Беше посреднощ. В храмът нямаше никой или поне така излеждаше. Светлината, която биваше хвърлена от няколко факли, окачени по стените, бе крайно недостатъчна, но това не можеше даповлияе на зрението на Аои. Той виждаше всичко, като е бял ден. За това харесваше повече ноща и приглушената светлина. Яркото слънце, винаги, дразнеше очите му. Не го харесваше.
Аои тръгна напред с бавна и спокойна крачка, сякаш ходеше в собствения си дом. Всичко му беше толкова познато, но и два пъти по-чуждо.
В храмът имаше статуя на въпросната богиня, за която Аои не даваше и пукната пара. До колкото можеше да прецени, височината й беше между петнадесет и двадесет метра. Не му се занимаваше с по-подробно изследване на някакво пърче камък.
За сметка на това той много добре знаеше за какво трябваше да се оглежда – възможни точки за нападение, за скривалище, всичко, което можеше да се използва за оръжие и защита. Старите навици са си стари навици – жизненоважни и „неизлечими”.
В краката на пърчето камък, което беше издялкано гладко, имаше малко фонтанче, ненужно и не хващащо окото. Аои не се впечатляваше лесно от тези неща. Той седна на ръба и мрачните мисли го обгърнаха.
От някъде идваше странен гняв, за който не можеше да посочи определен първоисточник. Просто се случи. Очите му запариха, сърцето му заби по-бързо, а лявата му ръка затрепери. Започна да му става топло. Дясната му ръка пареше – можеше яйце да опържиш на нея.
Сините му очи го побъркваха. Той знаеше, че трябваше да е спокоен, знаеше какво трябва да направи и какво търсеше. За това си беше и позволил да седне на фонтана – който и да се появеше и не трябваше да бъде тук, щеше да загуби живота си. От кога не беше убивал? Спря да мисли и затвори очите си, потъна в сенките.
Вратите на храма се отвориха, Акума отвори очите си и в него влезе по-силна светлина, очертаваща женски силует. Жената, облечена като жрица, значително по-предизвикателно, отколкото Аои си представяше, се приближи към него, към фонтана. Демонът разкрачи краката си, а младата жена коленичи пред нозете на издялания камък и погледна нагоре. В действителност се намираше толкова близо до Аои, отколкото някога е предполагала, че може да се доближи до мъж, въпреки че асасинът не познаваше вярата им. Та, той дори не вярваше в Дал’Хел, въпреки че го беше виждал със собствените си очи. Това не променяше нищо. И какво от това? Скоро... Много скоро.
Аои можеше да огледа, много добре, девойката. Тя беше наистина красива – с толкова чисто лице, лунички и рижава коса. Наистина предизвика мъжкия интерес в него. За момент се зачуди дали да не я вземе за себе си и да се опита да се стопли. Лукава усмивка се появи на лицето му, което беше четири пръста над нейното.
- Боли ме... наистина ме боли – с тъжен глас заговори девойката, сякаш говореше на него, а не на пърчето камък, - ако знаеш колко ме боли... Не мога да го опиша с думи. А защо ме боли? И това не мога да разбера. Трябва ли? Защо? Не искам да бъда жрица повече... Красива съм, имам определена дарба, но не съм за тук. Искам да стана нещо в този живот, а не проста жрица... Иска ми се... Иска ми се... Иска ми се да дойде някой и да ме спаси... да ме направи нещо, което никога няма да бъда.
Очите на Аои светнаха в тъмнината, така както бе скрит в сенките. Перфектният момент, в който можеше да постигне всичко и нищо – да бъде стоплен, да се забавлява и после да убива или просто да я убие тук и сега. Това те първа щеше да се разбере.
Студеният му глас се разнесе из храма:
- Твоят демон е вече тук.
Аои откри само очите си, които блестяха на светлината съблазнително. Малката и заблудена девойка се катурна назад, както бе наколенчила. Не извика, не можеше. Очите му бяха вцепеняващи и толкова сини...
