къде да отида нали?Казаха ми, че не все още не мога да излизам на ''повърхността''
*Що за място е това?*
.Пристъпих от един крак на друг, гледайки статуята.Нищо не усещах.
*Да вярно..да си затворя очите.*
Завъртях очи, а след това..Ами примирих се и ги затворих.Вслушах се, но не чувах нищо, не усещах нищо.Въздъхнах.Започнах по-усилено да ''търся'' това ''вли;яние''.
-Ама там няма нищо!
Измрънках, но останах така.
*Просто мълчи и се средоточи!!*
Направих крачка напред, не знаех точно колко голяма.Не виждах!Стисках очи, стисках зъби..
-Ама там наистина няма нищо!
Сякаш си говорех сама, никой не ми обръщаше внимание.Направих още една мъничка крачка, все пак, не исках да цопна в червената течност.Чух звук..по-скоро глух писък, доколкото можеше да се нарече глуб.Не идваше от вън, а от главата ми.Усетих как болка обвива сърцето ми и го стяга, но все така се вслушвах и дишах спокойно.Беше ме страх, но знаех как да се концентрирам и да 'и попреча да ме завладее.Чух плач..женски.Стенание,смях, но от спомен.Вдигнах бавно ръка и показах показалеца си, сякаш за да спра някой да ме прекъсне.Не знаех какво беше, но го чувствах.Сякаш някой беше от лявата ми страна и щеше да ме разтърси.Събрах вежди.
*Какво е това?Измъчени души, ах колко банално!*
Казах си, сигурна, че тук просто ме лъжат.Че това не е истина.Правят го нарочно.Тогава усетих кокалести пръсти по кожата си, опипах с ръката си, а там нямаше нищо.НЯМАШЕ НИЩО!А все още ги усещах.
-ПРЕСТАНИ!
Извиках, пак на никого, пак на нищото.Гласа ми отекна, даже чух ехо.Усещането спря, но ръката ми изтръпна.Имаше нещо пред мен, но не беше статуята.Не беше Косачът.Усещах топло усещане, обич,жена.Дългата,накъсана рокля, усещах я по лицето си, как се удря в него, както вълни в скалите.После и това си отиде.

Сара се обърна към майстора си за да го попита за повече информация. Преминга ....
В залата нямаше нищо всичко беше някак сиво и мрачно. Колконите бяха изградени от скелети светлина в залата нямаше, но тя виждаше всичко. Обърна се обратно към статуята и нея я нямаше. Сякаш бе се изпарила на нейно място имаш книга рееща се във въздуха. Леден глас и казваше.
-Прочети я.
-Прочети я.
-Прочети я.
Тя запуши ушите си, но продължи да го чува. Преближи се към книгата и се взря в нея. Предната корица представляваше череп очите му светеха в червен цвят. Толкова червен сякаш бе истинска кръв. Докосна книгата за да я отвори, но не успя. А гласът повтаряше.
-Прочети я.
-Прочети я.
-Прочети я.

/Опиши действията си можеш да опиташ да отвориш книгата, но остави резултата на мен./