Fan write : )

Ирония
Защо всичко остана така?
Неизречени думи висят между нас,
неизказани чувства навяват самота.
А сега само болката седи
и крещи, и крещи:
Умри!

Спомените ни са като неотворена книга,
непрочетени от друг освен от мен.
От тях агонията се издига
и крещи, и крещи:
Умри!

Някой ден отново щастлива,
ще се изправя на крака,
ще си спомням миналите мигове красиви
и ще крещя, и ще крещя:
Искам да умра!

Изкуство
Жаден поглед, устни сливат се с нощта..
Докога ли ще трае екстаза от любовта?
Болката ще дойде после или пък сега,
Тогава ще има само чувство за вина!

Има ли значение дали е жива тя?
Тази любов породена от тъга.
Тази скръб превърната във чувство
Създаваща това изкуство..

Дали е изкуство?
Естествено, че е!
И е преработено изкусно
Във болка и нещастие.

Lol pro desu ! O_o
много добро !

Приятел ли беше
Приятел ли беше или само лъжа?
Приятел ли беше или само игра?
Искаше ли наистина да си само приятел,
или реши да се превърнеш в злобен предател?

Такива като тебе ги имам прекалено
даже се наситих на тях.
Вече извъртам глава отвратено.
Щом приближа се до тях, усещам само страх!

Защо усещам страх ли?
Защото ме боли!
Боли, когато предателски стрели
в мен усещам, че са се забили.

Karibdus написа:: Lol pro desu ! O_o
много добро !

10х Ачоо : )

Рано е
Аз съм само едно малко момиче,
тепърва ставащо жена..
В любовта все още едва сричам
и боли при срещата с тази тъма.

Чувствата са тъмна бездна
а любовта най-долу там,
където всичко безследно чезне
и се пълни с мъка и тъга.

И всичко е точно така,
Но аз още не съм го разбрала
Още от нея трябва да изпатя
Все още докрай не съм се омотала.

Малка съм и ми личи,
личи как любовта ме разкъсва.
Личи покрай мен как фучи
И отвътре сърцето ми разпръсква.

Хубави са ама чак па много добро ... иам превдит може по добре , а аз най - вероятно и толкова немога ( Ама не съм се и опитвал де ) и не смятам да се опитвам ако не ми се наложи за някой пост
А ти продължавай в същия дух ....>

Последни думи
В един горещ следобед, Анна се беше излегнала на тревата на огромното поле пред къщата й. Момичето беше щастливо, мислеше за тепърва цъфналата и любов. Мислеше как с него ще бъдат вечно щастливи, или до колкото може да се влее думата “вечно” в един човешки живот. Имаше планове за бъдещето, представяше си къщата си, голяма и бяла, а пред нея си играят две дечица – плодовете на любовта.
Том седеше в стаята си, напрегнат и мрачен. Мислеше за нещо лошо, нещо което щеше да провали щастието в живота му. Казано с други думи – да накара слънцето в живота му да угасне. Той се реши, стана и тръгна към страданието си.
Анна продължаваше все така да си седи, излегнала се на тревата и рееше въображението си сред десетките облаци. В далечината тя съзря силует, позната фигура която и носеше щастие и усмивка. Том вървеше към нея с посърнало от болка лице. От щастие, тя не забеляза неохотата с която вървеше. Хвърли се на вратът му като малко дете и започна да го целува бързо, страстно.
Момичето усети тъгата в целувките му, сякаш бяха последни. Погледна го в очите и видя болката в тях. Видя сълзата, която се опитваше да се плъзне по бузата му, но гордостта не я пускаше от капана. Том също я гледаше в очите и каза
-Съжалявам… - болката в гласът му се усещаше от километри.
-Какво става? – попита Анна и го гледаше разтревожено, сякаш се е изгубило в гората.
-Заминавам.. – отвърна той и изчезна безцветен и мрачен, като спомен.

