Древни руини

Някога тук бе имало град, който сигурно бе процъфтявал преди Катаклизма. Името на този град било Тирвос. Сега по руините му пълзи мъх, а вятърът вее из тъмните и празните черупки на порутените му сгради. Нощем гласовете на мъртвите редят своите проклятия, молещи се за вечния покой, който им е отказан.

Лесли - 30

- Продължаваме! - Каза Лесли и те продължиха с умерена крачка и леко приведени глави. Пиерон леко сви главата си за да не го мокри дъжда. Групичката продължаваше и все повече се приближаваше. Облаците ставаха все по-тъмни и по-тъмни, но групичката не се отказваше от целта си. Скоро падна още една светкавица, а те дори не поглеждаха тези светкавици.

Последната светкавица бе ударила съвсем близко до тях. Драго беше кацнал на рамото на Лесли, придвидливо намалявайки шанса да поеме някоя мълния изневиделица. Сел ходеше бавно напред, от време на време залитайки, и мърмореше мелодични магически слова под носа си. Четиримата сякаш се намираха в окото на бурята, там, където гневът на природата не можеше да ги застигне.
Ала колкото повече напредваха и се приближаваха до целта си, толкова по-упорито се бореше срещу тях самата тъкан на земята, сякаш самото естество на Шелтър се опитваше да ги спре. Другата, по-вероятна алтернатива бе да са попаднали в мощно защитно заклинание от Приказния Век. Каквато и да бе истината обаче, Лесли нямаше намерение да й позволи да застане на пътя му. И макар да се придвижваха със скоростта на престарял охлюв в жежък летен ден, набиращ се по хлъзгаво стъкло, те все пак напредваха. И наближаваха руините.
Небесата изръмжаха гневно и се разтвориха. Ярка светлина заслепи Лесли и той вдигна ръка да прикрие очите си. Само след миг отново настъпи мрак. Единственото, което издаваше светлина сега беше вдигната ръка на Сел и малката сверичка концентрирана енергия в дланта й. Тя извади средно-голяма тумбеста колба от джоба си и складира хванатата мълния. Насред мигащата светлина Лесли забеляза умореното й изражение, както и триумфалната усмивка. Спътничката му се беше сдобила с услужливо оръжие, което можеше да използва в бъдеще. Оно кратко изръкопляска, а после групата им продължи да крачи в мълчание. Бурята сякаш постихна след тази демонстрация на сила от страна на Сел.
- Не знаех, че боравиш толкова умело с Новата магия. – похвали я Оно, а Лесли се закова на място.
- Какво има? – попита го Сел.
Малко пред тях, сигурно на около сто метра, се виждаха полу-разрушените стени на Тирвос. А пред тях към небесата се издигаха няколко огнени стълба. Около тях се движеха човешки сенки. Клади. Орденът на Светлината. Какво правеха тук?

/Опиши действията си./

Лесли - 31

- Край с нас! - Каза Оно несъзнателно.
- Не!!! Никой няма да си тръгва от тук. Или ние си тръгваме живи или те умират. Имат шанс да изберат. Дано направят правилния избор, защото те не са запознати с Античната магия толкова добре колкото нас. - Лесли даде команда да продължат без да използват магия, а на Драго каза да се скрие в тревата. Той беше малък. Поне това щеше да направи.

Дариус гледаше с благоговение издигащите се пламъци. От трите вещици бяха останалите само въглени. Беше следял процесът на пречистване от самото начало, а писъците им бяха така сладки за ушите му.
- Сир. – опита се да привлече вниманието му Грайър. – Три приближаващи се фигури. Двама мъже, една жена. Заповеди?
- Хората ни заели ли са позиции? – попита Дариус разсеяно, без да откъсва поглед от веселите пламъци пред себе си.
- Да, сир.
- Тогава им позволете да се приближат. Може да се вярващи.
- При цялото ми уважение, сир, това е малко вероятно. Та това са руините на Тирвос. Ако не са братя и сестри от Орденът, едва ли приближават със светли помисли.
Дариус се обърна към Грайър. Момчето го гледаше с очакване, а очите му грееха с нещо опасно. Едва прикрит фанатизъм? Дариус се надяваше да не е така, младежът все още имаше надежда да надделее над идеологията на фанатиците...от влиянието на Инквизиторите.
- Грайър. – изрече благо паладинът. – Не сме длъжни да изгаряме всеки, който се приближи до нас и не е от нас. Ще приветстваме непознатите, ще разберем какво искат и ако не ни харесва ще се погрижим волята на Анил’Те да бъде изпълнена.
- Да, сир. – съгласи се момчето и се отдалечи, давайки заповеди на хората си. Имаше надежда за него. Просто му трябваше малко положително влияние.
Дариус се обърна и се загледа в приближаващите фигури. Вече бяха на не повече от 50 метра от кладите. Ходеха бавно и уверено, без да се опитват да се прикриват и без да предприемат агресивни действия. Паладинът тръгна в тяхна посока за да ги посрещне.
Бяха две момчета и едно момиче. Не можеше да ги нарече зрели хора, за него всеки с все още непосивяващата брада и коса беше младок.
- Привет, пътешественици. – рече им той, когато пътищата им се срещнаха. – Името ми е Дариус Фист. Какво в името на Единственият ви води в тези опасни райони?

