Мините

Демерионските мини може би най-известното място в Демерион. Не защото хиляди хора работят тук, а защото от тук излизат седемдесет процента от металът в Шелтър. Тук работят много хора повечето от които роби, но приносът им е невероятен за Демерионската икономика. Стотици кервани с метал заминават за Алдеон от тук ежедневно. Мината е богата и на скъпоцени камъни и руди. Управителят на мината Ерис Немиг е един от управниците той ежедневно наглежда работниците и се грижи за тях. Друг от управителите Нев Сеур който се разпорежда с продажбите и финансите. На последно място но не по важност Галис Венд който се разпорежда с охраната и наблюдението върху работният процес.

След предателството си трябваше да понеса и наказанието. Въпреки че никой не знае какво точно се случи и се надявам никога да не разберат. Защото ще падне моята глава. Бях ескортиран към Демерионските мини. Където трябваше да изработя присъдата си не се съпротивлявах на решението им. Тръгнах даже може да кажа че почти доброволно. След няколко часово возене в каруца охраняван от петима пазачи стигнахме. Мястото бе огромно и пълно с търговци и роби. Пазачите ми ме заведоха при Ерис Немиг управителят на мините. Хората се редяха на опашка при него, а той бе затрупан в бумаги с разписки по продажби на цените метали. Наредихме се на опашката с ескорта ми. Веригите ми ме убиваха, но нямах избор трябваше да изтърпя всичко това. Все пак делото ми беше добро бе в името на Огненият Император и неговото приятелство с Лорд Бренов. Надявах се на премирие между Демерион и Лорион за да се запозная с този велик човек и ето неусетно времето мина Ерис ме гледаше с крив поглед преценявайки структурата на тялото ми.

Ерис измери с поглед новият роб. Як младеж с примирен поглед. Робовладелецът се усмихна алчно. О, от този щеше да има полза. Явно по кръв беше демерионец, което означаваше, че нямаше да умре първите дни...да се надяваме.
- Име? – изръмжа той, готов да въведе заглавието на роба в регистрите си с помощта на мастило, гъше перо и груба хартия.
- Олаф. – представи се с равен тон младежът, а ръката на Ерис замръзна преди върха на перото да докосне повърхността на хартията. Една капчица мастило падна и направи грозно черно петно точно в средата на записките.
- Ха ха ха ха ха хохо хаха. – засмя се от сърце Ерис. – Олаф? Робът Олаф? Хахаха...
Робовладелецът, който носеше с гордост дебелото си шкембе пред себе си, сега започна да се тресе и да се смее мазно. Един от стражите зад Олаф се размърда и младият побойник забеляза как мъжът неволно гали дръжката на широкият меч, окачен на бедрото му в семпла ножница. Това можеше да е знак към Олаф да изтърпи смеха на новият си господар, но по-скоро беше неволен гневен жест спрямо този дебел мазен тип. Или по малко и от двете.
- Добре, добре, както и да е.
Ерис отново погледна младежът в очите и замръзна за втори път. Този път усмивката му истина. В този светъл и студен поглед имаше нещо живо...нещо, което никога нямаше да се пречупи. Не може да бъде описано какво точно е видял робовладелецът в очите на мъжът пред себе си, но решил да не се заяжда повече от необходимото.
Не след дълго Олаф бе настанен в голяма студена зала наред с останалите роби. В помещението нямаше прозорец, ала малка част от тавана се бе отчупила и паднала навремето и сега лунната светлина все пак успяваше да се промъкне вътре. Охраната около тези „спални помещения” беше стриктна и многобройна. Не след дълго минаха няколко мъже, които влачеха количка, на която бе прикрепен голям казан. На робите бяха раздадени не съвсем добре изчистени паници и прибори, а сетне същите тези съдове бяха напълнени с гъста супа...или може би каша, гарнирана с къшей студен, но все пак пресен хляб. Късметлиите откриваха в паниците си по някое парче твърдо конско месо.

/Опиши първата си вечер тук, а сутринта започва робството на Олаф./

Вечерята .. не бях гладен , но някой се сбиха за нея. Сигорно и аз щях да падна до това ниво някой от тези дни тук в мините. Супата бе отвратителна дори и най-бедният Демерионец не би близнал такава супа , но тук бе различно. Въпреки че мините са Демерионска територия тук .... тук цареше хаос .. силните оправляваха . Слабите се пречупваха и падаха без дъх мъртви бездушни . Няколко човека ми се набиха в очите . Явно тук хората се движеха на групи. Бях поканен в две от по-слабите или тай предположих. Лидерите им бяха бивши десертанти от Нирвана и Лорион нито един от тях не ме интересуваше. Очаквах следващият ден за да видя лидерите на по-силни групировки. Въпреки че вече виждах няколко не знаех дали са лидери или не , но ги виждах. Червенокос не много едър мъж , но по моя преценка доста гъвкав и с достатъчно сила зад ударите си за да ме накара да почуствам болка . Няколкото други крадец .. стар почти сляп без няколко зъба , но ветеран в битките . Ассассин или както ги наричахме тъмните младо момче , но с достатъчно опит и малко крехко телце. Слепец ... с голяма пръчка обикалящ на около ... просто слепец. Не знаех какво прави тук , но след като видях придружителите му реших че е важен из мините. Придружителите му бяха единстевните тук които носеха кожени дрехи и няколко накитя. Вечерта напредна , а аз още нямах легло сгуших се в един ъгъл подпрях гърба си на мъх който бе израстнал от близкото водно течение. Няколко минерала които се използваха за светлина ме ръгаха в ребрата , но нямах избор. Сънят дойде бавно ... бавно , но се зарадвах че дойде.

