Улиците

Улиците на Горен Лорион продължават да тесни и бая оплетени, но са добре осветени и пазени чисти. Отряди градска стража могат да се видят на всяка десета крачка, така че се водят и безопастни.

Елеа и Деймиън успяха да излязат от заведението. Сега двамата вървяха по една тясна, но осветена улица. Нещо в неговото държание я дразнеще и привличаше. Айзенерг не посмя да говори. Защото не знаеше каква тема да подхване. Беше забила погледа си в земята й пак се беше отнесла на някъде. Какво забога щеше да търси на тези докове? Беше приема предложението му за Вестителите и сега нямаше накъде да бяга. На всеки ъгъл на улицата имаше по един стража. Вървяха към 20-тина минути като Елеа видя табелата на кръчмата:
-Вие сте до тук. Е кога ще се видим отново с Вас, господине?
Попита тя като го погледна в очите, пресрещайки неговия поглед. Имаше чувството, че зелените му очи се ровичкат в главата. Както и да е. След бавно пусна ръката и тръгна към входа на хана. Не можеше да е сигурна какъв ще е отговора му, но според нея, той може би щеше да се върне. Искаше й се да го вземе с нея вътре, но знаеше, че трябва да бъде по-търпелива. Той сам щеше да дойде при нея.

Деймиън замълча. Кога щяха да се видят отново, наистина? Въпросът нямаше категоричен отговор. Всичко зависеше от нея и напредъка й, таланта й, да го наречем. Находчивостта. Ако успееше бързо да се изкачи в йерархията на Етелус'Сев, щяха да се видят скоро. В противен случай...не беше редно да я вижда, преди да е минала поне обучението си като Петак. По кой ли път щеше да тръгне? Щеше ли да успее да оцелее до тогава? Защо изобщо си задаваше тези въпроси?
- Ще се видим, когато му дойде времето, Елеа фон Айзенберн.
След тези думи той се обърна и скоро потъна в сенките, оставяйки я сама.

/Пиши в "Черният овен"./

Дарина излезе от онази малка, схлупена "къщурка" и потегли на някъде. На къде? Изобщо не знаеше. Бегло си спомняше думите на Клемп, защото беше заета да си мисли за други работа, но горе-долу имаше проблясъци на къде трябва да върви точно.
След известно време ходене тя стъпи по улиците на Горен Лорион. През целия път не беше издала нито звук, а Драго си мълчеше, сякаш знаеше за какво става на въпрос.
Дарина беше, сякаш с тапи в ушите. Не чуваше, не мислеше, просто вървеше механично и на автопилот, както казваме в днешно време - нашият малък паралелен свят.
Цялата тази тишина, в която се беше обградила, дали насила, дали по неволя или просто по необходимост, смятам да запазя в тайна, сериозно започна да й писва.
Тишината в съзнанието й бе нарушено от гласа на баща й, който бе породен от спомен, избран на случаен принцип.
- Дар, по някога имам чувството, че си родена за асасин.
Защо го беше казал. Ирония на съдбата ли беше, че сега бе петак или там, каквото й се наричаше, казваше и глупотия... забрави си мисълта.
Дарина не беше нещо, което можеше да се нарече интересен човек - не познаваше интересни хора, нямаше приятели, не обичаше някакви глупаци да се мотаят в краката й, но понякога наистина имаше нужда от това. Е, свиква се със самотата, ама нали си имаше Драго?
- Мяк!
Говорейки за Драго, нямаше как да не се отрази със странния си звук, който издаваше. Той много наподобяваше на нечленоразделна дума или жозева, която подказваше, че е бил настъпван не един път. Няма какво да си привя душата, дори и на Дар й се беше случвало да го настипи, а после Драго ставаше парашутист и камиказе в стената. Жозева.
Дар се спря мудно, както и вървеше. Тя се огледа. Нямаше никаква идея къде, но виждаше една малка пейка, която беше точно по нейн вкус - каширана, самотна и тъмна. Тя се настани в нея.
"И сега какво?" - Мислеше си тя. - "И за какво го търся този? Едва ли може да ми помогне за каквото и да било, а и ако се навие, то означава, че ще иска нещо в замяна. Това ще е прекалено проблемно. А и онзи Клемп не ми каза нищо, правейки положението точно като една голяма жозева. И защо не ми каза нищо? Вярно е, че съм никоя, че съм една непозната, ама можеше да сподели малко общоизвестна инфорнация, нали? Защо, по дяволите, трябва да е толкова трудно? Не може ли нещата да стават по лесния начин?"
Дарина погледна нагоре. Небето беше пусто и празно. Не, че нямаше звезди, но беше скучно, като изоставен дом, като изоставен човек.
"Ами да. Отново направих грешното решение. Трябваше да се правя на нагла и готина, ама накрая хапнах дръвцето. О! Някой ден този Клемп ще хване да ме поразведе, не ме интересува какво мисли за мен... майка му стара, трябваше да карам на добрия стар принцип - усмихвай се и кимай, можеше и да е по-добре.
Къдрокоско... какъв човек ли е той? Как да подходя към него? Майка му мръсна! Толкова е проблемно. Хм.. Ще бъда себе си. Не. Не става. Никога не е добре да бъдеш себе си, мисля.
Трябва да престана да мисля за това. Каквото стане - това е. А всички ние знаем, че нищо няма да стане. Е, тате казва, че от опит глава не боли. Опитах - наръгаха ме. Гласях се да опитам - изоставиха ме. Няма да опитвам. Ебала съм го."
Дарина стана. Уж нахъсана, но изобщо не й се занимаваше. Тя си беше такава, нахъсваше се с думи, обмисляше промени и накрая оставаше себе си - стари навици, стари привички. Имаше остра нужда от нова компания, от нови случки и прочие. Нямаше да ги получи.
Дарина тръгна напред, сякаш знаеше къде точно отива. Тогава едно определено изречение се наби в главата й, май така се нарича:
- И гледай да не ти прережат красивото вратле.
"Е, няма да е голяма загуба." - Помисли си Дар и се усмихна настрани, въпреки знаеше, че това е много тъжно.

