Катедралата На Хилион

Катедралата се намира на гърба на замъка и е най-мистичната и добре охранявана част в местността. По нейните стени се стича несекваща кристална вода, която попива сякаш в самия под, между чиито мраморни плочки има разстояние. Това се дължи на факта, че маршрута на част от водата минава през тази зона, а след това се влива отново в масивният водопад. Осветлението е осигурено от няколко дузини концентрирани светкавични топки, реещи се из въздуха. Те са знак са силното присъствие на Хилион точно в тази част на града. Южната стена на Катедралата е изцяло изградена от стъкло, обрисувано с отделни сцени, изобразяващи важни моменти от поклоничеството към Хилион. В центъра на залата е издигната статуя на Хилион, представляваща висока седем метра каменна фигура, изобразяваща младеж с дълги роби, безформено разпростряла се по раменете му коса и симетрично човешко лице, чиито черти са по своему са напълно странни. Двете ръце на Хилион са протегнати напред, около дясната вилнеят силни ветрове, а от лявата, в подобие на малък фонтан, се сипе вода.

Вилварин не усети кога стигна до Катедралата- когато вървеше, това беше просто придвижване от точка А до точка Б и не обръщаше внимание на ставащото около нея, случвало се бе да не забележи дори самия Деймън Спет, кмета на Хилион, но милата й, показваща разкаяние усмивка след това моментално запращаше подобни случки в графата “симпатична, разсеяна мечтателка”.
Когато наближи, забави крачка - искаше да попие с всяка частица от съществото си енергията на това място - силна, чиста, но канализирана енергия, която внася хармония у поклонниците, които имат очи да видят и съзнание да почувстват. Погледнеш ли която и да е от свещените сгради в Хилион, не се чувстваш нищожен и респектиран, както се случва при внушителните храмове другаде - в Хилион ти се чувстваш извисен, самият ти се издигаш сякаш над дребните злободневни тревоги, а това е нормално - стихията на водата в тялото ти се повлиява от магическите енергии, въздухът в дробовете ти се променя и избистря душата, разума и тялото - свещено триединство както въздух, вода и лед.

Вилварин знаеше как да се ползва от тази енергия, умееше от всичко да се възползва за да подсили духа си в момент на колебание.
Смирено пристъпи - печално сираче, скърбящо за поредния трагично загинал роднина...

Приближи се съм ниска женица в траурни дрехи.
- Къде се моткаше пак - с въздишка каза приятен, но пресипнал глас изпод сведената, наметната с качулка глава. Недочакала отговор жената погледна Вилварин. - Свети Хилион, какво си ми се задъхала и пребледняла? - Бабата на Вилварин, стара, но запазена женица, по чието лице веднага можеше да се познае роднинската връзка между двете, присви очи. После се обърна към статуята на бога - хилионците обичаха богобоязливите прояви. Вилварин направи същото. Дори обърса от лицето си една сълза, щом край тях минаха група поклонници. Така двете постояха няколко минути, след това баба Еамане се облегна на подадената от внучка й ръка и бавно се отправиха навън - сакралната комбинация между смирение, скръб и упование в Бога- същинска красота.

- Говори. - студено я подкани възрастната Хан`еир когато поеха бавно край Катедралата. От източната страна беше почти пусто.
- Ако Нетер Вайс не ти говори нищо, аз ще ти заговоря сега за него. - замислено поде Вилварин. - Знае, че съм от рода на Служителите, явно е важна фигура със задача, възложена или включваща маговете, щом се подвизава в Първичния вятър. Той ме забави. Просто души, намеква за потенциала ми и неговото развиване, но ако искаше да да ми навреди, нямаше да споменава твоята фамилия, поставяйки ме нащрек. Или иска съюзник или си маркира враговете, а аз... . Вилварин не можа да довърши - усети нещо като ощипване в ребрата, след това лека тръпка, подобна на гъдел и знаеше, че ако докосне мястото ръката й ще се стопли от течащата й кръв. Баба й светкавично я бе порязала с върха на малка кама и също толкова пъргаво я че насочена сега към една от артериите й под ръката
- Твърде много мислиш и говориш. Действията правят на пух и прах слабашките ти трикчета. Виждаш ли? Те са безполезни, ако някой знае какво да прави, а ако още не е готов е по- добре ти да направиш ход. Разбираш ли ме?
Вилварин стисна устни - мразеше някой да я упреква... още повече с основание.

