Гората

Чак когато сте в нея осъзнавате колко гъста е. Дори денем, когато погледнете нагоре към небето, го виждате като през разглобен пъзел от листа и клони. Красивата и девствена природа наистина е незабравима гледка. Въпреки своите скрити опасности, Ридемов лес е впечатляващо място. Нощем можете да станете свидетели на странни серенади от призрачни гласове, от където идват и някои от твърде невероятните легенди, заобикалящи гората и околностите й.

Денят напредваше и Светлината на Анил'Те бе изпълнила небесата. Но слабо проникваше на земята вековните дървеса бяха обгърнали Кер и Риз. Пътуването и'м продължаваше вече няколко часа. Двете момчета стигнаха до река Кер започна да презапасява ресуристе на вода. Риз остана да наблюдава. За пореден път умението му да различава аурите бе полезно. В далечината усети между една и три аури движести се към тях.
-Какво по дяволите. /Речер Кер и в този момент Ризраел повлече Кер запушвайки устата му. След като се скриха зад първото вековно дърво Риз даде знак да мълчи. Към реката пристъпваха двама единият висок облечен в кожа от мечка и няколко други горско обитатели. Другият по ниският явно орежъносец или поне тай прецени Риз. Носещ десетки оръжия, но добре се справяше с тежеста.
-Още малко сотина крачки на горе и сме при острова. Прибрах ме се в домат ни. /Каза високият.
-Да от както напуснахме Воулкбрен ме преследва страно чуство да побързаме. / Каза ниският и двамата се запътиха на горе по течението. Няколко минути по-късно. Риз и Кер се изправиха проследяваки двамата мъже до остров. Не бе голям имаше три палатки на него две малки и една голяма. Десетина души се виждаха наострова Ризраел и Кер трябваше да съставят план за нападение.


/Опиши плана и атаката върху острова както и смърта на хората. Постът го завърши с влизане в голямата палатка от там ще поема аз./

Риз 17.

Дрейг развързва връзките на панталона си и облаче топъл дъх излезна от устата му, акомпанирайки въздишката му. Беше пийнал малко повечко ейл, отколкото бе планирал. Днес бе бил студен ден, а с наближаването на нощта температурата продължаваше да спада. Дрейг нямаше да се изненада ако сутринта завареше островчето затрупано от сняг.
Докато мъжът гледаше разсеяно как урината му прави неравномерни кръгчета и спирали по заскрежената трева до ушите му достигна тихо изшумоляване.
„Ха. Не е възможно.” – помисли си той и се изтръска. „Това става само в онези книги, които чете Мартус.”
В тях много често се случваше някой да се промъкне зад главния герой, когато той пикае. В реалността това нямаше как да стане, специално сега. Никой не знаеше, че са тук. Орденът беше ослепен от тъпата светлина, която боготворяха. А тази съчка зад него бе изпукала заради студа, а не от нечий крак. Параноята нямаше да му помогне с нищо, така че той спокойно се обърна с намерението да пийне само още малко преди да свърши смяната му и после да подремне няколко часа преди зазоряване.
Нещо се впи в гърлото му с неочаквана сила и той изхриптя в опит да си поеме въздух. Дрейг се опита да извика за помощ, но не можеше да издаде и най-малкият звук. Нещо го душеше...Някой го душеше! Той паникьосано се опита да се бори, но силите му го напускаха с всяка изминала секунда. Започна да му причернява пред очите. Успя да види една приближаваща се фигура. Да! Другият часовой щеше да го спаси. Но Мартус никога не бе имал дълга снежно-руса коса и такъв леден поглед. Кои по дяволите бяха това?!
- Време е да гориш в Пъкала, изчадие на мрака. – рече белокосият безизразно, докато начертаваше с дясната си длан символите на Възвишението върху гърдите на Дрейг. Щяха да го убият! Орденът бе тук! Въздух....имаше нужда от...