Продължавахме по пътя си в злокобно мълчание. Вървях най-отзад, Хавиер почти до мен, и онези двамата напред. Личеше си, че излизаме от пристанището. Улиците по които вървяхме ставаха все по-оживени, макар и имайки се пред вид студа. Ситуацията никак не ми харесваше от където и да я погледнех, но нямах избор да си тръгна. Всъщност имах, но нямаше да си позволя да се отделя отново от Хавиер. Вече не..
Двамата мъже се спряха...

Четиримата се намираха пред огромно(дори за стандартите на лорионската аристокрация) имение. Малкият замък беше издигнат върху нисък хълм в сърцето на Горен Лорион и беше заобграден от по-малките си колеги, които бледнееха пред него. Дори цитаделата на лорд Мариъс Бренов изглеждаше някак си сивкава(макар и в пъти по-мащабна).
Имението бе обградено от висока три метра гладка черна стена. Портата бе затворена и буквално окована с дебели вериги и катинари. Елизабет огледа имението по-внимателно. Изглеждаше необитавано от много време, може би от Приказния век насам. Но това нямаше как да е истина, строителството беше твърде добре запазено. Повечето хора нямаше да забележат този факт. Пред входа бяха посадени две овошни дръвчета - череши. Деймън заобиколи едното, подскочи и с лекота се набра на един от по-дебелите клони, а после продължи нагоре методично, а когато достигна достатъчно високо отскочи и стъпи върху стената, потдържайки баланс без видими усилия. Асасинът задържа погледа си върху двора на имението за няколко секунди, а после скочи от вътрешната страна.
- Хайде. - каза Матеас, направи няколко бързи крачки към стената, а после и върху гладката и повърхност, подскочи и се хвана за ръба. Хавиер погледна Елизабет и й кимна.

/Опиши изкачването ви и какво виждате от другата страна по твой вкус./

Доста странен начин за влизане в двора на която и да било сграда - помислих си първоначално. Но замисляйки се... Липсата на друг вход идеално може да отклони който и да било от това да влезе вътре. След като двамата мъже - Матеас и Деймън се прехвърлиха от другата страна на стената метнах бърз поглед на Хавиер. Той кимна - покана за мен да направя същото. Не се замислих много, и копирах начина на Деймън. Покатерих се на дървото, но вместо да се задържа на стената направо минах от другата и страна. Приземих се плавно - неочаквано плавно, като се имаше пред вид засилката, но както и да е. Обърнах се и Хавиер продължаваше да е зад мен. Не губеше време.
Огледах се. Наоколо всичко изглеждаше необичайно свежо и красиво, имайки се в предвид, че се намирахме в свърталище на асасини, убийци, крадци и т.н. Бяхме се озовали в градина, цветна и разнообразна. Беше красива, но определено не отиваше на архитектурата на сградата, която беше по-скоро в стил Приказния век.
Деймън и Матеас не си губеха времето, направо закрачиха напред. С Хавиер направихме същото и ги последвахме..