Разкъсващият поглед на старицата отново се смени с благото излъчване на спокойна бабичка, твърдите й движения сега отново станаха немощни и двете продължиха по пътя.

- Силните и велики хора са глупави- често не оставят наследници, а още по- често оставят некадърни наследници. Така стават толкова уязвими, че чак се чудя на глупостта им, властта им е лесна за отнемане... - бабата на Вилварин започна дълго встъпление към, това което всъщност имаше да й казва, обожаваше да го прави. Диалогът ставаше монолог, а монологът приемаше вид на ораторска реч, философско изложение или същинска проповед. - Ето сега, например, Акачино - ти си му една от най- близките роднини! Представяш ли си? Ние сме опечалени и страдащи, а онзи Нетер Вайс ще свали картите още утре, аз ти обещавам. Дядо ти отново беше потърсен от Деймън Спет заедно с Мису Щелиор... ясно беше, че няма да оставят така случката в Прокълнатата яма, даже много се забавиха. Сигурно ще заседават утре набързо, ще пратят хора и ще ни объркат нещата- не сме всесилни. Днес се погрижих да имат повечко теми за разискване. Няколко деца от Рион случайно изчезнали в този район. По- покъртително нещо от това родител да погребва детето си е само това родител да оплаква дете, чиито останки се побират в шепата.

Вилварин потръпна...
- Въздействащо е, наистина... - едва смотолеви тя.

- Дам, родителите им ще дойдат тук още тази вечер, ти ще бъдеш тази, която ще настоява за бързо и масивно действие. Мрънкай пред дядо си, говори за благородното име на Акачино, за страха в града, за слуховете и за странен човек, който ти е говорил за катаклизми и магия. След това баща ти ще му втълпи идеята да се направи голямо заседание- магьосниците са флегматични, отдадени на книгите, равновесието и канализираната енергия, те загърбват импулсивните действия на война при необичайни ситуации като тази. Така ще се появи и твоят Нетер Вай, впрочем. Ще се засечете случайно след заседанието утре. Ако има наистина роля, ще бъде поканен. Акачино е почти готов. Когато се отправят към Ямата, ще последва "Бум" и чичо ти ще се върне на сцената. А сега да минем през пазара, че забравих да купя ориз...

