Катедралата На Черната Магия

Това е последната зала, дълбоко в мрачните недра на Шелтър. Въздухът тук винаги е малко, но достатъчно. Самото пребиваване в нея е трудно, но цената си заслужава, ако даден некромант има желанието да се потопи в дълбините на черната магия и да изучи най-древните и мощни умения на некромантиката. Катедралата представлява средна по размери зала, чиито стени за закрити от огромни тъмни огледала, в чиито отражения плуват и се реят призраци от забравени времена. Говори се, че душата на всеки некромант намира своето място в тези огледала след смъртта на тялото му. Майсторът, който обучава некромантите, достигнали до това висше ниво, се казва Иджит Койл. Под негово наставничество част от обучаващите откриват чист ужас, а други – истината. В Катедралата също така може да се сблъскате и със Слепия некромант. Говори се, че той – Да’Фийр, е следващият аватар на Косача и гледа с неговите очи, макар слуховете често да преувеличават.

Да'Фийр:

Айви гледаше безкрайните огледала. Нижеха се едно след друго като нови пространства насред нови измерения. Душите се рееха хаотично в тях, но кой би могъл да каже със сигурност що за животно е хаосът. Тя самата никога не бе толкова разкъсана както в момента, но и никога не бе била толкова цяла.
Енергията на мястото я караше да се чувства у дома си. Душите тук бяха сиви фрагменти. Не притежаваха егото на носителите си, не притежаваха елементарните им, налагани от телесната форма, желания. Чувстваше се сякаш отново е поела по незнаен път, по който нещо по-силно от нея я е притеглило. Тя седна на пода, така както беше сторила в залата на Академията някога. Остави тялото си да се разпадне, напълно игнорирайки риска да не го намери отново. Беше напълно невидима за останаия, жив ствят, но не беше толкова сигурна за енергията обитаващя това място. Навярно тук можеше най-сетне да се лиши от ужасната торба с кръв, черва и отпадаци. Вероятно можеше да бъде просто енергия...
Погледна ръцете си. Талазите Мрак се виеха като лъскави змиорки около кипящата, бяла енергия, която съставяше съществото й.. Цвърчеше и се осукваше в странни плетеници, понякога добиващи бледо зеленикавия оттенък на някогашната й, нежна Дух-енергия. Сега Айви разбираше какво е имал в предвид Сороу Грей като я предупреждаваше да не се присяга към първичната си енергия. Вече нямаше връщане назад.
Внезапната тъга, която я обзе я свари неподготвена – в съзнанието й нахлуха спомени от мигове на болка и разочарование – някой по-значителни, а други съвсем дребнави като подигравките на децата в родното й градче.
Айви нямаше много време да мисли над обхваналата я тъга и носталгия по простотата на миналото. Той беше тук. Ароматът на хладна вечер и чистота се вплете в енергията сякаш беше част от нея. Айви отвори вътрешното си око и се огледа – огледалата, душите, камения под. Реалността беше солидна, аромата - също. Тялото й постепенно, започна да придобива формата си, изплитайки се зрънце по зрънце от кипящата енергия. Стана такова, каквото Айви го бе видяла за последно – слабо, с тънка прозрачна кожа и едва покрито от дрипите на някогашната й бяла роба.
Гладката огледална повърхност, намираща се в ляво от нея се набразди от дребни вълнички и високата белокоса фигура от спомените й стоеше пред очите й, точно толкова чиста и предизвикваща възхищение колкото някога, преди всичките тези години на Западния път.
Съзнанието на Да'Фийр бе отворено за нея. И то, като цялото му същество беше част от абсолюта – искрено до крайност. Радостта му беше неопетнена. Той я бе дирил и очаквал. Нямаше нужда да чуе гласът му в съзнанието си, за да разбере, че зад затворените слепи очи е нейният дом.
Напълно импулсивно Айви се спусна и го прегърна, засрамена от вида си. Ерегията закипя неочаквано бързо, нози път не се бонтуваше. Търсеше отзвук, сякаш беше намерила стар другар. Талазите мрак се увиха около ръцете й. Тя ги плъзна надолу по бялата на роба на Да'Фийр.
Импулсивността й си беше отишла заменна изцяло от интереса към тази сянка, която бе избягала от погледа й, мигове преди да се хвърли в обятията на Да'Фийр. Не беше минала и секунда преди интереса да се превърне в гняв и желание да предпази. Стискаше Да'Фийр в крехките си ръце и беше наясно, че той усеща всичко, знае за Талазите Мрак, знае, че търсят непознатата сянка в аурата му. Тя изпрати мисъл към него: „Сега съм тук, с теб и пътят тепърва започва. Търсих те.“