Лесли - 32

- Привет и на Вас, Дариус. Аз съм Лесли. Идваме с чисти помисли. Ние сме само събирачи на реликви. Събираме и продаваме ценни реликви. Ще може ли да вземем реликвата намираща се в руините на древен Тирвос? - Сел и Оно продължаваха уверено да крачат зад Лесли. Какво ли щеше да се случи от сега нататък? Тримата поддържаха същия сърдечен ритъм. Това много помагаше за релакс. Но не тук и не сега трябваше да мислят за това.

Тримата дракони спряха пред паладина. Дариус ги огледа внимателно. Наистина бяха деца. Нямаше да му се понрави да украси някоя клада с тях, но ако се наложеше...
- Съжалявам, Лесли, но аз ще преценя дали идвате с чисти помисли. – каза благо Дариус и направи кратка пауза преди да продължи. – Чувал съм за Ловците на приключения.
Лесли, Оно и Сел не бяха чували за тези ловци, но замълчаха. Искаха да чуят какво има да им каже старецът, носещ така уверено тежките бели брони на ордена си. Лицето на Дариус бе набръчкано, но в сините му очи се долавяше острота и доброта в същото време. Явно възрастта не беше отнела разума му. Не носеше шлем, косата му беше късо подстригана, без намек за оплешивяване, а брадата му беше тип катинарче и изцяло бяла.
- Няма да ви питам откъде знаете за реликвата, намираща се в Тирвос. – продължи паладинът. – Това си е ваша работа, а и честно казано отговорът ви няма как да ми помогне за моята мисия. Реликвата, която търсите се намира в територията на Утопия, което означава, че е вещ на Орденът.
Дариус изучи внимателно лицата им, след като им съобщи това, а после допълни:
- Но според мен е най-добре тази реликва да си стои там, където е в момента. Тя е зло. Поквара, която не искам да разпространявам из Утопия и Орденът. Дори това да означава да се проваля пред Архонтите. Ако толкова желаете да се сдобиете с нея, няма да ви попреча. Но ви предупреждавам – бъдете готови на всичко.
След тези слова, паладинът ги огледа за последно, кимна им сериозно и се отдалечи.
- Пуснете ги да минат. – заповяда той на хората си.
Входът към руините бе разчистен. Лесли се загледа в разрушеният град. Сякаш не беше обитаван от векове, а не от някакви си пет години. Пътят навътре бе разчистен, явно от отряда на Дариус и от двете му страни се издигаха купчини изгнили дъски и покрити с мъх каменни блокове. Поток от вятър повдигна пелена от прах от паветата под краката им. Из въздуха се разнесе миризма, напомняща на отворена гробница.

/Опиши влизането и част от пейзажа, разкрил се пред теб(по твой вкус). Постарай се поста да е малко по-описателен./

Лесли - 33

След думите на Дариус, Лесли въздъхна мислено. Тримата продължиха напред и вече бяха спокойни. Но въпреки всичко, Пиерон имаше едно наум. Те крачеха напред и след около пет минути влязоха в руините. Вътре бе мрачно. По-мрачно дори и от Черната цитадела навремето. Явно наистина реликвата носеше зло. Но знаеше ли човек?! Планините бяха някак си...зли. Всякаш му крещяха "Махни се....". Лесли бе свикнал, тези планини му напомняха на Конрад малко или много. Слънцето всякаш почерня, когато лъчите му огряха руините. Всичко тук му внушаваше мисли за думата зло. Нищо тук не бе добронамерено. Дори кладите малко го плашеха. Да, дори и често безстрашния лидер се плашеше.

