Гробницата На Аму Му

Това е покойното място на детето-крал. От най-ранно детство, той е започнал да се обучава в изкуството да владее. Аму Му е бил инстинско продиджи за времето си, интелекта му нямал равен и едва на тринадесет години е владеел почти цял Шелтър, но прекомерните знания носели със себе си стрес и той загинал по неизвестни и привидно естествени причини. Саркофагът му представлява малък кофчег в центъра на залата. Говори се, че духът му продължава да търси приятелите, които преживе детето-крал не е имал. Самотнят му живот продължава и по време на смъртта му.

Дребното същество стоеше в ъгъла пристегнато с отдавна повехналите парцали. Трепереше. Нещо в този трепет не беше наред. Тук насред празната тъмнина и Талазите Мрак, където тя самата се чувтваше напълно защитена, макар и чужда за мястото, това същество, което явно беше обитавало коридорите, нишите, съркофазите и прахта, беше уплашено. Айви се опита да види страха му. Не можеше да прецени какъв цвят е, нито откъде идва. Усещаше силата на трептенето му обаче, с всяка фибра на тялото си. Съществото се страхуваше от нея. Макар и покрито с парцали тя виждаше емоцията ясно. Въпреки това, не страхът, парцалите или фамилиарността в мрака бяха онова, кояето я привличаше у дребната, свита в ъгъла фигурка. Най важното беше, че съществото нямаше душа. Някога бе имало, но вече не. Крехкото телце се движеше на съвсем друг принцип. Айви докосна с мислите си пращящата, съскаща енергия в тялото си. Мислите й се отдръпнаха, сякаш обгорени, но тя насили съзнанието си отново. Този път шокът беше леден, но за нея нямаше значение. Тя просто подчини онази капка енергия, която й беше необходима. Споконо можеше да я запрати по съществото, ей така, за да види какво ще стане, както беше направила с онези грозни, смърдящи, пръскащи отрова същества в Черната цитадела, последния път когато видя Вайл. Нещо в нея изкреща, но енергията го погълна толкова бързо, че тя дори не успя да го изпита. Малкият къс, напълно податлив на манипулацията на мислите й, се луташе напред назад, сменякйки цветовете си през целия възможен спектър, сякаш търсеше цялостта си, беше парещ и ледено студен едновременно. Усещаше болката, но любопитството за всички онези неща, които би могла да стори на съществото с него не й даваше да изпита колебанието пред излишното убийство.
Тогава дойде въпросът "Какво си ти?" Енергията замря. Цялото движение в тялото й спря. Костите и, се спуснаха и покриха нейните собствени дрипи. Ней-вероятно този застой бе по-ужасяващ от прозрачното създание, в което се беше превърнала. Не, нямаше да убие съществото, щеше... да си поиграе.
Айви не се интересуваше от това, кой и какво стои пред нея, не се замисли дали не влиза в капан, дали не излага крехкото си тяло на опасност, на едно друго неразумно, ненужно убийство. В нея вече нямаше иснтинкт за самосъхтранение, само онова изграящо любопитство, което подкосяваше всичко останало и караше енергията да кипи. Айви разтегли енергията, охлади я. Оцвети я в златисто с мислите си и я изтръгна с бемълвен крясък от тялото си. Колко обичаше липсата на гласни струни!
Енергията зесия във замрелия прашен въздух над съркофага с открехнатия камен капак. Айви разтегли посинелите си, полу-прозрачни устни в ехидна, едва доловима усмивчица и целият съркофах се разпадна на фин прах. Прахта погълна прахта, а от нея изплуваха прашни риби с множество очи. Рибите закражиха около съществото, което бе прилепило мъртвото си тяло към студената стена. Те триеха люспите си в него и пееха" Да, не, не да... А, там капитанът чака под цветовете на кестените" Фразата се подемаше от всяка прашна риба и се утрояваше. Проехтяваше в застоялата тишина на катакомбите и се отблускваше от Талазите на мрайа, които сякаш се тълпяха около Айви, предусещайки, грозотата, която щеше да последва. Рибите се разпаднаха и Айви загуби интерес...
Енергията се впи в съществото, подпали парцалите, превърна ги в чист, бял пламък и ги разпъна горейки и душейки съществото едновременно.
Айви изпрати в съзнанието му "Какво съм аз? Аз съм Айви."