Олаф прекара първите си вечер в дълбок сън, изпълнен с кошмари, които не помнеше на следващия ден. Остана изненадан от факта, че все пак е успял да подремне въпреки обстановката, в която се намираше. Явно бе бил твърде изтощен снощи. Тялото му се беше схванало, а влагата и въздушните течения бяха вкочанили мускулите му.
Събуди се с ритник в ребрата, не много силен, но достатъчно за да го откъсне от напрегнатия му сън. Той отвори клепачи и забеляза един отдалечаващ се страж, който се бе заел с приятната за него задача да събужда оспалите се с помощта на подкования със стомана нос на ботушите си. Олаф се изправи и раздвижи тялото си. Погледна нагоре. През процепът в тавана се виждаше звездното небе. Все още не беше изгряло слънцето. Няколко възмутени викове и ругатни приковаха вниманието му. Той забеляза как един от мъжете, които бяха докарани вчера с него – едър за нирванец тип с брадясало лице – спори нещо с пазача. Стражът го изслуша сякаш с интерес, после измъкна къса(но тежка) дървена пръчка от колана си и удари затворникът през лицето. Онзи се олюля и едва не падна, а в погледа му се четеше изненада и гняв. Пазачът заби юмрук в корема му и затворникът се присви. Последваха няколко удара с палката по гърба и тила му и мъжът вече лежеше усмирен на студеният каменен под.
- Някой друг да се оплаква от времето, от храната и от гостоприемството тук? – попита стражът без да повишава тон, ала думите му се чуха, амплифицирани от акустиката на помещението. Никой не продума. Останалите пазачи стояха настрана, а един от тях(рахитичен тип с конска физиономия и проскубани мустаци) се хилеше и показваше два реда изгнили кафеникаво-жълти зъби. – Добре тогава.
Няколко минути по-късно затворниците се бяха строили в редица по двама и излизаха от спалните помещения. До Олаф крачеше слабичкият младеж с хладен син поглед. Олаф подозираше, че е от Тъмните, заловен и продаден като роб тук. Изглеждаше много млад, може би шестнадесет или седемнадесет годишен, с симпатично излъчване и къса рошава коса с цвят на теменуги. Страннен цвят, наистина, може би го беше постигнал с помощта на боя? Очите му бяха лешникови и леко издължени. Чертите му бяха деликатни, може би малко женствени, но при второ впечатление в тях се забелязваше острота. Устните му се движеха сякаш си шепнеше нещо, но до слуха на Олаф не достигаше реч.
Вън все още бе нощ. Леденият вятър се вряза в излизащите роби и повечето повдигнаха яките на опърпаните си дрехи и се присвиха. Като врабчета в студен есенен ден. Малко ветрец и вече бяха готови да се пречупят. Олаф продължи да крачи с равно темпо зад мъжете пред себе си, оглеждайки лагера. Земята бе разорана и неподдържана, случайни бурени се бяха подали на туфи от твърдата почва. Единствените сгради наоколо бяха помещението, в което спяха робите, една груба дървена сграда с големи размери и сламен покрив и друга, не по-малка, но с много по-хубаво строителство – каменна основа и стени, керемиди по покрива и прозорци, чиито кепенци сега бяха вдигнати.
А напред пред колоната роби се издигаше скалният масив, където ги чакаха и тазднешните им задължения. Робски, волски труд, предполагаше Олаф. Ала стражите, които ги бяха заобградили и изглеждаше нащрек, ги поведоха в друга посока, завивайки по тясна пътечка, водеща на изток. Момчето до Олаф сякаш изсумтя нещо, но изглеждаше доволен. Пет минути по-късно робите се намираха пред плитко, но бистро планинско езерце, на чийто скалист бряг беше вдигнат навес. До водният басейн се издигаше невисок скалист хълм, от чийто връх се спускаше неголям водопад. Водата се отичаше от планински поток, който в следствие се вливаше в реката, преминаваща през Гората на Търговеца. Пазачите се наредиха в каре около „плажът” и загледаха зорко робите. Това не им пречеше да си лафят и те го правеха. Разговорите им се задържаха предимно на теми, свързани с нещастието на робите, за които отговаряха. Същите тези разговори бяха акомпанирани от смях и подигравки. Слабото момче със синята коса до Олаф му хвърли бърз поглед, после се приближи до езерото, клекна, напълни шепи с вода и освежи лицето си. Част от останалите роби направо се съблекоха, оставиха принадлежностите си под платнището върху една голяма дървена маса, и влязоха в ледено студените води. Олаф забеляза, че червенокосият мъж, който бе видял вчера е сред първите доброволци.
Нещо не беше наред тук, но той все още не можеше да разбере какво.
- Може би се чудиш за смисъла на тази сутрешна баня. – чу се тих глас зад него и Олаф се обърна, виждайки възрастен мъж с няколко тъмни петна по лицето, но с широка усмивка, разкриваща оредели зъби. Косата му бе на път да посребрее, а слепочията му носеха бялото на напредващата възраст. – Все пак след това „освежаване” ще ни вкарат в мините. Нерес нарича това „каляване”. Аз го наричам удобна възможност.
За какво говореше този мъж? Олаф го беше отбелязал още вчера като един от по-важните личности тук в робския лагер. Не беше чул кога се е приближил(или по-скоро промъкнал зад него). Имаше лорионски черти, а пръстите на ръцете му бяха дълги и от време на време потрепваха сякаш по инстинкт. Крадец.

/Опиши действията си./

Усмихнах се на мъжа. Сигорно говореше за бягство , но как би си помислил и за миг с толкова охрана и без оръжия ? Сигорно готвеха бунт срещу управителите на мините. Огледах се на около да не ни подслушва някой , но всички бяха заети с "Освежаването"
-Тук съм по мое желание.... / Отвърнах му по лицето му се изписа объркване. От друга страна ако предотвратя бунт може и да ми облекчат наказанието ? А може би не , но друго ме заинтересува в мъжът. Това че беше Лорионец ... ако му помогна и му дам съобщение за техния водач ... може би ще затвърдя репутацията си с Лорион . А когато се издигна може да се обединим в един алианс заедно със следователите на Мла'ах .
-Но може и да ти помогна в замяна на услуга от твоя страна .... / Обърнах се и клекнах до водата започнах да си мия лицето и ръцете. Когато приключих той се бе изпарил. Беше потънал в потока от роби.

