Улици

1. Риз

Гледах с възхищение наоколо. Решението ми бе било правилно. Тук, в Утопия, бе моето място. Дори самите улици на града излъчваха праведност и чистота. Хората из тях нямаха злобни и алчни физиономии. Бяха спокойни, усмихнати и поздравяваха. От тях лъхаше на вяра. Повечето бяха облечени в бели дрехи, като мен. Често ме заговаряха и ме питаха откъде съм, защо съм дошъл и дали не търся Катедралата на Анил'Те. Явно повечето чужденци, които идваха в Утопия, търсеха именно Катедралата. Аз им благодарях за учтивостта им и продължавах по пътя си. Знаех къде е Катедралата, та тя се извисяваше над целия град. А от нея се излъчваше най-чистата енергия, която бях усещал. Там бе моето място. Постепенно крачките ми ме отвеждаха все по-близо до нея. Накрая, когато се озовах пред вратите й, не можах да спра импулса си и коленичих на паважа. Разтворих ръцете си и поех аурата на безкомпромисна вяра, която се изля от центъра на вярата в Шелтър.

/Видът на мистериозния мъж

Мъжът изслуша Риз много внимателно и в момента в който момчето спря да говори той хвърли меча си на горе. Меча се превъртя пет-шест пъти във въздуха и се заби между плочките в земята. Мъжът се поклони и каза.
-Аз Съм Максиум Хейган. /След което леко се поклони на момчето от уважението си към всяко живо същество.
-Казваш че си готов да докажеш вярата си. Е добре искам да вземеш моя меч и да си отрежеш главата тук пред мен. /Гласът на Максиум бе напълно сериозен без никакви трептения които да покажат че той се подиграва. Всъшност той май наистина говореше много ужасно много сериозно.

/Опиши действията си./

3. Риз

Когато непознатият ми се представи, аз отговорих на поклона му с уважение. Ала последвалите му думи ме накараха да разширя очите си в изумление. Но той говореше сериозно, определено не се майтапеше...Мразех майтапите, ала този път ми се искаше това да е такъв. Погледнах меча му, после хванах дръжката му и го издърпах с не много усилие. Беше двуостър и видимо можеше да пробие през плочките пред Катедралата. Нямаше да ми е трудно да се самообезглавя с него. Отместих поглед от оръжието и погледнах към Максиум. Странните му очи грееха с очакване и с...може би интерес? Бавно кимнах и рекох:
- Моето име е Ризраел Клауд. Бягам от своето минало и търся призванието си под Светлината. Ако тя изисква от мен да отнема живота си, то тогава ще го направя.
Нямах колебание. Всичко започваше и свършваше когато му дойдеше времето. А времето бе сега! Хванах дръжката още по-удобно с дясната си длан, протегнах я назад зад гърба и замахнах в красива дъга напред, точно към гърлото си. Чувствах десницата си по-силна от обикновено. Самоекзекутирах се, което ми даваше сили. Нима бях чак такъв грешник?

Замахът на Ризраел бе невероятно силен, но точно преди мечът да докосне гърлото му и главата му да се махне от раменете му. Максиум зграпчи меча и усмивка изгря на лицето му въпреки шлема който носеше Риз усети че мъжът се усмихва.
-Е момче радвам се че избра да направиш това нещо сега съм сигорен в теб ти си добър човек и желаеш само доброто за Анил'Те. /Думите му бяха сякаш всемогъщи кънтяха и се преповтаряха в учите на Риз.
-Момче мечът който държиш е благословен със свещена енергия някои от хората в Катедралата казват че самият Анил'Те го е бил докоснал. Щом можеш да го докоснеш значи душата ти е чиста и говориш истината и самата истина. Благодаря ти отново много отдавна не бях срещал такъв човек като теб. Сега ще ти върна услугата и ще те заведа в стаята където можеш да започнеш обучението си.



/Пиши как сте пристигнали в стаята за обучение с новия ти приятел./

Спокойствието в Утопия беше повсеместно - и как иначе, след като една трета от града беше заета с именно това.Строгия режим на Ценобиарха и седмината Архонти даваше очевиден резултат.В града нямаше неверници или ако имаше то сверата на неверничеството им беше стеснена до толкова, че вече бяха практически вярващи.Именно вярата беше това което движеше града и всички в него.Строителството работеше с пълна пара, което означаваше и че градът процъфтява и може да си позволи всичко за което един град може да мечтае.Строгата симетрия и почти влудяващата чистота бяха почти толкова характерни за града колкото и славата му на религиозен център.Малко прекалено религиозен и на места фанатизиран - дори и при религия с толкова строг канон, пак се намираха хора изпадащи в крайности и точно с един от тях сега трябваше да се срещне Алексей.Дякон Артур Арин - ръководителя на една от работните групи към Епископ Владислав Нимцович - Ръката на Светлината във Военните дела.Той, всъщност най-вече той, и Генерал Стражин движат защитата на града и Светия Екзодус - мисионерските походи в "несъвършения свят" извън Утопия.Неусетно Алексей стигна до голямата врата на градския гарнизон в който беше настанен дяконът - беше лесно да се отнесеш заради еднаквоста на сградите наоколо (навсякъде строителството беше изключително красиво и качествено но както подсказва думата "навсякъде", еднаквостта доскучава, дори и идеалната).Поклонник Алехин вдигна ръка и почука....

