Иглолистна гора

Взорът на Единствения – 1.

Орденът, I легион пехота, Разнузнавателен отряд
Нирвана, 6 г. С.К.(След Катаклизма)

- Единственият бди зорко над верните си чеда в този светъл ден.
Зийлотът се обърна и измери с неразгадаем поглед поклонника.
- Добър ден и на теб.
Облеченият в широка бяла роба мъж се вцепени.
- Под волята на Светлината. – допълни с известна доза досада воинът. – Какво те води в нашата част от лагера?
Кроз нямаше търпение да се стигне до проливането на кръв, а вече за трета седмица се опитваха да излезнат от пъкления лабиринт от дървета в предградията на Нирвана. Бяха ги предупредили, че не би им отнело повече от една седмица да прекосят гората, имайки се в предвид малкият капацитет на продоволствието им и лекото снаражение, предназначено за разузнавателния отряд от двадесет души. Кроз бе назначен като техен лейтанант, за най-голямо негово съжаление. За разлика от мнозина зийлоти с неговия военен опит, той все още не бе попаднал в бройката на Отрицателите, специалните отряди, наградени с освобождение от една определена клетва, ограничаваща умението им да всяват деморализиращ хаос сред вражеските редици. Неведнъж се бе доказвал на бойното поле, ала призванието просто не го влечеше. Предпочиташе да служи на Орденът от предните редици, да кръстоства мечове с достойни врагове или да се бори за устоите на вярата си пред обсадените стени на някой покварен от ерес град.
- Останалите братя и сестри от Поклонничеството започват да изразяват притесненията си във връзка с текущото ни местонахождение. Брат Колъс сподели съмненията си, че се въртим в омагьосан кръг. А и припасите са на привършване.
- Освен това нощем имате чувството, че сте наблюдавани от неприятелски погледи, а някои от вас сигурно вече се чувстват на мушка от скритите във всеки храст нирвански рейнджъри, когато се отдалечават по нужда.
Очите на Кроз продължаваха да са напълно безизразни. Лицето му не се бе мръднало и в най-малката наченка за емоция. След миг той продължи със същия равен тон:
- Това, драги...Майк – спомни си той името на кльощавия младеж. – ...Това се нарича параноя.
- Но сме тук вече от над петнадесет изгрева! – възмути се брат Майк, а сетне се извърна и посочи към една килната каменна отломка. - А сестра Илтън може да се закълне, че е виждала онзи едър плосък камък за втори път само това денонощие.
Зийлотът погледа камъка няколко дълги мига и трябваше да се съгласи. Скалата му беше много позната, макар да имаше чувството, че предишния път когато я бе видял тя бе килната на другата страна.
- Дарос.
- Сър. – ефрейтор Дарос се приближи и отдаде чест.
- Мнение.
- Попаднали сме във вражеско заклинание, сър.
Кроз повдигна една вежда, явление толкова рядко, че си заслужаваше да се запише в отрядния дневник, реши брат Майк. Ефрейторът изглежда се смути от тази внезапна реакция и продължи:
- Архонтът наистина ни даде благословията си, сър, но тя изглежда се ограничава единствено до протекция от офанзивни магии. Моето мнение, сър, е, че сме попаднали в заклинание, което кара времето за нас да тече по-бавно...Което от своя страна ще предизвика гладна или жадна смърт.
Кроз премисли теорията на воиника и поклати отрицателно глава:
- Подобно заклинание би отнело твърде много усилия за да си заслужава на този етап от военните действия, а и гората е сравнително богата на горски живот и потоци, така че ще се задържим по-дълго от прегръдката на Покровителя, отколкото ни се иска. Но мисля, че си близко до истината, ефрейтор. Предай на братята и сестрите да са нащрек тази вечер.
- При цялото ми уважение, сър, но те са нащрек още откакто навлезохме в гората.
Дясното око на Кроз леко трепна.
- Да са повече нащрек от обичайното, ефрейтор. Ако теорията ти е отчасти вярна, то това предполага възможността действията ни да са наблюдавани. Свободно.
Дарос отново отдаде чест и се отдръпна.
- Брат Майк искам пълен отчет на оставащите ни запаси от храна и вода.
- Да, сър. В името на Анил’Те.
Кроз остана привидно сам под гъстия покров на дървесните корони, на не повече от един хвърлей камък от лагера на воиниците си. Мислите му препускаха бясно. Не беше от обещаващите таланти на Утопия, но беше взел изпита за младши стратег, оставяйки след това обещаваща според някои кариера, отразяваща се предимно в това да си стои на задника в някои шатра, разглеждайки пионки върху нарисувана с черти и точици хартия. Дясната му ръка се плъзна плавно и се облегна на дръжката на дългия му меч. Действие, несъгласувано с потокът на мислите му в момента, а по-скоро породено от дълбоко всечен в него инстинкт.
В следващия миг лейтанант Кроз видя надигащата се да го посрещне покривка от окапали горски листа. Докато съзнанието му го изоставяше, той отчете тъпа, но изключително настойчива болка в лявото си рамо, където го беше пронизила нирванската стрела.