Денят бе тежък, но Олаф го очакваше така или иначе. Знаеше, че едва ли на робите ще им бъде позволено повече от половин час почивка. Мините продължаваха дълбоко навътре в земните недра. Входът им представляваше голям по размери разлом в скалата, който наричаха „Пастта”. Отвъд него започваше симфонията на мрака и студа, на робския труд и отчаянието. Високият таван не се виждаше. От време на време ситни капки вода падаха върху главите на навлизащата колона роби. Единствените известни обитатели на пещерите бяха прилепи-вампири, които прелитаха като сенки из тъмата. Осветлението бе оскъдно, но съществуваше – по стените бяха заковани факли, а трима от пазачите, които вървяха отпред ги запалваха от собствените си. След приблизително четвърт час умерена крачка колоната навлезе в широка, добре осветлена галерия, чиито стени носеха белезите на кирките на множество роби. От тавана струеше мъждива светлина. Олаф се зачуди дали в тавана няма пролом през който прониква слънцето, но се съмняваше. Въпросната светлина сякаш беше от друг източник, който нямаше нищо общо с факлите и деня. В две от стените на галерията с много труд и пот бяха изкопани множество тунели.
Едър страж с гладко избръсната глава и насечено от белези лице застана в центъра на галерия, обърна се към робите си и скръсти ръце зад гърба си. Физиономията му сякаш бе изсечена от камък, а очите му ясно изрязяваха факта, че няма да търпи глупости и своеволие. От двете му страни застанаха други двама мъже, въоръжени с къси леки копия, пригодени за хвърляне. Ясно беше, че от таково разстояние нямаше как да пропуснат. Общо на общо стражите бяха двойно повече от робите, които наброяваха около сто и петдесет. Залата ги побираше без проблеми.
- Разделяме ви на десет отделни групи. – заговори високо мъжът с белезите по лицето и гласът му заотеква от ехото.
Олаф хвърли поглед на изкопаните тунели. Бяха девет. Интересно, с какво ли щеше да се занимава десетата група?
- Ще ви бъде дадено оборудване – кирки, 2 факли, манерка с вода. Навлизате в отреденото ви разклонение, стигате до края му и продължавате напред. Търсите това. – той вдигна над главата си малък метален предмет с големината и формата на човешки показалец. Металът издаде красиво ярко сияние и мъжът го прибра отново в джоба си. – Всяко едно парче вдига собствената ви ценност. Макар да сте роби, няма да остане невъзнаградени. Но ако не успеете да намерите нито едно през деня ще има последствия. Не ни трябва безполезна работна ръка.

/След следващия си пост хвърли зарче. При число, различно от 6 ще влезеш в първите 9 отряда. При 6 ще си в 10тия, чиито задължения още не са известни. Опиши от твоя гледна точка пещерата./

Изслушах това което каза войникът пред мен и зачаках да ни разпределят. Докато чаках се сетих за моята любов. Сетих се как бе лъснала бяла и тай без защитна в небесата вечерта преди да ме доведат тук. Тя бе огромна прегръщаше земята с луните си лъчи обгръщащата светлина бе почти като тази на слънцето. Тогава в далечината чувах вълците танцуващи и пируващи около един убит елен. Чувах празничните им гласове онази вечер бе специална за тях. Когато се опомних вече ме бяха набутали в някаква редица беше като малък отряд от войни или шпиони, но ние бяхме просто роби които щяха скоро да загинат.

The member 'F1reF1stAc3' has done the following action : Зарче

'Въпрос на късмет' :
Мините De3

Тунелът беше тесен, стените – окъпани в заскрежена влага. Въздухът бе застоял и ледено-студен. Робите напредваха внимателно напред, но без да губят време. Все още оставаха много часове до обяд, а Олаф не знаеше дали изобщо ще им бъде дадена почивка и храна, да презаредят силите си. Единственото, което разбираше беше, че трябва да открие скъпоценният метал, който им бе презентиран от пазача преди четвърт час.
Мъжете около него бяха мрачни и в мълчаливо настроение, за което младият побойник не можеше да ги вини. И на него не му беше до разгвори. Колоната им напредваше все по-навътре и навътре в сърцето на пещерата. Не след дълго коридорът се разшири значително и те се озоваха пред висока скала, очикутена от кирките на множество роби преди тях. Сякаш самата скала издаваше леко сияние на места, индикираща, че някъде насред скалният й масив се крият находките, които робите търсеха. Таванът на малката галерия беше изгладен и подкрепен с масивни дървени летви, чийто процес на монтиране сигурно бе отнел много труд.
Групата им, около дведесет човека, се заеха безцеремонно за работа. Някои копаеха в скалата усилено и бързо, нещадейки силите си, надявайки се да са първите открили парче метал. Повечето просто се заеха внимателно с работата си, но имаше някои, които просто седнаха на пода и загледаха колегите си по кирка с нещо като мрачно спокойствие, оставяйки собствените си уреди на труда в скута си.

/Опиши началото на работата си./

Огледах се наоколо отрепки от целя свят се бяха струпали тук. Един от Лорион май бе от пръстите на смърта не бях сигорен и за името на организацията не бях сигорен, но бях чувал за тях. Безмилостни убийци танцуващи в мрака с техните къси мечове някой в Демерион бе споменавал че са също тай много добри с лъкове. Двама от Утопия те се различаваха от далче с техните белези на светлината гърбовете и на двамата бяха съдрани от сутришните им молитви. Поне това знаех, но ако бяха престъпници как са се озовали тук ??? защо не са изгорени на кладата. Още двама които седяха на земята за тях мисля че са Нирванци , но винаги могад да се окажат просто селяни никога неможех да ги различа. Знаех че не се много опасни или поне тай се представи делегацията която идва преди две зими в Демерион. Неможех да губя повече време в оглеждане на отрепките около мен трябваше да копая за да живея. Първите няколко минути ми се стори лесно просто набелязваш място и удряш от ляво и от дясно. След час вече ме боляха ръцете тез които седяха се изправиха и поеха местата на тези които са се трудили преди минути , а сега отпочиват. След няколко часа дойде някакъв непознат и раздаде по едно парче хляб и поднови запасите ни от вода. Аз седнах да почина други започнаха да копаят. Усетих хладък полъх на ветрец , но това бе невъзможно в тази дупка. Стената която копаехме се срути падна като пазач от градската стража след изморителна нощ на стените. Храм ... пред нас се откри храм от вътре се чуваше мъжки глас.
-Еигардо Сенгайер Лейкос. / От мрака на храма изхвърча огнена топка и уби единият от Нирванците. Всички мъже се втурнаха да бягат за живота си. Аз ... аз останах исках да потанцувам с него. Исках да изиграем най - великия танц последният ни танц. В този момент воиска от двадесет- тридесет войника се издигна срещу мен бяха добре бронирани и въоражени с герб които не познавах приличаше на полумесец покрит с кръв. Нямах шанс да стигна до онзи ... трябваше .... трябваше ......... трябваше да бягам . Обърнах гръб на всичко една сълза падна от окото ми бягах от битка това ... това бе непростимо щях да си платя ооо да щях да си платя хиляда камшика. Само да се приберех в спалното помещение в Демерион хиляда къмшика за самонаказание. Стигнах до главната зала в мините виски роби се бяха отеглили , а пазачите стояха готови за бой. Всички се бяха приготвили за бой мисля че нямаше да одържът дълго все пак робите бяха изморени и въоражени само с кирки. Пазачите ... те не бяха от най-силите войници които съм виждал но можеше да свършат работа .

