Нощният фар

Той се намира на върха на най-високата скална издатина в цялата област. Жителите на Лорион наричат въпросната скала - Нокът, а светлината от фар на върха й е единственият сигнал за корабите, плуващи из опасните и скалисти води на пристана нощем. Фарът е съвсем стандартен - висока кула, на чийто връх се пали огромен фенер. В кулата живее Тоби Глейд - младеж с дълга кестенява коса и тъмно-зелени очи. Той сам е избрал за себе си този отшелнически живот. Единственото му желание е да предотвратява кораброшенията, които са често явление, защото именно в такова е загубил баща си.

Денят бе горещ и замръзнал в безвремието. Дори обичайният бриз не нарушаваше безкрайната мараня. Чайките, които правеха копмания на Тоби днес бяха по-мълчаливи от обикновено. Обикаляха по-сенчестите участъци, от време на време махаха с криле на място, търсейки въздушно течение, по което да се пуснат. Над главата му бе надвиснала стряхата на малката барака, в която спеше в горещите следобеди. Нощите прекарваше на върха на фара, вперил поглед в мастилените води на морето, слушащ протяжният рев на вълните, броящ падащите звезди.
Тази нощ дойде с буря, от онези, които караха облаците да препускат като обезумели колесници насред небосвода. Звездите угасваха, а луната надничаше плашливо към населеният с ненормалници свят под себе си. Ветровете бяха набрали сила през деня и сега брулеха безмилостно кулата на фара. Една светкавица мина опасно близо и порази близкия бор, който пламна като факла. Воят му не се чуваше сред хаосът наоколо. Купестите облаци отгоре се присмиваха и по гънките им премигваха заканителните им усмивки. Вълните се извисяваха и се разбиваха в буните на брега, почти разтърсваха високата скала на фара.
Тоби седеше на самият й ръб, провесил крака към гладната бездна под себе си. Страхуваше се, че е там, стомахът му беше свит, очите му широко отворени, ако ги затвореше щеше да е още по-страшно. Но изпитваше и възторг. Нямаше кой да стои до него и да разваля мига, да се опитва да показва смелостта и глупостта си, да размахва ръце и да покровителства фантазията си, че контролира света. Защото във всяко човешко същество беше заложен този глад, по един или друг начин. Нямаше кой да се появи зад него и да му прошепне, че това не е призванието му. Нямаше тъмни сенки из ъглите. Беше единствен тук и се чувстваше самотен. Толкова самотен, че черпеше сили от това. Бурята можеше да го погълне по всяко време, но той не изпитваше садистичното желание това да се случи. Просто следеше всичко безмълвно, с ококорени очи, безразборно вееща се коса и отворено съзнание. Там някъде имаше нищо. Нищо, защото той не бе имал желание да се протегне към него. Протегнеше ли се веднъж, всичко щеше да започне. А всяко начало има край, край, който никога не е абсолютен. Започнеше ли се веднъж...пръстите му се протегнаха и докоснаха личният му свят. Той се облегна назад, положи ръце зад врата си и затвори очи, заспивайки дълбоко и спокойно. Бурята изръмжа недоволно и се оттегли. Беше някакво начало.

Елеа взе листа и го огледа внимателно. Цвете, за бога как то ще е противоотровата. От това нищожно растение. зависеше живота 'и. Погледна, човека срещу себе си, усмихна се, каза му "Довиждане" и "излетя" от стаята.
Докато вървеше се беше замисли за нещо. В момента 'и се отдаде възможност да умре или да продължи живота си. Държейки листа в едната ръка, тя реши, че трябва да намери растение. Вървеше към фара без да се спира. Беше толкова решена да го намери, че никой не можеше да я спре. Накрая стигна до някаква скалиста местност. Погледна листа и си припомни думите на човека, който беше я отровил. Скалисти местности. Добре намери ги. Сега оставаше да намери и нещото, от което зависеше от живота 'и. Чудеше се откъде може да започне. Трудно решение. От всичко нагоре, тя беше голям карък. Ако започнеше от едната страна, цветето щеше да е точно в противоположна посока. Нямаше време за губене. Не можеше да се остави на едно растение. Вятърът задуха и накара кадифените и коси да се развеят. Елеа се загърна в връхната си дреха и тръгна от единия край на територията. Търсеше от север на юг. Намираше какви ли не разновидности, но не и това което търсеше. Когато вече беше на предела на силите си, но не беше готова да загуби битката. Седна, за да си почине и погледна нагоре към фара и забеляза една фигура, лежеше неволно. След като възвърна силите си отново започна своето търсени. Отдели още няколко часа, за цветчето и накрая намери едно, което много приличаше на това от листа. На лицето 'и заигра една лека усмивка.. Дали това беше то или не!

Тя понечи да го откъсне, като внимаваше да не се ободе на множеството му бодли, обсипали го от стъблото до тънките листенца.
- Хей. Чакай, не го пипай! - извика някой зад нея и тя се обърна. Беше високо и слабо момче с дълга кафява коса, влизаща в очите му. Той отметна досадните кичури и разкри две тъмно-зелени очи, гледащи добронамерено в нейна посока. - Това е отровно. Върши работа и като противоотрова на Йасмин. Какво търсиш тук? Фарът не е от най-популярните области в Лорион.
Той й подаде ръка.
- Аз съм Тоби, между другото. Приятно ми е.

-Нямам време да ти обяснявам, но бях отровена и ми трябва цветето. Елеа, приятно ми е.
каза тя и се усмихна като отново като отново се опита да го откъсне. Какво си въобразяваше този младеж. Трябваше да го вземе и да се върне при Рурк, за да и направи противоотровата. Нямаше и ни най-малкото намерение да умира, заради чаша вино. Откъсна го, но не се размина без някоя драскотина. След което се обърна към него и го попита:
-Какво правиш тук сам ?

- Казах ти да не го късаш. - разочарова се Тоби. - Последвай ме. Мога да направя от него противоотровата. Трябваха ти само цветовете му, не цялото растение. Какво правя тук? Живея. Работя на фара. И си отглеждам цветя.
Той направи широк жест с ръка и тя видя, че около нея има много цветна растителност, просто не я бе забелязала веднага, защото бе фиксирала вниманието си в намирането на точно това цвете.
- Унищожи един наистина ценен екземпляр. - допълни момчето, но без да влага упрек в гласа си. Изглеждаше само леко натъжен.

/Можеш да го последваш или да се върнеш при Рурк./