Двамата им водачи поеха по една добре поддържана алея, около която, на равни интервали, се редуваха пролетни цветя – момини сълзи и кокичета, чийто сезон вече бе отминал и сега пътеката не се отличаваше с нищо. Елизабет се зачуди какво ли ще е човек да мине през нея в ранна пролет? По-интересен и се стори факта обаче, че този даден човек най-вероятно би бил убиец, крадец или агент. Това имение беше интересно.
Уханието на нацъфтяла липа, което бе обгърнало Лорион в началото на миналия месец постепенно се бе разредило редом с настъпването на обичайните летни бури, но в градинката все още се усещаше намек на аромата й, комбиниран в приятна симфония с още много други.
Хавиер крачеше безшумно до нея и ако не го познаваше, тя щеше да забрави, че дори е тук. Беше изградил навика просто да се слива с обкръжението си. Лицето му беше безизразно, но беше потънал в мисли. Какво искаше от него Кила? Навремето бе била по-талантлива от него и той бе изпитвал нетипична за него завист. Сега нещата щяха да са различни. През каквото и да бе преминала колежката му, едва ли бе „приютявала” в себе си подобно същество. Хавиер все още усещаше утайката на присъствието му. В името на всички мъртви и живи богове, та той все още имаше чувството, че някой го дебне иззад собствените му мисли, дори сега.
„Параноята няма да ми помогне точно сега.” – помисли си той сухо и се концентрира. Мигновено изтласка всички разсейващи фактори назад и градината, която вече бяха прекосили наполовина, сякаш грейна от детайли, които не бе забелязал преди миг. Там, зад оново дърво на десет крачки в ляво се криеше съгледвач на гилдията. А на короната на черешата, покрай която минаха имаше убиец, носочил арбалета си към тях. Елизабет сякаш също го усети.
- На вражеска територия сме. – каза й той тихо. – Извинявай, че те замесих в това.

/Опиши останалия път до входа на имението по твой вкус./

Кара пристъпваше бавно и елегантно, напред по каменните плочки. Движеше се така все едно беше единствена в този град или по-лошо, че го притежаваше. Но не беше нито едно от двете. Всичко това идваше й идваше от вътре. Каквото й да се опитваше да направи, не можеше да го промени. Всяко движение, крачка беше заучено. Беше нащрек, защото знаеше, че Лорион беше пълен с отрепки. Тракането от токовете й утихваше в тишината. Продължаваше да върви по плочките, като хората около нея ставаха все повече. Всички около нея крякаха и тя беше готова да убие, всеки един жител, за да бъде тихо и спокойно. Но имаше ли защо да прави това като можеше просто да побърза и да избяга от тази какафония. Но за нейно нещастие ставаше все по-голям гъч. Кара вси в една малка уличка и закрачи забързано. В главата й в момента нямаше абсолютно нищо, движенията й бяха механични. Не знаеше какво щеше да прави оттук нататък, но все щеше да изскочи някое предизвикателство. Вървейки в продължение на 30 минути, тя попадна на никакъв площад, около който нямаше толкова много хора. Това беше в неин плюс. Една дяволски чаровна усмивка озари лицето й. А искате да знаете в колко часа се развива това действие. Имаше естествено само един отговор. Беше минало час след залез, когато цялото небе преливаше в топли цветове, стопляйки душата на обикновен човечец, но не и липсващата на Кара. Те се спря за момент като обходи хоризонта, със студените си сини очи и въздъхна.
-Нищо не се е променило в този град, все така скучно и досадно. Колко проблемно!
Гласът й беше дрезгав, изпълнен с безразличие. Какво можехме да очакваме от госпожица Раал...