Стояхме в редици чакайки врагът. Огън блесна в очите ми заспелявайки ме . Смърта ми беше сигурна огънят който бе претрепал другите роби бе пред мен. Част от мен се отдаде на огъня , а друга част ми напомни на нещо познато. Отворих очите си огнен кол стоеше пред мен зовеше ме КРЕЩЕШЕ
-ВЗЕМИ МЕ .... .ВЗЕМИ МЕ ОБРАТНО ПРИЕМИ СИЛАТА МИ. /Нямах друг избор тай или иначе смърта ми бе сигурна . Но от къде се бе появило това чудо ? Пламък .... хмм ..... НЕВЪЗМОЖНО изкрещях на ум не бе възможно не може той .... той да направи такова нещо. Грабнах кола пред мен пламъците се разсеяха. Паднах замаян на газа си Огненят Чук На Разрухата . Той ... той е в Лорион . Огненият Император е в Лорион при Лорд Бренов "Шушнеше ми огненият елемент. Трябваше да се бия не можех да позволя загуба ... смърта си не и тук трябваше да победя трябваше да замина за Лорион.............

Пазачите наброяваха близо триста на брой и сега се бяха строили в пет редици. Първите две редици бяха въоръжени с бухалки, брадви за хвърляне и близък бой и къси мечове. Зад тях се бяха строили копиехвъргачите и другите далекобойни единици, въоръжени предимно с прашки. Командирът на пазачите, мъжът с нашерено с белези лице, стоеше най-отпред, държейки в двете си ръце очукан клеймор. Макар острието да изглеждаше захабено, то несъмнено бе остро като бръснач, а и чифутките по него му придаваха зловещ вид. Последен от тунела излезе Олаф, другите роби вече бяха преместени зад стражите и привидно никой не ги пазеше. Но изглежда нямаше и нужда, лицата на повечето изразяваха пълен ужас. Какво се бе случило в онзи тесен тунел? Командирът бе чул грохот и няколко вика, а цялата зала се бе разтресла за миг като от земетресение.
- Назад! При другите роби! – изкрещя той на якият на вид роб, който изглеждаше силно разочарован от нещо. – Какво стана там?
Някой от другите роби, мъж със силно изразен нирвански акцент отговори.
- Стената се срути, сър. Появи се огнено кълбо и уби Деаг...изпепели го на място! После се появиха войници...
- Войници?! – командирът не можеше да повярва. Откъде на къде...какво правеха там врагове? Една тревожна мисъл заседна в съзнанието му. – Не може да бъде...
Явно някоя от другите нации, някое друго кралство, бе намерило подземен проход и бе прекарало войска. Мините не бяха далече от Демерион. Това би могло да е началото на нова война.
- Тарак! – извика командирът и един хилав млад страж се отзова веднага.
- Сър?
- Бързо излизай от тук и намери кон, с който да стигнеш до Демерион. Намери начин да предупредиш управата за потенциално нападение. Не съм сигурен, че точно това е налице, но какво друго може да е?
- Да, сър!
И Тарак се затича с неочаквано бърза скорост извън мините.
- Стражи! Роби! Престъпници! Убийци и крадци! Мъже на честта и несретници! – обърна се към всички командирът. – Време е да стоим на място и да се борим за живота си! Не си мислете, че сега е най-удобният момент да избягате и да извоювате свободата си. Защото не ще се измъкнете от враговете ни, ако ние паднем! Затова бийте се с нас, рамо до рамо, и спечелете живота си!
Робите се наредиха рамо до рамо със стражите и вдигнаха кирките си. Няколко от пазачите минаваха през редиците и разкопчаваха оковите на престъпниците. Всяка ръка бе важна. Но времето не стигна. През тунела, в който Олаф и останалите бяха прекарали няколко часа, изкочиха дузина мъже с тежки лъскави брони и шлемове-маски, прикриващи лицата им. Очите им светеха с червен блясък, блясък, който излъчваха и мечовете им. Това не бяха обикновени опоненти.
- Стреляй на месо! – извика командирът на пазачите и десетки копия и камъни полетяха към враговете им. Метални върхове се пречупваха в обкована с магия броня, камъни се превръщаха в прах при контакт с демонично-изкривени маски.
- В атака! – изкрещя командирът, знаейки, че е безсмислено. Той се затича напред и вдигна клеймора над главата си. Ярка светлина лумна в залата и той примижа...Струваше ли му се или току-що температурата се бе покачила значително? Той забави крачка и с примижали очи погледна към източника. В средата на залата се рееше огромна вария. Боен чук, около който бушуваха пламъци.
- Кървави сълзи и новолуние... – изрече той една неволна ругатня. – Само това ни трябваше...
Вече бе сигурен, че враговете им са от Манастира на Вечните пламъци. Ала следващите събития го изумиха още повече. Един роб, същият младеж, който бе излезнал последен от тунела, се приближи като в транс към чука и протегна ръка... – Мамка му...