ПП. За това само да не ми кажеш пак, че не е МНОГО ДОБРО защото професионален писател ме е похвалил за него : )

Хммм и ко като е писател ... харесало му е казал ти го е на мене може да не ми хареса ама на мене нали мое мнение ...> хубаво е , а и кат тее хвалил професионален писател да не си хванала господ за пишката Дума от сорта на много хубаво от мене няма да видиш

Последната вечер
Беше вечер, късно през нощта. Дори ветрецът вече спеше. Нощната светлина обливаше езерото в тъмната гора и то ставаше бяло, светеше. Звездите искряха, като мънички точици на небосвода, а самотната Луна ги викаше една по една да й правят компания.
Толкова красиво, така прелестно. А защо тогава всички животни се бяха скрили по домовете си и не смееха да подадат нос навън? Защо всичко изглеждаше мрачно и злокобно, като затишие пред буря.
Красивата гора, изпълнена със красота и светлина, изведнъж потъмня. Вятърът затаи дъх в очакване да помете всичко материализирано или не. Всичко в дълбините, около езерото и в полите на гората, като че ли изведнъж загуби хубостта си. Луната изглеждаше сякаш държи звездите във затвор, а отражението и в езерото напомняше злокобния смях на някой престъпник. Вятърът вече не бе така мил и учтив. Вече щипеше безмилостно всяка жива твар, изпречила се на пътя му. Нюансите които играха безспирната си игра в преливането на цветовете замряха. И те се скриха в очакване да бъдат пометени.
Последната нощ от лятото дойде и всяка животинка плачеше, ридаеше за загубеното време, за загубените дни. Радостта се изпари и зачака снегът, да насити гората със болка и студ.
Всяка следа от красота изчезна, остана само бялата гора. Животинките измръзваха от студ и чакаха надеждата за пролетта…

Браоо! Не знаех че има още писатели в Дружба! Някой път ще пусна някое мое творение!

Винаги ли има надежда
Първа глава: Винаги ли има надежда

Ако някой, някога е казал "Винаги има надежда", то наистина е сбъркал.
Тя седеше облегната на стената на една затънтена уличка в нейния квартал. Беше отчаяна от живота си, беше изгубила всякаква надежда. Вече няколко пъти през ума и мина да вземе някой бръснач и да го прекара през вените си, но уви! Смелост не и стигаше, а вече беше на ръба. Момичето не живееше в хубав квартал, беше в покрайнините на градът и в него се събираха наркомани, пияници, крадци и какви ли не други пропаднали хора.
Тя не нямаше късмет още от както се беше родила. Майка и беше починала при раждането, не познаваше баща си, а баба и при която живееше постоянно я тормозеше. Дядо и, човека който най-много я бе обичал през краткия и живот, беше починал наскоро. Тя бе останала сама на света по отношение на хора които обича. Приятелят и наскоро беше загинал в катастрофа и все още не го бе преодоляла. Лошият късмет я преследваше навсякъде и не искаше да я остави. Не бе останал един човек на когото държи..
Както си седеше, до стената, от улицата се чу силна, проглушаваща музика, идваща от кола. Мерцедес S-класа спря пред дъното на улицата и от него излязоха няколко доста съмнителни типове. Те тръгнаха към момичето и я огледаха.
-Хей Мишел! Дръж! – извика един от тях като и метна едно пликче – И внимавай, все пак ти е за пръв път.
-Добре, не се притеснявай за мен, и да умра какво ти пука? – каза тя през зъби.
-Права си, защо да се притеснявам.. – отвърна мъжът на име Конър през злобна усмивка.
Мъжът се качи в колата и силната музика бавно, но успокояващо започна да се чува все по малко. Мишел разтвори малкото пликче, което имаше за съдържание известно количество бял прах – хероин.
-Е сега е момента.. – каза си тя, като бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади личната си карта. Следващото движение бе да извади от портмонето си една банкнота от двадесет лева. Набра една линийка на картата и сви банкнотата на фунийка. Мишел дръпна 2 пъти, носът и беше червен. След още няколко пъти тя не можа да се задържи права и седна, облегнала се на стената. Момичето изпадна в безсъзнание и както винаги, нямаше кой да и помогне.