- Сир...
Грайър се беше приближил. Голобрадото му лице беше насечено от тревога и подозрение. Лявата му ръка беше стиснала дръжката на меча му, позоциониран на дясното му бедро. Момчето бе левичар, но се справяше отлично и с двете ръце.
- Ако реликвата наистина е уред на мрака, то попадането й в чужди ръце би могло да навлече на Орденът много повече неприятности, отколкото...
- Знам много добре, момче. - скасктри го леко Дариус. - Нима си мислиш, че не прерових душите на тези три деца преди малко? Потърсих мрака в тях, не го открих.
- Нима са вярващи? - попита с искрено изумление младият зийлот.
Дариус не отговори, но знаеше много добре отговорът. Не бяха вярващи. Но можеха да послужат на вярата, макар и не по своя воля. Ако успееха да вземат реликвата, паладинът щеше да им даде шанс да си тръгнат с нея. При няколко условия. Ако не се съгласяха, то това означаваше, че искат да служат на злото. В такъв случай нямаше да му остане избор.
- Спокойно, синко. - рече той на Грайър. - Просто бъди нащрек.
- Да, сир. - поклони се зийлотът учтиво и се отдалечи.
Следващите няколко дни щяха да са тежки.

- Това се нарича негостоприемен пейзаж. - промърмори Оно.
- Навремето Тирвос е бил добре развит търговски град. - прошепна Сел. Изглеждаше уплашена.
Лесли ги водеше и мълчеше, усещаше реликвата...артефактът бе близо. Мястото бе пълно с развилнели се аури, но те не виждаха и жива душа наоколо. Нима призраците имаха аури? Трябваше да останат нащрек. Да са готови на всичко.
- Вече копнея да се завърнем с този артефакт в гилдията... - продължи тихо Оно. Явно говорейки успяваше да се разсея малко и да ингорира в известна степен нарастващото напрежение. Но това не му пречеше зорко да следи руините около тях. За миг му се стори, че измежду близките останки от имение се раздвижи сянка, но после повя вятър и той разбра, че това е просто стара дрипа(била някога елегантна рокля, може би).
Усещането, че нещо ги дебне, обаче, така и не изчезваше.

/Продължавайте напред. Включвай всички детайли, които са ти по вкус, с изкл. на реликвата./

Лесли - 34

Лесли обърна погледа си към Оно, явно всяка негова дума беше грешна тук. Пиерон обаче имаше странното усещане, че нищо още не е приключило. Сел говореше само за историята, което напомни първата му мисия за Ордена. Защо ли Оно и Сел приеха толкова лесно власта на Лесли? Това нямаше значение. Лесли усещаше, че целият този пейзаж му подзказва, че нещо странно се случва в Гилдията. Но какво ли? Тези планини всякаш оформяха думата "предател", но защо ли?! Тъмното слънце бавно се припокриваше с изгряващата, зловеща, червена луна. Окото на Олаф вещаеше зли вести или бой. По-вероятно бе второто. Но с кого ли щеше да бъде този бой?

Битка предстоеше, в това Лесли беше сигурен. Мисълта беше твърде натрапчива, постоянно се въртеше в главата му, наред с останалите опасения. Какво ли ставаше в гилдията?
В следващият миг водачът на Драконите лежеше по гръб, а остра несекваща болка доминираше лявото му рамо.
- Лесли! – извика Оно и в близкия радиус за секунди се развихри магическа битка. Заклинанията прелитаха над Лесли, който се изправяше с усилие. В лявото му рамо се беше забил остър къс лед, който постепенно се разрастваше и заледяваше плътта му. Болката беше неописуема. Онокондо и Сел бяха застанали пред него и запращаха заклинания към нещо или някой от среща. Който и да беше врагът им си го биваше. Малката им група бе подложена на несекващ щурм от магии, както от Приказния век, така и от Новата ера. Над главите им се изсипа Пиро дъжд, чиито капки бяха с размерите на узрели пъпеши. Лесли инстинктивно издигна щит около приятелите си и себе си. Както правеше на времето Майстор Мелтън. Щитът одържа на косъм смъртоносните капки и се пръсна на парченца, когато и последната падна от небето. Не последва и миг почивка. Свирепо ръмжене се чу от едно старо срутено имение. Лесли се обърна към него и видя две червени светещи очи. От изкъртената врата на имението бавно излезе изключително едра адска хрътка, която се присви до земята, като за скок.
- Аз ще я поема. – рече Сел и магическата й енергия се завихри около ръцете й. Дори да имаха нещо против, двамата мага нямаха време да протестират. Срещу тях налетя нов щурм от умения. На покрива на разрушеният хан се беше излегнал извит воден дракон, който разпери криле и изрева в тяхна посока. Земята под краката им се напука и разтресе. В далечината облаците се сгъстяваха, а под тях май започваше да се образува торнадо. Лесли освободи аурата си и разрастващият се по рамото му лед се стопи за няма и секунда. Всичко за миг затихна. Хрътката и водният дракон бяха спрели в движение. Водачът на Драконите не беше осъзнал, че аурата му е станала наистина впечатляваща. Миг по-късно несекващият вражески щурм продължи с пълна сила.