/Свободно РП./

Стиснах варията огледах се наоколо всички ме бяха зяпнали сякаш бях нещо .... нещо което не бяха виждали. Усмихнах се сега имах шанс .... сега можех да се бия. Стрелнах се на пред през редиците с всичка сила душа и вътрешна енергия с цялото си тяло и въздух извиках.
-В АТАКААААААААААА. /Прегърнах меката топлина която носеше Огнения Чук На Разрухата покварата трябваше да бъде разрушена тези същества ... не бяха от Манастира На Вечния Пламък знаех го. Минавайки по край командира на пазачите му казах.
-Те не са от манастира ... те са нещо отвъд въображението ти. / Поех един от войните бе силен ударите му ме отблъскваха на зад въпреки масивното ми тяло и сила. Въпреки всичко, а той се биеше с голи ръце бях се фокусирал напълно върху него. Трябваше да използвам нещо с което да спечеля преднина.
-Танцът едва започва. /Казах му аз и се изстрелях с Чардж. Беше оптималната атака нямаше начин да я избегне въпреки силата му след Чарджа щях да се завъртя и да украся празната и тай студена стена с плъта му.

Командирът на стражарите не повярва с каква бързина се движеше младият роб. Беше виждал хора, които са още по-бързи, но никой от тях не носеше тежък чук за две ръце със себе си.
Олаф чарджна тежко бронираният си враг и използва инерцията си в удара си. Огненият Чук на Разрухата полетя към шлема на войника, но той рязко се измести настрани, за жалост обаче, не успя навреме. Тежката стомана се стовари върху шипестият черен нараменик и от контакта се озбразува свирепа червена искра. Чу се изпукване и рамото на мистериозният воин хлътна в неестествен ъгъл. Олаф не губи време да се любува на щетата, а се завъртя и стовари тежката глава на чука в гърдите на врага си. Ботушите на клетника се отлепиха от пода, а трупа му полетя назад, сякаш бе ударен от неземна сила. По средата на полета си, той се сблъска с още един от своите братя по оръжие и повлече и него. Един роб бе застанал на пътя им и се опита да отскочи, но те повлекоха и него. Олаф осъзна, че това е оцелелият нирванец, който бе копал с него в тунела. За щастие двамата вражески войника полетяха само още метър и после безжизнено се изсипаха като кучпина старо желязо върху нирванеца. След един кратък миг броните се раздвижиха и една ръка, последвана от глава, се появи от купа. Робът изглежда се беше отървал. Ала точно тогава от броните се чу неестествен съсък и миг по-късно те изригнаха в червени пламъци. Нирванецът още не се бе измъкнал от тях и след кратък, но изпълнен с болка крясък, се превърна във въглен. Нещастникът просто не бе имал късмет, също като своят побратим.
Но Олаф нямаше време да се наслади на победата. Двама от враговете им бяха паднали, но седем още стояха, трима от които се спогледаха и тръгнаха с плавна крачка към свирепия воин, такъв, какъвто те не бяха очаквали да срещнат тук.
Командирът се бе изненадал, когато робът му беше съобщил, че враговете им не са от Манастира на Вечните пламъци, ала тази изненада не можеше да се сравни с изумлението му сега. Двама от непобедимите им врагове бяха мъртви, а нирванеца се беше изпържил с тях, не че последното имаше голямо значение. Човекът изглежда просто бе проклет с лош късмет, както побратима си.
- Какво гледате? Помогнете му! Атака! – изрева той на пазачите и останалите роби и налетя на един от неокопираните четирима воина.

/Опиши атаката на враговете ти и твоята защита/контраатака. Свободно РП, но след постта хвърли зарче. Ако е >3, командирът и останалите ти моментни съюзници ще се справят с останалите воини./

Съжалих за мъртвия нирванец по-късно щях да отдам почест на гроба му.
-Тал Сори Окимял. /Чух непознатите думи. Обърнах се един от тези нещасници бе стиснал меча си и прокарваше ръката си по острието му. Където минеше ръката образуваха се пламаци. "Пламаци на вечноста пазете ме" изплува в главата ми Огненият Елемент ..... ми бе превел това. Магия която усилва силата и скороста и обхвата на оръжието. Тоз не си играеше изстреля се към мен. Аз отскочих от първата му атака, но той не загуби време и пусна меча си грабна го с другата ръка и го изстреля към сърцето ми нямаше да успея .... това ... беше ..... В един от тези стотинци кадри на стотната от смърта ми осъзнах много ... много нови неща. Опитът в битката е хиляди пъти по-голям от ежедневната тренировка. Ударих с дръжката на чука в стената и се истрелях в страни, но не можах да избегна напълно ударът. Кръв бликна по рамото ми, а там където ме бе докоснал неговият меч пламаци танцуваха и ме разяждаха. Отпуснах се облизах раната си огънят почти изпържи езикът ми. Болка разяждаше ме .... Отпу0снах се ... Тя идваше ..... Отпуснах се ..... Танцуваше ..... Отпуснах се.... Тя ме прегърна ..... Очи разкървени ..... Тяло разярено.... Яроста бе обгърнала младият побойник явно бе изпаднал в безъзнание. Биещ се за правото да живее. Един от робите който бе сдобарал лък от един мъртвец се целеше в Окото на тези смрадове който нападнаха мините. Един от войниците смело чарджваше към своята смърт. Всеки правеше каквото може за да оцелее. Мрачната зала блесна в светлина след като той навлезе в залата. Бе човек и не човек беше с лице, но всичко останало по него .... Пламъци и не каквито и да е, а не мъртви пламъци. Това не е магия на Манастира осъзна капитанът ..... а некроманти.

