Подземното езеро

То се намираше в най-мрачната и най-дълбоката част на Черната цитадела. Дори Тъмницита беше над нея. За езерото се носеха неприятни легенди. Говореше се, че тук Императора провеждал тайните си ритуали, правел човешки саможертви, предизвиквал Боговете и какво ли още не.

Вайл слизаше по стръмните каменни стъпала. Кожените му ботуши не издаваха звук. След него вървяха двамата му бодигарда. Селин и Майк(който дори не беше от гвардията) бяха нови и все още тръпнеха в благоговение в негово присъствие. Не след дълго стигнаха до мястото, където те трябваше да го оставят.
- Ваше Величество... - каза Селин и тънкия й глас прозвуча притеснено. Все още не беше свикнала да не му противоречи, това сигурно се дължеше на факта, че беше прекарал последните няколко нощи с нея. Беше млада и красива, а и най-важното нова. Все още не му беше омръзнала, но и това щеше да стане близките дни.
- Чакайте тук. - каза им той и потъна в мрака, а двамата останаха на входа на подземната пещера.
От покрива и пода й висяха и се издигаха сталктити и сталагмити, които блестяха призрачно, единствения звук беше тихия звук от капки в мрака и плясъка от крилете на някой прилеп-вампир. Императора се приближи към брега на езерото. Водата му беше огледално гладка и черна. Вайл се усмихна и направи широк жест с ръка. Водите се раздвижиха и разкриха странна картина. Императора често използваше езерото за да гледа в бъдещето и миналото. Много Магове го можеха, но никой не го виждаше толкова точно като него, разбира се. Образа в езерото беше на...някакво момиче. Лицето й беше непознато за Вайл, но имаше красиви черти и изпепеляващ поглед. В дясната си ръка държеше цвете, а в лявата туптящо сърце. Императора повдигна едната си вежда. Видението означаваше, че ще се появи някаква...хм...млада жена, която щеше да е важен елемент в плановете му. Или щеше да е един от неговите най-добри козове, или щеше да му нанесе страшни вреди...Той се разсмя. Второто беше съвсем невъзможно, значи видението беше хубаво. Пък и той харесваше красиви жени. Образа й се размаза и на нейно място се появи бойно поле, на което се вихреше битка. Вайл се зарадва, обичаше битки. Но странно, в тази той не участваше, поне не пряко. Стоеше отстрани и гледаше, всямаш се чудеше се дали да се включи в нея. Императора отново направи жест с ръка и видя бъдещето си ако се включеше в сражението. Видя два свои образа. На едния беше паднал в локва кръв, на втория се беше изправил в горда поза и беше обграден от светлина. Владетеля на Шелтър замахна гневно с длан и водата доби обичайния си вид. Вайл не се страхуваше от смъртта. Страха не съществуваше в речника му. Както и тъгата, отчаянието и болката. Тези чувства му бяха прекалено чужди...бяха човешки, а той искаше да е бог. И все пак гнева, най-характерното човешко чувство го беше обладало в момента. Последното видение му показа резултата ясно. Ако се включеше в наближаващата битка или щеше да загуби живота си или щеше да извърши нещо добро за хората и Шелтър. В момента, второто му изглеждаше много по-невъзможно и неприятно от първото...

Озовох се тук..Това място беше мрачно никога до сега не бях виждала подобно..Беше по студено дори от тъмницата в двореца на баща ми..Приличаше ми на място където само Вайл би дошъл..Не беше много по вкуса ми..Обходих го с поглед.Търсих изход но нямаше такова нещо..Беше място обрадено в мъгла..Факлата изгасна..Огледах се за друга нямаше..Затворих очи .. Съсредоточих се..Отнякъде вятъра донесе миризмата на вода..след което чух леко подплискане..Тръгнах натам...Стъпвах внимателно ..По едно време се сетиих че в джоба си имам запалка изкарах я..завъртях кръглото нещо[не се сещам точното името сега..за това писах така....] Пламакът озори пространстовото около мен ... Вървях и накрая стигнах до езерото..Но явно светлината беше попречила на прилепите и един прелитя над мен ..Не очаквах ..Стреснох се и изтървах запалката ..тя падна в езеро ..като аз се строполих на коленете си ..Останах няколко минути в това положение и отново погледна мястото..Водата на езерото ,ката да се изразя черна..Изпрах се плавно като се подпирах на стената..която беше влажна..Изправих се така се изтупах и се чудех на къде да тръгна...Съзрях запалката..протегнох се към водата и я извадих опитох се да я запаля ..но от това нямаше смисъл...беше ммоккра ..Оставих я след което тръгнах в мрака по брега на езерото.търсейки изход...

И тогава нещо привлече погледа й. Тъмните, гладки води на езерото проблясваха с мека лилава светлина, която гонеше мрака. Елиа погледна натам несъзнателно и видя не отражението си, а нещо като път надоло. Все едно езерото я подтикваше да се одави.