/Опиши действията си. Можеш да:
1. Се опиташ да избягате.
2. Отвърнеш на атаките с ваши заклинания(опиши ги).
3. Лично твой трети избор. /

Лесли - 35

- Какво е това? - Попита риторично Лесли. Той бавно се изправи.
- Да бягаме! - Отсече Оно и хвана Пиерон за ръката. Той обаче се отскубна от хватката му и извади пръчката си.
- Оно, Сел - дайте ми ги! - В този миг още две пръчки полетяха към Лесли. Той ги хвана и протегна ръцете с техните пръчки напред. Хвана своята пръчка с уста, но преди това си помисли "Едно ненаучено умение!". Това умение бе последното, което видя от Майстор Мелтън. "За теб, Майсторе!" То бе комбинация от една последна магия и едно умение на Лесли. Трябваха му повече сила и концентрация, а това ставаше предимно с пръчките. Но неговата не бе достатъчна и затова взе тази на Оно и тази на Сел. Те правеха Старшата магия. Така я наричаше Лесли Пиерон.
Чернокоското се захвана за работа. Не можеше да говори за това започна да казва заклинанията наум. Онокондо и Селена (Истинското име на Сел) поддържаха заедно щит около тях тримата. "О, М'лаах, о, Майстор Мелтън, дайте ми сила за тази магия. Отдавам почит на на'ще богове, както и на вас. Почитам М'лаах - моят сътворител, почитам и Мелтън - човекът който ме научи да използвам 'силата'. Към вас последна молба имам...Дайте ми сила за една последна магия....Огнен кръг!" Целта на Лесли бе да затвори всички освен Ордена на светлината в кръг. А затвореше ли ги.... Паузата е достатъчна, но щяха да хвърчат пламъци нагоре. Но защо не се целеше и в Ордена? Защото не искаше проблеми с тях. Знаеше, че ако убие тези тук, целият орден ще го подгони.

Силата струеше през Лесли и сякаш го разкъсваше на хиляди парчета. Отдавна не беше изпитвал подобен поток от пиро енергия. В главата му избухна хор от гласове. Не познаваше повечето, но някои му се струваха смътно познати. Кръгът започна да се оформя. Силата го изгаряше. Дали щеше да съумее да завърши умението или щеше да бъде изпепелен някъде по пътя?
"Време е да умреш." - различи той един хладен глас в хора. Знаеше кой бе бил притежателят му. Феанрир Май. - "Все пак не спаси уговорката си...Беше обещал да я защитаваш..."
Селена и Онокондо поддържаха щита срещу несекващият поток от вражеския заклинания. Кой беше врагът им? Използваше всички възможни класове, които Лесли познаваше. Нима съществуваше такъв човек? В Приказният Век бе имало няколко подобни личности. Архимайсторът на Академиятя. Принцът на мрака. Бялата лейди. Сигурно бе имало и други, за които Лесли не знаеше.