Кер се промъкна зад вторият нещастник(първият вече лежеше недалеч от тук в безсъзнание, прикрит зад един голям речен камък) и направи ключ на врата му. Мъжът се опита да извика нещо, но от устните му излезоха само приглушени гъгнещи звуци. Колегата ми го обърна с лице към мен. Приближих се и позволих на духа на еретика да се въздигне в небесата. Макар да беше еретик, мъжът разполагаше с душа, която заслужаваше шанс да открие място в небесните палати...или по-вероятно – в Пъкъла.
Последните капки живот напуснаха непознатият и Кер отпусна хвата си. Мъжът падна на същото място, което беше уринирал преди малко.
- Да оставим голямата палатка за последна. – предложи Кер тихо и аз кимнах. Извадих Кей’Судалският Диамант и острието му заблестя с мека сребриста светлина. Беше гладно за смърт и отмъщение, като мен. Желаеше...справедливост.
- Не забравяй. Трябва да оставим няколко от тях живи. – напомних аз на Кер и той се усмихна криво. Приближихме се безшумно до първата палатка. Кер посочи себе си и аз кимнах. Колегата ми отвори покривалото и влезе съвсем спокойно. Аз се запътих към втората малка палатка. Без да му мисля много-много се намъкнах вътре. Двама мъже спяха дълбоко, похървайки ритмично, а третият точно се изправяше.
- Дрейг, не ми казвай, че си се върнал за още пиячка? – изръмжа той тихо към мен, за да не събуди приятелчетата си. Пронизах гърлото му преди да е осъзнал грешката си. Няколко тлъсти капки от топлата му кръв достигнаха лицето ми. Еретикът изгъргори и падна върху единият от приятелите си, който се събуди почти мигновено. Мъртвата тежест върху него го забави достатъчно и той също се сдоби с втора усмивка, цъфнала щастливо на гърлото му.
- Какво по дяволите? – извика последният, вече в седнало положение, търсейки меча си. Нанесох му удар с плоската част на меча си и той подбели очи. Наведох се и бързо освободих душите на двамата мъртви от телата им. Огледах се. В едната част на палатката беше натикано дебело въже, намотано в кръг. Перфектно. Завързах бързо и прилежно оцелелият, изритах оръжието му настрани и излязох от палатката. Луната вече се виждаше. Кер тъкмо бе тръгнал към мен. Кимнах му и той отново се усмихна криво. Нямахме нужда от думи. Влязохме едновременно в по-голямата палатка, с мечове в ръце и пламъци в очите.

Ризраел и Кир влезнаха в голямата палатка която бе ошита от кожи на мечки и влъци или поне тай можеше да се прецени. Бели и кафяви кожи от вътрешната страна имаше още кожи по земята. Една от тях беше на Планински гепард, а друга на речен гущер. Това бяха редки видове животни човекът който ги бе колекционирал трябваше да е много богат. Риз отмести погледа от кожите на пред към вътрешноста на палатката. Имаше две дълги маси със също толкова дълги пейки. Пред тях имаше трон изработен от дърво облегалката бе покрита с друга кожа която неможа да разпознае. А мястото кадето слагаш ръцете си беше направено като две глави на лъвове без очи. Едната глава бе покрита от голяма ръка. Риз отмести поглед към това което седеше на трона. Беше огромен мусколест мъж облечен с кожени гащи, а ботушите му бяха метални, а горната им част беше като лъвски глави. Мъжът бе подпрял огромно парче метал изработено като пълнолуние покрита с червен цвят може би кръв или боя несе знаеше. Горната част на тялото му бе гола покрита с буйна къдрава черна козина. Лицето му едва се виждаше той имаше дълга гъста сивкава брада.
-Хахахаха. /Изграчи мъжът гласът му беше дебел и тънтещ като тупани на селски панаир.
-Значи вие избивате мъжете ми. Мислите че неви чух ли? /Избоботи мъжа.
-Хахаха глупаци хаха всички вие Утопийски змий вие сте глупаци. Главнокомандващите ви са още по-големи глупци и от вас. Изпратили ми две новородени бебета. /Ризраел и Кер вече бяха изправили мечовете си и бяха готови за битка. Мъжът се изправи и каза.
-Няма да играя с вас несте достойни. /Запъти се към Ризраел и Кер. Младия спътник на Риз се изстреля на пред и атакува. Ударът му бе насочен право в гърлото на едрия мъж който по телесна маса беше голям колкот двамата младежи взети заедно може би и по-голям. Риз не видя почти нищо, но в палатката отекна един метален звук на две зблъскващи се оръжия. В следеващия миг Кер падаше на земята бе в бесъзнание, а едната му ръка липсваше. Червена течност се разпръска из половината палатка. Но Кер не издаде и звук падна на земята като безжизнен труп.
-Твой ред е. /За телесната си маса мъжът се движеше много ужасно много бързо. Той направи две крачки и халоса Ризраел с дръжката на оръжието си. Ударът бе насочен право в слепочието което нокаутира Ризраел. Последното което чу бе смехът на едрия мъж. Няколко часа по-късно Риз разтвори очи главата го цепеше палатаката бе празна с изключение на лежащият Кер. Трябваше да се върнат в Утопия и да обяснят на духовния си предводител какво се е случило.

