Галериен Коридор

Това е един вид „главният път” на огромната гробница, по който тръгвате още от самият вход. По древните му стени има избледнели изображения на велики мъже и жени, исторически фигури и битки. На края на този коридор ви очаква голяма куполна стая.

Прашинките танцуваха из мъглявината под камения свод. Някога зрелищна, постройката беше останала изцяло в руини. Плочите, които някога издигаха здрави и дебели стени сега бяха струпани в жалки случайни купчини. Тук-таме имаше остаъци от изящните мраморни колони. Атмосферата сякаш проплакваше за някогашния блясък на помещението.
Сводът всъщност не беше особено голям, или висок. Сега беше откровено тъжен. Ако не беше затрупан под метрите жълтеникав пясък, кал и кръв от изминалите времена, щеше да бъде свърталище за всякакви отрепки. Повърхността гъмжеше от хора с осакътени тела и отнети спомени. Някогашният блясък на Шелтър отдавна си беше заминал. Малцина си го спомняха, а онези, които разказваха за спомените не знаеха дали разказват действителни събития или просто блянове от младините си.
Император Вайл беше мъртав от много години – достатъчно дълго, за да бъде забравен и прекалено малко, за да бъде възпят. Управлението му беше спорно. Някои го определяха като тирания. Разказваха, че бил безчувствен, че манипулирал всички и всичко, за да достигне крайната си цел. Никой не можеше да каже каква е била тази цел, а и смъртта му не остави ярка диря. Не беше някакво гръмовно събитие.
Всъщност и по този въпрос имаше догадки. Някои от по-шумните разказвачи твърдяха, че Императорът всъщност е жив, но се е оттеглил, защото не е имал търпение да изчака всички пърченца от пъзела в главата му да се подредят. Най-смелите дори се осмеляваха да твърдят, че Императорът е загубил разсъдака си и се разхожда сред руините на някогашния си замък, за чието име също се водеха безконечни спорове, и проклина някакъв си Дред, някакъв си Блъъд. Обикаля като призрак и мърмори под носа си все една и съща песен. Повечето думи били неразбираеми, на чужд език, но онези, които ги били чули с ушите си могат да кажат със сигурност, че се карал на някого за дето проникнал отвъд стените му. Този разказ обикновено потушава спора за името на Императорския замък и подклажда нов, за това кога този замък е бил окупиран за последно и зад кои точно стени е нахлул врага.
Теориите относно стените са много. Някои казват, че западната стена е била най-уязвима откъм атаки, защото там се намирали покоите на прислугата и охраната не била кой знае колко подсилена. Старите тактици казват, размахвайки пръст на дясната ръка, доакто с лявата си доливат абсент в чашата, че всъщност е точно обратното – там охраната била наи-подсилена, защото никой злодей няма да се опитва да влезе през парадния вход и да обяви на всеослушание, че иска да убие императора. Такците изсипват абсента в гърлото си и тропват чашата на масата с тежестта на баснословния си авторитет. Спорът за посоката, от която дошли окупаторите продължава чак до края на четвъртата бутилка алкохол. Някъде на дъното й тактиците и онези, които с ушите си са чули налудничавата песен на Призрачния Император, замлъкват, вглеждат се в чашите си и започват да се питат дали пък всъщност не беше правилно да се каже, че императорския замък никога не е бил окупиран?! Тогава за какви стени ще става дума?! Отвъд чий стени било проникнало, там каквото проникнало?! Пулят се тактиците, примляскват авторитетно и сипват още една чаша, захващайки петата бутилка насред развалините на Империята. Бултилката е единствената сигурност, която им е останала. Добрите стари времена вече ги няма. Заедно с прахта долита само налудничавата песен на Призрачния Император Тиранин, който никой не помни, но чиито тъмни тайни са известни на всички.
Тук под камения свод няма експерти и тактици. Те са на повърхноста, по градовете и селата. Стоят си на топло. Тук има само сумрак и тишина. Всеки лек звук оставя след себе си студено, влажно ехо. От време на време, когато на повърхността се разрази буря, капки вода се просмукват под слоевете прах и забрава, сякаш каменият свод плаче. Капките се стичат в бързи струйки надолу и се загубват една в друга. Студено им е и се търсят, за да не са сами. Заобикалят всичко по пътя си, докато не се намерят.
