Илией се събуди с крясък и се изправи в седнало положение. Главата му пулсираше, сякаш в мозъка му галопираха коне...не, какви коне, цели ята дракони! Илией не беше сигурен дали драконите можеха да галопират, всъщност не беше виждал дракон никога, освен на рисунките, които криеше под леглото си. Беше му ги подарила Мери преди години. Преди монасите да разберат за нея и да я отведат надалече. Всъщност Илией не беше виждал и коне. Беше виждал само няколко същества в живота си – Мери, старият монах на име Косин и един друг мъж, който го плашеше и идваше много рядко. Беше се представил като Сивият Архонт. При всяко посещение на Архонта(а тя бяха нарядко), той казваше на Илией едно и също:
- Знам, че страдаш, знам, че се чувстваш предаден и изоставен от всички, дори от Единствения, знам, че съм отнел живота ти за егоистични цели...Но ти си спасител, ти си герой и надежда. Ти си един от малкото, на които е отдадена честта да служат като гнева на Анил’Те, Илией. Твоето име, а не нечие друго, е всечено в старите скролове със сребърни букви излъчващи себесветлина. Ти, а не някой друг, се е родил онзи съдбовен ден насред дъжд от бели пера.
Като стигнеше до тук, Сивият замълчаваше и проницателният му и често плашещ поглед започваше да блуждае, сякаш съзнанието му неволно си спомняше същият този „дъжд”.
- Много пъти ми се е искало аз да съм на твоето място. – продължаваше той след няколко дълги мига. – Да отнема огромният товар от раменете ти. Но...не ми е позволено. Не е...редно. Ако го направя ще прокълна не само теб, но и мен самият, а може би и цял Шелтър.
И така минаваха годините, една след друга, а после отново и отново, бавно и мъчително, еднообразно. Илией израстна като строен и гъвкав юноша, а после след още няколко години се научи на търпение и смирение. Преди три години, когато му отнеха Мери, той извади едното си око и когато Сивият Архонт го посети отново месец по-късно, Илией го заля с гневни слова, които събеседникът му изтърпя смирено.
- Той ще загуби дясното си зрение и ще потъне в омраза, само за да прогледне отново насред най-ярките висини. – изрецитира накрая Сивият, после с мрачно изражение допълни. – Времето наближава.
И след това напусна малкият и самотен храм без да каже и дума повече.
От тогава бяха минали две години, а Сивият не се беше завръщал. Илией го мразеше. Искаше да отнеме живота му, но той не идваше. Някога светлата му душа беше погълната от омраза и грях. И все пак...все пак той търпеше. Вярваше на тези проклетници против волята си...сякаш нещо го подтикваше и му даряваше сили с всеки изминал ден. Наскоро се бе почувствал наистина преизпълнен с енергия и се чудеше защо не избяга от това място. Но го беше страх от света отвъд. Та той беше виждал само белите стени на храма. Какво ли го чакаше отвън?
И сега, седнал в леглото си и стискащ главата си с ръце, той осъзна. Мигът бе настъпил.
Индекс 
Галерия 