Взорът на Единствения – 2.

Два дни по-късно.   Късна нощ, Нирванска иглолистна гора

- Единственият бди зорко над верните си чеда в тази тъмна нощ.
Дарос хвърли кръвнишки поглед на брат Майк.
- Стига празни приказки. Помогни ми да го преместим. Трябва да продължим.
От отряда бяха останали едва седмина, като всичките носеха в различна степен тежки рани, и бяха натоварени с простреляния си лейтенант, който все още показваше признаци, че се бори за живота си. Така да се каже, влиянието на Анил’Те бе силно застъпено в него, поне според брат Майк. Дарос беше предложил да го оставят още първия ден, след онази засада. Та нали самият лейтенант ги беше предупреждавал да са по-нащрек от обикновено, а сетне бе поел първата стрела. Откачено. Според Илтън първата мишена на рейнджърите бе човекът, който смятаха за най-опасен, след двуседмично шпиониране и събиране на информация за малката им група. Ефрейторът нямаше как да не открие логиката зад думите й. Така че след като използваха онази килната скала за прикритие и отвърнаха на огъня, се измъкнаха благодарение на единствения жрец в отряда им, който за жалост загуби живота си в процеса. Така че сега групичката им наброяваше един поклонник и една обучаваща се за жрица, трима воини, от които само Дарос можеше да се нарече майстор на меча(със стрелковите оръжия обаче хич не го биваше), и последният им оцелял следотърсач, който за нещастие вече бе едноок, тъй като в сляпата си паника си бе избол окото на първия стърчащ клон по време на остъплението им. Дарос не го винеше. А, лейтенант Кроз също бе с тях засега, все още крепящ се на границата на този свят и измерението на Единствения.
- Къде е смисълът? Ние се провалихме в очите на Архонта, от чийто взор никой не може да се измъкне.
- Какво предлагаш, Майк? Да се предадем? Или да се върнем и да ги посрещнем, издигайки се в очите на Единствения?
- Може би... – затепка се младият монах. – Да...им направим засада?
Дарос го зяпна.
- Продължавай да визуализираш в главата си как правиш засада на нирвански рейнджър и когато успееш да видиш успешния сценарий ми кажи.
Въпреки резките нотки в думите си, ефрейторът усещаше острите нокти на отчаянието, сграбчили го за гърлото.
Майк кимна в съгласие. Нямаше какво по-добро да прави. Двамата хванаха импровизираната носилка и помъкнаха полу-мъртвия си лейтенант към гъстите шубраци, където се бяха подслонили за нощта.
Меката черна почва, примесена с опадали борови иглички приглушаваше стъпките им. Минавайки покрай една висока елха, Дарос усети как косъмчетата по врата му настръхват. Той докосна за кратък миг рамото си до кората, за да предупреди Грант, който се бе скрил в короната. Не му се щеше да се прости с живота си точно от приятелски огън. Следотърсачът им така или иначе бе със слабо зрение, дори преди да загуби лявото си око, за сметка на другите му сетива. Вибрацията от краткия допир със ствола вече със сигурност би трябвала да го е предупредила за преминаването им.