/Опиши изграждането на половината от кръга, мисли и т.н. Сетне хвърли "Въпрос на късмет". При четно ще успееш с умението./

Лесли - 36

Как ли Феарнир се беше озовал тук? Нямаше значение. Едва ли щеше да го победи, ако не успееше с умението. Но кои бяха другите хора? Къде беше Орденът сега? Всеки път, когато помислеше за това, Лесли се разконцентрираше. Точно поради тази причина Лесли реши да не мисли за нищо друго освен за умението. Феарнир имаше право да напада Пиерон.
В земята започна лека по лека да се приплъзва една мигаща светлина, която всякаш увеличаваше своята дължина. Да, така беше. Умението в началото приличаше на змия, това подвеждаше, защото повечето магове я игнорираха. Първата светлинка започна да забавя своя ход, за да даде път на втората светлина която бе на около метър зад първата. Естествено, втората светлина бе по-къса от първата, за да се оформи кръг. Между двете светещи линии, започнаха да се оформят някакви стари букви, още от преди Приказният век. Но Лесли знаеше какво изречения правеха тези букви.
"Дано се получи! Не! Знам, че ще се получи!" Tова бяха последните мисли на Лесли Пиерон. Окото на Олаф наистина изпълняваше своето предназначение - битка. Ето, че това бе първата от поредицата битки, в които Лесли щеше да участва.

The member 'Кай' has done the following action : Зарче

'Въпрос на късмет' :
Древни руини De1

Кръгът бе на път да се свърже. Целите руини се тресяха от освободената от Лесли енергия. Отвън, пред някогашните стени на Тирвос, от които бяха останали само купчини покрити с мъх и лишеи камъни, отрядът от Орденът на светлината гледаха с безмълвно възхищение и страхопочитание жежката светлина, която заобгръщаше Тирвос.
- В името на Анил'Те... - изрече Грайър с пресипнал глас. - Какво се случва там вътре?
Дариус изгледа младежа мълчаливо, а после отново извърна поглед към развихрилата се сила.
- Ерес. - беше краткият му отговор.

Кръгът беше завършен, енергията засвистя и се заиздига.
- Толкова лесно! - изкънтя един непознат мъжки глас и Лесли усети как умението излиза извън контрол. Някой разплиташе древните руни, които бяха една от основите на Огненият кръг. Сега, неуправляемо, наситеният с мана въздух беше на път да избухне. Всичко в близкият радиус щеше да бъде изпепелено. Реликвата, нейните пазители, паладинът и отряда му, както и тримата Дракони.
Светлината стана твърде ярка и Лесли притвори очи.
Когато пак ги отвори около тях цареше спокойствие. Окото на Олаф сякаш насмешливо ги гледаше от покрития със звезди небосвод.
Пред тримата мага стоеше висок мъж в опърпани черни дрехи. Беше млад, около 25 годишен с брада тип катинарче. Нямаше нищо общо с Феарнир. На горната му дреха - черна туника, виждала и по-добри дни, беше избродиран сребърен дракон с разперени криле и увита около тялото му шипеста опашка. Гербът на Черната гвардия.
- Приятно ми е да се запознаем, Лесли Пиерон. Оно, с теб се познаваме. - кимна непознатият към Онокондо. Мъжът носеше кафява вълнена торба на гърба си. Той я свали от там и я подаде на Лесли. - Реликвата. Нея търсите, нали?

/Опиши действията си. Свободно РП. Нямаш енергия да активираш някое умение. В торбата наистина се намира реликвата./

Лесли - 37

- Оно... - Това беше достатъчно ясния тон на гласа на Лесли. Той го погледна, като отметна един от черните кичури, препречващи погледа му.
- Кой си ти? - Попита той като пое реликвата. Нямаше какво да прави освен да се довери на този...човек. Нямаше енергия за никакво умение, а пък сабята му сигурно щеше да се счупи при бой с мъжа насреща. След това Лесли случайно зърна емблемата на гърдите му.
- Какво?! Гвардията още ли съществува?! - Лесли остана учуден. Сел гледаше изумена. Тя не беше виждала тази емблема, но бе чувала за нея. По едно време Драго допълзя близо до Пиерон и се уви около врата му.