„Сега съм тук, с теб и пътят тепърва започва. Търсих те.“
Той я притисна към себе си и мислите му потекоха последователно към нея, картина след картина, всичките ясни и детайлни, огледални на спомените му. Той също я беше търсил. Изпепелените останки на Шелтър минаха пред очите й, изкорубени градове и руини на мъртва империя. Да’Фийр не искаше да си спомня това. Три години бе скитал и търсил присъствието й, безотказно, преследващ намекнато ухание на разцъфнала нощна роза сред пушеците на Катаклизма. Не искаше да си спомня...защото не я беше открил. Всеки път когато изтощението бе на път да го победи, а сънят да го завладее, той я „виждаше” с полезрението си, там на ръба на пропастта, отвъд която чакаше мрака, готов да я погълне.
Но сега тя беше тук, при него. До него. Потъвайки в съзнанието й, той се остави на емоциите й да го залеят. Айви се радваше да го види, беше искала да го види. И успяваше да издържи под напора на съзнанието му, при това с лекота. Малцина биха били способни на това. Беше станала по-силна, сила, за която беше платила по някакъв начин, волно или неволно. Балансът беше абсолютен.
Но вече беше до него.
„Да, пътят тепърва започва.” – изпрати й той мисъл, изпълнена с топлина.
Един едва намекнат въпрос мина през връзката на съзнанията им. Нямаше какво да крият един от друг, а Да’Фийр нямаше навика да колекционира тайни и в никакъв случай спрямо Айви. Но тук се таеше друг проблем, чието естество самият той не разбираше.
„Не се отказах да те търся.” – продължи той. – „Докато не попаднах на това.”
В съзнанието й се разкри картина. Беше замъглена, нещо необичайно, съзнанието на Да’Фийр винаги бе било трезво и кристално ясно. В спомена бяха намесени...непознати сили? Той се намираше в Некрополион, или може би в някакъв мрачен замък. В слабо осветена зала, в чийто център се издигаше пиедестал върху който бе поставена...везна?
„Беше сън” – поясни Да’Фийр. – „Това, което усети по-рано, тази неясна сянка, ме преследва от година, без да се натрапва. Опитва се да ми покаже нещо. Появи се след като сънувах залата и класическият символ на Баланса.”
"Всичко е наред. Сега трябва да си починеш."
Той наведе глава и нежно докосна с устни челото й. Сладкият сън я грабна почти на мига, а тялото й се отпусна в ръцете му. Нямаше да я остави в някой ковчег, избор, който избираха само най-фанатизираните и вампирите. Белокосият некромант я понесе, внимавайки да не я събуди, към едно от огледалата.