-Волята на Светлината е да говоря с Дякона, а не да си устройвам семинари с теб.Заведи ме при него веднага.
-Разбира се, ваша Светлост. (как иначе можеш да се обърнеш към по-висшите от теб в религия боготворяща "светлината" )
Дребничкият монах въведе Алексей в облицованото с тъмен дъб фоайе и каза:
-Моля да изчакате, докато попитам негова Светлост Дякона за вас.
Алехин кимна и седна на една от пейките.Срещу него голям стенен часовник отмерваше времето с шумно тиктакане.След около пет минути монаха се върна.
-Негова Светлост Дякона ще ви приеме веднага.
Алексей кимна и подмина монаха - знаеше пътя към кабинета на Арин, беше идвал тук и преди, а портиера явно беше нов и не го познаваше.В дъното на коридора излизащ от фоайето се намираше масивната врата а стаята на Негова Светлост Дякон Артур Арин, директор на Светия Екзодус по Волята на Светлината, говорещ в подкрепа на изпратените в Воулкбрен.Понастоящем доста фанатизиран и неспособен да проявява компромиси касаещи се до Светлината, тази му особеност обяснява назначението му.Честите претенции на Ордена към град Воулкбрен, заради процъфтяващата търговия и търговски контакти го правят град който би бил ценно попълнение в развитието на Ходещите в Светлината.Бледа кожа и светло сиви очи на кръгло лице с много късо подстригана коса седяха над умерено пищната роба, обозначаваща принадлежноста му към ордена, или поне така беше, когато последно го видя.Алехин вдигна ръка, почука на вратата и без да чака одобрение влезна в кабинета.Зад бюрото в голямата стая, приспособена за кабинет го изгледа намръщен самият Арин с вид на мъртвец - кожата му беше още по-бледа, ако това изобщо беше възможно, имаше тъмни кръгове под очите, а косата му не беше подстригвана скоро и сега се събираше като тъмен въртоп над него.
-А, Алехин...

-Официално съм зачислен, към групата отговаряща за Воулкбрен.Явно пътуванията до там и предишните ни контакти са си казали думата в разпределението, може би "сивите" смятат че съм опасен тук, между другото прислужникът ти ми се вижда посивял напоследък... - Алехин намекваше за Архонтът, който се отнасяше към Инквизицията, по традиция смятан за стоящ между светлината и мрака или на жаргон наричан "сив" - Както и да е, зачислението ми е факт и сега е твоя работа да ми кажеш задълженията с които да служа на Единствената Светлина.
Последното го добави със сянка на усмивка.
-Уверявам те, че никой не ми е връчвал документи за подобно назначение, - отговори Арин оглеждайки бюрото - но чух от новия си портиер - тук Арин погледна Алехин - че са заловили някакви еретици в административните отдели, може би забавянето на документите обясняващи назначението ти се обяснява с това.Както виждаш напоследък сме доста... заети.
Алехин отново погледна окаяния външен вид на Арин.Заедно с подозрителния портиер... дали Инквизицията не следеше дякона?Това със сигурност би обяснило притесненията на дякона - той нямаше как да не забележи, но защо им е да следят най-доверения си човек?Алехин реши да внимава, но да остави подозренията си засега - основаваха се на недостатъчна информация и не бяха много по-далече от обикновено гадаене.
-Щом си зачислен към нас, - продължи Арин - незабавно ще те изпратя в Воулкбрен.Работната ни група там има известни... проблеми.Ще узнаете подробностите щом пристигнете.Групата ще тръгне утре сутринта.Ръководителят е отец Равил Фараден - ще се срещнеш с него в сградата на Казармите.Уведоми администрацията там, че аз съм те пратил. - дякон Арин извади един формуляр и го попълни набързо.Подписа го и го подпечата с официалния си печат. - това е твоят пропуск и доказателство с което доказваш принадлежноста си към групата на Фараден.А сега не ме оставяй да ти губя повече времето.
-Благодаря ви дякон Арин.Бъдете здрав, по волята на Светлината.
Мъжът на бюрото кимна.Точно когато Алехин хвана дръжката на вратата дяконът му подвикна:
-Още нещо.С групата ви ще тръгне и един голем.Мини да го вземеш от складовете на Ковачницата.Там знаят че трябва да приготвят един за групата на отец Фараден.Документът в ръката ти е повече от достатъчен за да ти го поверят.
Голем?Какво ли е провокирало дяконът да изпрати толкова ценна машина с тях?Е, големите не бяха точно машини.Не бяха точно живи.Не бяха и точно предмети.Те бяха просто... големи.Много, много силни и много, много трудни за унищожение.Явно проблемите на групата във Воулкбрен бяха притеснили дякона.Неусетно докато си мислеше всичко това, Алехин излезна от сградата и се запъти към ковачницата, когато...