- Не викай. Искаш да бъдеш спасена, нали?
Сърцето на младата жрица бе забило толкова лудо, че всеки момент можеше да се пръсне. В’хира ли го беше изпратила този, който показваше само очите си? Молбата ли й беше удоволетворила, ако не – той нямаше защо да е тук сега и да стои точно там, където до преди малко е коленичила тя. Това бе толкова нелогично и необяснимо, че можеше да се приеме веднага за истина. Богинята й бе изпратила нейния спасител... може би.
Жълтооката девойка се опита да забави дишането си, да подтисне уплахата си. Това й костваше доста усилия, на които Аои искренно се забавляваше, а очите му не издаваха нищо – просто бяха „забити” в нейните, загатвайки способностите си.
- А... А... Аз... не зна.. – Плахо заговори жрицата.
- Какво не знаеш? Туко що ме повика.
- По... по... покажи се... – Девойката бе стиснала полата си. Искаше да извика, не знаеше какво става, но тези очи не й позволяваха да мръдне. Бяха толкова загадъчни, не беше виждала такива до сега. Можеше да ги определи само като тези на хладнокръвен убиец.
- Не. Повика ме. Искам да знам твоето решение. В’хира ме изпрати, разполагаш само с миг.
Жълтите й очи се насълзиха и две, чисти като изворна вода, сълзи се спуснаха по бузите й. Беше я страх. Искаше да го направи. Не можеше.
В’хира го изпратила. Нима? Нима това бе истина? До сега нито една от молбите й не бе чувана. Водата пред нея имаше лечебни свойства, да, но не бе могла да излекува скъпия й брат, с който се бе разделила, завинаги, преди няколко седмици. А сега, сега този се бе появил. Не му хващаше вяра, но не можеше да не повярва на тези ледено студени сини очи. Те бяха толкова... Привлекателни.
- Мо...ля т...е, вземи се със... се...бе си.
Ама, разбира се, Аои точно за това беше дошъл тук с Блъъд, който в момента седеше на най-горния прозорец на храма и наблюдаваше с нехайна усмивка цялата тази ситуация и нейното развитие.
Аои излезе от сенките, разкривайки се бавно. Девойката го гледаше и не вярваше на очите си. Той беше красив, по-красив от всичко, което бе виждала до сега. Тези очи, тези устни, това гладко лице, на което сякаш никога не беше пониквало косъм, а всъщност толкова мъжествено. Такива мъже тук нямаше, този наистина трябваше да е бил изпратен от В’хира.
Аои се наведе над нея, усмихна се с безизразна усмивка, някак принудена и подаде ледената си ръка на младата девойка. Температурата във храма започна да стапа и студът обвиваше всичко наоколо. Тя хвана ръката му, стискайки го неуверена в себе си и в него, изправяйки се, не можейки да отдели очите си от неговите. Давеше се в тях, губеше се и отново се намираше.
- Аз съм Гин. Фернандо Гин. В’хира ме изпрати тук, за да бъда с теб, докато имаш нужда от мен. – Гласът бе монотонен, както винаги.
- Аз съм Ер... Грийн Ер...
- Грийн Ер... – Каза Аои с нея в един глас.
Очите на Ер трепнаха. Той знаеше името й. В’хира, наистина, си знаеше работата. Беше дошло нейното време, макар и доста късно.
Кожата й настръхна.
- Ер – леденият глас на Аои прониза сърцето й, - знам, че искаш да избягаш от тук, че не искаш да имаш задръжки, че те боли. За това, девойко, последвай ме.
- Мога ли да го направя?
На Аои, отдавна, бе започнало да му писва от цялата тази игра. Не можеше ли просто да го стопли?
- Можеш, Ер, ако не можеше, В’хира нямаше да ме изпрати, за да ти помогна, нали така? Хайде сега, последвай ме.
- Не съм сиг...
Аои я дръпна към себе си и впи ледено студените си устни в нейните.
