Гората

М8 - 1.1
Мейт се приближаваше , все по-близо и по-близо . Усещаше , не , Виждаше много енергии , аури и отпечатъци . Днес бе сам , но знаеше че никога всъщност не е сам . Мейт стъпваше като призрак . Вече не приличаше на нинджа или на раздрипан скитник . Бе наметнат с черно наметало което скриваше лицето му , но дрехите му бяха от кафява велурена кожа . Зад гърба държеше Уакизашито си , а на кръста му висеше рапира . Убиецът виждаше ясно енергиите и аурите на двамата пази който бяха клекнали до входа. Те не си говореха а просто бяха клекнали и замрели .
" Тея да не са мъртви ?! " - чу познатият глас в себе си .
" Може да са изпаднали в летаргия . " - отговори .
Мейт продължи да ги наблюдава , бяха закачулени , заушени , лицата им не се виждаха . Студеничко си беше все пак . Изведнъж единият стана и започна да се разхожда . Имаше меч на бедрото си , но Мейт знаеше че тези в известна степен са магове , можеше да го види ако не бе сигурен .
Нещастникът вървеше бавно не се оглеждаше и се спря до горещият водопад да си сгрее ръцете . Мейт се усмихна , някои май ще плува .
Мейт се промъкна до него като се надяваше другарят му да не го види . Когато бе точно зад него извади Уакизашито , прегърна жертвата си с две ръце , с лявата му запуши устата а с дясната му преряза гърлото . Плисна кръв , но Мейт обичаше червената гъста течност която се стичаше по острието му . Тялото се гърчеше за известно време и когато спря и се отпусна убиецът просто го блъсна във водопада . Чу се леко "пльос" .
- Дънкан ? Къде си , М'лаах да те вземи ?! - Другия пости стана и се разгледа . Пред погледа му нямаше никого . - Не е смешно Дънкан ... Знаеш че мразя когато правиш така !

M8 - 1.2

- Не е смешно, Дънкан... - процеди постовия. - Знаеш, че мразя, когато правиш така...
Ала Дънкан сякаш просто беше потънал в дън земя. Колегата му се намръщи, усещайки как във вените му започва да кипи чиста неподправена ярост. Наистина мразеше да си играят с него. Но пък ситуацията изглеждаше странна. Колкото и талантлив в промъкването да бе сътрудникът му, не можеше да се сравнява дори с един средно-статистически наемен нож. Не че такъв щеше да се осмели да припари до Водопада, да не е луд.
Саеру, както бе името на нищо неподозиращия маг, се приближи до ръба на пропастта и погледна надолу. Пара и тежък дъх на сяра. Не бе възможно Дънкан да е паднал, нали? Щеше да издаде поне тих звук.
- Еееехооо. - провикна се Саеру. - Дънкан, не ти се сърдя вече, можеш да излезеш. Признавам, добре се скри този път, но не е времето за подобни номера!
Магът бавно извади меча си и пак се огледа. Нищо. Никой. После направи още една крачка напред, десният му крак се озова над бездната и после бавно, но уверено стъпи върху...въздухът, задържайки се там, сякаш върху невидима опора.

"Булзай. Явно има тайно мостче. Тези магове понякога могат да ти направят цяло представление, преди да..."

Мейт не довърши мисълта си. Ръката му се протегна нагоре и сграбчи услужливо подалия се глезен. Последва изумено ахване и магът погледна надолу. Някаква ръка сякаш излизаше от непроницаемия облак пара.
- Дън... - започна той, целият изтръпнал, опитвайки се да възвърне самоконтрола си. За щастие дългите всекидневни тренировки му помогнаха инстинктивно да приготви подходящо заклинание. За нещастие, това не беше достатъчно, тъй като глезенът му вече завършваше с обилно кървящо чуканче.

Мейт напрегна на макс мускулите си за момент и гъвкавото му тяло почти се изстреля нагоре.
След като първия дракон полетя надолу, той се бе прилепил към отвесната нагорещена скала на урвата, но лявата му длан вече бе започнала да се изплъзва под влиянието на мазната влага, въпреки удобните кожени ръкавици. За щастие Саеру му бе подал услужливо крак.
Поради силната инерция, с която се набра, за миг изглеждаше сякаш е изкочил от дълбините на малкото езерце отдолу и се е зареял в сярната мъгла, непризнаващ законите за гравитация. В дясната си ръка държеше уакизашито, а в лявата - глезенът на Саеру. Между двата (вече)неодушевени предмета струеше любов от пръв поглед, а той нямаше как да не зачете това. За рапирата все още беше рано. Драконът изврещя нещо и за негова чест успя да пусне една доста неточна огнена топка, преди да полети надолу, където го чакаше Дънкан.
Мейт постоя на невидимото мостче още миг, гледайки безизразно окървавения глезен, после го хвърли пренебрежително и навлезе през водната завеса. Зад нея откри зеещ проход, от чиито дълбини струяха поне двадесет аури. За сега добре.

Бе късен следобед , слънцето вече се скриваше зад хоризонта . Скоро в небето щеше да изникне онова проклето око на Бога Берсеркер ... Мейт бе срещнал двама берсеркери преди седмица , варварско силни брадати чичковци , но малко слабоумни ... Убиецът изблъска страничните мисли от главата си и се концентрира . Тих като сянка той се потопи в тъмнината и стана едно цяло с нея . Бе около Деветнадесет часа военно време , идеално време за вечеря , почивка или късна тренировка . Разбира се Мейт нямаше никакво желание да се нахвърля на двадесетина магове едновременно , той беше ловец , а те тази вечер бяха неговата плячка . Тъмнината беше неговият съюзник а всяка хвърлена сянка му оказваше помощ. Лудостта която се таеше в него бе голяма , сега тъмните умения Майнд Войд и Вейл не само се бяха засилили , но също така Войдът използван от допир можеше да направи сериозни поражения върху психиката на всеки а Вейл , да изрови най-съкровените му кошмари от тяхните дълбини .
Мейт се засуети към някаква стая , в стаята имаше четири врати . Съвсем обикновени дървени врати с надпис 1-50 , 50-100 , 100-150 , 150-200 . Мейт погледна с психотронния си поглед и видя че аури има само в първата стая . Как можеха тези идиоти да спят и да обитават тези задушни пещери , това не можеше да се побере в осквернения му от лудост ум.
[Историята продължава вътре]