„Отдих”(хан)

27. Риз

Денят бе към краят си, когато влезох в хана, а керемидите по покривите на Утопия бяха оцветени в пурпурния оттенък на залеза. Улиците бяха сравнително опустели, а през завесите на прозорците проблясваха първите вечерни свещи. Вън бе умерено тихо и спокойно, а в кръчмата на „Отдих” ситуацията бе почти същата. На табелата над входната врата бе изрусуван син пешеходец, зад който „грееше” жълто кълбо.
„Слънце” – реших. Нямаше какво друго да е, макар да бяха пропуснали да изрисуват лъчите му. Може би беше свършила боята.
Вътре все още не беше осветено, а прозорците бяха наполовина отворени, позволявайки на деня да продължи още малко. Мъжът, стоящ зад бара ми кимна за добре дошъл, отбелязвайки си бялата ми роба. Имаше четири свободни маси и аз се настаних на тази до полу-отворения прозорец над камината, в която бе складиран масивен пън, в случай, че нощта донесеше със себе си хлад. Дните се бяха затоплили, а днес дори можеше да се нарече горещо, но вечерите продължаваха да са студени. Пролетта все още беше далеч. Огледах околните маси. В кръчмата имаше не повече от десет човека. На масата до мен седяха трима мъже в сиви войнишки наметала и обсъждаха нещо тихо, но без да се крият, повдигайки от време на време халбите си. Лицата им носеха маски на загриженост, досада, умора и непукизъм. Странно, помислих си, как бе възможно войнишкият живот да се различава толкова много от този на обикновения гражданин и в същото време да запазва основните си характеристики. Специално сега, по време на мир, колкото и крехък да бе. До входа, на една маса, се бяха настанили две млади жени, дъщери на богати търговци или нисши благороднички(а може би и двете), доколкото можех да преценя по кройката на роклите им и дантелите и перлите по ръкавите им. Те вдигаха най-много шум, но без да смущават останалите посетители. Гласовете им бяха изпълнени с младежки страсти, нерационални интриги и всички други елементи, които нямаше как да разпозная, тъй като бях пропуснал определен брой години от живота си. Да кажем десет. Двете дами от време на време хвърляха заинтересовани погледи към масата на войниците. Останалите посетители бяха утопийски занаятчии, поне по-заможното съсловие от тях, които разпускаха след тежък работен ден. Законът на Утопия недвумислено изискваше от жителите си да са приключили задълженията си за деня преди Слънцето да е залязло(с изключение на хановете). Всички, открити по работните си места привечер биваха глобявани в най-добрия случай. В по-неприятен развой на събитията, биваха разпитвани от Инквизицията, специално ако бяха от по-известните личности в града. Какво са правели под прикритието на тъмнината, защо са намирали сили да работят след вечерния час, нима нещо им е давало енергия да продължат, що за нечисти сили са ги били обладали? А после, щом въпросните личности отговореха и според това, което са отговорили, те биваха пускани на свобода с тежки глоби или изгаряни на клада.
Странно бе, че не забелязвах чужденци в хана. Таверната бе предназначена предимно за тях. Огледах се още веднъж, по-старателно, без да се прикривам и забелязах, че на една от ъгловите маси, колкото е възможно по-далеч от хорските очи, се беше настанила една фигура. Пред нея имаше малка порцеланова чаша, от която се издигаше дим. До чашата бе разтворен голям том, а непознатият се беше надвесил над него, потънал в себе си, игнорирайки околния свят. Никой не му обръщаше внимание.
- Извинете, ще желаете ли нещо? – попита за втори път сервитьорката и аз я погледнах.
- Студена вода. – поръчах си.
- Нещо друго? За ядене? – момичето изглеждаше леко раздразнено от мен, но го прикриваше добре. Беше забелязало, наред с всички(ако изключим четящия посетител), че съм поклонник в Ордена на Светлината. Не знаеше дали просто един малко по-различен поглед не би й навлекъл неприятности.
Усмихнах се и я попитах:
- Какво бихте ми препоръчали?
- Ами... – тя започна да изрежда дневното меню с лека досада, аз надникнах отново към фигурата в ъгъла, която беше...изчезнала. На масата бе останала само димящата чаша. Погледнах към изхода. Ако беше излязла, беше го направила доста бързо и незабележимо. – Е? Ще желаете ли нещо?
- По ваш избор. – казах, защото всъщност наистина бях гладен, а бях чул само "грах със свинско" от изброената листа. – Знаете ли кой седеше на ъгловата маса?
Попитах я директно, надявайки се да не предполага, че съм просто поклонник, който не разполага с властта да разпитва така свободно.