Във въздуха витаеше влага, ситните капки вода проблясваха като безброй светулки по протежение на стените. Статуята на Хилион за сметка на това сякаш беше попаднала под сянка, очертанията й, обикновено така подобни на човешки, сега сякаш излъчваха дистанцираност. Южната стена на Катедралата беше окъпана в пурпур, отражение на залеза. Облаците вънка се придвижваха с бързи обороти по небосвода, краищата им опърлени от загасващата светлина. Нощта постепенно се прокрадваше, сенките се удължаваха, а хладът загърна замъка като плащ.
Спет беше изправил масивната си рамка пред статуята на Хилион и така го завари Вайс. В самата стойка на владетеля на Хилион се четеше напражението му...и още нещо, може би едва сдържано раздразнение, което притесни Нетер. Надипленото му наметало, цялото в кръпки, се поклащаше леко и ивиците плат добиваха различни оттенъци. Над него бе окачен жезълът на Спет, чийто връх се разклоняваше в подобие на коса, около която витаеха разнообразни енергии, според настроението на притежателя му. В момента оттенъците им се колебаеха между червеното и черното.
Вайс застана на няколко метра от учителя си и зачака търпеливо. Деймън Спет беше усетил присъствието му, разбира се. Мнозина подценяваха лидера на Хилион, въпреки страховития му вид. А той притежаваше изключително много знание...и умения, датиращи от много години назад във времето. Усетът му спрямо аури беше непогрешим, можеше да усети утайките им дори да са минали дни. Никой дори не подозираше, че е останала личност, която да е запазила старото знание в толкова...изрядно състояние.
- Вайс. - гласът бе дълбок и мелодичен, но и хладен като ситен дъжд по ледена повърхност. Магът все още не се беше обърнал. - Някои паяци все си мислят, че могат да заплитат мрежите си в моя територия.
Нетер обмисли много внимателно отговорът си:
- Учителю, вие сам сте ми казвали, че докато някой ни е полезен, колкото и арогантен да е в идеологията си...
- Предалът на полезност понякога се изчерпва внезапно, Вайс.
Деймън Спет се обърна и Вайс замръзна. Лицето на учителя му беше с резки и съвсем не елегантни черти, свирепият блясък в очите му предвещаваше лоша буря тази вечер.
- Ела.
Нетер несъзнателно последва командата му и двамата заобиколиха статуята. От другата й страна, точно в подножието на камменото й наметало, беше разпрострян плат, върху който бяха положени човешки останки. Окъпани от залязващата светлина, те бяха гротеска. Насечени, разчленени на малки парчета, мънички крайници, извадени очи, кичури коса, скалпове, направено на пихтия сиво вещество.
- Деца... - изръмжа Вайс и в същия момент силна гръмотевица изтрещя вънка, а черен облак закри сцената.
- Спокойно, сега. - предупреди го сенсеят му и това се стори донякъде странно на прикриващата се в сенките на колоните фигура. Явно Нетер Вайс не беше за подценяване. - Пази си силите. Скоро ще ти трябват.
Отне му цял четвърт час да успокои пулса си, като използва за концентрация тихият ромон на водата, стичаща се по стените и от лявата длан на Хилион. Когато отново отвори очи, остaнките вече ги нямаше.
- Кой? - попита Вайс с тих, спокоен глас.
Спет отново стоеше с гръб към него, скръстил ръце зад гърба си, вперил поглед нашерената с изображения стъклена стена и мрачните маршируващи облаци отвъд. След малко дойде и отговорът.
- Защо не питаш Нао, който вече от половин час дава опора на третата колона от лявата страна...
Тъмният силует моментално излезе от прикритието си. Широкополата му шапка прикриваше очите, но неизменната му усмивка, както винаги присъстваше.
- О, разкрит съм.
Мъжът пристъпи с поклащаща се походка и застана до Вайс. После свали шапката, действие, придружено с елегантен поклон, отправен към "кмета".
- Без никакви съмнения, това е дело на онази странна сбирщина, наподобяваща култ. Агентите ми следят всяка аномалия в замъка от известно време насам.
- Това е пределно ясно. - изтъкна Спет. - Някой ни мисли за глупави дядки, компенсиращи липсата си на интелект с мощ в магията. До къде си с разследването на членовете й?
- Има напредък. - усмивката на Нао Лайт се разшири още повече и Вайс я призна като зловеща от първа степен. - Бих могъл да ви изложа предположенията си.
- Момент. - прекъсна го с равен тон Деймън. - Преди това искам да знам къде е Диаманта.
През едното ъгълче на усмивката сякаш премина тик.
- Уви, не знам.
- Свикай съвет, трябва да уведомим Висшия Кръг за следващите си действия. Насрочи го за утре сутрин.
Вайс се намеси:
- При цялото ми уважение, сър... - станеше ли дума за съвет, нещата вървяха към сериозни последици. - ...враговете ни очакват точно това.
- Така е, Вайс. Но имам лошо предчувствие...а сега, имаме по-належащи дела.