DIO- Trow away children

Пламъците погълнаха съществото, увиха се около него, задушаваха го и го изгаряха.
- Риби! - каза то изумено, ала странната аномалия, парченцето алтернативна реалност, вече беше изчезнало. Останали бяха единствено пламъците и Талазите Мрак. Мъртвото дете неочаквано се разпадна на прах, който се издигна и разпръсна из въздуха.
- Айви... - чу се гласчето до нея и тя се обърна. Дребната телесна черупка стоеше съвсем близо до нея, а съсухрената й ръчичка беше в нейната. - Видях идването ти. Не те познах веднага, във видението ми изглеждаше по-различно. Едно от малкото значими видения, които съм имал в скоро време.
Талазите Мрак, които витаеха около Айви се отдръпнаха към стените и нишите, потънаха в галериите на това прокълнато място.
- Сред хаосът от енергии, които избухнаха из цял Шелтър, и стигнаха дори до тук, аз знаех, че ще дойдеш. Макар да имаше няколко пътеки пред теб, ти избра тази. Някои от...приятелите ми... - последното бе изречено с тъга. - ...наричаха човешкия избор "съдба". Е, според мен, всеки има силата да предопределя собствената си "съдба".
Детето отдръпна ръката си и обърна млечно-белите си очи към мястото, на което бе стоял съркофага му.
- Ти ми помогна. Това беше затворът на моята душа, а сега го няма. На свой ред, аз мога да помогна на теб. Но ти вече си направила и този избор.
Айви все още имаше достъп до съзнанието на малката мумия и усещаше как в него бушува невероятна сила, толкова контрастна с това на пръв поглед дребно и крехко телце. Но все пак, тя не беше чак толкова по-различна. Беше си поиграла с това мъртво дете, и неволно му бе помогнала. Можеше да се възползва по някакъв начин от предложението му. А можеше да продължи играта си наволя. Или както бе казал Да'Фийр, "въпрос на приоритети". Нима вече наистина бе направила избора си?

/Свободно РП. Ако има момент, в който искаш да унищожиш Аму Му, остави на мен да довърша./

Явно никога нямаше да се оттърве от съдбата си. Аму Му вярвяше, че хората сами коват съдбите си, че има предопределени решения. Аиви не харесваше тази преспектива ни най-малко. Това означаваше ли, че животът щеше да й докара още една история на помощ и хиляди незнайни и неочаквани последици заради нея? Не! Тя не беше тук, за да помога! Тя се беше върнала, за да черпи всичко, което сметнеше за необходимо.
Аму Му беше нещо подобно на божество. А, какво щеше да стене, ако се превърнеше в домашен любимец?! Нещо в нея изкрещя. Някакъв глас се надигна в жалкия опит да и подскаже колко отвратителна е тая мисъл. Идеята да поробиш друго същество не би отвратила старата и същност, но новата, новата мислеше... прагматично. Малката тъжна мумия искаше приятели, говореше за тях сякаш никога неги бе притежавала, или притежавал в истинския си живот.
Айви направи крачка напред. Енергията кипеше отвътре. Искаше да се влее в съществото, което избяга от пламъците й. Косите й се рзвяваха под напрежението и закриваха лицето й. Тя клекна пред дребната фигурка и я погледна в млечно белите очи.
"Не съм решила нищо. Ако бях, нямаше да ми се зарадваш толкова много. Какво си видяло за мен, малко съшество, какво криеш?"
Думите се врязоха в съзнанието на Аму Му. Може и да беше древна мумия, но детското съзнание беше още там - невръстно, неподготвено и неспособно да изгради стени срещу атаката на кипиящата енергия, която Айви изливаше в мислите му. Ако имаше шанс да и покаже частица от бъдещето, тя щесе да го сграбчи и да стиска докато самото бъдеще не се срути в краката й. Никoй не й беше дал спомени в аванс, време беше да си ги вземе сама.