Тук очакваше да бъде шамаросан и беше подготвен за всякакво нападение от нейна страна, но за негово очудване това не стана. Тя отвърна на целувката му. Отчаяна целувка, която носеше толкова много огорчение и разочарование, че самият й вкус беше най-сладкото нещо, което Аои бе вкусвал до този момент.
Целувката свърши и асасинът отдели устните си от нейните.
- Ето ме, мъж, който ще те направи нещо, което никога няма да бъдеш, ако той не е наоколо.
Аои я дръпна след себе си, за ръката и закрачи към изходът. Ер, от своя страна, го последва. Сътрцето й биеше толкова лудо, че за миг се запита дали е нейното. Студът, който ненадейно се беше спуснал във храма, отдавна бе престанала да го усеща, защото целувката на този мъж, демон, слуга на В’хира, я беше накарала да забрави всички морални принципи и навици, на които някога и някъде беше научена. Всяка една частица в нея искаше да го стопли, да го притиска към себе си и да не се отделя от обятията му.
- Не... – възрази тя, много близко до изхода.
Аои се спря в крачката си. Той се обърна рязко и я погледна с пронизващ поглед, достатъчен, за да накара сърцето й да прескочи. Беше я страх, страх от него.
- Довиждане.
Сенките започнаха да обгръщат Аои и той изчезваше пред очите на Ер. Но тя трябваше да го спре. Не можеше да пропусне последния си шанс, който В’хира й беше поднесла на поднос. Тя протегна ръката си напред, хвана тази на Аои и със завидна сръчност го издърпа от техниката му.
- Не... – отново възрази тя, шепнейки.
Ер протегна свободната си ръка, тази, която не стискаше дланта на Аои и отвори една вратичка, която младият асасин не бе забелязал до този момент.
Тази вратичка, наистина, бе добре прикрита. Дърворезбата й съвпадаше изцяло със странната стена, на която бяха окачени няколко гоблена, отново изобразявайки странния образ на проклетата богиня. Вратичка – перфектно премерена, добре скрита и още по-интересно замислена.
Ер се шмугна в нея, дърпайки Аои след себе си, който с лекота позволи да бъде въвлечен в това.
Вратата хлопна зад гърба на Аои и кракът на Ер се озова между краката му, притискайки „гордостта” му.
- Не знам защо... не знам как... но...
На Аои не му трябваха повече думи. Време беше да се стопли. С едно движение разкъса дрехата/робата, която Ер бе нахлузила – лесен достъп, сексапилна, не нужна.
След известно време Аои излезе от вратата. Лицето му бе все така ледено, но температурата в храма, отдавна, се беше покачила до нормалната. След него, изтощена и нахапана, излезе Ер, която бе облякла някаква роба, а под нея се криеха свръх предизвикателни дрехи, които Аои й бе избрал – набързо-набързо. Все пак не беше тръгнал секс да прави, а да се гаври с паладини.
Девойката бе успяла да го стопли задоволително, но желанието му да й прекърши фината шия – се подтискаше трудно.
- Гин... Не мисля, че тези са подходящи..
- Вече си нов човек, човек, който е с мен.
- Да... – Изчерви се Ер.
- Тръгваме.
- На къде?
- Ще те запозная с един мой приятел и след това идваш с нас. Животът ти ще се промени коренно. За това съм тук.
Аои не й даде шанс да отговори. Просто я дръпна след себе си, отваряйки вратата на храма, зад която бе застанал Блъъд. Ер се стресна, защото не очакваше да има някой там, но Аои бързо замъгли ясната й представа за нещата – приспивайки я с целувка. Да вдигат много шум – не беше от най-правилните опции, макар че му се искаше тази малка курва да беше изпищяла и всички да тръгнат насам. Кръв... много кръв...
Аои погледна Блъъд, като беше преметнал младата и неопитна жрица през рамо:
- Няма какво да правим, вече, тук.
Индекс 
Галерия 