/Свободно РП./

Theme: Kamelot - Poetry for the poisoned

Черешовите цветове летяха насред синевата. Тънкият ветрец, който галеше лицето й, разпръскваше танца им и го оплиташе със свежия аромат на лятна утрин. Слънцето палеше клепачите й, а тя се издигаше нагоре и все нагоре. Очите й виждаха само синева и безкрайните черешови листенца. Вятърът я поде като перце и я заигра както правеше и с беззащитните листенца. Полетът надолу беше внезапен и болезнен. Там намаше нищо - безкрайна поляна от тучна зелена трева. Устремяваше все надолу и надолу, вече виждаше капчиците роса, но ударът все не идваше. Водата я обгръщаше, усилието да изплува отнемаше цялата й енергия. Спря насред паническите си движения. Отпусна тялото си, оставякйки водата да я понесе накъдето пожелае. Босите й стъпала усетиха топлина. Бледо оранжево сияние обгърна тялото й. Стопли я, напомни й за слънцето. Кожата й започна да усеща жегата, да се противи, скоро се зачерви и обгорели мехури започнаха да я покриват. Всичко наоколо я палеше, а водата все още не й позволяваше да се измъкне... Тялото й се мяташе насред услието, но не успяваше да открие изхода. Болката започваше да става непоносма. Тя жадуваше спасението, дори смъртта. Постепенно, мракът я обгърна. Болката спадна и утихна, но белезите от врялата вода останаха. Макар и гладка и нежна розовата й кожа помнеше и усещаше пълните с течност рани, които бяха съвсем реални в съзнанието й. Не можеше да се оттърве от силата йм. Отвори очи. Опита да съзре нещо отвъд мрака.
Топлите му очи я гледаха с нежност, каквато не помнеше. Наоколо се разнасяше аромат на шоколад. Усмивката му грейна а лешниковият поглед я успокои. Беше го търсила сякаш, беше го забравила сякаш, беше го прогонила и и привлякла едновременно. И него го болеше, но белезите не можеха да бЪдат забравени. Очите му изчезнаха в мрака. Някога се бяха любували на летата заедно – там на стария мост над зелената река, насред аромат на шоколад и палачинки.
Погледът й продължаваше да търси в мрака, спомени от собствената й душа, но нямаше нищо – нищо не изпъкваше, нищо не носеше топлина. Сънят продължаваше да е просто чернилка без начало и край.
Айви отвори очи. Беше поставена в легло. Леглото й беше познато. Сякаш бе спала някога в него. Синкавите отблясъци по тавана и дълбоко виолетовите завеси принадлежаха на друго мяасто далеч от тук. Насред лунните светлини енергията избухна и разкъса тялото й на парчета. Ако това беше някакъв опит за шега някой трябваше да плати. Веднага!

Tommy - Една нощ с нервака

Двата огромни прозореца се отвориха с трясък и ситни парчета стъкло се разпръснаха из стаята, докато завесите се извиваха в причудливи форми. Косата й се надигна и кичурите й се разпиляха в неосъзнат танц. Стените се напукаха, а измежду цепнатините потече катранена кръв, която само след миг започна да образува локва на пода. Диамантеният полюлей над нея се завъртя и от него, като презрели плодве започнаха да капят скъпоценни камъни.
Всичко това се случи в рамките на един неосъзнат миг.
Напуканата тъмно-синя повърхност на стената пред нея се наду като мехур и една кокалеста и разложена длан проникна през нея, последвана от съответстващото й тяло. Съществото, така наподобяващо човек, беше голо и лишено от разграничителни полови органи, от плътта му се стичаше синьо желе, което падаше на буци по вече просмукания с кръв под. Главата, както и цялото тяло нямаха окосмение, а очите бяха зашити с черен конец. Надутите му сини устни се кривнаха в усмивка и измежду тях блеснаха бели и правилни зъби. Вятърът рязко затихна и Айви осъзна, че през последните няколко минути хаотичен оркестър бе презентирал новия си концерт в стаята. Сега бе настъпила оглушителна тишина, нарушавана единствено от звучното „Цоп!” на равни интервали, когато поредният диамант потънеше в нарастващата ловка на пода.
- Долових мислите ти. – изведнъж каза съществото, без да размърдва устни, без да напуква кривата си усмивка. Думите му бяха изречени с напълно познат на Айви глас, напълно непроменен и ясен. – Някой или нещо те е набутало тук против волята ти, налагайки насилствен образ върху собствения ти сън и сега търсиш пътя навън?
Последва кратка пауза.
- Малко вероятно. Никой не може просто така да манипулира съзнанието ти, нали?
Клепачите на съществото се размърдаха в гротескен опит да се разтворят и две струи пурпурна течност плъзнаха от цепките им надолу по бузите му.
- Защо наистина си тук?