Грант хвърли едно око на преминаващите братя, а сетне пак се облегна на грапавия ствол, затваряйки и последният си прозорец към този свят. Съзнанието му се отвори постепенно, като разцъфващо под ярката лунна светлина нощно цвете. Усети с обонянието си букета от миризми, които гората и живота в нея произвеждаше. Грант отдавна бе свързал характерните ухания на всеки отделен член на разузнавателната им група, така че нямаше как да ги сбърка с враг. Но все пак ги оставяше да го предупреждават, като по този начин все още се чувстваше част от тях. Не бе наясно какво точно се бе случило, след като загуби окото си, тъй като светът му се бе преобърнал с главата надолу. Най-вероятно имаше нещо в тази гора, нещо, което жадуваше жизнената енергия на натрапниците. И това...”нещо” бе посегнало на зрението му. Чист късмет бе, че той така или иначе не разчиташе на него. А в замяна бе получил...повече, отколкото бе очаквал някога.
Грант вдиша плавно, ненарушавайки ритъма на древната гора. Вече я чувстваше близка, още един факт, който нямаше намерение да споделя с оцелелите си братя и сестра. Тихо изпращяване на клонка, последвано от извистяване на тетива и тъп приглушен звук, когато Грант уцели нещастния язовец, патрулиращ територията си. Останалите трябваше да се задоволят с твърдото жилесто месо.

Илтън намръщено постави длан на челото на припадналия Кроз.
- Треската се влошава. Едва ли ще надживее тази нощ.
Високата слаба фигура на Дънкан се надвеси над изпадналия в несъстоятелност лейтенант.
- Ще бъде така, каквато е волята на Анил’Те, Илтън. Направи каквото можеш. Сигурен съм, че лейтенант Кроз ще ти бъде благодарен за положените усилия, когато прекрачи прага на Небесното царство.
Угриженото изражение на Илтън сякаш малко се смекчи.
- Не съм се предала все още. Ако брат Майк е прав, то значи Покровителя все още не е решил да поеме лейтенанта в обятията си. Как сме с водата?
- Грант откри поток на пет мили от тук и предполагаемо утре ще презаредим запасите си. – отвърна Ниваро, докато подаваше полу-празната си манерка на жрицата в обучение. Тя изля част от съдържанието на съда в устата на Кроз, като внимаваше да не го задави.
Брат Майк стоеше присвит в основите на един по-масивен бор недалеч, вперил празен поглед в тъмата. Всяка нощ бе така при него, изпадаше в депресивно настроение, сякаш самото остъствие на светлина предизвикваше у него инсомниа. Не ставаше за постови, но все пак още един чифт очи им се отразяваха добре. Ако питаха Илтън, брат Майк живееше всеки ден само и само да посрещне утрото. Имаше и много по-лоши неща, за които да живееш, рече си тя.
- Брат Майк. – прошепна тя. – Ела при нас.
Той не й обърна внимание, сигурно умът му блуждаеше на някое непонятно място.
- Храна. – обади се някой до нея и тя изтръпна за един кратък миг, преди да разпознае топлината в гласа на Грант, който отново се бе промъкнал незабелязано и сега носеше някакъв бозайник на рамото си.
- Не можем да си позволим лагерен огън. – отебеляза Дарос, който бе по-мълчалив от обичайното тези дни. По принцип човек не можеше да му запуши устата.
Грант кимна и пак изчезна в негостоприемния мрак. Щеше да потърси удобно място да запалят огън, помисли си Илтън. Малцина от Орденът харесваха Грант, тъй като трудно можеше да се види в него Светлината на Единствения, но винаги можеше да се разчита на него.
- А сега какво? – попита тихо тя, само колкото да наруши тягостната тишина.
- Ниваро ти поемаш първия пост, аз ще съм след теб. – рече Дарос. – Останалите, опитайте се да поспите поне няколко часа. Утре ни очаква нов преход.
И след тези думи Дарос легна на голата почва и след миг-два захърка тихичко. Другите го зяпаха.
- Ами, чухте ефрейтора. – Дънкан си постла позеленялото бяло наметало и се врътна настрани, приканвайки съня.
Останалите последваха примера им, с изключение на брат Майк, който продължи да зяпа, без да мигне нито веднъж към мрака на Нирванската гора.

