Мейт
Мейт реши да не губи време в излишни игри. Кръвта вече бе започнала да се лее из залите, а причината за това понякога му беше ясна, а понякога я забравяше напълно. Макар и изцяло психясал, те не бяха глупави. Много от пребиваващите тук бяха млади, неопитни. Пълни новобранци, с все още жълто около устата. Мнозина бяха наивни и добри по характер, лоялни към лидера си, готови да жертват живота си за него. А къде беше той сега, в този така съдбовен момент за тях? Тръгнал да гони собствената си амбиция, повел със себе си може би втория по-сила дракон, оставил пешките да се оправят сами.
Ако Мейт все още изпитваше жал и състрадание, ако все още бе останала човешка емоция в него, може би щеше да прояви милост. Но първото нещо, което бяха научили в този жесток свят е, че няма справедливост. Че хората, които жертват всичко от себе си за да помогнат на останалите....тези, които влагат живота си в една кауза, в една идея, посветена на доброто и справедливостта...те щяха да бъдат най-наранени от хората, на които са се доверявали. Точно те биваха пометени от егоизма на съмишлениците си и то без разумно основание...Освен жаждата за власт, която управляваше света.
Егоизъм, завист, поквара - те движеха Шелтър сега.
Себеотрицание, жертвоготовност и силна воля - задавили се в собствената си кръв спомени от отминала ера.
Късогледство...и желание за сила. Интриги, заговори и политика.
Всичко това да върви в канавката с другите фекалии, ако питаха Мейт.
Той желаеше само да притежава контрол над живота на тези култисти.
"Така или иначе всичко е на път да се разпадне..." - шепнеше му гласът в главата. - "Не исках да ти го казвам, но мисля, че им даряваме милост...в сравнение с онова, което ще последва."
Милост...а кой беше дарявал милост на тях, когато имаха нужда? Дрипава спомени, пълни с горчивина.
Пред него се извисяваше двукрила дървена врата, обкована с желязо. Зад него, в предсмъртни конвулсии се гърчеха двама младежи - единият от които красиво момиче, с разтворен гръден кош. Сърцето й все още пулсираше в ръцете им, но на все по-бавни обороти. Бяха ли обичали някога? Имаше ли значение сега?
Мейт понечи да отвори вратата, било то с ритник или по класическия начин, и само свръхчовешките им инстинкти го спасиха. Той рязко се изви настрани и се закова на място, докато крилата на портала се изкъртиха от пантите от мощен въздушен поток и сред бучене полетяха и се сгромолясаха в стената на пещерата. Полетяха отломки, вятърът запищя пронизително. Миг по-късно от залата изригна огромен хоризонтален стълб втечнен огън, който сблъсквайки се с напористото въздушно течение се развилня. Мейт осъзна, че са загазили. Скоро дори камъните щяха да се напукат от горещината. Убиецът остъпи крачка назад, примижал от ярката светлина и размаха длан пред лицето си, колкото да развее мирисът на пърлено прасе, когато телата на жертвите му, останали по-назад в коридора, започнаха да се печат.
Огънят набираше скорост, но след миг затихна. Явно маговете вътре бяха стигнали предала си. Той наостри уши. Освен тихото къкрене на топяща се плът и не съвсем далечните разтревожени гласове, от залата, от която беше изригнала смъртоносната магия, се чуваше тихо напяване.
Ново заклинание.
"А, не."
Мейт излезе от ъгъла, в който се беше свил не съвсем елегантно до преди малко и с бавни, отмерени крачки влезе в помещението.
Пред него стояха четирима култисти - двама с извадени мечове, по чиито остриета ведро подскачаха пламъци, и други двама зад тях, с вдигнати ръце. Между дланите им постепенно започваха да се оформят сфери с наситен пурпурен цвят, тук-там насичани от болнаво-лилави шарки.
- Май експериментираме с новонаученото? - чу той гласа си, въпреки че нямаше намерение да издава присъствието си. Отдавна бе разбрал, че много често хорските погледи просто се...хлъзват покрай него и пропускат да го забележат, дори да е няколко крачки от тях.
На двамата с мечовете им отне секунда-две да го локализират и още един миг, докато съберат смелост. Бяха момчета, единият май все още не се беше бръснал, но очите им излъчваха сила. Този блясък...Рано или късно, но винаги, изгасваше. Явно тези ходещи трупове все още не се бяха сблъсквали с грубата реалност.
Първият, който беше доста по-висок и едър от убиеца, му налетя с високо вдигнато оръжие, докато втория изглежда чакаше удобния момент да се включи. Тактика за пазене на гърба на ближния, изглежда не бяха съвсем необучени. Вместо да се пречкат един-другиму, искаха да използват численото си превъзходство по най-ефикасния начин.
- Две на две значи. - измърмори Мейт и дори не се опита да парира мащабния замах. Вместо това направи рязка крачка напред и десния му лакът се заби в слънчевия сплит на момчето. Не беше вложил почти никаква сила в удара, но енерцията на младока му изигра лоша шега. Чу се изпукване и въпросният блясък изгасна.
- Упс. Май избързах.
Вторият изрева и се хвърли напред.
- УМРИИИ!
Огненият меч свистеше в ръцете му, но вече беше загубил. Мейт прибра уакизашито си и започна да циркулира около хлапака, чието острие режеше само нажежения въздух.
- Умри! Умри!
- Пробвай с нов репертоар. - предложи уместно Мейт, но този не искаше и да чуе. Флудът не се понасяше вече.
Междувременно другите двама мага явно бяха приготвили следващата гадория, която да изсипят на главата му, но сега се колебаеха. Неизбежно щяха да засегнат и своя човек.
Мейт остъпваше, крачка по крачка в тяхна посока и те се спогледаха. Нямаше как да извадят собствените си оръжия, така щяха да загубят контрол над заклинанието, в което бяха вложили цялата си енергия. Може би трябваше просто да жертват другаря си? Не им отне много време да стигнат до този извод, но въпреки това закъсняха.
В лявата ръка на кошмарната личност пред тях отнякъде се бе озовала тънка рапира. Движенията на асасинът изведнъж коренно промениха рамката си, станаха плавни и елегантни, като на художник, който боядисва паното си с любимата си червена боя.
- К-к... - изхърка първият и с трепереща ръка се опита да притисне порнатото си гърло. Миг по-късно душата му вече беше присвоена, а острието на рапирата затрептя от удоволствие. Нейт усети топлина по дръжката. Отдавна не беше хранил приятелката си. Главното блюдо дойде миг по-късно, с едно единствено прецизно движение тънкото острие проникна между ребрата и прониза сърцето.
- Умри...умри... - продължаваше да флуди единствения оцелял, сечейки в другия край на стаята.
- Време за десерт. - грозна усмивка изкриви лицето на убиецът, докато с бавни крачки се приближаваше към него.
В същият момент в залата нахълтаха две нови жертви, с пребледнели лица и ококорени очи. Почти деца.
"Къде е лидерът ви сега?"
Индекс 
Галерия 