/Елиа имаш 2 избора.
Да останеш и да погледаш дали нещо няма да се промени.
Безрасъдно да навлезеш в езерото./

-Този път няма да се поддам на любопитството си ...
казах си аз ...Като продължих направо по брега ...замислих се над това дали да вляза..интересно ми ббеше ...Борех се с любопитството си ..Но накрая то наделя ..клекнах като поставих ръката си отгоре на поовърхноста на водата и очакваах да стане нещо :Д

Водата я всмука като вакуум и Елиа се озова вътре в адски студеното езеро. Но още по-лошото бе, че водата продължаваше да я вмсмуква в дълбините си. Дали това бе краят? И можеше ли Елиа да измисли нещо, с което да се измъкне от това положение? xD Приключенията на смелото, безрасъдно и така любопитно момиче продължаваха.

Съсредоточих се..В последния момент Херакъл ме издърпа седнах на брега леко задъха и каза
-Поиче няма да се водя по любопитството си ,..Херакъл мерси ..
след което се излегнах назад затваряйки очите си за да мога да възвърна нормалното си дишане ..А херакъл стоеше до мен и ме наблюдаваше

Момичето усети силен вятър който разбули вече мокрите й коси...Когато тя погледна към посоката на вятъра забеляза как нещо във мрака се променяше... - Все едно въздушните сили се въртяха и въртяха, като образуваха нещо...голямо xO

ИЗправих се и застанах зад Херакъл ..Защото беше много голямм ..Бях го стиснала и едвали можеше нещщо да мине презз него ..Гледах нещото като първата овца на този свят на Херакъл вдигна оръжието и го сложи пред себе си като няква защита ..Стойх и наблюдавах ставащото ...

-Хм...... - Момичето не можеше да разбере това вятър ли беше или говор...Земята започна леко да трепери, а пък вятъра да нараства...дали това не беше апокалипсисът хО...?

Видях стълби..Затичах се на там ..кАто моето момче ме следваше..Докато се качвахме по стълбите се обърнах и вече не вииждах езерото ..Мислех си че сме се измъкнали но на къде вървяхме само разказвачът знаеше

Стълбите всякаш...нямаха край. По едно време Елиа най-сетне ги измина и се озова...На входа на лабиринт, както изглеждаше. Какво по дяволите ставаше? А отзад я чакаше онова, което я бе уплашило. Херакъл гледаше умно около себе си. Smile

-еЕйй момче няма ме избор ..
казах като се качих на конче и той започнна да навлиза навътре в лабиринта ..Лутахме се наляво и надясно ..От това нещо нямаше излизане ..но аз вярвах че ще намерим изхода му..Вървяхме часове наред като накрая се озовахме пред една врата..

Момичето отново усети силният вятър и земята се пукаше...Тя започна да се плаши страшно много и ако не направеше нещо бързо, можеше да умре..

Посочих мястото където исках да отиде Херакъл..Той прекрачи прага..Изведнъж пред нас се появи позната гледка .. ..Огледох се и разбрах че това е онова студено и потискашо място ..Езетото ..Слязох от Херакъл ..като се заогледох отново ..Приближих се към езерото и се наведох ..Вледах се в образа си и останах разочарована ..Косата ми стърчеше навсякъде ..Поправи се малко след което се изправи и започнах да търся факла ...каква глупачка съм как може любопитството ми да доведе до смърт...Неможех да се позная ..Хъмм отново застанах пред езетото като приклекнах а херакъл стоеше плътно до мен ...Казах си "Толкова съм любопитна..че ще пострадам някой ден от това " като скочих в езерото и херакъл ме последва

Тогава...момичето започна да се дави..нещо го натискаше надоло и надоло...тя едва успяваше да се пребори със това течение..тъмнината се засили...гласът и смехът също...тя трябваше да избере - да посрещне гибелта си или...да се пребори за живота си!

В другия край на езерото имаше нещо като скала ,която ми изгледжаше здрава ...Хъм замислих се за секунда и след още толкова зачнах си свалям колана ...Поех си дъх след което се гмурнах и го закопчах около него ..след което се съсредоточих и херакъл лефна ..А аз хванах колана и започнах да се дърпам към брега.като стигнах до него се облегна на края и се издърпах извън водата...Седна и отново започна да дишаам тежко ..излегнах се назад като започна да се оправям с колана си ..Оправих го след което станах... и започна да се оглеждам и си каза ..."Оттук няма да стане а сега на къде .." като започнах да се оглеждаам наляво и дясно

И както момичето се оглеждаше...бе телепортирана към академията - гората на духовете хО...

Офф. Благодарностите по ЛС :}

Асе следваше Копието до езерото след като бяха там Португас се обърна към Копието и го попита .
-Сега как да видя миналото си Учителю ?