Айви потъна в съзнанието на мумията, потопи се в спомените й, мислите й, знанията й. Дори не й остана време да се изуми колко много информация има тук. Вече не се намираше насред мрачните подземни коридори на гробницата. Рееше се сред необятната пустиня, чиито пясъци блестяха като златни нишки под слънчевите лъчи. Слънцето бе огромно, покриваше небосвода от край до край. Жега беше, но тя не я усещаше. Гледаше през чужди очи. Яздеше едро конеподобно същество и беше настанена между двете му издути гърбици.
- Императоре, моля ви, сложете си тюрбана. - продължаваше да я тормози досадният евнух, който така и не се беше научил да не се държи чак толкова фамилиарно. Че за какво беше тази фамилиарност? Нито бяха приятели, нито нищо, просто мъжът с гладка маслинена кожа се опитваше да се прави на такъв.
Ръцете й се протегнаха и издърпаха навлажнената кърпа от евнуха, после чевръсто я увиха около главата й.
Явно изживяваше спомен? Интересно. Не трябваше ли да погледне към неясното си бъдеще? Пясъците се завихриха и я погълнаха. Малките песъчинки навлезоха в очите й, в ноздрите й, проникнаха в тялото й. Когато отново прогледна седеше на трон и покащаше ходилата си от високата седалка. Крачетата й не стигаха до пода. Пред нея беше коленичил някакъв мъж с дълга черна коса, сплетена на мазни кичури, падащи по раменете и гърба му. Лицето му опрято в гладкия под, по който бяха изрисувани странни същества с огромни бивни.
- Намерихме папирусите, фараоне. - рече той с плътен глас.
Но фараонът не слушаше. Мислите му прескачаха толкова бързо, че Айви имаше чувството, че плува насред бурен океан. Можеше да хване всяка вълна или морско течение, можеше да се потопи надолу и да потърси дъното или да се извиси до мрачното небе. Трябваше само да избере...Една огромна зелена вълна я помете и тя потъна в ново измерение в съзнанието на Амуму.
Първото нещо, което й направи впечатление е, че е със собственото си тяло - това новото, с прозрачната кожа и черните, черни очи. Пред нея имаше огледало в цял ръст. Беше облечена в чисто черна роба, която падаше свободно около тялото й, а ръкавите й бяха навити. Около нея, насред нищото висяха картини в прости дървени рамки. Някои изобразяваха моменти, които й бяха познати отнякъде, а други - пейзажи, брутални гротески или любовни сцени. Низ от неясни и нерационални сюжети, които бе изживяла или трябваше да изживее. Тя започна да ги разглежда незаинтересовано, нито една не привличаше наистина вниманието й.
- Трябва да я намериш тук някъде. - чу се тънкото гласче на мумийката до нея и тя се обърна бавно. Амуму се появи иззад огледалото. Бинтовете около устата му се бяха нагънали в изгнила усмивка, която странно как навяваше на искрено щастие. Едно от бинтчетата около малките му длани се бе изхлузило и се вееше някак си небрежно из мрака. - О, ето я.