Всичко стана прекалено бързо. Айви не можеше да прецени дали избухването на енергията, краят на съня, или ужасното, напълно непознато същество бяха прична за разрухата на стаята. Едно беше ясно – тя не даваше обяснения. Някой си правеше много, много погрешна шега с с нея.
Някъде надълбоко в съзнанието й изплува крехката възможност Да'Фийр да е видял в съзнанието й, че това, макар и непознато за него място (тя отказваше да дпопусне, че той познаваше спомените й, точно толкова, колкото и тя самта, може би дори по-добре), я кара да се чувства спокойна и по някакъв начин, че носи щастие. Не всичко в стаята беше такова, каквото помнеше. Преспективата беше различна.
Грозното същество насреща й задаваше въпроси, говореше, мислеше на глас, а от туловището му... Отвратителното му туловище... се разливаха течности, за които дори не искаше да мисли... А, някога бе смятала, че човешкото тяло е най-гнусното нещо на света. Не... нямаше време...
Енергията кипеше, преливаше, избухваше, тялото и се разпадна на парчета. Оглушителният трясък се заизвива насред Талазите Мрак:
„Защо съм тук – за да съществувам.“
Да, в съвзнанието й избухнаха сладостни спомени и съществото, точно както и Прекрасен 1 се строполи в собствената си помия.
Тялото на Айви лежеше безжизненно на леглото, а енергиятя се осукваше насред Талазите Мрак в безспирен, яростен танц. Всичко лежеше в ръцете на Да'Фийр. Тънката линия между лудостта на енергията и крехкото й тяло се бе разбила заедно с Лунните покои.

Да’Фийр прекрачи гладката повърхност на огромното овално огледало, понесъл Айви. Беше толкова лека и крехка в ръцете му. Очите й бяха затворени, а дишането – равномерно. Сънят я беше превзел. Слепият некромант веднага бе прекъснал връзката между съзнанията им. Ако я беше оставил, то сънят й щеше да го повлече, което щеше да го лиши от възможността да я внесе в Олгедалните помещения. По-скоро щеше да се свлече с нея на пода и да се озове в съня й. Това нямаше да е редно. Да’Фийр вече осъзнаваше, че Айви се е променила и подобен вид натрапничество едва ли щеше да я накара да се усмихне. А той искаше да види усмивката й.
Огледалната повърхност се накъдри в равномерни вълни от допира му и им даде достъп. От другата страна ги очакваше странна безименна реалност. Някои все пак се бяха опитвали да й дадат име, но нито едно от тях така и не бе звучало с нужната сила и вдъхновеност. Да’Фийр наричаше това място Гаркиал. Меката почва под краката му беше неравна. Рохка, разровена пръст. Таванът – а такъв имаше, макар Да’Фийр да не можеше да го види(без помощта на чуждо съзнание), беше скалист и назъбен на места. Сив и студен пещерен купол, по чията повърхност на случайни интервали висяха глобуси, даряващи светлина. Колкото и силно да грееха някои от тях в участъците си, то тези участъци приличаха на светулки по време на новолуние. Други стени – нямаше. Накъдето и да погледнеше човек откриваше само тъмна шир, прекъсвана на места от кратки изблици светлина, когато някоя душа се озовеше тук, или обратното – бъдеше призована от тук. Некромантът усещаше леките вибрации в студения, лишен от вятър въздух. Това място му беше близко и макар да не го беше разучил изцяло и все още да съществуваха значителен брой неща, които са му неясни и объркващи, все пак той изпитваше онази приятна емоция, когато правиш нещо, което едновременно обичаш и осъзнаваш, че правиш повече от добре.
- Ти се върна! – чу той изумен женски глас пред себе си. Жасмин Бериал, отдавна мъртвата некромантка, с която беше говорил не преди повече от двадесет минути, малко преди да срещне Айви в катедралата. Но пет минути в Шелтър можеха да се окажат пет години тук, или пък само миг от секундата. Да’Фийр докосна мислено душата на Бериал, внимателно, за да не й причини болка и вкуси от любопитството й, насочено към заспалата жена в ръцете му.
- Бериал би ли ни завела до Арките на времето?
Жасмин кимна и двамата закрачиха в мълчание в привидно случайна посока. Белокосият некромант беше открил няколко от по-важните дестинации в това отражение на Отвъдното. Беше намерил закономерности, макар тук да нямаше закони. Например, знаеше, че всички души тук бяха дошли по свое собствено желание след смъртта си. Знаше къде се намират Пътеката, Тронът и Полетата, но никога не успяваше да открие Арките на времето сам, освен ако не извадеше абсолютен късмет. Потънал в мисли, той неволно посегна към съзнанието на Айви и се закова на място. Как не го беше усетил по-рано?!