Над Лорион се сипеше ситен, студен дъжд, изливаше се върху прашните улици и напояваше меката почва на олесените зони. Валеше вече от няколко часа и Лиру започваше да мисли, че ще продължи цяла нощ. Тъмните облаци надвиснали като мрачен купол над града олицетворяваха настроението му по някакъв твърде прецизен начин. Чувстваше се...изцеден, изсмукан от всички емоции, които някога бе криела същността му, а дъхът му излизаше под формата на призрачно облаче, миг преди да се разсее във хладния въздух. Дрехите му бяха подгизнали, но той отдавна бе спрял да им обръща внимание. Младежът седеше на облегалката на една кривната настрани пейка, очите му бяха втренчени невиждащо някъде напред, отвъд мъждивата светлина на най-близкия фенер. Недалеч от пейката се издигаше самотен кестен, чиито корени бяха напукали почвата и бяха изскочили, като пръсти на гигантски скелет. Под кривите им клони бяха складирани няколко трупа, последният от които все още топъл. Лиру може би щеше да изпита малко съжаление за някогашните личности, чиито обвивки бяха скупчени там, тъй като ги познаваше, но никога повече нямаше да си позволи подобна слабост. Никога повече.
Така правеше той, когато светът се завъртеше на оста си и някогашните приятели покажеха цветовете си. От сега-нататък. А сега просто чакаше, чакаше поредната жертва случайно да мине покрай него, все пак нощта бе млада. Трябваше да се пролее още кръв, било то неговата или чужда. Защото никога не можеше да очаква какво точно ще го сполети в Лорион.
Една сянка си проправяше безшумно път през Кралския парк под покрова на гостоприемният мрак. Случаен минувач не би усетил чуждо присъствие, дори да мине на няколко сантиметра от сенчестата фигура, тези с по-развито шесто чувство може би щяха да побягнат колкото им държат краката, стига да се доверяха на инстинкта си за самосъхранение. Дред крачеше из пустия парк, а очертанията му се разливаха и се завихряха, неподвластни на физическите закони. Тъканта му се бе изкривила твърде много, повече от когато и да е било. Вече не бе сигурен дали е напълно в този свят, или в онова измерение, което съдържаше последните му спомени, запечатани във времето, кротките бели черти на смъртта под кървавия балдахин на отчаянието. Мисълта се завихри, неподвластна на желанието му да я изстласка в някоя затънтено кътче на съзнанието му, в което самият той щеше да потъне по-късно, когато останаше насаме с кошмарите си. Но тази вечер бе друга, трябваше да е...различна. Не помнеше кога за последно бе излизал из външния свят. Сега всяко вдишване носеше със себе си всевъзможни аромати, екстракти от аурите на жителите на този надгробен камък на една по-добра ера, дъхът на дъжда, на вдигналия се от ситните капки прах, миризмите от най-близката странноприемница. Крачките му се сляха и Дред имаше чувството, че левитира като спектър над росната трева. Не знаеше какво го беше извлекло на бял свят, вече се съмняваше в собствените си инстинкти. Нима тази вечер криеше някакво, каквото и да е, значение? Крачките му неусетно го поведоха по тъмна, сенчеста алея.
По тялото на Лиру премина внезапна ледена тръпка и той се вкочани. Вратът му едвам-едвам се завъртя, очите му шареха в празното пространство около пейката. Имаше чувството, че някой...не, нещо, се приближава. Колкото и да се взираше, обаче, не успяваше да различи нищо освен безкраен мрак. Но естеството му подсказваше друго.
„Може би е някой от елитните убийци на гилдията. А може би самият водач на гилдията?” – мисълта бе хаотична, изпълнена с объркване, но и донякъде точна, знаеше той. Който и да беше...
Лиру рязко отскочи от пейката, в движенията му имаше неестествена плавност и гъвкавост, по-характерни за някой хищник от котешкото семейство, отколкото за човешко същество. Сабята му вече бе в ръката му и движението му бе рязко, намушкване в посока на източника на това присъствие. Кратко затишие и очите на Лиру се разшириха. Вече виждаше фигурата пред себе си…Фигура, излязла от нечий извратен кошмар. Безтелесен мрак, завихрен от вятъра плащ, цветове, по-тъмни и от най-гъстия мрак. На равнището на главата на съществото имаше дълбока качулка, криеща всякакви черти. Върхът на сабята му бе заклещил някъде в единият от израстъците, който можеше да се определи като длан и ръка, с малко повече въображение. Младежът се ухили, щеше да умре тази вечер, по възможно най-гадния начин, осъзнаването на този факт изкара грачещ звук от гърлото му, в жалко подобие на смях. Съществото на мрака сякаш впи поглед в него за кратък миг, а сетне другата му „ръка” се повдигна и свали качулката. Младежът изкрещя и светът за него никога не беше същият.

» Улиците
» Улиците
» Улиците
» Улиците
» Улиците