Тук долу наистина беше студено. Ако имаше някой жив сигурно щеше да открие смъртта си бързо и да потъне в бялата й прегръдка. Тя усещаше този студ, но не можеше да помръдне. Като калейдоскоп в съзнанието й се въртяха картини от нечий живот, които тя бе изживяла, но така и не успя да осъзнае напълно, не можа да го овладее. Картините на покрита с бръшлян къща край морски брях се смесвха с тези на безплътност. Знаеше, че някога е умирала, знаеше, че във тази смърт е загубила гласа си. Спомняше си и неговия благ поглед докато я учеше как да контролира безплътността си. Как се казваше той? Не помнеше, но й беше мил. Имаше нещо безкрайно тъжно в него, сякаш бе самотен. Съзнанието й се въртеше и тя не можеше да мисли дълго за него. Имаше усещането, че е хваната някъде натясно, че не знае какво се случва, срещаше някакви мъже, някак си ги измъкна от онова ужасно, сякаш преходно място. Накъде водеше и какво имаше отвъд, така и не знаеше. У нея се зараждаше усещането, че така и не бе разбрала какво има отвъд всичко, така и не бе разбрала до къде стига собственият й път, спрял ли е? Може би не е вървяла в права линия, че да стигне до някъде, може би е обикаляла в кръга на собствените си слабости и убеждения. Почувства се толкова самотна и изоставана, но нямаше време да види какво стои зад това усещане, защото спомените й я хвърлиха сред лъчи мека лунна светлина. Навсякъде имаше звезди, навсякъде имаше нощно небе. Луната светеше навсякъде. Лжеше насред мекотата на окъпано в лунна светлина легло, сред... Прашна пътека. Беше студено. Беше уморена. Чакаше него, чувстваше се силна. Донесе смърт по пътя си, там в грозната мръсна, черна яма. Той я докосна и тя го докосна. Той не издържа. Дали можеше да промени и собствените си спомени, така както изигра неговите?! Едва ли... Тя нямаше спомени, но нямаше представа защо. Вървеше по прашния път, завършила единствената мисия, на която бе ходила. Не помнеше целта, не помнеше как загуби способността си да звучи из света. Беше безгласна и това я правеше щастлива, цяла и някак си уникална. По никакъв начин не се чувстваше ущетена. Напротив беше спечелила, а светът беше загубил, защото тя идваше към него с цялата си мощ и отрицание. Не помнеше какво я беше угнетило, само усещеше онази сила в себе си, която чакаше да се излее върху всяко същество, което се изпречеше на пътя й и не отговаряше на тежките й критерии. Защо бяха тежки критериите й?
Лежеше насред... нямаше предтава къде. Познанията й за мятото се изчерпваха само до смътното усещане, че тъкмо бе достигнала целта си и всичко замря. Беше се стремяла да стигне до тук, заради някого, нещо... какво - не можеше да си спомни. Усещаше всяка капка просмукана в кожата й. Колко време беше стояла там, колко време лежеше неподвижно? Нямаше никакво желание да се опитва да помръдва сега. Знаеше, че няма нужда, но не знаеше защо. Помнеше, че знаеше, помнеше, че беше опасна. Как и защо? Нямаше значение. Щеше да мине известно време и тя ще да си спомни всичко и за себе си, и за способностите си и за... него... Кой беше той? Какво значение имаше за нея. Къде го беше срещнала и защо нещо в нея се срутваше при тази мисъл, сякаш някаква огромна част от енергията й отиваше някъде другаде. Сякаш сомените й бяха подарени. Споменът за онази лунна светлина отново я връхлетя и чернокосият мъж със зелените очи беше там. Гледаше я сякаш беше ново, нещо недостижимо – изненадано и сякаш откриваше не само нея, но и себе си. Помнеше срама си под този поглед, чувтстваше се мръсна и някак си не... не знаеше коя е думата, но когато той я заведе в банята и я изкъпа... Беше я къпал?! А кой беше мъжът? Опитваше си да си спомни, но в главата и се смесваха картини на събития, които не можеше да подреди във времето – тъжният поглед на учителя, винаги облечен в сиво, да! Сороу Грей... Изпита остра болка при спомена за него. Къде беше той? Ако тя лежеше тук, забравила коя е, може би нещо страшно се беше случило, може би той беше мъртъв. Гореща сълза се спусна надолу по бузата й и се удави в студената прах на камения под.