Мъжът пред тях не отговори веднага, а се вгледа в Драго, който точно се увиваше около крака на Лесли. Думите му бяха изречени глухо, думи на човек, загубил много.
- Гвардията вече не съществува, Пиерон. Дори да има оцелели от нея, те са останали без цел в живота си. Монархът ни е мъртъв. Няма кой да следваме и кой да защитаваме с живота си. На тронът в Черната цитадела не седи никой. Негово Величество не остави наследници, оставяйки на брат си законовото право да поеме властта. Ала Дред Безплътният не го пожела. Не пожела да покаже пред света лицето си отново и да продължи династията. Вместо това се скри в сенките, както винаги и остави Шелтър на произвола на съдбата...Сега някога величествената империя е насечена на много враждуващи територии – Орденът на Светлината, Демерион, Манастирът...Магическата Академия е разрушена, няма кой да обучава младите таланти по най-подходящия начин.
Мъжът поклати глава и вдигна поглед към Лесли. Лека, почти невидима усмивка бе покрила устните му.
- Но не всичко е загубено.
Погледът му се отмести към останалите Дракони.
- Оно, виждам, че си намерил достоен човек да следваш. Пази го с живота си, не го предавай, както аз и останалите гвардейци предадохме нашия император.
Оно кимна бавно и остана с наведена глава.
Вятърът се усили и плащовете им затанцуваха под акордите му. В следващият миг от гвардеецът не бе останала и следа.

/Свободно РП./

Лесли - 38

- Оно.... - Това бе достатъчно. Следваше историята на Оно. Той щеше да се разкрие пред Лесли. - Сел, опъни палатките. - Явно тази история щеше да бъде тайна между двамата.
Лесли подаде багажа на Сел и тя започна да опъва три палатки една до друга. Палатките бяха черни с червен дракон на тях. Драконът извиваше опашка около някаква скала. Явно Пиерон бе привърженик на Императора, щом използваше елементи от неговия герб. Драконът е символ на смелостта и почитта, а камъка бе символ на съюза и доверието между хората.
Слънцето залязваше и потапяше и последните капки кръв на смразяващият нощен студ. На сутринта щяха да тръгнат към дома - водопада.

Оно сякаш бе потънал в себе си и не проговори известно време. Или се беше заел да измисли правдоподобна история, или просто си спомняше неща, които отдавна бе потопил в дълбините на съзнанието си. Сел отдавна бе вдигнала палатките, когато тихият му разказ започна. Тя седна недалеч от тях за да не им пречи, но всички думи стигаха до нея.
- Присъидиних се към ордена на Теарина преди около шест години, още преди ти да си знаел за неговото съществуване. Бях приет с отворени ръце, тогава все още не бяхме много и всеки един нов член беше една малка победа. Знаеш какви бяха изискванията. Трябваше да владея стихията на пламъците и да желая власт, пари и още сила. Убедих Теарина, че именно това са целите ми.
Оно погледна Лесли в очите. Изражението му беше неразгадаемо.
- Истината е, че следвах заповеди тогава. Заповедите на Каунт. Бях най-довереният му човек, шпионинът, който той прати в Ордена. Нищо не избягваше вниманието на Принца на мрака и той бе отчел създаването на този Орден, така далече във вражеските територии. Тази все още малка и незначителна организация би могла да се превърне във велико оръжие, скрито зад стените на Кариен, готово да бъде използвано тогава, когато тя най-малко го очаква. Каунт бе гвардеецът, назначен да наглежда Орденът, а аз бях неговите „очи и уши”.
Оно замълча за миг, формирайки следващите си думи.
- После се появихте ти и майсторът ти, свалихте Теарина и ти зае поста й. Последва Катаклизмът, а Новата ера донесе със себе си падението на Старите богове, замирането на Древната магия, която винаги бе текла във вените на хората. Въпреки това някои успяха да съхранят части от нея в себе си. Орденът бе оцелял, като по чудо, и сега си имахме нов водач. Реших да го следвам. Имам му вяра, макар сигурно да загубих неговата.

/Решението дали да му повярваш си е изцяло твое./

Лесли - 39

Историята на Оно го потресе.
- Хм.... - Замисли се Лесли. Ако Оно искаше да го убие или да му измени, то тогава щеше да го направи доста преди тази случка. - Защо мислиш, че те взех с мен на мисията? - Оно замълча. - Взех те, защото ти имам безрезервно доверие, както и на Сел. Причината за това, че взех точно вас двамата ще прозвучи малко егоистична. Причината е, че на вас двамата може да се разчита при всяакакви ситуации. ако ви бях оставил да управлявате Ордена, докато ме нямаше, щяхте да се справите, но тогава можеше и мисията ми да не успее. Защо ли? Защото си мисля какво ли прави Кон докато ни няма. Оставих го за да видя колко безредици може да причини за месец. Та той има страх само от теб. Ти си му влязъл под кожата.
Ела Сел... - Продължи той. - Искам от теб утре сутрин да се върнеш с реликвата и мой кичур коса във водопада. Това ще докаже, че съм жив ако се наложи. Призори, ние с Оно ще се отправим към бившата Цитадела. Искам да си поговоря с гвардията. Оно, ще ме заведеш ли?-Оно кимна одобрително. Всеки извади по едно пънче на което седна. Лесли докосна едно от дървата и огънят се разпали.