/Следващия си пост пиши направо в Утопия при Духовния водач. С Кер сте пленили един от еретиците можеш да го убиеш или да го предадете в катедралата./

Риз 18.

„Ти що бдиш над нас в тъмни двери”

Имах чувството, че главата ми е наковалня, върху която неопитен ковач каляваше уменията си.
- Поне да беше запалил огъня... – провлачих, докато бавно отварях очи - ...нямаше да е толкова...студено.
Замръзвах.
Пред очите ми се разкри кожено платнище, украсено със замръзнали червени пръски.
Кръв.
Кер.
Изправих се рязко и ми се зави свят. Вдигнах ръка и докоснах внимателно слепоочието си. Жегна ме остра болка. Огледах се. Виждах размазано. Палатка. Да, последната шатра. Спомените нахлуха в съзнанието ми без да питат. Кер лежеше безчувствен на две крачки от мен. Приближих се, опасявайки се от най-лошото. С изненада установих, че зеещата рана на рамото му е превързана грубо с белият му плащ. Дъхът му излизаше на бели облачета, а лицето му бе червено от треска.
- Кер... – наведох се до него. Спътникът ми избълнува нещо. Проверих импровизираната превръзка, която той сам си беше направил преди отново да изпадне в безсъзнание. Цялата шатра, подът, таванът, стените, бяха боядисани с кръвтта му. Дори да беше жив сега, това едва ли щеше да продължи дълго.
Кой беше онзи огромен мъж?! Притежаваше нечовешка сила...
Очите ми пареха...Да не би да плачех?! Докоснах бузите си. Бяха горещи.
Гняв. Нашият гняв беше причината да сме в това положение. Анил’Те ни наказваше за греховете ни. Но ни беше оставил живи. Имаше още планове за нас. Нямаше да сгреша отново!
И по-важното. Нямаше да загубя втори приятел по такъв глупав начин. Повдигнах Кер и го метнах на рамото си. После излязох от шатрата.