Взорът на Единствения – 3.


Три дни по-късно.

Бяха ги открили няколко часа след като Грант откри вход към планините. „Окото” им, обаче, сякаш беше преживял цели няколко живота през тези няколко дни, уплътнени от константно напрежение и накъсан от тревоги сън. Беше ги изживял, да, като същевременно бе запазил опита от тях. Първата пролята кръв бе от страна на нирванските рейнджъри. И за щастие, инак бегълците щяха да паднат за няколко кратки мига, ако бяха останали слепи за заплахата. Стрелата на Грант полетя, сякаш непредизвикана от нищо, изсъска в хладния сутрешен въздух и предизвика изненадан вик от усойните горски двери зад тях. Това бе сигналът.
Петимата утопийци моментално потърсиха прикритие в близките дървета, като разкъсаха строя си за да представляват по-трудни мишени. Ниваро и Дънкан, които бяха наред да носят импровизираната носилка на лейтенант Кроз напънаха мишци и не го изоставиха. Ответният огън, чиито първоизточник все още бе невидим за изстрадалите воини, порази Ниваро в гръб, но той така или иначе бе отдавна готов да полети към Небесния храм, както всеки един от тях. Едрият воин изпъшка и продължи да подтичва, здраво стиснал двата пръта в дланите си, а зъбите му изкърцаха от усилието.
- Насам.
Дънкан свърна наляво и Ниваро с усилие измести тялото си. Дланите му вече бяха хлъзгави от собствената му кръв. Още една стрела щръкна от левия му хълбок. Той с ужас осъзна, че не той бе мишената. Враговете им все още се целеха в лейтенанта им. Какво ги подтикваше? Каквото и да бе, едно бе сигурно – Ниваро бе готов да отдаде живота си за да им се противопостави. Дълбоко, болезнено вдишване и те се прикриха зад няколко израсли нагъсто борове, които им предложиха импровизирана стена против стрелите.
- Сложете го тук. – Илтън им посочи възможно най-прикритото място зад дърветата. Ниваро видя с премрежения си поглед мощния гръб на ефрейтор Дарос на десетина метра от прикритието им, предпазващ от евентуална фронтална изненада. Рейнджърите бяха на лов, а разузнавателния отряд беше плячката им. В началото явно си бяха играли с тях, без да бързат, без да се стараят да ги свалят бързо. А може би следваха друга агенда? Сега, уви, след като загубиха човек от стрелата на Грант, едва ли щяха да се церемонят толкова.
- Сядай тук. – продължи да се разпорежда Илтън, която бе запазила невъобразимо хладнокръвие, предвид малкия й боен опит. Всъщност, това май бе едва шестата й операция под прикритие. За жалост, най-вероятно щеше да е последната за всеки от тях. Ниваро се свлече и опря гръб на най-близкия ствол, дишайки учестено. Съзнанието му се бореше да се задържи в настоящето. По угриженото изражение на бледото лице на жрицата, той разбра, че няма как да оцелее след това стълкновение. Трябваше да намери начин да вземе поне един враг със себе си. Нима искаше толкова много?
- Колко? – попита задъхано Дънкан, Ниваро разсеяно отбеляза, че брат му по оръжие също е поел една стрела в дясното си бедро. Това не бе хубаво...въобще. Така на „предната редица” оставаше единствено ефрейторът. Избиваха ги, бавно, но методично.
- Четвърт час в най-добрия случай. – чу се композираният глас на Грант някъде над Ниваро. Кратка пауза, а после със същият тон. – Заобграждат ни.
- Тръгвайте. – изсумтя Ниваро и се изправи на крака. Болката разтърси тялото му и той го изключи. Беше минал през доста самодисциплина. Тялото му стана леко като перце. Оставаха му може би още пет минути живот. – Ние с Грант ще прикриваме отстъплението.
Брат Майк и Дънкан вече мъкнеха носилката, приведени възможно най-ниско. Няколко стрели извистяха над главите им. Високите шубраци и масивните изпъкнали корени на близките дървета също обраха част от вражеския огън. Ниваро спря да обръща внимание, трябваше да пести малкото си останали сили. Острието му изсъска, когато го измъкна от ножницата. Беше леко като перце. Той затвори очи. Изгони всички спомени, които биха разколебали волята му. Щеше да умре като герой, мечтата на всеки новобранец в легиона. Такива ги избираха все, фанатици по душа. Да, щеше да отдаде живота си, съжаляваше само, че поредната саможертва щеше да потъне в незасвидетелсваните дебри на историята. До обонянието му стигна приятно ухание.
- Защо все още си тук? – изтегли той няколко слова през стиснатите си зъби. Можеше да познае уханието на сестра Илтън под всякакви обстоятелства. Душата й грееше, както винаги, с праведно състрадание. Усните й докоснаха челото му за последна благословия преди Възнасянето. Думите й стигнаха до ушите му само като неразличим шепот. Но го накара да се почувства окрилен.
Сетне остана привидно сам. Клепачите му продължаваха да „бдят” затворени. Виждаше само светлина. Лек трепет и мечът му запя. Обезглавеното тяло на врагът му се свлече в краката му, а главата хвръкна във въздуха, блъсна се в най-долните клони и тупна недалеч от трупът.
Вдишване през кървави устни и мечът му проникна през собственото му тяло, пронизвайки втория рейнджър, който се бе промъкнал зад гърба му.