Тримата мълчаливо започнаха да се хранят, после Сел и Оно легнаха да спят. Първият пост се падаше на Лесли. Сутринта дойде наметната с воал от мъгли, гъсти и скриващи хоризонта. Беше хладно, но вятър поне нямаше.
Докато сгъваха палатките и приготвяха багажа си, Оно се приближи към Лесли и каза:
- Не съм сигурен дали някой от Гвардията все още пребивава в Черната цитадела. Доколкото ги познавах, всеки един от тях имаше своя лична цел. Те служеха на Вайл, но малка част от тях бяха наистина всеотдайни към длъжността си. Въпреки, че бяха хората най-близки до Принцът на Мрака, те не можеха да са му приятели. Поне така ми обясни Каунт на времето.
Лесли знаеше, че думите на Оно са истина.
- Но Цитаделата все пак е мястото, в което имаме най-голям шанс да открием някой от тях. – допълни пиро рейнджърът и привърши със сгъването на палатката си. – Няма да е зле да сме нащрек и за Ордена. Едва ли този отряд, с който се срещнахме по-рано ще остане бездеен.

/Опиши действията ви. Ти избираш дали с Оно да продължите към Цитаделата, както беше планувал или да предприемете нещо друго./

Лесли - 40

Лесли кимна с глава. Той си пое от свежия сутрешен въздух...
- Е, ще тръгваме ли? - Младежът прекара пръсти през черната си коса. (Да, той беше суетен, но дори и аз не мога да кажа колко.) - Трябва да съберем още хора за Гилдията. Пък и.... - Тук Лесли направи пауза, но след жеста с косата Оно знаеше какво ще последва... - ...косата ми вече е много мръсна. Не мога да я търпя такава. - С косата си, Лесли най-често отклоняваше неудобна тема. Почти винаги работеше.
Двамата потеглиха с бавни крачки към мъглите. В този миг Сел се събуди. Тя видя как двамата бяха погълнати от мъглата. След два часа Сел тръгна към дома.
Оно и Лесли се движеха в бавни крачки напред, за да не се случи нещо неочаквано. Лъчите на слънцето бавно разкъсваха мъглата и скоро един лъч достигна до лицето на Лесли, а после и до лицето на Онокондо.
- Слънцето намери кога да напече! - Измърмори Оно. След около още половин час вървеж мъглата се вдигна. Те продължаваха да вървят напред все с тази бавна крачка.

Руините на Тирвос вече се намираха далеч зад гърба им, когато двамата спряха и вдигнаха бивака си. Очакваха ги още близо тридесет мили до центъра на някогашната империя - Черната цитадела. Оно вдигна бивака докато Лесли запали малък огън. Бяха им останали достатъчно припаси за да стигнат до Цитаделата, но Оно предложи преди да я наближат да си набавят допълнително.
- Областта там ще е безжизнена пустош. - каза Пиро-рейнджърът, докато нападаше опеченото месо. Не изглеждаше уплашен или разколебан от опасността към която се приближаваха. - Все още се чудя защо Каунт ни предаде реликвата просто ей така.
Лесли разбираше за какво намеква спътникът му. Наистина беше странно. Бившият гвардеец наистина беше изпробвал силите им, но нима наградата им беше чак толкова голяма? Или Каунт имаше други, по-прикрити цели да им дари артефакта? Нямаше значение в момента, важното беше, че бяха пожънали успех.

Сутринта пристигна в компанията на хладен вятър и мрачни небеса. Вдигайки бивака мълчаливо, двамата изведнъж настръхнаха. Поредният повей на вятъра донесе до тях бегла аура. Не...аура беше твърде силно определение - може би просто сянка на такава. Не наподобяваше дори бегло присъствието на Принца на мрака, което всеки оцелял Катаклизма познаваше. Но беше зловещо. И идваше от посоката, в която се бяха запътили.

/Нека следващият ти пост бъде във Вечната гора. Опиши в него по твой вкус пътуването ви до там./