The member 'F1reF1stAc3' has done the following action : Зарче

'Въпрос на късмет' :
Мините De2

Въздухът в пещерната галерия сякаш потръпна, прашинките из въздуха се завихриха, а виковете от вихрещата се битка заглъхнаха. Настана дълъг миг мълчание и повечето роби сякаш забравиха къде са, някои западаха по студеният твърд под без видима причина, а други вдигнаха като хипнотизирани оръжията си...и нападнаха своите побратими. Тези, които се бяха оказали с по-силна воля, се озоваха в затруднение.
Заклинанието не бе имало ефект върху Олаф, който така или иначе се бе отдал на яростта и първичните си инстинкти. Първият от тримата бронирани врагове пред него, този, който бе успял да му пусне кръв преди няколко мига, не загуби ритъм, нито се разсея, а се понесе в танц срещу младежа пред себе си. Посягайки с меча си в лъжлива маневра, той се надяваше, че дългокосият му враг ще сгреши и ще направи опит да блокира атаката, а след това щеше да умре, когато истинският удар поразеше участъка под лявата му предмишница. Но за изумление на свръхестествия воин, викингът пред него не посегна да блокира удара и мечът се заби в дясното му рамо. Мъжът в черната броня се опита да отскочи, но не навреме. Олаф сграбчи ръката му с неочаквана сила и разби черепа му с чука си. Другите двама мечоносци не изглеждаха притеснени от смъртта на побратима си, а заобиколиха Олаф и бавно започнаха да се приближават. Той не губи времето си да ги чака, а направо атакува. Мощният му замах щеше да помете отляво единия, но той ловко залегна. Другият, уви, не прецени широката траектория на замаха и беше поразен в ребрата. Познатата червена искра лумна от епицентъра на сблъсъка и светещите под черния шлем очи на врага му сякаш загубиха пурпурния си цвят, преди тялото му да прелети няколко метра и да се затъркаля по пода.
Някои от запазилите съзнанието си роби знаеха какво ще последва и се отдръпнаха колкото могат по-бързо от бронята, която лумна в пламъци. Други нямаха тази възможност, но те така или иначе бяха мъртви отвътре, бяха просто кукли на некромантът, който бе влезал в залата последен.
Последният от опонентите на Олаф сякаш се поколеба. Нима бе възможно да се изпитва страх? Съществото не познаваше това чувство, но инстинктите му го притискаха да внимава с врагът си.

Може би единствено силата и яростта на младият побойник спомогнаха на останалите роби да не загубят вяра и да се предадат. Командирът на малцината оцелели стражи едвам-едвам отбиваше атаката на едно от съществата, а петима от най-доверените му хора му помагаха, но бронираното привидение се движеше твърде бързо и блокираше почти всичките им удари с дългият си извит меч. Малкото, които го достигаха все пак не му причиняваха видими щети, а сякаш само одраскваха шипестата му черна броня. Врагът изведнъж ускори темпото си и трима от стражите паднаха едновременно с прерязани гърла. Десния крак на единия се завъртя във въздуха, отделен от тялото от един невидим за окото слаш на меча. Командирът изрева нещо неразбираемо и...скочи в безумна атака. Клейморът му засвистя и посече отгоре-надолу. Врагът му вдигна безмълвно собственият си меч и блокира с лекота удара, а после заби черна метална ръкавица в стомаха на пазачът, който се сгърчи и падна на колене. Бронираният изглежда не бързаше докато вдигаше главата на мъжът, стискайки косата му. Мечът изписа плавна дъга, но миг преди да отсече главата, ръката…изчезна, на нейно място лумнаха пламъци. Нещо, или някой, беше отсякъл ръката на съществото, преди то да се осъзнае.
Все още имаше надежда, имаше личности тук, които нямаше да се предадат до последно.

Ала и последната надежда сякаш изтъня, когато облеченият в пурпурни и черни роби мъж вдигна ръце, а падналите вече роби започнаха да се вдигат, крайниците им – счупени, държащи се на тънка ивица плът, кокалите им – белнали и кървави, вратовете им – извите по неестествен начин. Някои стискаха в мъртвешките си длани оръжия.

/Опиши битката третият изправил се срещу теб брониран враг и хвърли нов зар. Можеш да опишеш по твой вкус дали го побеждаш и как, но после пак хвърли зар. При четно, ще се появи лъч светлина, който да ви помогне в тази ситуация. При нечетно, ще трябва да разчиташ на уменията и късмета си под други форми./

Задушавах се ..... Яроста бе разпалила тялото ми .... Горях отвътре кожата ми бе почервеняла почти се разпадаше свалих шлема който ковачът в Демерион бе изготвил за мен. Бързо огледах обстановката повечето от затворниците бяха припаднали, но май не бяха смъртно ранени. Капитанът на стражата все още се държеше на крака стискаше зъбите си толкова силно че ги дочувах. Погледнах на пред ...
-Тц още един от тези и ти ли искаш да умреш както онези двамата. / Той не реагира на думите ми стъпваше бавно, но някак си ... някак си по различно от останалите кукли дали некромантът или какъвто беше онзи маг който се биеше с Капитана .... Губех спомени .... нямах енергия да се помръдна не знаех какво става. Затворих клепачите си само за миг.

Олаф.Д.Асе се стропуляса като талпа на земята, а врагът му се възползва от този момент. Стрелна се на пред черната му броня издрънча при засилката, а звукът се пофтори десетки пъти в ехото всички гледаха как той щеше да умре. Само капитанът и магът се биеха с всички сили. Куклата отскочи от земята насочвайки мечът си към главата на младият побойник.

К....какво става . /сабудих се нещо беше се извисило над мен. В последния момент успях да отместя главата си, но останах с доста дълбока драскотина на бузата си.... сигорно щеше да остане блег. Какво по дяволите с случи. С едната си ръка набарах някакъв камък и одарих тази куклаа . Той се отметна на една страна което ми позволи да се изправя. Моменталически грабнах Огненият Чук На Разрухата .. той гореше. В главата ми започнаха да нахлуват страни мисли "танцувай ... танцувай до смърт" пофтаряйки се хиляди и стотици пъти дори не можех да мисля вече.
Младият побойник сякаш се побъркваше почти всички ранени го гледаха как си блъска главата с един камък виждасе част от черепа му. Какво ли ставаше с хлапето да не би да бе полудяло. Приемливо след такава битка и такова напрежение. Оръжието на хлапето видимо се нагорещяваше от ръката която стискаше оръжието започна да капе кръв, а противникът му явно не мислеше ако изобщо е можел явно нямаше да спре да се бие. Отръсквайки дуспехите си стискайки меча с две ръце крепко до такава степен че чак ракавиците му изщтракаха. Той се засили срещу полудялото хлапе. Олаф хвърли камъка на земята и погледна към куклата. Притвори очи явно за да фокусира врагъ си все пак няколкото удара които беше нанесал в главата си едва ли са отминали без последствия.