Една от рамките се зарея към АЙви. В центъра й имаше безброй цветове, които започнаха да се сливат, нагъват и обединяват. Половината от картината стана бяла, а другата - черна. Картината вече беше на ръка разстояние, завъртя се бавно, а на плоския й дървен гръб имаше една единствена дума. Айви можеше да я прочете, но съзнанието й не й позволяваше да я запомни, нито да я разбере. Всъщност, двете вървяха ръка за ръка, ако успееше да я запечата в спомените си, може би по-късно щеше да успее да я разгадае. Тя се вгледа концентрирано в символа...не беше ли дума?...и се пренесе...някъде.
Пред очите й стихиите се завихриха диво. Катаклизмът погълна Шелтър. Отново гледаше през очите на Амуму. Виждаше как ураганите раздират земята, а небето плаче с огнени сълзи. Моретата се надигаха и си търсеха нови корита, а потоците и реките се извиваха като огромни змии, пълзящи по повърхността в търсене на жертва. Знаеше, че нещо се приближава към нея. Нещо важно и в същото време толкова несъществено колкото песъчинка в пустяната. Нещо, което трябваше да промени света, да го оплете в пайжини, които щяха да го освободят.
Всичко затихна в безцветна пустош. Градове се заиздигаха около нея, хора обсъждаха възторжено оцеляването си. Бяха загубили близки и приятели, какво толкова, животът продължаваше. Нова магия се развихри из Шелтър, нови сили се заиздигаха бавно от руините, стари ближеха раните си, някъде сред мрака една душа се мъчеше в оковите си. Небето доби кървав оттенък и заплака отново, с черни сълзи, които раздраха земята. Луната рязко изгря, сребърно пълнолуние, чиито лъчи се завихриха като пайжини и оплетоха света. Мракът, противно на всякакви очаквания стана по-дълбок и някъде из дебрите му изригна триумфален смях, отекващ и всепоглъщаш, но постепенно замиращ в светлината.
- Айви. - гласът достигна до нея в унисон от странни тоналности. Не го познаваше, беше й напълно непознат - тих, спокоен, гневен, властен, объркан, хаотичен и безкрайно топъл. - Стига толкова.
Нещо рязко я издърпа назад и тя се върна в тялото си зашеметена и си пое дъх. Амуму й говореше нещо.
- Нещо не е наред, аз видях друго, какво е това? Защо не става?
Мумуйката изглеждаше изключително разочарована от себе си. Искаше да й покаже нещо и се беше провалила.
Топла длан докосна рамото й и тя изви врат назад малко по-рязко, отколкото би й се искало. Зад нея нямаше никой.
- Пътят пред теб е свободен. - тих шепот в мрака. Един глас или хор? Не можеше да определи.
- Какво беше пък това? - Амуму изглежда започваше да се гневи и да се побърква. - Къде са ми приятелите? Искам си приятелите?!
Мумийката тропна безсилно с краче по земята. Айви примига и осъзна, че две трети от тялото й е покрито със стегнати бинтове, които поглъщаха...силата й. Не можеше да усети магическата енергия, която по принцип кипеше в тялото й и я даряваше със способността да излиза от тялото си, да манипулира души...
- Просто искам да сме приятели. - сви рамене мъртвото дете. - Ако и ти си като мен, ще ме разбираш напълно. Нали? Но всичко се провали.
Бинтовете се отвиваха от ръчичките му и се заплитаха по тялото й. Ала сега нещо ги спираше. Айви усети как странна искрица проблесна за миг в съзнанието й. Чувстваше се отново силна, макар естеството на кипящата в нея енергия да се бе изкривило в известна степен.