Цяла вълна от спомени я заля. Сороу Грей беше учителят й. Той я беше научл как да контролира и да използва дух-енергията си. Точно така! Тя беше дух. Можеше да преминава през измеренията. Всички измерения! Там беше срещнала и мъжът от лунната стая – някъде по средата. Някъде и никъде. Беше му спасила живота. Беше го измъкнала от там, беше му върнала част от душата без да иска. Това беше първото, което ги свърза, а после събитията все се навръзваха така сякаш я тласкаха към него. Само веднъж бе вдигнала поглед към света отвъд този зелен поглед – тогава бе срешнала човекът, който я доведе тук. В това подземие. Тук тя щеше да продължи обучението си. Усещаше силата на това място. Усещаше и някакво пулсиране в китката си, но тялото й не беше важно. Тя беше дух и като такъв щеше да продължи съществуванието си. До кога?! Как всъщност се убиваше дух? А, не беше ли мъртво това тяло?
Жената се опита да усети атмосферата. Нямаше издайнически миризми на прогнило, усещаше тялото си, беше цяла, значи тялото не беше мъртво. Добре, отново към нишката на спомените. Успя да си спомни всички по пътя си – зеленоокият мъж, той беше важен, може би го обичаше, или нещо такова, Сороу Грей, който я научи на много, но щеше да се опитва да си спомни уменията си после, онзи на... Западния път, онзи... Прекрасен 1, които и показа как да носи смърт, а не само да е безучастен свидетел. Красиво нещо беше човечкото съзнание, а играта с него беше още по-вълнуваща. Тя усети как усмивката й разделя лепкавата прах. Това бе първото движение, което тялото й извършваше от... Нямаше предства колко време. После идваше слепият, белокос мъж в каруцата и отвртаителният му баща. Да, точно така, тя си спомняше покрития с лой старец и още по-мазната му жена. Нея познаваше от похотливото му съзнание. Той умря в мъка, а свинята, която бе родила този чист белокос мъж до нея не беше важна. Слепият беше бъдещият й учител. Тя беше дошла тук за него и ... Зеленеокоият мъж ревнуваше. Спомни си, че остави нещо с нея, спомни си, че нещо трябваше да й каже какво става с него, къде е той, спомни си, че остави с нея някаква магия, но не можеше да си спомни каква беше. На мястото на спомените зееше ужасяваща черна пропаст. Не беше объркването, което заемаше цялото й съзнание. Не, беше просто чернилка, която нямаше име, нямаше и структура, нямаше нищо. Тя продължи да търси връзки в съзнанието си. Спомни си, че някога, съвсем буквално се беше спъвала в главата си... Усмихна се отново при този спомен. Ето как беше загубила гласа си. Сега говореше директно в съзнанията на тези, около нея. Заблуждаваше ги, че водят нормален разговор, изкривяваше всичките им представи. Е, какво? Отново се засмя, раменете й леко се разтресоха.
Време беше да провери какво можеше и какво не. Първо трбваше да се освободи от това ужасно тяло. Тя събра мислите си и се опита да ги изчисти от всичко онова, което се опитваше да да нахлуе, за да подреди кутията със спомените й. Някаква гигантска морска буря се изпречваше пред очите й и отказваше да се разкара. Жената губеше търпение, но накрая успя да овладее натрапчивите видения на бурята и объркания, стреснат корабен екипаж. Капитанът беше свестен мъж, макар и малко глуповат, като повечето, които срещаше.
Мислите й бяха чисти сега. Усещаше енергията да се движи из тялото й като необуздано животно. Това трябваше да се промени. Всичко трябваше да влезе което, където принадлежеше и с това компромис не можеше да се направи. Сега беше момента да направи всичко по свой тертип без извинения. Тук, сама, в прахта и студа, беше моментът, в който трябваше да подреди живота си. Тя започна от основите – стъпалата. Енергията се блъскаше в тялото й като морски вълни. Как да я успокои? Усети зеленикавите й отблясъци, усети нетърпението, с което тази енергия чакаше да бъде пусната на воля. Тогава осъзна, че не енеоходимо да я опитомява. Имаше нещо първично в нея. Нещо различно, от нова, което усещаше, че трябва да помни. Енергията, която пулсираше из това, беше сигурна, изнемощяло тяло, беше наистина първична. Спомни си един от уроците на Грей. Спомни си колко изтощена беше след финалната битака в... Черната Цитадела?! Нямаше представа къде беше това място, но знаеше, че е това беше изпитание за нея. Знаеше, че тогава онзи зелеоок мъж я беше изкъпал. Знаеше, че тогава бе сокосвал тялото й, знаеше, че тогава беше избила всички онези гнусни същества, които живееха във гфантазиите на Дред. Дред? Кой беше Дред? Спомените не спираха да нахлуват в главата й. Бяха обвързани със тази енергия, бяха част от нея и докато не ги подредеше, нямаше да може да излезе от тук. Знаеше, че трябва да излезе, но нямаше за къде да бърза, за това се пусна по течението на спомените, без да изпуска нишката на енергията си. Дред... да, Дред беше брат на онзи зеленоок мъж. Приличаха си ужасно много, не можеше да си спомни дали бяха близнаци или не. Дред беше едва момче когато го беше срешнала. Съзнанието му беше изкривено до безобразие. Играеше игри, създаваше светове. Сега като се замислеше май харесваше това съзнание, дано го открие някъде пак.