Втора глава: Надеждата умира последна

В тази малка, тъмна, затворена улица не грееше надежда, само отчаяние лъхаше от мястото.
Мишел беше припаднала, може би с риск за живота си и нямаше кой да и помогне. За миг пред нея пламна силна светлина, сякаш от тунел и някой извика
-Мишел! Това ти ли си?! – викаше гласът. Силната светлина идваше от фенерче, а илюзията за тунел се създаваше от теснотата на уличката.
Името на момичето беше извикано от момче.
Високо, красиво. Очите му бяха зелено-сини, а косата му беше тъмно черна. Казваше се Бен Ейдън, и беше съсед на Мишел. Момчето беше влюбено в нея от доста отдавна, но вместо да и каже той се проявяваше в живота и като нейния най-добър приятел. Нейния дневник, той знаеше повече за Мишел, отколкото тя самата знаеше за себе си. Познаваше я като дланта на ръката си.
Бен се беше преместил в този квартал преди няколко години, тъй като бизнесът на баща му фалирал и нямали средствата да се установят на по-хубаво място. Родителите му са се развели още когато той е бил малко момче и той отишъл да живее при баща си, а по-голямата му сестра – при майка му.
Бен се затича по малката уличка и когато стигна до Мишел, тя вече напълно беше изпаднала в безсъзнание. Паниката започна да го обвива бавно но сигурно в страшната си обвивка. Мислите му блокираха.. Какво да прави? Как до се оправи? Къде да търси помощ? Не успя да си отговори на нито един от въпросите.
Мишел беше пребледняла, пулсът и едвам се усещаше и дишането и беше забавено до минимално.
-По дяволите Алекс!! – извика ядосано Бен и вдигна момичето на ръце.
Сега сигурно всички ще си помислят кой е Алекс? Алекс всъщност не е, а е бил починалият приятел на Мишел. Защо Бен наруга точно неговото име? Защото той беше човекът, който запозна Мишел със наркодилърът на име Конър. Той нямаше намерение да я пристрастява към наркотиците или пък дори да я каза да ги опитва, но факта че я беше запознал с него, доведе до сегашният случай. Момичето седеше безжизнено в ръцете на Ейдън и той смяташе Алекс за виновникът.
В миг Бен “прогледна” и осъзна сериозността на случващото се. Съзна, че любимата му е в смъртна опасност и реакцията му беше тичане. Да точно така – тичане с пълна скорост. Ейдън се затича към най-близката болница. Докато тичаше си мислеше само, дали Мишел ще оживее. Дали ще има възможността да и каже колко много я обича, и колко много иска тя да е до него.
Ето го и превратният момент. Бен нахлу в болницата, облян в сълзи, които е проронил несъзнателно и които са дошли в следствие на лошите мисли. В мигът в който влезе в болницата, Мишел беше поета от няколко човека, които го избутаха, а той остана в недоумение какво точно става. Дали ще живее? Това беше въпросът който се въртеше в главата му и беше заслепен за всичко останало.

Тази история се очертава да се превърне в книга, или поне в по-дълъг разказ : ) Надявам се да ви хареса.