/Свободно РП./

Айви усещаше малките песачинки, които раздираха кожата й като остриета. Впиваха се в съществото й безмилостно до безкрай, сякащ се опитваха да я разкъсат и да пренесат енергията й някъде другаде, дали в бъдещето или в миналото не беше съвсем ясно, но нима имаше някакво значение от къде идваше всичко това?
Не й харесваше съзнанието на мумията, имаше нещо безкрайно обсебвщо в мислите, който запращаше към нея. Картините ябха живи, почти... напомняха й на нещо старо, на нещо вече изживяно веднъж, но не можеше да си спомни какво точно беше и откъде идваше. От небето параха черни капки... От небето падаха кървави капки. Тя лежеше насред калта и гледаше как отровата се сипеше по лицето и ръцете й.
-Айви, стига. - гласът беше властен, спокоен, дълбок. Носеше сила, която тя помнеше, но не можеше да назове.
Капките падаха, а после с един дъх всичко се върна отново в гробницата. Мумията стоеше пред нея, озадъчена и объркана. Нещо не се бе получило. Някой бе спрял експеримента и колкото и привлекателни да бяха тюрбание, пясъците и възможнота да се вживее истински във фараонската роля, тя намираше озадъчението за далеч по привлекателна дилема.
АмуМу изглеждаше гневен. Гласът все още резонораше насред съзнанието й. Глас, който успяваше да я контролира, но й даваше свобода, каквато не бе изпитвала до сега. Не можеше да я опредли като "голяма", или дори "даряваща сила", просто беше едно от онези присъствия, които изпълваха съществото й с идеята, че светът е нейн и може да разполага с него както намери за добре.
Бинтовете на малката мумийка се осукваха около ръката й. Талазите Мрак изсъскаха. Не, те не бяха съгласни, тя нямаше да разбере това егоцентрично дете, което искаше да има приятелчета, с които да губи безвремието си. Съскаха и фучаха, но не смееха да се приближат, нещо в съществото ги отблъскваше. Мракът се страхуваше. Айви изпдаше в паника. Тук и харесваше. Харесваше новата си прозрачна кожа и чените си очи, които носеха някогошния си рубинен отблясък в миговете на лудост.
Енергията в нея кипеше. Съскаше и се стремеше да обгори бинтовете, които я парализираха. Усещането беше ново. Нямаше болка, нямаше студ или огън. Усещаше ръката си суха. Сякаш готова да се разпадне на милиони песъчинки, които се опитват като малки остриета да отнесат Енергията й. Мисълта се вряза като комета. Енергията закипя, запари, разбощува се. Леденият й огън изригна...

Утопия

Талазите Мрак се спуснаха хищно напред. Не! Това малко нагло съзнание притежаваше нещо, което тя искаше. Не можеше да си позволи да й отнеме дребната прашинка щастие. Не.
Айви се съсредоточи над усещането за суша. Ръката й изсъхваше, а енергията се бореше за надмощие с все по-силните платнища, които се спускаха от АмуМу. Тя се опита да се успокои. Песъчинките бяха режещи, сливаха се с енергията , ставаха част от нея, а после я убиваха, за да се преместят още една идея нагоре и навътре в тялото й, за да го хербаризират. Всъщност идеята беше прекрасна. Мразеше кръв. Мисълта и напомни за зелените очи насред белеснялата от слънце улица. Безгласният й крясък сякаш разруши тялото й. То засия със студа на първичната й енергия. Талазите Мрак се спуснаха, привлечени от светлината. Смесиха се с нея, борещи се за надмощие. Айви имаше усещането, че борбата продължава вечно. Сякаш гореше насред непознати пламъци и се наслаждаваше на болката. Сякаш някой я лъжеше. Мракът и светлината се смесиха като кървавите капки със сълзите – в едно цяло, напълно непознато. Силен тласък разтърси тялото й. То се изпълни със смесицата и бинтовете почерняха, спаружиха се. Енергията Мрак не се спря до там. Те се впиха жадно в АмуМу, пресушавайки го, превръщайки го от мъртва пепел в отвратителна суха, черна тъкан свита на пода на Гробницата, която може би бе обитавал в продължение на хилядолетия. Едва когато нищо не бе останало от тялото и от съзнанието му Айви спря да крещи.