Енергията бошуваше из нея. Беше сурова и абсолютно непоклатима. Караше я да се чувства готаова да посрешне всичко, което можеше да се изпречи на пътя й. Кой знае, може би този Западен Път още не я беше довел до крайната цел? Може би нямаше крайна цел, може би всичко беше случайност, която е като тесто в ръцете й. Може би всичко е възможно. Може би падаше нагоре, може би вървеше назад, а енргията бошуваше и жужеше. Тя я следваще нагоре по вените, костите, кръвта, мускулите, жилите, кожата си. Мразеше тази торба с карантия! Да, мразеше човешкото тяло. За това нямаше нужда от оръжия. Мразеше нечистотията, мразеше кръвта и хаоса. Така както се раждахме, така и трябваше да умрем - цели! За това толкова я беше срам когато Вайл беше гледал окървавеното и тяло...
Съзнанието й замлъкна. Остра болка прониза всяка част от нея когато енергията спря да се движи. Вайл, Вайл, Вайл, Вайл... Императорът, ето защо откриваше себе си покрай нея... За нея беше Вайл, а не някакъв си имаператор... Болката я разкъсваше, енергията започна да вибрира из тялото, което лежеше неподвижно в прахта на това студено място. Бледозеленикавото й сяние се губеше, изчезваше, избледняваше. Тя се уплаши. Може би това беше начинът да убиеш дух. Енергията отново започна да се движи рязко и бясно. Нагряваше се, нажежаваше се. Блестеше в безкрайно бяло. Отделни искрици се откъсваха каточели. Енергията се събра с едно рязко движение, което я остави без дъх и излетя от тялото й.
Тя се огледа. Айви се огледа. Знаеше коя е, знаеше къде е. Знаеше, че трябва да намери Да'Фийр. Знаеше, че... Вайл беше мъртъв. Тя усети загубата и чернилката в съзнанието й, стана по-черна от преди. Знаеше, че е мъртъв. Нямаше го. Нещо не беше наред. Не беше само смъртта му. Нещо друго липсваше. Нещо не... Не... Спомените й още бошуваха. Частицата, която ги държеше заедно, нишката я нямаше. Тя беше във Вайл. Беше му я дарила. Онази светла енергия, която беше успяла да влее в него преди стените да се издигнат беше нейната чистота. Това вече го нямаше. Спомените и знанията й нямаха ред. Можеха да бъдат всякакви. От едното не следваше другото. Всичко можеше да бъде научено и всичко можеше да бъде загубено. Вече нямаше граници. Айви беше абсолютно и безнадежно загубила значението на думата логика. Беше безвъзвратно луда. Енергията й вибрираше. Да, можеше да е на две места едновременно. Да, можеше да се влее във всяко живо и не живо същество. Да, можеше да си играе със всички чужди спомени и мисли, да можеше да си позволи да бърка където и както си поиска. Безструктурната тъмнина бе по-привлекателна от всякога. Беше онова, кеото правеше първичната енргия, по-красива. А тази енергия... изцяло нейна, изцяло под нейн контрол имаше безграничен потенциал.
Айви осъзна колко важно е това да бъде тайна. Време беше да тръгне по пътя си. Огледа се. Видя каменния свод, видя руините. Не й бяха важни. Важно беше, че тук никой не беше умрял. Тук имаше хиляди тела, тук беше гробница, но душите не бяха тук. Беше напълно необезпокоявана.
А сега да видим до къде можеше да стигне с това тяло. Погледна го. Лежеше по очи в прахта. Покрито с прах. Сякаш беше част от скалите, част от руините. Беше слабо. Явно много време беше минало. Усещаше тихият пулс на сърцето, което биеше в него. Виждаше голата и слаба душица, кято се чувстваше изоставена и уплашена без наличието на енергията. За миг й се прииска да остави този чувал гнусотия да гние тук насред нищото, но после размисли. Гнусно или не, това тяло си беше найно и можеше да влезе в употреба. Трябваше й лице, трябваха и ръце. Трябваше й труп, по-добре да си е нейният. Невидимата за необучените очи енергия се разтла в жалкото тяло бавно и методично. Изпълни го внимателно и поднови бясното си нажежено циркулиране.