Защо на нея

Тя седеше в училище сама, безпомощна срещу несподелената любов, която я застигаше навсякъде.Не можеше да разбере, защо все тя се оказваше в клопката и.
Не го беше виждала цял месец, а когато го видя и фокусира в далечината, че това е той, се затича за да го види, за да го прегърне и да го обича.
“Липсваше ми!” , каза тя а момчето сякаш отговори на чувството и. Тя се разтрепери, сякаш щеше да припадне всеки миг, сякаш това беше последната им среща. Земята се завъртя по-бързо от обикновено, и изглеждаше по-прекрасна от всякога. Тогава в нея се зароди надеждата, празната, безпочвена надежда, че може би той ще изпита същото към нея. В тозе момент нямаше момиче до себе си, беше свободен, само за нея.
Но ето, че в мислите и се зароди очакваното, това което я сполетяваше винаги. “Глупава си… той няма да ти обърне внимание, не и на теб!”. Най-ужасната мисъл, която обаче винаги и я сполетяваше.
Момичето обичаше да пише кратки разкази, стихотворения за любовта и за живота си. Предпочиташе да опише чувствата, вместо да ги изрази, да ги напише, вместо да ги каже на глас. Наскоро тя беше написала разказ за надеждата и за това как не вярва в нея. Ето обаче, че надеждата неизбежно достигна и нея. Обзе я и тя реши, че любовта може този път да не е несподелена. Да, тя обожаваше да пише, точно както пиша аз сега..

бИваА си Те хД

Муухаха тенкс ...

А сега, това си няма име, защото не успях да намеря подходящо..

Преди много време живяла сама
една красива, но безспорно зла жена.
Имала замък на висока скала
и откраднала надеждата на толкова деца...
Те били хиляди, милиони дори,
но тя не чула техните скрити вопли.
Била безчувствена и винаги сама
тази красива, но зла жена.
Един ден пред замъка дошло момче
и й откраднал любовта,
както тя на толкова много деца.
От тогава седи тя там, на онази скала
и чака безпомощна да се завърне любовта.

Изгрев

Всяка сутрин слънцето изгрява,
но само гори света ни.
Всяка вечер луната,
покрова на злото, сияеща светлина.
Щитове се удрят два по два
и шлемове се блъскат.
Копията се забиват в хората
и писъци стенат.

Магията в този свят е зла,
но може би има спасение!
Сребърни войни се борят със злото,
Но то е огромно и не може да се спре.

Много загинали,
малко оцелели.
Нищо не може да спре злото,
а хората живеят в болки и мъки.
Всеки изгрев тук,
носи само страдания.

Брей. Много добри творения, бих казал. С нетърпение очаквам още. Yeap

Spoiler:

fuck_you написа:: Винаги ли има надежда
Първа глава: Винаги ли има надежда

Ако някой, някога е казал "Винаги има надежда", то наистина е сбъркал.
Тя седеше облегната на стената на една затънтена уличка в нейния квартал. Беше отчаяна от живота си, беше изгубила всякаква надежда. Вече няколко пъти през ума и мина да вземе някой бръснач и да го прекара през вените си, но уви! Смелост не и стигаше, а вече беше на ръба. Момичето не живееше в хубав квартал, беше в покрайнините на градът и в него се събираха наркомани, пияници, крадци и какви ли не други пропаднали хора.
Тя не нямаше късмет още от както се беше родила. Майка и беше починала при раждането, не познаваше баща си, а баба и при която живееше постоянно я тормозеше. Дядо и, човека който най-много я бе обичал през краткия и живот, беше починал наскоро. Тя бе останала сама на света по отношение на хора които обича. Приятелят и наскоро беше загинал в катастрофа и все още не го бе преодоляла. Лошият късмет я преследваше навсякъде и не искаше да я остави. Не бе останал един човек на когото държи..
Както си седеше, до стената, от улицата се чу силна, проглушаваща музика, идваща от кола. Мерцедес S-класа спря пред дъното на улицата и от него излязоха няколко доста съмнителни типове. Те тръгнаха към момичето и я огледаха.
-Хей Мишел! Дръж! – извика един от тях като и метна едно пликче – И внимавай, все пак ти е за пръв път.
-Добре, не се притеснявай за мен, и да умра какво ти пука? – каза тя през зъби.
-Права си, защо да се притеснявам.. – отвърна мъжът на име Конър през злобна усмивка.
Мъжът се качи в колата и силната музика бавно, но успокояващо започна да се чува все по малко. Мишел разтвори малкото пликче, което имаше за съдържание известно количество бял прах – хероин.
-Е сега е момента.. – каза си тя, като бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади личната си карта. Следващото движение бе да извади от портмонето си една банкнота от двадесет лева. Набра една линийка на картата и сви банкнотата на фунийка. Мишел дръпна 2 пъти, носът и беше червен. След още няколко пъти тя не можа да се задържи права и седна, облегнала се на стената. Момичето изпадна в безсъзнание и както винаги, нямаше кой да и помогне.