Тишината й се стори оглушителна, мракът поглъщаше гробницата в груб контраст с лъчите на слънцето, което я бе огряло за миг. Беше невъзможно да види и на ръка разстояние. Сякаш до преди малко бе стояла на светло и тепърва й се налагаше да свиква с тъмнината. Сякаш? Бе твърде реално за да е просто илюзия. Съзнанието на Амуму определено бе способно да й изиграе какви ли не номера, но едва ли би могло да стигне чак до там. Бе видяла тази улица с очите си и беше усетила равният паваж под краката си. Можеше да си припомни всеки детайл. Къщите бяха твърде симетрични и боядисани в бяло. Покривите бяха равномерно покрити с керемиди, а на прозорците нямаше пердета. Хора наоколо също нямаше, макар подобен слънчев и топъл ден да го предполагаше. Стъпките му не бяха издали звук, или може би просто я бе изчакал тук. Усмихваше се. С не крива полу-усмивка, а с естествена, очите му не лъжеха. Беше чула гласът му. Но не усещаше връзката си с него. При всеки опит да я долови, откриваше само празнота. Гробницата мълчеше. Шепотите, тихите срички на мистериозен език, познатият глас - всички те бяха замлъкнали. Или не бяха съществували. Незначителните останки на някога великия фарон-дете бяха в краката й. Айви имаше чувството, че Амуму всеки момент отново ще се надигне и ще протегне съсухрена длан за запознанство. Глух стържещ звук привлече вниманието й. Идваше от съвсем близо. Лъчът лунна светлина си проправи бавно път насред мрака, озарявайки тънка линия на прашния каменен под. Айви примижа, дори тази мъждива светлинка й се струваше твърде ярка. Не й отне много време да открие източника й. Стената срещу нея се беше разместила, образувайки неголям процеп между два двуметрови квадратни камъка. Тя усети повеят на свеж и студен вятър. Нямаше какво повече да прави в тази катакомба.
Айви прекрачи останките на Амуму и се приближи бавно към внезапно появилият се изход. Талазите Мрак безшумно я последваха, пълзейки по стените и плитките ниши, скривайки се от поглед, избягвайки да пресичат светлата лунна ивица така грубо натрапила се в кралството им. Айви се спря на ръба на цепнатината. През "прозореца" се виждаха безлюдни пясъчни дюни продължаващи сякаш до безкрай. Нощта бе хладна, небето ясно и лишено от облаци. Съзвездията господстваха на небосвода. Една ярка звезда падна, угасвайки самотно пред погледа й. Тя погледна назад. Пълен мрак и тишина. Тези гробници криеха множество тайни. Историята на самотната мумия бе само една от тях, това бе сигурно. А може би щеше да успее да открие отново онази стая с картините...Но едва ли сега бе моментът и мястото...
- Лооол.
Гласът я накара да се сепне. Не очакваше някой да проговори точно в момента, при това жена. Айви чак сега осъзна, че е направила крачка напред. Беше излязла от гробницата, а пътят назад бе изчезнал. На мястото на процепа я очакваше само плътна стена. Пясъкът под краката й й напомни за спомените на проклетата малка мумия. Всъщност целият пейзаж насочваше мислите й в тази посока.
- Значи все пак е било истина. - каза отново гласът. На около пет метра от нея стоеше фигура в черни роби. Качулката бе свалена и Айви успя да различи чертите на лицето. Беше млада и бледа жена, с къса тъмно-кестенява коса. Робата висеше на тялото й като на закачалка. Доста висока закачалка. Кокалестата непозната продължи. - Зрящият ми заръча да те открия. Как излезе...от стената? Няма значение всъщност. Може би се досещам.
Жената рязко млъкна и се вгледа в Айви. След няколко дълги мига продължи.
- Не си те представях точно така. Името ми е Клеър. Аколит съм. Също като теб, преди четири-пет години.
Айви усети леко разместване във въздуха. Не й беше трудно да забележи тънката нишка енергия, която струеше от Клеър и образуваше нещо като щит, обгръщаш съзнанието й. Заклинанието бе кратко и явно със защитна цел. Аколитът си имаше едно на ум.
- Ще ме последваш ли? Зрящият те чака. Новите ти братя и сестри те чакат. А аз те открих.
Последното бе изречено с гордост и доволство.
"Макар да те търсех две години." - долови Айви в мислите си. Мисълта бе изпратена уверено, но и предпазливо. Клеър явно знаеше, или предполагаше, на какво е способна и се опитваше да се сприятели. Което наглед скорошните събития едва ли бе най-правилният подход. Нов път се бе открил пред нея, или по-скоро множество познати прашни пътеки се разклоняваха пред краката й, изровени от дебрите на миналото.