Айви отвори рязко очи, закашля се за кратко и се нагина от прахта. На лицето и грееше тънка студена усмивка. Лудостта на празнотата, примесена с първичната енергия избухнаха в крехкото тяло. Прахът се разпръсна на хиляди страни. Чистата й, почти прозрачна кожа блестеше с белезникаво сияние. Във вените й течеше ужасно тъмно червена, почти черна кръв. Всяка една се виждаше под тънката кожа. Всеки един капиляр изпъкваше, артериите пулсираха. Дългите й червени коси стигаха малко над колената й. Развяни от трескавото движение на енергията те се движеха сякаш насред бурен вятър. Рубинените й очи не носеха просто червеникав блясък вече. Сега зениците бяха единственото черно в тях. Тя се раздвижи. С едно леко движение изтупа бялата си роба. Погледна пулсиращата си китка. Имаше белег, или татуировка – змия прехапала опашката си. Белегът пулсираше лекичко. Може би Да'Фийр беше още жив. Ако не беше, някой друг щеше да заеме мястото му. Гривната, която лежеше над белега, някога ярка и блестяща, сега беше мътно черна. Да, Вайл беше мъртъв, но Айви не беше.
Тя тръгна бавно към изхода.

Айви:

Не след дълго пред очите ти се изпречва каменна врата. Изходът е запечатан. Гледаш безизразно към това препятствие. Една каменна стена няма как да те спре да излезеш. Все пак, можеш просто да потънеш в Дух измерението и да преминеш отвъд. Обаче решаваш, че е по-добре да не прибързваш. На вратата са изрисувани надписи на древен език, които сякаш пълзят по каменната повърхност. Ефект на сенките, хвърляни от окачените по стените факли. Техните пламъци са мътно-сини и не топлят. Не че температура би имала значение. Вниманието ти пак се насочва към изхода...имаш чувството, че запечатаната врата...не, всички стени са пропити с някаква магия, ала не може да си напълно сигурна. Сякаш древен шепот пълзи из пустите коридори, галерии и гробници. Дали императорът не заслужаваше все пак да има гробница някъде? Това място не би било лошо за него - пусто, мрачно и самотно. Отвъд всякакво разбиране...или не съвсем. Неравномерният мрак наоколо те затиска, опитва се да те погълне...но има и нещо фамилиарно в него. Кани те в прегръдките ти, приветства те.
Далечен зов стига до теб. Човешки глас, детски. Не можеш да разбереш думите, макар да чувстваш, че си на косъм. Зовът бе дошъл от дълбините на катакомбите.

/Имаш два главни избора:
1. Да пробваш да преминеш през вратата по някакъв начин(било то в дух форма или някое др. магическо умение)
2. Да провериш естеството на този "зов", който те приканва в дълбините на гробницата./

Айви се наслаждаваше на мрака. Беше прекарала в този мрак много време. Чувстваше го като свой близък приятел и изпитваше удоволствие от лепкавата му хлад. Той се стелеше на талази около нея, увиваше се и се усукваше в лъскави нишки с различна плътност. Очите й не виждаха нишките, но нещо в нея ги усещаше и ги привличаше. Те се стремяха към яркостта на жужащата в нея енергия. Тя чуваше ясно шепота на мрака. Всички думи които се бяха изнизали някога на това място бяха останали в този мрак. Образуваха потоци, които я обгръщаха сякаш бяха нейни лоялни спътници. Някога виждаше душите. Сега, когато енергията й най-сетне беше свободна тя можеше да докосне и следите, които тези души оставяха в материята на Вселената. Усещането беше наистина всепоглъщащо. Нишките се увиваха около нея, отваряха пътя й и я насочваха. Шептяха в ухото й на древен език, които тя осъзнаваше, но не разбираше дума по дума. Очите й срещнаха запечатана врата. По повърхността й се стелеха знаците на този език, които талазите на мрака нашепваха. Ясно разбираше, че някой не желаеше веднъж озовалите се тук да излязат навън.