Няколко часа по-късно в катедралата влязоха опечалените семейства на невинните жертви. Помещението беше почти пълно, новината бе покъртителна, от много време не се бе случвало подобна трагедия. Деймън Спет, с качулка на главата и шал през лицето, оставащ само очите му открити, стоеше в центъра на залата и мълчеше, докато хилионци изразяваха тъгата си. Вилварин също присъстваше, имаше задача, която да изпълни. А вънка вилнееше буря, дъждът бичуваше стените на грандиозния замък, а небесата ръмжаха нетърпеливо за възмездие.

/Вилварин, опиши действията си и остави резултата от тях на мен./

Кой казваше кое е добро и кое зло? Хората имаха своя идеология, свои цели, различни вярвания и методи... Светът търпеше всички пререкания, войни, зверства, възмездието беше размито и относително понятие. Но днес сякаш Вселената искаше да се намеси в делата на нищожните хора- някой беше преминал границата...

През деня в ума на Вилварин беше кошмар - първият кошмар в живота й.
След като се прибраха с баба й, тя се затвори на тавана, трепереше, кръвта напускаше лицето й, след това нахлуваше като прибой на побеснелите вълни... тя винаги постигаше крайната цел, следвайки един глас - доказателство за по- висша воля, но... какъв щеше да е истинския резултат... потресаващо кръвопролитие
Вилварин погледна през малкия прозорец към улиците и дребните хора, чертаещи недвидими пътечки.
- Няма да ги има вече... нищо няма да съществува - чу глас, наподобяващ шепот. Не бе усетила нищо, нямаше кой да е влязъл, но тя се уплаши и се обърна - видя в сумрака само прах и бъркотия - безразборно нахвърляни предмети, както стотиците мисли, тълпящи се в ума й. Беше женски глас. Вилварин се страхуваше... Баба й - тази властна жена, баща й - непоколебим и безмилостен - те я бяха обучили на много неща, едно от тях бе да не се бои, включително и на основите на магията, която й се отдаваше - талантът е преди всичко задължение - задължение да го развиеш, да се трудиш и да го споделиш на останалите, на другите хора...
- Но хората вече няма да ги има - отново глас, тих, плачещ глас от нищото.....
Вилварин отстъпи бавно, сякаш във всеки момент щяха да я нападнат. Сви се в ъгъла, очите й бяха широко отворени, прорязваха всеки кът от таванското помешение... но там беше само тя... единствено беше забравила да се вгледа в себе си. Ръцете й бяха ледени, устните й трепереха, покри лице с шепите си и се сви на пода... тези деца сигурно вече бяха мъртви, тя самата беше убила човек, а баба й - вероятно десетки, гледайки с презрение на останалите- най- голямата грешка в битка.
Представи си хубавия ден, детските смехове.... не можеше да издържи на това, губеше ума си... но съзнанието й продължи да рисува все по- живи картините как те излизаха от дома си, как обещаха на майките си да се приберат навреме.... на майките си... а нейната собствена майка? Родила дъщеря за да изпълни велика задача, или дала живот на убиец.
- ти не можеш да бъдеш убиец - прошепна по- ясно тихият женски глас. И тогава Вилварин разбра - това бе глас - съвест... сълзи започнаха да се стичат от очите й - за първи път тя плачеше и то не заради събитията които предстояха, а над живота си, живот без любов, без доверие, без топлина. Единствено я обичаха хората, на които щеше да донесе смърт.
- Не, не, не... - риданията на Вилварин се превръшаха в стонове, стоновете- във вопли и накрая - вик...
Когато вдигна поглед, видя през сълзите си силует - без форма, без лик, само енергия- силна, бяла и чиста енергия. Това не беше Повелителя - това беше сякаш собствената й, погребана още след раждането душа.
- Вилварин, се се страхувай- та тя би ли могла да се страхува!? Съзнанието й бе вцепенено и стоеше като безчувствен страничен наблюдател на собствената си трагедия. - Вилварин, аз съм твоята майка - неудържим плач отново задави момичето. Но гласът продължи да звучи в ума й - Аз знам истината за Диаманта, Вилварин! Ти никога не си се замисляла, дете, никога не си се съмнявала, това доказва, че дълбоко в себе си си доверчива и искрена. И ако вече е твърде късно, то поне се разкай пред хората... аз стоях затворена в съзнанието ти, докато ти сама не реши да потърсиш отговор. Не мога да те оставя да се погубиш...

