С настъпването на вечерта посетителите в крайпътният хан започнаха да се увеличават постепенно, с бавни темпове, но помещението така или иначе не беше от най-големите. Четвърт час преди полунощ кръчмарят с изненада установи, че скромният му източник на препитание е пълен и няма незаета маса, а повечето стаи също бяха наети за през нощта. С малко притеснение си спомни как тази сутрин бе отхвърлил предложението на жена си да отдели част от спестяванията им за да наеме музиканти или някаква друга форма на забавление. Уви, той не беше мислил над това, че тази лятна вечер може би е по-специална от всяка друга през изминалите два месеца. Заведението му се беше сгушило в покрайнините на леса, съвсем малко отвъд древния мост пресичащ река Вейка, или както все още някои я наричаха – Гарвир, Бездиханната Пътека. Ханджията избягваше това име. Предпочиташе простички и неангажиращи наименования, като „Отдих” например, какъвто бе надписа на голямата табела над входа на хана му. Просто, ясно и точно. Имена като Бездиханната Пътека никога не вещаеха нищо добро, а още по-малко привличаха клиентела. И все пак длъжен бе да признае, че мястото, което бе избрал за започване на бизнеса си беше подходящо. Старият търговски път, минаващ над реката, все още бе често използван, предимно от добре охранявани кервани, запътили сe от или към Алдеон. А керваните почти винаги вървяха ръка за ръка с посетители. Освен тях, други чести клиенти бяха пътуващите менестрели, търсещи вдъхновение за творенията си в тези легендарни местностни. Но никоя вечер не можеше да се сравня с тази.
Разказвачът бе влязъл преди няколко часа, точно когато последните пурпурни проблясъци на слънцето потъваха зад хоризонта и отстъпваха място на хладната нощ. И позата му, застанал сякаш леко замислен на входа, придържащ без усилие двете тежки дървени крила на вратата встрани, окъпан в червената светлина на залеза зад гърба му, беше накарала кръчмаря да настръхне и да се вцепени. Непознатият бе облечен скромно на пръв поглед, с протрити от дълги пътувания дрехи, с избелели шарки по тях, но все пак изрядно почистени. Очите му бяха тъмни и спокойни, ала и някак прекалено изучаващи, анализиращи обстановката, в която бе попаднал. Беше си пуснал къса брада, макар да изглеждаше сравнително млад, за което допринасяше и леко разсеяната му усмивка. Странникът бе постоял така един кратък миг, после направи крачка напред и напрежението затихна толкова бързо, колкото се бе породило. Той бе първият клиент тази вечер, спомни си ханджията. Мъжът си хареса място в дъното на кръчмата, отдясно на голямата празна камина, на ъгловатите сепарета, закупени от Алдеон миналата зима, по време на Отстъпките. Голямата му пътна раница бе настанена до него и от нея той извади семпла лула, в която бавно, без да си дава зор, започна да тъпче тютюн. Поръча си чай от лунно дивниче, без мед и кръчмарят намръщено се зае със задачата, не му се нравеха клиенти, които не поръчваха алкохол.
Точно бе налял вода в котлето и го носеше към огъня, напален в по-малката камина в съседното помещение, когато камбанката над входа пак издрънка. Влязоха трима мъже, въоръжени. Ханджията прецени, че са или наемници, или дезертьори от нечия армия. А армии колкото щеш тези дни. Конфликтът от Северо-Изток още не се беше разпрострял до тази сравнително мирна зона, но и това щеше да стане, освен ако Легиона на Светлината не бе спрян при Воулкбрен. Една кръчма бе неизчерпаем източник на информация и собственикът бе превърнал това в свое хоби. Да събира слухове...и да ги продава на определена цена. Но новини от разбунтувалия се Воулкбрен така и не бяха пристигнали. Може би тази вечер.
Тримата новодошли си поръчаха бира и се настаниха на една от централните маси. Скоро към тях се присъидини четвъртият от малката им компания, който явно до момента се бе разплащал с конярчето отпред.
След няколко халби езиците се развързаха. В помещението вече имаше над дузина посетители, ала на ханджията му беше по-интересен разговорът на войничетата. Той се облегна небрежно на бара и започна да лъска една чаша с прилежно почистен парцал. Отдавна бе разбрал, че чистотата на парцала е много по-важна за посетителя от блясъка на самата чаша.
- ...пълен погром. – довършваше точно единият от мъжете и отпиваше дълбока глътка от може би четвъртата си подред халба. В движението му нямаше и намек за опияняване, нито се виждаше познатия блясък в очите. Впрочем, на този явно щеше да му трябва доста повече за да удави спомените и болката, помисли си ханджията. Реши да си го кръсти Корабокрушенецът. А това не беше ли нечий герб, бродиран семпло на дясното му рамо? Да, разрушената кула на Лорион. Интересно, че какво правеха лорионци тук? Кръчмарят се вслуша по-внимателно.
- Бренов трябва да предприеме нещо. – рече най-младият от компанията, почти момче, по стандартите на слушателя им. Ако се изключеше мъртвото в очите му. Този младеж със сигурност не бе имал лек живот до момента. Бе отнемал живот...или животи.
- Бренов... – проточи дългосият мъж в дясно от младока. Лицето му бе изпито и сурово, стар бял белег минаваше през брадичката му и продължаваше нагоре до мекия участък на дясното му ухо. Очите му бяха светло-сиви и ханджията преглътна, когато за миг му се стори, че Белязания срещна погледа му. Но този момент бързо отмина, и ветеранът отново се обърна към Младока. – Ха. Че какво ти разбира пипето от политика и стратегия, бе, хлапак?
Момчето не засегна, дори не примига, доколкото можеше да прецени ханджията, и продължи тезата си със спокоен глас:
- Та той е реликва...и го казвам в най-добрия възможен смисъл. – гласът му бе гладък и дори сладък за слушане, думите изречени безупречно. Сигурно бе израсъл в хубава среда. – Бил е войник, преди да започне да командва войници. Ветеран е от обсадата на Илиос, преживял е клането в Лорион. Бил е приятел с Хелиар Ле Нейт...
Момчето рязко млъкна, когато четвъртият от компанията им заговори с тих, ала звучен глас. Ханджията чуваше думите му съвсем ясно, макар да не можеше да си обясни как. След миг осъзна, че в кръчмата му е настъпило пълно мълчание, ако се изключеше разказа на войникът.
Индекс 
Галерия 