"танцувай танцувай танцувай танцувай танцувай"
Олаф заби чука си в земята и отпусна ръцете си гледаше напред . Напред към врагът който щеше да го убие ако не направеше нещо. Миг след миг куклата се приближаваше смърта му беше вече не избежна.....
-КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ ??? /извика с последни сили един от ранените роби. Олаф беше размазъл куклата в тавана на залата.
-Как е възможно ? /подвикна един от другите . Всъшност Олаф бе забил огнения чук на разрухата не в земята, а в кракът си. Колкото и да тренира ръцете си един човек краката му остават по-силни. Олаф бе използвал това приемущество за да победи последната кукла. Беше твърде изтощен и видимо беше почти заспал още до като беше изправен на краката си.

The member 'F1reF1stAc3' has done the following action : Зарче

'Въпрос на късмет' :
Мините De6

Последната оцеляла кукла, тази, която бе останала само с лява ръка, сякаш не изпитваше болка. Съществото все пак беше озадачено, тъй като не бе осъзнало кога бе изгубило този жизненоважен свой крайник. Този миг, който бе пропилян в изненада, имаше своят отпечатък върху битката. На десетина метра от нея последният й побратим беше погубен от борбения дух на светлокосият роб с огромният чук. Куклата взе решение. Щеше да убие този роб, който едвам-едвам се държеше на краката си, а после щеше да довърши всички останали, започвайки от личността, лишила го от дясната му ръка. Взел това свое решение, свръхестественият воин се задвижи с нечовешкабързина и се отправи към Олаф. В следващият момент инерцията му загуби своята сила, а острото острие на кама проникна в едната кухина на шлема му, право в лявото му пурпурно око. Съществото остана за миг на крака, после се срина на празни части от броня. Така загина последната кукла, но робите и техните пазачи все още нямаха повод да се отдъхнат. Техните мъртви колеги продължаваха да се движат, издавайки сумтящи неестествени звуци и колеха, ръчкаха, сечаха...всеки новоубит се присъидиняваше към армията на немъртвите.
- Некромантът! - извика някой. Гласът идваше отгоре. Преди часове малка част от робите, тези с по-леко тегло, гъвкавите и опитните в катеренето, бяха изпратени нагоре по скалата към бледият източник на светлина, струящ от тавана на пещерната галерия. Тази малка група късметлии, разминали се с клането, бяха гледали отгоре всичко и бяха решили да се намесят, или поне част от тях бяха на това мнение. Синекосото момче, за което Олаф предполагаше, че е наемен убиец от Лорион, беше извикало току-що. Младокът се беше закрепил на стъпалата си в една пукнатина в скалата и беше увиснал с надолу глава. Ръцете му се задвижиха и към закачуленият маг полетяха няколко точни ками, но се сблъскаха с невидима стена. Некромантът бавно, почти пренебрежително извърна дълбоката си качулка към висящия младеж. Ехото на заклинанието започна да кънти из пещерната галерия...Смелият младеж изкрещя от болка и започна да пада. Може би извади късмет, че се приземи върху маршируваща групичка мъртъвци, което посмекчи падането.
Миг по-късно едра червенокоса фигура се нахвърлила върху тъмният маг, замахвайки с голяма двуостра брадва, която като нищо можеше да разсече обикновен човек на две. Още един от робите, за които Олаф предполагаше, че водачите на тази нещастна пасмина. Брадвата се пръсна на парчета, сблъсквайки се със същата невидима преграда, спряла предишните опити за атака, но откатът от удара прати магът във въздуха. Некрото бе загубил контрол над заклинанието си в кратък миг разсейване. Той прелетя два метра и падна по гръб на пода. Миг по-късно мъртъвците се върнаха в естествената си форма - бездиханни трупове.
- Сега! - извика един от малцината оцелели от ужаса мъже и се затича с всички сили към падналият магьосник, замахвайки с тоягата си с цел да му пръсне кратуната. Некромантът обаче възвърна самообладание и махна рязко с длан. Робът се вцепени на място, а от зеещата рана на рамото му(където го беше поразил едно зомби) избухна кървав фонтан. Миг по-късно човекът с пръта беше останал без дори милилитър кръв в тялото си. Червената течност се задвижи и се заоформя. От локва стана на кълбо, реещо се във въздуха. От кълбото пък изникнаха пипала. Миг по-късно в стаята се отново се чуха крясъци.

Олаф, междувременно беше загубил съзнание от тежките условия, в които бе прекарал последното денонощие, нечовешкия труд в мината, нищожното количество храна и изтощителната битка. Поради тежкия психически и физически стрес, викингът в изгнание изпадна в трескав кошмар. Истинктите му бушуваха с пълна сила, а адреналинът от яростта, която го бе изпълвала с живот и енергия преди броени минути, сега му помагаше да не припадне,загубвайки шанса си за оцеляване. Не, твърде много време бе загубил в пленнство, макар и дни, на него му се струваха като цяла вечност. Трябваше да се измъкне от тук.

/Опиши сън под формата на свободен роулплей, като можеш да добавиш, че се събуждаш ако желаеш, аз ще продължа след това./

Изпаднал в немощ Асе беше паднал в локва кръв която се рапростираше около него едната му ръка леко помръдна мове би беше лек трепер на изпадащото му в сън тяло . Понтънал в тъмнината изгубен сред ноща единственото което го водеше беше окото високо в небесата недостижимо място там където водеше вечната битка богът на Демерионците Олаф . Потънал в сън фантазиите му препускаха през времето и пространства страни места на които той изобщ не бе стъпвал и други места на които бе прекарал детството си . За миг се спря надвиснал върху труповете на родителите си . В друг миг пред хора които беше убивал . За миг беше попаднал на страно място със страни хора . Изглевдаха като рицари с жилезни брони и каски с тежки щитове и големи мечове . Готвеха се за аттака бяха хиляди на брой имаха и предводител . Мъж изправен върху черен жребец съсухрената му от времето кожа беше почнала да овисва на долу . Асе за миг се зачуди защо са допуснали този мъж на бойнто поле въпреки че беше ветеран . Олаф предполагаше че може да го надвие , но с много усилия за миг си спомни битката с некорманта . Този миг бързо отмина когато попадна в царски палат един клоун се въртеше на един нож забавлявайки господаря си . След няколко минути бесъзнание Олаф помръдна явно се беше сабъдил какво ли му предстоеше сега ?