- Сега просто гледай. Не винаги успяваш да видиш нещо, но когато имаш голямо желание... - Копието взе една малка и гладка отломка от сталактит, която излъчваше синкава светлина и я хвърли в езерото. По повърхността се появиха малки вълнички и Португас се загледа в тях като хипнотизиран. Странно, всякаш виждаше нещо...

Асе гледаше зашеметен от красотата на езерото до като гледаше неговата крастоа започна да вижда нещо което неможеше да се опише с думи сякаш беше сън . Португас виждаше къща в която имаше жена и малко бебе , бебето имаше пентаграм на гърба . То беше Асе като малък , а жената която имаше дълга черна коса пентаграм на едното си рамо беше неговата майка . Асе неможеше да повярва на това което вижда за пръв път от като беше загубил памета си той виждаше майка си . До като гледаше някой счупи врата . Беше с червени очи които издаваха кръвожадност беше облечен с червена роба която беше по цвят едно към едно с очите му , с черна коса и червена лента на главата която минаваше по косата му . В ръката си държеше кама а донего гордо ходеше Ястреб . Този мъж стисна здраво камата приближи се към жената и с един замах преряза гърлото и , а малкия Португас се разрева . След което мъжът свали гащите си и започна да прави полов акт с вече мъртвата жена а Ястребът кълвеше очите и . Асе немжеше да повярва на гледката започнаха да капят сълзи от очите му . Той замахна с ръка да ги истире при което ги затвори , а след като ги отвори виждаше съвсем друга гледка . Португас виждаше академията и как този същия мъж приказваше с един от заместниците на Майстора на ассассините . След като Асе видя всичко това осъзна че този човек който е убил майка му е в академията и не само е там но е и ассассин . Португас се сепна от видението си и се обърна към все още пияния си учител с думите .
-Благодаря ви Учителю за помоща ви но сега трябва да се върна в академията за да отсеча някоя глава . /Изглеждаше сериозен а в очите му се виждаха пламъците на омразата

- Май не хареса каквото видя, а? - Копието започваше да изтрезнява. - Желая ти приятен лов и се надявам да се видим пак. Има още много неща, на които бих могъл да те науча.
По едно време Жавелин се хвана за глава.
- Какво ли е станало в Балната зала докато ме нямаше? Нямам ни най-малка идея, ти видя ли какво става?

75.

Вайл погледна лявата си ръка. Изглеждаше състарена с поне петдесет години. Дясната си беше наред. Което беше без значение. Той изпрати енергията от Гоал'Хал към неестественото състаряване и ръката отново доби предишния си вид. После отмести погледа си към подземното езеро. Усилията Им бяха безсмислени и безплодни. Всеки един от Тях бе пробвал нещо, разбира се. Но попаднаха в пайжината един по един, като мушички. В'хира се бе опитала да го направи свой слуга и консорт. Някога би се разсмял на идеята. Странникът мълчаливо бе дал силите си без да се съпротивлява. Странно, но...той все пак си беше странник, не? Икерион. Май се беше опитал да изкълве очите му. Не. Нещо друго беше, но Вайл така й не бе разбрал естеството на съпротивата му. Елерхиа? Опитваше се да му говори. Анил'Те? Изобщо не съществуваше. Косачът беше причинил много поражения. И не можеше да бъде абсорбиран, но виж силите му бяха друга работа. След като ги погълна, Косачът се вкамени. Това се нарича Баланс. М'лаах? Проклетият дракон се появи като някакво пламъче, което бе трудно за поглъщане поради високата температура, но в известна степен с времето изстиваше и ставаше годен за консумация. Шиниос? Битката беше красива. Дал'Хел бе оставил отпечатъка си върху ръката му. Но беше последен в редичката и нямаше голям избор пред комбинираната сила на братята и сестрите си.
А сега? Можеше да разруши света. Нямаше смисъл, обаче. Магията постепенно щеше да избледнее и да изчезне в Шелтър. Всичко избледняваше с времето. Беше си мислил, че ако изпълни тази част от първоначалния си план, щеше да възвърне загубеното. Емоциите. Но не виждаше смисъл вече и в това.
Внезапно гръдният му кош избухна в неистова болка. Той падна на едно коляно и докосна епицентъра. Физически чувства притежаваше. Друго не. Боговете ли се бунтуваха? Той се разкашля и си пое дълбоко дъх, после се изправи. Болката си беше там, но можеше да я пренебрегне. Сигурно се дължеше на онова, което постоянно се опитваше да излезе на повърхността, но все не успяваше.
А сега какво? Той погледна отново езерото, но то мълчеше. Огледалните му води не му показваха какво го очаква. Не го и интересуваше.

» Мастиленото езеро
» Куполно езеро