.... Сега навън вилнееше буря, дъждът бичуваше стените на грандиозния замък, а небесата ръмжаха нетърпеливо за възмездие.... Вилварин вдигна поглед към събралите се скърбящи - те бяха като сенки, привидения, сломени от неизразима болка. Изгаряща, горчива и убийствена беше мисълта, че тази скръб е просто средство за предизвикването на още по- жестоки последствия.
Вече не чувстваше нищо, изпитваше само безграничната енергия - отвън и вътре в замъка, това не беше страх или скръб - силите на ярост и решителност сякаш затваряха Вилварин между ледени стени.

Вилварин усети лек полъх зад нея сякаш нещо я зовеше . Обърна се и силен вятър я удари тя припадна . След миг се озова някъде далеч от Хилион далеч от всичко което познаваше мястото приличаше на трона зала в страни имаше големи пилари покрити със скъпоцени камъни . Подът сякаш от злато излян , а килимът беше творба на изкуството . Изящната трона зала , но след миг тя видя и тронът смесени чуства я обляха . Сложи ръка на устата си за да не върне храната която бе вкусила на скоро . Тронът нещо ужасяващо нямаше думи с които да може да се опише , а на него човек . Може би човек или илюзия беше покрит с елфска броня за която тя беше чела единствено в книгите . В ръката му меч направен от кости черепи вшити с кожа най-вероятно човешка . Той се изправи и почна да шепне нещо .
- Ти който доведе това дете тук ти който искаше да разрушиш .... / Гласът му затихна , но не за дълго след миг той продължаваше да говори . Светлина обля стаята и пред него се появи това което Вилварин не очакваше да види . Диамантът На Лъжите в този миг човекът започна да изрича някакво заклинание .
-Падни и се изправи Диамант на Лъжите ти знаеш кое е мъдро Огънят или Ледът. / Само това дочу Вил . Залата се обви в светлини лъчи сложи ръка на лицето си за да прикрие ярката светлина . След миг всичко затихна тя махна ръката от очите си и видя нещо което не разбираше . Мъж в огнено червена роба стискащ двуръко оръжие от което течеше огън беше премазъл черепа на човека в елфска броня . Вилварин за миг се поколеба искаше да избяга , но не можеше да помръдне .
- Аз съм говорителят аз съм желанието аз който управлявам черните пламъци аз служителят на Мла'ах . / Изрече убиецът .
- Няма да позволя да пребиваваш в този свят не можеш . / От ръцете му потече лава обви оръжието му и с един замах разруши Диамантът на лъжите . Мъжът започна да пристъпва към Вил тя беше безпомощна .
-Ти чедо ти ще умреш ще отнема животът ти както съм го правил преди за моя господар и приятел Вайл . Няма да позволя да управлявате Шелтър . Това не е писано и не може да се случи откажи се до когато можеш . / Той измармори няколко думи от гърдите му изпълзя някакво огнено създание което куцукайки се засили към Вил и я удари в гърдите . Тялото и се разби в златният под имаше чуството че умира .
-Аз съм Огненият Император Аз нося волята на богове и богоубийци служител на Черната Армия номер 11 Вайл е жив ..... в душата ми никой няма да управлява Шелтър . НИКОООЙЙЙЙ !!!! / След миг Вилварин се събуди гърдите я боляаха разкупча едно копче и видя че беше изгорено . Не приличаше на сън или видение не можеше да обясни нищо , но знаеше че Диамантът на Лъжите вече го нямаше .