Олаф виждаше размазано, но постепенно зрението му се избистри. Едно "зомби", или по-скоро влачещото му се торсо, се опитваше да го сръфа за крака. Берсеркът смаза черепа му и олюлявайки се се отправи към некроманта. Над главата на тъмния маг се вихреше кръвна магия. Обвитите му в черни кожени ръкавици ръце се бяха вдигнали над главата му и пръстите му се свиваха и отпускаха, докато червената сфера над него попиваше пролятата в пещерната галерия кръв и трупаше обем.
Недалече от тази отчайваща гледка все още се водеше битка, немъртви срещу роби.
- Всичко за вас приключи! - гласът на некрото изпълни цялата стая, надмогна звуците от битката, а ехото продължи злокобно да витае "приключи, приключи, приключи".
После магът се обърна към Олаф и сякаш леко се разколеба.
- Ти си още жив? Това е...невъзможно.

/Олаф, ред е да атакуваш. Всичко или нищо, победиш ли - печелиш свободата си, загубиш ли - губиш само живота си. Опиши как подхождаш, от зар няма да има нужда./

Изправих се все още имаше кръв по мен , но не обърнах внимание на това . Това нищожество трябваше да си плати трябваше да го уничтожа . Стиснах силно Огненият ми приятел и приклекнах леко събрах сили и както учителят ме учеше се изстрелях . Тичах с всичка сила той трябваше да умре тези изчадия трябваше да си платят за всичко което ми сториха . Приближавайки към некромантът изпънах ръката си на зад и чукът отиде зад мен . Бях пред него погледна ме сякаш не бе очаквал такова нещо в очите му прочетох страх изпънах ръката си и с всичка сила се изстрелях ударих го по челюста той изхвърча на горе . При удара зад черепът му изхвърчаха частици коса ударът беше силен може би и убийствен , но не можех да преценя това нещо . Пред очите ми притъмня припадах отново или поне така си мислех тялото ми се изпълваше с омраза ...... много голяма омраза ....... очите... очите ми се затвориха .

Олаф превъртя изстреля се на горе и удари магът в ключа на кралете . Трупът му се просна в земяата , но това не спря младият Демерионец . Приземявайки се на земята .... тя порпадна малко , но достатъчно за да разберат всички силата на този младеж . От очите му потече червена светлина , но това не беше кръв беше нещо друго . Скоро един от зрителите разбра ..... разбра истината . Побойникът бе изпълнен с ярост тялото му пулсираше не обучен в това изкуство човек щеше да приключи с пръсното сърце и няколко спукани кръвоносни съда . Асе размахваше Огненият чук на разрухата като за последно . Никой не занеше какво му минава през главата , но трябваше да е нещо ужасяващо . Все още стоеше на мястото на което се бе призимил . Прегъна тялото си на две сякаш го болеше . Това бе само момент бързо се изправи и изпъна главата си на зад тя почти докосваше земята .

- УМРИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИ . / Ревът му разстресе околието в страни даве май падна една скална висулка . Олаф се затича леко по леко завъртваше оръжието около себе си . Постепено въртележката се усили некромантът се изправи . Започна да изговаря ново заклинание , но бе прекалено късно . Асе стигна пред него преди да успее ударът бе страничен в рамената облас при което ръката му ако може вече да се нарече ръка изпука на няколко места , а ударът в стената трябваше да бъде фатален .

Какво стана ???? нищо не помня как го ударих какво направих ???? Всичко кънтеше в главата ми видях некромантът разбит в стената , но какво стана не неможеше да е мъртъв трябва да го убия . Нов Чардж към него некромантът изви глава и видя огненият чук на разрухата беше пред него имаше един миг преди да разбие чутурата му в скалната маса .

Последното нещо, което видя магът бе огромната, сякаш нажежената до червено каменна повърхност на чука, който размаза главата му. Черепът му буквално загуби всякаква симетрична форма, гръбнакът му се нагъна като акордеон, прешлените се набиха един в друг, очите му изхвръкнаха от очните ябълки, мозъкът му се разкашка като киша по заснежен паваж след кратко затопляне. Общо взето от потенциално смъртоносният некромант останаха жалки останки, които не можеха да бъдат дори индентифицирани. От силата на удара се разтресе цялата пещерна галерия, ситни камъчета западаха от тавана, а няколко човека загубиха равновесие и паднаха по задник. Заклинанието, вдъхващо изкуствен живот на мъртвите бързо се разсея и те отново се върнаха в обичайната си форма - тихи, бездвижни тела, нападали след тежката схватка.
Оцелелите не бяха много, може би едва дванадесет човека, повечето с тежки рани. Всички мълчаха и гледаха Олаф, който дишаше тежко, масивните му рамене се вдигаха и спускаха, дъхът му излизаше на бяла пара, а ръцете му все още държаха здраво дръжката на чука му.
Сред живите бяха червенокосият варварин, който се бе облегнал на хладната каменна стена и бе притворил едното си око, а с другото наблюдаваше Олаф. След миг откъм купчината доскоро крачещи мъртъвци се чу звук и всички рязко се обърнаха нататък, някои вдигайки оръжията си в бойна готовност. Телата се раздвижиха и изпод тях се измъкна синекосият младеж, който бе хвърлил кама по некроманта преди десетина минути, давайки шанс на Олаф и останалите да се окопитят. От пазачите им бяха оцелели едва трима, които изобщо нямаха намерение да въдворяват ред, дори напротив, един от тях се приближи боязливо към Олаф, който стоеше с гръб към него и каза:
- Да се махаме от тук. Можеш ли да ходиш?
Въпросът беше уместен защото младият побойник бе доста изтощен, а по тялото имаше някои повърхностни рани, но нищо наистина сериозно. Просто бе изразходил много енергия.

/Махам малко от Издвъжливостта и Жизнените ти точки, докато се възстановиш. Опиши ако искаш как излизате от тази пещера по твой вкус, можеш да управляваш в поста си всеки един от оцелелите, които засега те следват./