Втора глава: Надеждата умира последна

В тази малка, тъмна, затворена улица не грееше надежда, само отчаяние лъхаше от мястото.
Мишел беше припаднала, може би с риск за живота си и нямаше кой да и помогне. За миг пред нея пламна силна светлина, сякаш от тунел и някой извика
-Мишел! Това ти ли си?! – викаше гласът. Силната светлина идваше от фенерче, а илюзията за тунел се създаваше от теснотата на уличката.
Името на момичето беше извикано от момче.
Високо, красиво. Очите му бяха зелено-сини, а косата му беше тъмно черна. Казваше се Бен Ейдън, и беше съсед на Мишел. Момчето беше влюбено в нея от доста отдавна, но вместо да и каже той се проявяваше в живота и като нейния най-добър приятел. Нейния дневник, той знаеше повече за Мишел, отколкото тя самата знаеше за себе си. Познаваше я като дланта на ръката си.
Бен се беше преместил в този квартал преди няколко години, тъй като бизнесът на баща му фалирал и нямали средствата да се установят на по-хубаво място. Родителите му са се развели още когато той е бил малко момче и той отишъл да живее при баща си, а по-голямата му сестра – при майка му.
Бен се затича по малката уличка и когато стигна до Мишел, тя вече напълно беше изпаднала в безсъзнание. Паниката започна да го обвива бавно но сигурно в страшната си обвивка. Мислите му блокираха.. Какво да прави? Как до се оправи? Къде да търси помощ? Не успя да си отговори на нито един от въпросите.
Мишел беше пребледняла, пулсът и едвам се усещаше и дишането и беше забавено до минимално.
-По дяволите Алекс!! – извика ядосано Бен и вдигна момичето на ръце.
Сега сигурно всички ще си помислят кой е Алекс? Алекс всъщност не е, а е бил починалият приятел на Мишел. Защо Бен наруга точно неговото име? Защото той беше човекът, който запозна Мишел със наркодилърът на име Конър. Той нямаше намерение да я пристрастява към наркотиците или пък дори да я каза да ги опитва, но факта че я беше запознал с него, доведе до сегашният случай. Момичето седеше безжизнено в ръцете на Ейдън и той смяташе Алекс за виновникът.
В миг Бен “прогледна” и осъзна сериозността на случващото се. Съзна, че любимата му е в смъртна опасност и реакцията му беше тичане. Да точно така – тичане с пълна скорост. Ейдън се затича към най-близката болница. Докато тичаше си мислеше само, дали Мишел ще оживее. Дали ще има възможността да и каже колко много я обича, и колко много иска тя да е до него.
Ето го и превратният момент. Бен нахлу в болницата, облян в сълзи, които е проронил несъзнателно и които са дошли в следствие на лошите мисли. В мигът в който влезе в болницата, Мишел беше поета от няколко човека, които го избутаха, а той остана в недоумение какво точно става. Дали ще живее? Това беше въпросът който се въртеше в главата му и беше заслепен за всичко останало.

Тази история се очертава да се превърне в книга, или поне в по-дълъг разказ : ) Надявам се да ви хареса.