Извинявам се за намесата , но не мога да позволя да използваш мои създания за да се извисяваш в Шелтър смърта ти е предначертана къде и кога само Огненият Император ще реши . Изчакай Влад да пише и продължи историята си , но без диамантът . Приятна игра и добре дошла в форума . By your beloved F1r3 F1st Ac3

Спет беше глух за риданията и скръбта, която витаеше в катедралата, ала усещаше аурите на всеки един от присъстващите и следеше...за най-малкото издайническо трепване. Нямаше начин да пропусне хаотичните енергийни сблъсъци, излъчвани от момичето, което бавно се бе приближило към по-предните редици на опечалени, с евентуалното намерение да изкаже съболезнованията си. Всички останали в залата бяха непросветени в умението да разчитат настроения, колкото и добре да са прикрити те зад ледено безразличие.
"Нима наистина Вилварин Елесар има пръст във всичко това...?" - нямаше как да не е изненадан. - "Колкото и нереално да звучи, има логика. Не е пълнокръвна жителка на Хилион, макар родът й да се е доказвал многократно и дядо й да е многоуважаван кадър от Кръга..."
Деймън Спет концентрира вниманието си над Вилварин. Изглежда водеше битка вътре в себе си, макар да не го показваше. Аурата на красивата девойка се гърчеше в небесно-сини и ледено-бели оттенъци, излъчваше тъга. Неизмерима тъга и...намеци за гузна съвест.

Вайс стоеше незабележим на няколко метра от Вилварин и нямаше как да пропусне...промяната в атмосферата. Ако притежаваше чувствителността на Деймън към аури, може би щеше да разбере какво става. Но в неговите очи, Вилварин рязко се обърна, усетила лекото въздушно течение, после замръзна, а лицето й стана още по-бяло от обичайното, а очите й започнаха да блуждаят, сякаш виждаше нещо, което всеки друг пропускаше. След броени минути тя си пое рязко дъх и докосна с трепереща ръка гърдите си. Изведнъж всички погледи бяха приковани в нея. Тя се бе озовала най-отпред, непосредствено пред "кмета", и всички очакваха от нея реч.
Вайс реши да се намеси. Избута няколко благородника от пътя си и се приближи към момичето.
- Добре ли сте? - попита я той, сякаш досега не се бяха виждали. - Изглеждате сякаш имате нужда от глътка чист въздух...
Нетер не пропусна анализиращия поглед на Спет, но знаеше, че учителят му има доверие в него.

/Опиши действията си и остави резултата на мен./

Скръб, ужас, болка, това бяха най- горчивите вкусове,които може да изпита човек чрез душата, разума и тялото си. Това са онези моменти, когато сякаш животът ти се изплъзва и ти пропадаш, страшно, неумолимо... но какво е чувството, когато нещо те е задушавало, след това да изпълниш алчните си за кислород дробове със свежа глътка въздух? Не е ли по- сладък вкуса на живота, когато си видял лицето на смъртта...

Вилварин мразеше да се чувства слаба, не понасяше мисълта, че е уязвима, защото никога баба й не й позволяваше да поиска от някого помощ за нещо. Изгорената кожа на гърдите й пращаше болезнени тръпки по цялото тяло, но беше жива... Диамантът го нямаше и тя беше свободна! Разбитите й по- рано през деня заблуди сега се посипваха като прах от руини около нея, звук сякаш от падащи натрошени стъкла звънеше в ума й. След миг Вилварин се осъзна- някакъв смътен образ й говореше, беше в Катедралата, наоколо беше пълно с хора, които я гледаха - може би я бяха разкрили - престъпник, измамник, от когото произлизаха най- грозните деяния. Лицето й - бледо и изпито - сега стана спокойно... отново възвърна самообладание - готова беше за последствията.
Задачата й се провали, вярата й беше развенчана, но чувстваше облекчение. Единствено мисълта за кървавите следи на смъртта, изцапали земята на Хилион, засядаха в гърлото й. Разпозна Деймън Спет точно пред себе си... погледите на всички лазеха на хладни талази по нея. Плъзна очите си по черните сенки наоколо.