Айви прокара пръсти по повърхността на каменната врата. Факлите, които я осветяваха по-скоро увеличаваха усещането за мрак, отколкото да го прогонват със студената си мътно-синя светлина. Айви ги харесваше. Искаше да притежава магията им. Тези пламъци, трябваше да са нейни. Един ден. Вниманието й сега беше напълно съсредоточено в символите по запечатаната врата. Тя отново се залуша в шепота на Талазите Мрак. Думите не бяха ясно различими, но съзнанието й долавяше ясно посланието им – премини и умри.
Ха! Това беше забавно! Айви беше любопитна как по-точно биха убили дух. Любопитството й, както и крайната липса на здрав разум я подтикваха да премине отвъд вратата, но енергията, кипяща в кръвта й се дърпаше. Искаше друго. Искаше да опожари това място. Бялата й светлина се биеше с шепота на тъмнината. Вратата не беше важна. И факлите не бяха важни. Имаше нещо в тази пуста, забравена от боговете дупка, което трябваше да бъде открито, отнето, превзето, откраднато. Нещо ценно.
В този миг тя чу зов на дете от дълбините на катакомбите. За част от секундата изпита познатия инстикт да се притече на помощ, да направи всико възможно, за да отвърне на това безпомощно създание, но само за части от секундата. Не... Това беше интересно. Айви обърна гръб на вратата и тръгна обратно назад по пътя от който беше дошла. Всичко беше покрито с жълтеникава пепел. Студените синкави факли изчезнаха след около двайсетина метра. Явно задачата им беше да пазят вратата. Да си я пазят. Вратата не беше нещо кой знае какво - прищявка на някой претенциозен ум, който най-вероятно е вярвал, че е единственото опасно и едновременно героично същество във Вселената. Е, всички така си мислят. Нали? Айви крачеше бавно. Нямаше за къде да бърза. През равни интервали от време, може би на всеки две, три минути гласът проплакваше отнво. Тя сякаш не се доближаваше към него. Зовът ехтеше навсякъде около нея. Мислите й се върнаха към Вайл. Някаква част от нея, всъщност много голяма част от нея, усещаше липсата му. Когато това чувство я завладееше съзнанието й започваше да се бори сякаш за последна глътка въздуха на удавник насред океана. Тогава кипящата енергия го отхвърляше почти мигновенно. Искаше собственото си тяло, за собствените си цели. Някакъв гласец в съзнанието на Айви крещеше от парещата болка, с която енергията разкъсваше крехкото тяло, но тя не му обръщаше внимание. Това беше глас от миналото, точно толкова хаотичен и непознат, колкото детският плач, който чуваше в момента.
От ляво се появи тунал, който сякаш привличаше Талазите на Мрака повече от останалите стени. Лъскавите, шептящи нишки се стичаха в него бесни и нетърпеливи, сякаш се приготвяха за рядко, но жадувано пирешество. Тя свърна рязко и потъна сред мрака на тунела, а детският плач отекна по-звънлив в ушите й.

Айви:

Стъпките й не издаваха звук. Мракът я прегръщаше със странна фамилиарност, а детският глас ставаше все по-настоятелен. Не беше писклив, по-скоро...необяснимо хипнотизиращ. Каквото и да го издаваше, отдавна бе оставило живота зад себе си. Нямаше нищо човешко в думите, не се знаеше дали дори са такива или просто призрачен зов. Айви продължи по коридора, из чиито бездънни галерии и ниши се лутаха Талазите Мрак. Безплътни души се блъскаха некоординирано и объркано в стените, усещаха присъствието на Айви и й правеха път. Други заставаха на пътя й и се опитваха да вкопчат призрачните си ръце в нея, а после се спираха и продължаваха да се реят безцелно.
Айви навлезе в просторна овална стая, в чийто център бе поставен малък саркофаг. Гласът бе замлъкнал. Тя се приближи към саркофага и видя, че капакът е отместен, а вътре нямаше тяло или скелет. Тя инстинктивно отмести поглед към единия от ъглите на стаята, където стоеше малка сенчеста фигура, чието тяло бе покрито с парцаливи и почти напълно изгнили дрехи. Новият зов дойде именно от там. Думите бяха разбираеми.
- Искаш ли да си новата ми приятелка?
Детето...съществото, направи бавна и неестествена крачка напред. Айви успя да го разгледа по-добре. Лицето му бе увито в нещо като стар плат и единствено очите му се виждаха. Бяха изцяло бели, неизсъхнали и...любопитни. Но само за миг, в следващият, детето бързо се върна в ъгъла си.
- Какво си ти? - попита то уплашено.

/Опиши действията си по твой вкус в гробницата на Аму Му./