Грант зяпаше замръзнал предствалението. Така трябваше да умре един инстински зийлот. Макар Ниваро да имаше потенциала, той така и не бе достигнал до този ранг, може би заради силните емоционални бариери, които несъзнателно си бе самоналожил. Сега, воинът с източняшки черти, бе използвал така нареченото „прибиране на меча в ножницата”, твърде традиционен похват в мечемайсторството, но все още болезнено ефективен. Двамата с облечения в кафяво-зелени камуфлажни дрехи мъж се свлекоха едновременно в основите на дървото, в чиято корона се бе прикрил съгледвача. Още трима рейнджъра изникнаха сякаш от нищото и позапяха сцената с неверие. Грант го сърбяха ръцете, но знаеше, че в най-добрия случай щеше да е свалил едва втория преди да са разкрили местоположението му, което бе равносилно на сигурна смърт. А така нямаше да може да спаси лейтенанта, който бе единствената им надежда. Искаше да вярва в това. Затова затаи дъх. Рейнджърите си дадоха няколко кратки сигнала с пръсти и безшумно се скриха в шубраците. Единият остана назад и се наведе над телата. Грант напрегна единственото си око, надявайки се да различи някои по-конректни подробности във въоръжението, маниериети и осанката на мъжът. Изглеждаше...мъртъв отвътре. Нищо чудно, че не бяха усетили присъствието им толкова време. Имаше нещо крайно нередно в тези...хора. Рейнджърът, ако въобще бе такъв, вдигна бавно глава и сякаш погледна точно към скрилия се следотърсач. Лицето му прикрито с кафяв шал, но очите му сякаш бяха дълбоки черни кладенци, които поглъщаха светлина. Грант инстинктивно затвори „прозореца”. За миг загуби сетивата си. Известно време по-късно, той отново погледна. От човекът нямаше и следа. Утопиецът вдиша бавно за да не се издаде. Не усети нищо, но все пак реши да остане още малко в прикритието си. Не знаеше колко още такива има в необятната гора.