- На опечалените близки - моля, приемете моите съболезнования... моите и на рода Елесар - каза Вилварин и се усети леко раздвижване, подобно на шепот, маркиращ скандал след нечия реплика - та нима тя се разграничаваше от Елесар? След това момичето погледна към Нетер Вайс - като обречен удавник искаше с очи да се вкопчи за погледа му. - Извинете, но аз.... трябва да изляза...

Няколко крачки я деляха от него. Виеше й се свят. С една ръка, както е прието от етикета, хвана плата на черната си рокля малко над коляното, а другата държеше прибрана до тялото си, вдигна глава и впери поглед право напред и въпреки, че сякаш й пречеше да пази равновесие, тя направи това отчаяно усилие до край да се държи с достойнство каквото и да последва.

Пред очите на Деймън Спет, и представителите на хилионската аристокрация и опечалените семейства, Нетер Вайс отведе момичето навън. Никой не застана на пътя им, дори напротив, пред тях се образуваше пътечка, от която той се възползва.
Вилварин го последва бавно, с елегантни ситни стъпки, самото олицетворение на спокойствието. Поне външно. Вайс забави малко крачка и двамата се изравниха.
Нямаше как да не забележи леко подозрителните погледи на присъстващите. Но след броени минути двамата излязоха през централния вход и завилият вятър веднага захапа през дрехите им.
- Май не беше съвсем добра идея. - промълви след миг неловка тишина Нетер, въпреки че се чувстваше добре докато дъждът барабанеше по близките керемиди, а вече и по главата му. Той без усилие впримчи няколко нишки вятър и образува невидим купол от циркулираща енергия над тях, който просто отвяваше настървените дъждовни капки. Вилварин мълчеше.
- Няма да те разпитвам какво стана, но мнозина усетиха...атмосферно раздвижване, при това на глобално ниво. Нещо се случи вътре и... - той я погледна с наченки на лека усмивка. - ... мисля, че само ти знаеш точно какво.
Вайс, колкото и безкрупулен и хладен да бе на моменти, не беше привърженик на чуждото страдание. Може би това го беше накарало, на подсъзнателно ниво, да заговори девойката по-рано днес. Мислите му бяха объркани, хаос от несвързани парчета пъзел.
- Изглежда имаш нужда от почивка. - допълни той. И наистина момичето изглеждаше уморено психически, но на него му се стори, че усеща и някаква...свежест и безтегловност, която витаеше около нея, сякаш току-що се е научила да лети.

/Свободно РП./

- Просто напрежението ми дойде в повече... ще се прибера за да си почина. - с такава явна лъжа Вилварин не можеше да заблуди абсолютно никого, но не беше и това целта й... нали знаете- като онези “Боли ме главата”, “Не се чувствам добре” - все неща, които се използваха като омекотител на една истина, която и двете страни знаеха, но бяха проява на любезност, щом единият се “оправдава”. Девойката се огледа с невиждащ поглед наоколо. Под купола въздушни струи не се усещаше толкова силно студа и влагата, полепнали по Хилион .
- Благодаря Ви за разбирането, Вайс - каза Вилварин след малко. Чрез учтивата форма на изказ тя искаше да покаже, че при втория разговор на двама души не бива дистанцията да се смалява. Въпреки, че беше немощен, гласът й беше в пълен противовес на времето - меките нотки изглеждаха като крехко, топло пламъче, мъждукащо в бурята.
Действието продължава на
Улиците

» Чирак На Хилион
» Кметсвото На Хилион
» Катедралата На Олаф
» Катедралата На Зараждащият Се Пламък
» Катедралата На Поглъщащият Огън