Талазите Мрак вилнееха неконтролируемо, осукваха се и се сливаха. Айви се намираше някъде сред тях, навярно завинаги загубена. Да’Фийр посегна към вилнеещата енергия и тя за миг се отдръпна, надигна се и...зачака. Като пепелянка, гледаща заекът пред себе си. Той вече не се усмихваше, лицето му бе загрижено. Нима се налагаше да подходи със сила? Това му изглеждаше единствения възможен начин да освободи Айви от капана, защото да, това бе било капан, заложен от някого или нещо. Но инстинктите му крещяха да подходи по друг, по-деликатен начин. А той винаги се доверяваше на инстинктите си. Слепите му очи я виждаха във водовъртежа от мрак. Спеше в съня си? Или беше в безсъзнание.
„Айви” – докосна я той нежно, внимателно с мисълта си. - „Върни се тук, върни се при мен.”

Тялото лежеше на тресящото се легло. Над него летяха парчета пепел, бавно се трупаха насред хаоса на разпадащата се стая. Енергията се впиваше във всичко, жадуваше да излезе от стаята. Отвъд тях се виждаше само рохка, разровена пръст. Показваше се за миг, а после изчезваше. Талазите мрак се впиваха с ожесточеност в предметите на стаята – в леглото, в стените, във всичко, което изграждаше солидната материя. Танцуваха наоколо, сякаш Мракът беше щастлив. Бялата енергия на тялото й беше изчезнала, крехката сивкава плът беше отхвърлена и от Мрака и от Енергията. През големият френски прозорец не се виждаше нищо. Току проблеснеше външен свят и Талазите го покриваха с лепкавата си същност. Трупът на съществото беше изчезнал – сякаш не се връзваше със случващото се във стаята.