- Ще се оправи.
Джейан Давиол ме потупа по рамото.
- Утре сутрин ви очаквам на поляната. – беше отговорът ми.
Обърнах се и се качих по стъпалата в кръчмата. Бяхме настанали Кер в мазето на „Щит и меч”, в една малка и топла стая. Джейан, собственичката, беше изпратила хората си да доведат някаква церителка, живееща сама в покрайнините на леса. Очаквах да видя стара и прегърбена жена, нечистоплътна, но умела в занаята си. Поне за последното познах.
Веалин беше странно име. Странно не по малко от жената, която го носеше. Отшелничката беше зашила и превързала раната с напоени с билкови екстракти превръзки. Надявах се наистина да е толкова добра, колкото Джейан твърдеше.
Вече бях на горния етаж. Седнах на малката маса до камината. Ловците ме отбягваха или по-скоро не ми обръщаха внимание. Бях им благодарен. Знаех, че съм попаднал в един от онези моменти, в които просто искам да съм сам с мислите си.
- Нещо за пиене? – попита ме сервтиьорката и аз махнах с ръка. След малко тя се върна с дълбока глинена чаша от която се издигаше пара. Джейан ми кимна твърдо иззад бара. Все тая. Обърнах се, обмисляйки чара на това да стоя няколко часа просто загледан в камината.
Тя вече седеше на масата срещу мен.
- Така и нямах удоволствието да се запозная с Вас.
Билкарка? Церителка? Или поредната вещица под прикритие?
Чудех се да поставя ли под въпрос лицемерието й? Удоволствие да се запознае с мен?
- Ризраел Клауд. – подадох ръка вместо това. Тя се здрависа с мен.
- Веалин.
Повдигнах вежда.
- Явно си нямате фамилия...
Лека усмивчица премина по устните й.
- Защо се интересувате?
- Без причина...
„Защото искам да докажа, че си вещица.”
Загледах се в чертите на лицето й. Беше красива. Черна като нощ коса. Зелени очи. Като на дива котка. Зачовърках в спомените си, беше ми така позната от някъде.
- Ако ме извините. – изправих се и излязох от странноприемницата.

- Анил’Те протяга ръка на праведните и на грешниците еднакво. Той е нашият създател и ни е създал по негово подобие, но с времето покварата е плъзнала сред нас.
Пламъците се издигаха към облачното сутрешно небе. Трябваше да импровизирам. Писъците ми пречеха. Поне единият беше замлъкнал. Другият, този който бях пленил в палатката продължаваше да квичи и да сквернослови по сметка на Ордена.
- Ти що бдиш над нас в тъмни двери, покажи ни пътя. Ересът трябва да бъде унощожен. Сред нас, хората, няма приятели и врагове. Всички сме били едно и пак ще бъдем. В момента, в който Светлината надделее над мрака. Тогава когато Слънцето свети еднакво силно над всички.
Пламъците погълнаха и вторият от еретиците и той замлъкна. Бях застанал пред двете клади, а на известно разстояние над мен се бяха наредили ловците. Те гледаха мълчаливо сцената с неразгадаеми погледи. Колко ли неверници имаше сред тях?
Веалин стоеше най-отзад и гледаше мен с лека усмивка.
Кер се беше събудил тази сутрин, но лечителката беше настояла да остане в леглото си. „Нямало да отговаря ако Кер загинел в ината си да присъства.”
Мисията ми беше приключила, време беше да се върна в Утопия и да докладвам.
Но онзи чудовищен мъж все още бе жив и мислеше злото на Ордена. Имах сметка да уреждам с него. Преди това трябваше да стана по-силен.

След два дни Веалин ми съобщи, че Кер се е стабилизирал достатъчно да поеме на път. Благодих й и преди да излезе от стаята ми тя каза:
- Ще се видим отново.
- Едва ли. – отвърнах. Имаше нещо в нея...Знаех, че съм я виждал някъде.
Джейан ни пожела лек път и дори ни помаха за сбогом. Кер изглеждаше блед, но беше забил поглед с ледено спокойствие пред себе си. Беше загубил крайник, какво толкова?

Първата вечер си направихме малък лагер в една долчинка. Кер настояваше да е пръв на пост. Не ми се спореше с него и се съгласих. Щях да подремна няколко часа и да поема дежурството.
Това беше грешка. Още докато ме заливаха сънищата знаех, че е така.
Не знаех колко време съм спал, но се изправих рязко и видях, че все още е нощ. Кер гледаше в мрака безмълвно, потънал в мислите си.
Бях си спомнил откъде познавам Веалин.