РП Упражнение за разказвачи

Влад! Ти си 18 годишно момче живеещо в заможно семейство. Обаче ви нападат и обичайното: родителите-убити а ти си оставен на иконома ви. След години той се пенсионира и ти оставаш сам. Имаш земя, имаш богатство, но винаги си бил сам. Като малък си си играл с децата от околността, но след убийствата всички които си познавал се преместват. Сега оставаш сам и търсиш приятели. Името ти си е Влад.

Слънцето се процеждаше едва ли не лениво през прозореца срещу Влад и топлите му лъчи галеха лицето на момчето. Той седеше в меко кресло, повдигнал крака на масата пред себе си. В ръката му стоеше един полу-пълен с вино, и напълно забравен, бокал. Влад гледаше като хипнотизиран през прозореца, към чистото и ненакърнено от облаци, синьо небе и потъваше все по-надълбоко в мрачните си мисли. Беше изпаднал в едно от философските си настроения, които тези дни бяха зачестили. Чудеше се...защо? Защо като имаше пари не можеше да си купи истинско приятелство? И защо не можеше да си купи истинска любов? Плътските наслади омръзваха...всичко неискрено омръзваше. Влад имаше чувството, че е забравил какво означава щастие. И тогава...в този внезапен миг на просветление, той реши...Щеше да напусне дома си. Щеше да изостави именито и земите. Щеше да вземе част от имуществото си, а другото да вложи в банка. Щеше да потърси приключения из необятния свят и да се остави на съдбата. Ако не сполучеше и умреше някъде по път...Какво толкова, поне щеше да е нещо разнообразно и интересно.

Влад направи правилното решение и започна да търси приключения и приятелства далеч от имението. Лека по лека слънчевите лъчи залязваха един по един. Гледката бе великолепна, а Влад вече бе стигнал до гората. Докато си вървеше на пътя му излезе едно момиче вървящо редом със своето куче. Момичето изглеждаше така:
- Какво търсиш тук? - попита го тя като го погледна с мил поглед, а палето игриво завъртя опашка и започна да тича около Влад.

Влад се спря, огледа момичето съвсем безсрамно, отбелязвайки си всеки детайл по тялото й, а после се наведе и почеса добродушното куче зад ушите.
- Търся... - въпроса беше труден, осъзна Влад. Ако искаше да каже истината, щеше да изглежда като пълен глупак. И все пак реши да отговори поне донякъде искрено. - Търся щастието си.
След тези думи той се усмихна малко и пак загледа момичето. Неведнъж бе споделял леглото си с момичета, но сега се чувстваше по-различно. Тук, в гората, парите му нямаха значение, нито пък влиянието. Имаше само инстинктите си. Влад се почувства...едва ли не освободен.
- Името ми е Влад. - представи се той и подаде ръката си, като се изправи. - Хубаво куче имаш.

Момичето осъзнало първоначалните намерения на Влад щеше да му удари един шамар както е правела с много други. Но черните му великолепни очи я плениха, а Влад още гледаше сините й очи които така силно го плениха. Изгрева на слънцето и първите негови лъчи я разхубавяваха допълнително, като караха Влад да обезумява. Сега тя го погледна с лека насмешка, но след като осъзна че той е искрен се засмя приятелски, и протегна ръката си. Сега отношението на Влад щеше да изиграе важна роля за отношенията им. Палето започна да се опитва да се покатери по крака на Влад след като видя че собственичката му се усмихва.
- Е, думата щастие... Е много обща! Кажи точно какво търсиш?

/Момичето изглежда така:
/ РП Упражнение за разказвачи Orihime_by_ramy

РП Упражнение за разказвачи Orihime_by_ramy

- Ърм... - заянати се той, не беше свикнал да го разпитват така открито. Осъзна, колко арогантен е бил всъщност досега. Силата на парите беше лошо нещо. - И аз не съм много сигурен какво точно търся. Но просто реших, че съдбата ми не е да си живея сам с парите си и да се заблуждавам, че съм щастлив. Как се казваш? - попита я той с усмивка. - Освен ако не е тайна.
Пак се укори. Държеше се типично като глезено богаташко синче. Осъзна, че смърта на родителите му и живота му досега го бяха направили истинско копеле. Едва ли имаше нещо добро останало в него в момента. Дори сега, докато гледаше момичето, той осъзнаваше колко похотливи мисли се въртят из главата му и сигурно се отразявят в очите му. Искаше да се промени, но засега няма никакъв шанс.

- Името ми е Калаена! Е да се разходим искаш ли? - Предложи му тя с мил искрен поглед като вдигна палето. От утринната роса палето беше мокро, но се изтръска и цялата водна роса опръка Влад. Красивото й лице пленяваше момчето все повече и повече като много мисли минаваха през главите им в този момент. И двамата мислеха почти еднакво.

- Съгласен съм. - каза той и се усмихна. Нарами отново багажа си и каза. - Води нанякъде, с тази раница сигурно изглеждам смешно, но не е толкова тежка и няма да ми попречи на приятната разходка, специално когато ти ми правиш компания.
Времето беше приятно и този фактор имаше значение за доброто настроение на Влад. Той не се беше усмихвал така исрекно от страшно много време. Дори не помнеше откога.

Момичето кимна и двамата започнаха да вървят. Калаена беше няколко крачки напред от Влад заради тежкият му багаж, но за да не се чуства сам палето му правеше компания. Усмивката на Влад пък заинтригува Калаена и тя си мислеше за какви ли не неща. След около поволин-един час те достигнаха едно езерце. След като кученцето го видя, то неописуемо тръгна към него и накрая скочи от една скала малка на височина, но доста голяма за палето. то си плуваше кучешката като остави двамата на саме. момичето извади от кошницата си една кърпа и храна за пикник като седна на кърпата. Слънцето я огряваше като я разхубавяваше допълнително, а отражението й във водата бе великолепно. Влад си нямаше и на представа какъв късметлия е, или пък не?!?!

Влад седна до нея и се опита да не му личи, че я продължава да я оглежда.
- Хубаво местенце. - сподели той. - Спокойно и приятно е. И живописно красиво. Често ли идваш тук?
Докато и задаваше въпроса, той я гледаше в очите, потъвайки в тях. Търсеше душата й зад този красив, огледален поглед.

- Ми напрактика аз живея тук! Тук е дома ми! А ти? Къде живееш? Защо си напуснал дома си?

- Защото ми беше адски скучно и еднообразно и самотно. - изреди той. - Живеех в едно немалко имение, затънал в богатства, с които купувах приятелите си и се чувствах измамно щастлив. Но наскоро осъзнах, че това не е истинско щастие...Да знам, че думите ми звучат банално, но наистина го мисля.
Той се прозя и се излегна на кърпата до нея и загледа небето, чувствайки присъствието на момичето до себе си с другите си сетива.
- Хубаво ли е да живееш така из природата? - попита я той след малко, унесен от спокойствието и хармонията около тях.

- Приятно е, но зимата е малко студено! Ами ти? Kaк си се отказал от богатството си! Сега къщата ти е ограбвана от разбойници и те грабят твоето богатство и всички спомени в таз къща! - Тя искаше да знае дали той е искрен с нея и дали ще си тръгне след нейните думи които бяха много точни.

» Евент за Разказвачи.