Наоколо беше сиво и тихо. Тя вървеше през слабо осветена от фосфор пещера, или може би тунел. Под краката й беше хлъзгаво, малките камъчета се забиваха болезнено в босите й стъпала. Айви имаше спомен за това място, някога много отдавна се беше озовала тук в опитите си да опознае Дух енергията. Мислите й се върнаха назад към учителя й. Какво ли беше станало със Сороу Грей? Тя намаше спомен. Как се беше озовала тук? Последното, което помнеше бяха очите Вайл в Лунните покои след кървавия дъжд във онази ужасна игра на Дред.
Страхът започна да се прокрадва нагоре по кожата й. Какво се бе случило? Колко време беше минало? Бялата й роба беше непокътната, белегът на китката туптеше лекичко. Да'Фийр беше жив, може би наблизо... Може би имаше изход от това място... Напред тунелът оставаше все така равен и хлъзгав, не се виждаше нищо освен лекото фосфорно сияние, типично за дълбоките влажни пещери. Айви се опитваше да мисли логично. Щом имаше влага, значи някъде имаше източник на вода, който търси да излезе на повърхността. Тази мисъл и даде надежда.
Чувстваше се уязвима. Тялото й трепереше от студа и влагата, която започваше да се прокрадва чак до костите. Опита се да се успокои и да събере мислите си. Спомни си за тъжните очи на Сороу Грей. Спомни си уроците му. Опита се да намери онова спокойно място в тялото си. Да се превърне в безпътен дух – невидим, неусезаем.
Не. Нямаше нищо. Там, където преди беше зеленикавата мекота на Дух енергията сега беше празно. Тялото й беше изцяло нейно, и всичко, което предпазаваше съществото й от външния ссвят. Айви беше обикновено, самотно, уплашено човешко същество в тъмна пещера без реална представа за последните събития, без представа къде трябва да отиде.
Страхът се превърна в ужас и тя започна тихо да ридае.
Не беше наясно колко време бе минало, но постепенно сълзите и страхът я бяха изтощили. Тя се събуди от безпаметен сън, все толкова сама и все толкова лишена от представа какво се случва наоколо. Сега беше и гладна. Изправи се с трудност на треперещите си крака. Тялото я болеше от неудобната твърда скала, на която бе лежала. Направи няколко стъпки напред в тунела. Наоколо беше съвсем тихо. Нямаше никакво движение на въздуха, никакъв живот, само бледо сияещ фосфор и влага.
Айви вървеше с часове, сякаш затворена насред нищото и колкото повече вървеше толкова по-далече стигаше от изхода. Мислите й бяха хаос, от който искаше да избяха, но тишината я притискаше и ги правеше още по-оглушителни. Беше изтощена и отчаяна искаше да спре, искаше да си почине, но не можеше, ужасът се прокрадваше навсякъде около нея. Продължаваше да върви, колкото бързо й позволяваха силите. Скоро не й достигаше въздух, сакаш се задушаваше насред сиянието и влагата. Продължаваше да върви гледайки безкрайния тунел пред себе си. Още няколко крачки, само още няколко... Мракът я настигна и тя се строполи в безсъзнание върху студената скала.
Огънят пращеше и хвърляше закачливи сенки по скалните стени. Айви отвори очи от топлината, която се разливаше по лицето й. Оранжевата светлина на огъня я заслепи и тя примижа сънено. Скочи от кожените постели, в които лежеше като подивяло животно. Къде беше? Кой беше запалил този огън? Намираше се в някаква пещерна ниша. По стените бяха издълбани, явно с някакво примитивно длето, полици, по които се виждаха съдове за храна, имаше и една две стари, сбръчкани от влагата книги. От кориците не бе останало нищо, а страниците бяха пред разпадане. Имаше и стъклени буркани, в които имаше всякакви изсушени странности. Тя се намираше в най-отдалечения от тесния вход край на този примитивен дом. Някой я бе положил в топла кожена постеля. Странно беше, че кожата нямаше козина, но бе мека и плътна. Беше бледо зеленикава на цвят и изглеждаше сякаше бе ползвана с години. Огънят гореше върху особени крехки камъни, който тлееха във виолетови оттенъци. Над него висеше каменно гърне пълно с гъста супа от странни треви. От него се носеше лек дъх на риба. Това й напомни за миризмата на бащиния й дом и поуспокои страха й. Тя се пресегна и взе една от каменните паници от по-ниските полици, намери отдавна надраскъна и потъмняла сребърна лъжица и си сипа от къкрещата гозба. Настани се върху постелята си и нападна храната бясно. Още първата хапка изгори устните й. Тя изкрещя от болката и припряно остави купата си на земята. Част от садържанието се разля върху постелята. Тя се стересна и се опита да го почисти и изсуши с бързи движения. Когато надигна глава и посегна към паницата си, за да пробва с втора хапка очите си се спряха на чифта черни кожени ботуши от другата страна на огъня. Тя надигна поглед нагоре и видя едър мъж със скръстени на гърдите ръце.
-Едва си тук, а вече разливаш и пропиляваш оскъдната храна? - гласът му беше мек, макар и окурителен.
Айви беше стресната, наясно, че не може да говори, още усещаше белегът на гърлото си от деня когато загуби гласа си. Сега за първи път тя усещаше липсата му. Без Дух енергията не можеше да предаде мислите си. Отвори устни, за да покаже, че не може да говори.
-Агурд, мнг... асл – звуците бяха ръждиви, но гласът си беше нейният, такъв какъвто го помнеше. Преглътна и опита отново – Ъз... сжлявм.
-Добре, добре девойче, пази си гласчето, не е нужно да се извиняваш. Когато можеш тогава ще ми разказваш, но каквото и да правиш, пази супата.
Мъжът клекна и едва сега тя бе способна да види лицето му. Очите й се е разшириха от изненада. Същите остри, сурови черти и искрящо зелени очи. Косата му беше черна и зализана назад. Беше по-дълга отколкото помнеше.
-Вайл? - попита колебливо тя.
-От къде знаеш името ми?
-Аз... Аз съм Айви.
-Нима това трябва да ми говори нещо?
-Аз... - тя клатеше неразбиращо глава.
-Какво? Да не би да си някоя от прислужниците в замъка? След толкова години се сещат да изпратят помощ и първият им избор е невинно девойче?! Обличат я в хубави дрешки и си мислят, че това ще помогне?! Върна ли се някой ден Блъъд ще плати, и ще плаща дълго време.
Той се ядоса и ритна камъните, върху които танцуваха пламъците. Исктрите се разхвърчаха из въздуха и Айви се отдръпна назад, прегръщайки коленети си като диво зверче. Това беше Вайл, нямаше кой друг да е. Защо не я помнеше?! Гласът й се беше върнал... Нима всичко беше само сън, нима все още беше в онова сиво измерение и никога не бе преминавала през изпитанието на учителя си?! Можеше и това да е просто друга част от разкъсаната му душа. Всичко беше възможно и все пак нищо не беше реалност.