-Ех ... него познавам, но мисля че е някой който е на доста висок пост в Катедралата на Анил'те. /Отговори младото момиче. Мъжът надигна главата си към Ризраел сякаш чу какво казва. В сянките проблясна червеното му око или рубин неможеше да се определи. След миг той продължи да чете книгата, а сервитьорката бе оставила една голяма чаша с вода на маста.

/Продължи със свободно РП можеш да се запознаеш с фигурата в мрака./

28. Риз

Отпих от водата и се замислих над възможността да се приближа към масата на непознатия и да се запозная с него. Денят все още беше млад, имаше време до привечер, а имах нужда да релаксирам малко. Задълженията ми за деня бяха отминали сред поредица от молитви и медитации, които одухотворяваха тялото и ума, даряваха спокойствие и целяха хармония. Изправих се, взех чашата си и се приближих към странният мъж.
- Светлината е ярка днес. – поздравих гo учтиво с най-точната реплика, описваща днешния ден. – Мога ли да се седна при Вас? Няма да ви разсейвам.
Непознатият само кимна и продължи да чете от тома си. От чашата му се разнасяше уханието на непознати билки. Отчетох си това на ум, някои билки бяха забранени от катедрата на Ордена. Сервитьорката беше казала, че е високопоставена личност, тук, в Утопия, но дали наистина беше така?
Седнах тихо срещу него и отпих отново от водата си. Не подхванах разговор, просто седях и гледах разсеяно в посока на тома. Беше написан на странен език, който не разпознавах и мъжът пред мен сякаш го превеждаше бавно, отдавайки цялото си внимание на усилието. След известно време, може би четвърт час, той най-сетне повдигна глава от заниманието си и затвори книгата рязко. Погледнах го. Лицето му беше младолико, въпреки ситните бръчки около очите, а в късата му кестенява коса все още не се виждаха признаци на посивяване. Странно, имах чувството, че съм го виждал някъде, но може би се заблуждавах. Все пак, имаше хора, които притежаваха характерни физиономии. Неговата не беше такава...беше някак си...безлична. Не се сетих за по-добро определение. Очите му бяха дълбоко-кафяви. Странно, в тях нямаше и следа от червеният блясък от по-рано. Нима си бях въобразил?
- Денят ми е озарен когато срещна всеотдаен на Светлината поклонник. – каза мъжът и подаде ръка. Докато я стисвах забелязвах, че на безименният му пръст има масивен сив пръстен без герб. Дланта му стисна мойта и оцених факта, че има силен хват. – Можеш да ме наричаш...Сивс. – представи се той, а на мен не ми убягна кратката пауза преди да каже името си. Нима го беше измислил сега? Или просто подозренията ми към всеки и всичко напоследък бяха стигнали нов връх?
- Ласкаете ме. Под Светлината всички са равни. – казах и на свой ред се представих. – Ризраел Клауд, приятно ми е.
Мъжът се усмихна и отпи от питието си, без да сваля очите си от мен. Въпреки обикновения си вид Сивс излъчваше увереност и авторитет.
- Надявам се, че не прекъснах работата ви. – кимнах към затвореният том, а мъжът разшири усмивката си, показвайки два реда бели зъби.
- О, прекъснахте я и още как.
Примигах и отворих уста да се извиня, но той вдигна ръка да ме спре и бързо допълни:
- За което съм ви безкрайно благодарен. Имам чувството, че тази книга ще ме подлуди ако не си правя чести почивки.
И наистина забелязах умората в него, макар да я прикриваше добре.
- Ако не е неудобен въпрос, какво представлява тази книга?

Сивс наведе глава умислен явно двуумящ се между нещо. Той повдигна леко глава от книгата погледна Риз и леко се усмихна като сутришното слънце се усмихваше на младият поклоник .
-Не знам дали е редно но ще ти кажа. Тази книга е една антика останала от преди години от преди катаклизма. Това е дневник на самият властелин на ужаса Императорът Вайл . Онзи който владеел целят Шелтър с мощ и терор . Стигнах до част в която е написано за човек наречен Огненият Император. Служещ с невероятна лоялност на господарят си. Дори когато той умрял Огненият Император отнел животът си за да се присъедени към едно от еретичните божества М'лаах. Не мога да понеса това нещо, но трябва да я прочета трябва да разбера как онзи ще бъде възроден. Охх опуснах се казах прекалено много момче. / Сивс се изправи и тръгна към вратата обърна се към Ризраел очите му пак блеснаха като рубини.
-Довиждане момче пак ще се срещнем.