Трета глава: Какво ще стане
Какво щеше да стане сега. Мишел щеше ли да оживее или не? Ето, че един доста радостен лекар излезе от операционната и попита нещо първата сестра, която се изправи пред него. Медицинската сестра посочи Бен и лекарят радостен се завтече към момчето.
-Ще се оправи! – каза той усмихнат – промихме стомаха и, беше поела доста силен хероин. Ако сте от нейните близки няма да е зле да си поговорите с нея за това.
-Добре, ще си поговорим доста обстойно! – каза Бен ядосано като разбра какво е взимала Мишел.
След няколко минути Бен влезе в болничната стая и погледна момичето толкова ядосано, но същевременно притеснено и съчувствено
-Защо го направи? – попита я той гледайки я в очите – Каква беше причината да направиш такава глупост?! – вече се бе ядосал много.
-Писна ми от всичко – започна да обяснява Мишел, като избягваше погледът му. – Реших, че това ще ми помогне, да забравя, да се отърва от спомените си и да остана в нищото. – Мишел изглеждаше тъжна, но личеше че никак не съжалява – Не успях да забравя, но пък бях на косъм да умра. И без това нямам за кого да живея, какво толкова?!
-Какво ли?! Ами аз? Нима искаше да ме оставиш сам? – попита Ейдън разочарован от отговора. – Та какво бих правил аз без теб? Аз.. – искаше да и каже какво чувства, но не успя. Искаше да и каже “Аз те обичам!”, искаше да го изкрещи, за узнае целият свят, но смелост не му стигаше. Мислеше си за това как щеше да реагира тя, за това как щеше да му каже, че не е преодоляла Алекс и не е готова за нещо ново. Страх го беше от неловките положения, които щяха да последват занапред ако и кажеше истината.
-Ти какво? – попита Мишел и присви почти незабележимо очи.
-Нищо.. – отговори накъсано и несигурно Бен, като извърна погледа си от нея, точно когато го погледна в очите. Погледите им се срещнаха за секунда и това го накара да се почувства още по-зле, знаейки, че любовта му се вижда от всеки друг, но не и от нея. И, че никой не смее да и каже, за да не стане по-лошо от сега.

Главата е кратка, но се надявам все някой да я хареса..

Едно време, много отдавна живеела една млада и красива жена. Лицето и било по-красиво от зората, косата и - по-светла от слънцето, кожата и – по-светла от тази на мъртвия. За прелестта и се носели митове по целият свят.
Тя живеела в далечен замък на една скала, която разделяла морето от земята. Дворецът бил огромен и по-красив от кралските. Тридесет спални, двадесет и пет трапезарии, 25 всекидневни и още 30 кухни. Всяка от стаите била уникална по собствен отличителен белег и изглеждала прекрасно.
Всяка вечер момичето излизало на прозореца на кулата си и пеела. Имала глас по-красив от гласът на птичка. Младите мъже, които акостирали до замъка всяка вечер чували нежният и глас. Веднага се влюбвали, само чувайки песента и.
Тя обаче нямала сърце, имала само красотата си. Сърцето и било заключено в желязна клетка и никой момък не можел да счупи затвора. Всякое момче, чието сърце бивало откраднато вече не можело да се влюби повторно.
Един ден обаче тя отишла на прозореца си и както всяка вечер започнала да пее. Млад момък я чул, но това не му направило никакво впечатление. Единственото което искал да направи било да се добере до върха на скалата и да разбере кое девойче мое да пее така. Той държал на целите си и при първа възможност се заел да премине високата скала. Още на следващата вечер той успял да стигне и видял прелестния дворец.
Влезнал вътре без да почука, защото замъкът му изглеждал необитаем. Започнал да се качва, все по-нагоре и по-нагоре. Когато стигнал до стаята на момичето, от където се чувала прелестната песен, той влезнал и видял момичето. Той се извинил сърдечно, че е нахлул така и я похвали за прекрасният и глас. В очите му не тя не прочела и капка любов, но в нейните грейнала с все сила.
Момъкът счупил железните окови на сърцето и, но така и разбрал за това. Тръгнал си и вече никога не се завърнал, а девойката останала влюбена и загубена за вечността.

Това разказче е написано по безименното стихотворение, за тов и то си няма име..

Не струва !

Ако става въпрос за мойто ..НАпиши по-хубаво кат искаш!!..Бъзик

На мен ми харесва. Кратко, ясно, просто и приятно за четене.