„Айви, върни се тук, върни се при мен.”
Думите пронизаха съзнанието й като нагорещени пипала. Тя изпищя от болката, пред очите й всичко се завъртя. Огънят се размии, погълна мажът, който изглеждаше сякаш се бе втурнал насред пламъците, за да я задържи. Картината потъна в прак и остана само миризма на рохка пръст. Тя отвори очи. Беше в ръцете на Да'Фийр. Помнеше белите му коси, спокойствитето. Слепите му очи се разтвориха, сякаш се опитваше да я погледне, но орбитите бяха празни. Чувстваше се спокойна с него, усмихна се за малко, усещаше се напълно изтощена, тялото я болеше и й беше ужасно студено.
Болката заслепи всичко. Тялото й лежеше на леглото. Над нея се сипеше пепел, а Талазите Мрак бяка застинали сякаш във времето, готови да разкъсат всичко, което се опиташе да разбие реалността, която създаваха. Очите й се отвориха, а Талазите се втурнаха към крехкото тяло, завъртяха се около него, засвистяха, сякаш оковаващи го в капана си. Дух енергиятя беше отново в нея. Жужеше със силата на първичната енергия, но вече не пареше, не беше хаотична, беше част от нея самата, така както беше в началото. Сякаш за миг от секундата Айви разбра. Сънищата, страхът, лудостта, всичко това беше причинено от Мракът, който си играеше със тялото и съзнанието й. Този Мрак никога не беше срещал енергиятя. Никога не беше затварян с нея, никога не се беше срещал с цялото й съзнание. Айви се усмихна насред падащата пепел... и зарови ръцете си в лепкавите Талази Мрак.
Кожата й изтръпна сякаш хиляди иглички я пронизваха. Беше студено и лепкаво, болезнено и вцепеняващо. Мракът се впиваше в нея през кожата, през мускулите, през костите, драпаше да излезе, драпаше да достигне до енергията, която течеше като гореща лава във вените й. Енергията засвистя, разля се из всяка нейна тъкан и клетка, погълна Мрака, изпепли го, направи го част от себе си. Всичко приключи за части от секундата.
Айви отвори очи и се вгледа във все още отворените клепачи на Да'Фийр. Наоколо миришеше отново на рохка пръст. Слепият некромант не откъсваше незрящия си поглед от нея. Абсолютно черните й очи сияеха с белезникаво сияние и виждаха емоциите му с цветове както никога до сега. Червените й коси се спускаха надолу по ръцете му, почти докосвайки рохката пръст.