Айви гладаше в пясъците, звездите и не можеше да се откъсне от мисълта за съзнанието на АмуМу. Беше взела нещо от мумията. Беше взела способността да пресушава живота. Някъде нещо в нея се дърпаше ужасено под порива на Енергията, копнееше за светлината на онзи град, където тя знаеше как откри. Сороу, да е леко на душата му, я беше научил добре. Астралното пътуване никога не й се беше струвало толкова полезно колкото в този момент. Тук насред пустинята намираше някаква утеха във възможността да избяга, макар и само от себе си.
Звездите бяха красиви, а в съзнанието й се въртеше стаята с картините.Онази дума... Някъде бе виждала думата, която се рееше из онази картина. От къде й беше познат този символ?
-Лоол.
Айви повдигна рязко поглед при възклицанието на жената. Да. Енергията засвистя гневно. Не й харесваше това... кърско изказване. Споменът за мазния тип в колата на Западния път само подсили раздразнението й, което съвсем скоро щеше да се превърне в бяс. Талазите мрак се вихреха около нея, а нажежената до бяло Енергия гореше тялото й отвътре. Не се стараеше да обуздае нито едното, нито друго. Дори когато се смесеха, двете й носеха удоволствие насред неописуемата болка. Отнемаха дрезнещата лепкава кръв. Как мразеше кръв и карантия!
Вниманието й отново се върна към жената. Говореше нещо. Някакви братя и сестри, някой я чакал... Не, това не беше важно. Нишката, която обграждаше мислите й обаче, беше интересна. Дали не можеше да я изпробва? Айви се загледа по внимателно в нея. В главата й бявно и много деликатно се пренесе мисълта, която момичето изпращаше. Това накара инергията да зажужи нервно. Айви имаше спомен само за едно съзнание, което допускаше доброволно – В... Взривът в тялото й беше спонтанен и образува кръг от енергия около нея, който тласна девойчето с черната роба с няколко крачки назад.
"Стой вън от главата ми. Каквото искам, ще си взема сама" – изпрати Айви към нея. Мисълта беше студена и рязка. Беше предупреждение, което смяташе да отправи само веднъж. Усети я как се вряза в съзнанието на девойчето въпреки защитите. Може би, ако ги нямаше щеше да направи мозъка й на каша, но тънката нишка предизвикваше любопитството й, дотолкова, че просто... да остави трайно и непоклатимо впечетление.
Думата от картината все още се рееше пред очите й. Ръката на Айви се движеше по някакъв особен начин, сякаш галеше нещо, а Талазите Мрак се осукваха около нея като мило домашно животинче. Подозираше, че само тя е способна да ги види, защото Клеър, май така се казваше, не реагираше по никакъв начин на гледката. Момичето стоеше на няколко метра от нея с боязлив поглед в очите.
Айви се загледа чак сега – къса кестенява коса, твърде слабо за ръста си тяло. Черната роба не беше добре идея за осанката й, но нещо в бледата кожа и леко хлътнали зад острите скули очи подсказваше потенциал. Може би трябваше да й се даде шанс?
"Кой е Зрящият?"- въпросът беше кратък и тих. Нямаше за цел да се сприятелява или да гали гордостта, която ясно виждаше в незнайно защо поизтънялата душа на момичето. Беше горда, че я е търсила две години и, че я е намерила. Загуба на време, но Айви нямаше намерение да губи своето. Вече беше намерена, каквото и да знаечеше това, и не смяташе да остава насред прахта повече. Имаше много да се научи, много да се види, много кръв да се пресуши.
Айви стоеше изправена, едва покрите в дрипите, които бяха останли от някогашната й бяла роба. Звездите блещукаха в прохладната пустинна нощ, а девойчето се опитваше да открие правилния подход към същество, за което бе чувало от някй друг и, което бе търсило фанатично, по незнайни причини, в продължение на цели две години.
HIM - Borellus

» Гробницата На Зерожий Комарк
» Гробницата На Клеър Лиион