Writes on - Sucker Punch Soundtrack. Reads on - Sucker Punch - White Rabbit and Tomorrow never knows

Въздухът се раздвижи, повя лек ветрец, събитие, първо по рода си в Гаркиал. Да’Фийр не го отчете, невиждащият му поглед бе прикован в Айви. Енергията, която бе кипяла с унищожителна сила в тялото й бе затихнала. По някакъв начин жената в ръцете му бе успяла да наложи контрола си над нея, с изненадваща внезапност, от рас, и сега силата струеше от нея, оформена и подредена. Нейна. Пипалата мрак се бяха преляли в плетеница от тънки подредени нишки. Некромантът за пръв виждаше толкова съвършена сърцевина в нечия душа. Макар понятието „съвършеност” да бе за него абстрактно, нямаше как да каже на бялото черно. С вътрешният си взор, прикован в Айви, той се озова насред огромен океан. Водата под краката му бе черна и в същото време прозрачна, а дъното не се виждаше. Над него, насред лишеното от звезди небе, доминираше огромна луна, излъчваща сребристо сияние. В момента, в който я отчете, на водната повърхност се образува пътека от светлина, продължаваща в безкрая. Заля го спокойствие. Беше красиво. Завладяващо. Той си пое дълбоко дъх и притвори леко очи, поемайки от есенцията. И нещо сякаш се пробуди в него, като отговор. Некромантът усети силна топлина зад клепачите си. Знаеше, че в момента може да си позволи да погледне във физическия свят, да вземе очи „на заем”. Силата на изкушението го изненада, но не толкова колкото неоспоримият факт, че няма да го позволи. Откакто бе напуснал дома си и бе поел на изток, към въображаемите си цели, той бе почувствал подтик. Зов, който го бе завладял и му бе дал свобода, за която не би могъл дори да мечтае. Беше осъзнал истини и бе потвърдил лъжи, отдал се бе на инстинкта си да запази Баланса ненакърним. Малцина други некроманти осъзнаваха Истината, както той я виждаше. Косачът бе самото едната страна на монетата. И макар някои в Некрополион да приемаха Да'Фийр за аватара Му, той все още бе далеч от този етап. Чувстваше дълбоко в себе си, че все още има толкова много парчета, чието място в пъзела той трябваше да открие. Косачът наистина гледаше през очите му във физическия свят, а Да’Фийр не желаеше да споделя този момент с него, дори това да означаваше, че самият той ще е сляп за него. Знаеше много добре коя е причината за това негово колебание – Косачът твърде силно напираше да погледне през ключалката на съзнанието му, а в същото време Да’Фийр отчиташе присъствието на другата сила, поддържаща Баланса, която се противопоставяше. Не знаеше как ще завърши това, ако се поддадеше на изкушението, но имаше вероятност да бъде накрънено не само равновесието на Шелтър. Той присви замислено вежди. Едно толкова просто действие като това да погледне жената, в която бе влюбен, можеше да предизвика Катаклизъм, равняващ се на този отпреди пет години. Защото промяната, настъпила в Айви беше от огромно значение, в това той бе сигурен.
- Арките са съвсем наблизо.
Да’Фийр беше забравил за присъствието на Бериал преди тя да заговори. Арките на времето. Сега имаше още по-важна причина да ги посети. Множество въпроси търсеха своите отговори и може би именно в този участък от Гаркиал те щяха да бъдат открити. Там, под призрачните арки често се разиграваха сцени от миналото и алтернативи на бъдещето, но това бе едва фрагмент от мистиката им. Един конкретен въпрос дълбаеше усилено да се измъкне от волевите си окови. На какво се дължеше това пробуждане? Кое беше предизвикало промяната в Айви? Ненужен въпрос, изтъкан на стана на тревогата и поръбен по кантовете с неочаквано любопитство.
- Айви. – произнесе той името й, като чувствата, мислите му и вкоренените в тях въпроси бяха напълно открити за нея.

/Свободно РП./

» Черната цитадела
» Катедралата На Олаф
» Катедралата На Хилион
» Катедралата На Зараждащият Се Пламък
» Катедралата На Поглъщащият Огън