/съжалявам че ме нямаше известно време, надявам се да не се повтори /

Рагнарок 1
Върях по главната улица с цел да стигна до храма където да кажа дневната си молитва аз се оглеждах и мислех как бих могъл да служа по добре на моя бог.Вървейки така и потънал в размисли неусетно стигнах до катедралата където коленичих и затворих очи с жест на пълно смирениее моята молитва започна

Рагнарок коленичеше и казваше молитвите си. До като той се молеше на най-веиликия бог Анил'Те усети как някой се приближава и пада на коленете си. Той започна да шепне молитви които Рагнарок не бе чувал явно бе по близо към единствения. След като мъжът приключи с молитвите си и се изправи. Погледна към този който бе коленичил до него той още се молеше. Бе облечен в дълга бяла роба на която имаше гравиран кръст, но не какъвто и да е. Кръстат бе изграден с златни нишки същия цвят като и косата му лицето му бе светло. Най-светлото лице което Рагнарок бе виждал някога този човек явно много на високо в религията на Анил'Те. До като младият поклоник гледаше молещия как се изправя след молитвата си. Изумен от човека с бялата роба който се обърна към Рагнарок и го изгледа с едното око.
-Явно си ново дошъл. /Каза човекът с бялата роба и продължи с думите си.
-Сигорно искаш да влезеш в свещените земи, но преди това искам да ти се представя. Аз съм Кейш Сориан и сам много на високо скоро ще докосна светлината на едиствениа. Преди да влезнеш имам изпитание за теб. /Той бръкна в кисийката си и извади от там един пръстен. Пръстенът нищо общо с обикновените които Рагнарок бе виждал до сега. Кръгъл с кръст и името на Анил'Те гравирано в него, а самата изработка бе на майстор бижутер. Материалът от който бе изработен пръстена най-вероятно бе платина. Мъжът с бялата роба се усмихна и подаде пръстена на мъжа който искаше да стане поклоник.
-Вземи го ако той те приеме ще те пусна в манастира, но ако те отхвърли ще те изгоря на клада.


/Опиши избора си. Може и да не взимаш пръстена и да игнорираш мъжа, но внимавай с избора си./

Рагнар 2:
Усещайки невероятното присъствие на мъжът с бялата роба ,аз започнах да мисля "какво би могло да стане ако приема пръстена или го отхвърля все пак нищо не е сигурно на този свят и той е пълен с неверници и еретици.
Нищо чудно да има някой от тях наоколо дори около самата катедрала на светлината".И все пак чистото излъчване и невероятната сила на този мъж ми направиха впечатление ,вярвайки че съдбата ми е предопределена от Единствения аз реших да взема пръстена който ми нашепваше вземи ме и заедно ще се извисим по близо до нашия бог.
Всички тези мисли не ми отнеха повече от 20 сек .След което аз вдигнах поглед и вперих поглед в невероятно дълбокиа и изучаващ поглед на странника в бяло който очевидни очакваше от мен да направя нещо.
С една последна молитва казана мислено аз се предадох в ръцете на моя бог и посегнах да докосна пръстена ,в момента в който ръката ми докосна символа на моя бог на пръстена аз усетих невероятна мощ която ....
(можеш да довършиш)

Рагнарок взе пръстена осещаше как прелива от светлина. Всичко целият бе станал едно голямо кълбо светлина. Това усещаше в мислите му минаваше какво ли не, но главната бе насочена към реликвата на единствения оставена от Приказния Век. Мъжът в бялата роба се бе усмихнал и момчето чак сега забеляза лицето му и го разпозна веднага. Беше го виждал няколко пъти из улиците на Утопия до като беше хлапе. Та това лице неможеше да се забрави на него имаше три слънца. Ръчно направени с дълбок разрес на малак меч или нож. Това показваше колко дълбоко се е издигнал този човек в ерархията на Анил'Те. До като проумяваше всичко това пръстенат леко по леко огасна. Той все още усещаше силата му в ръцете и нозете в прочем в цялото си тяло. Мъжът се приближи към Рагнарок и заговори.
-Мина първото изпитание момче сега ми върни пръстена и ще те заведа да те обучават силите които течат в тялото и кръвта ти са много важни за единствения. /Без да се замисля Рагнарок се подчини на мъжа в бялата роба и подаде обратно пръстена.
-Последвай ме. /Бяха следващите му думи и той тръгна на пред. Младежа изоставаше и когато приближиха портите пазачите веднага отвориха портите на мъжа в бялата роба и му се поклониха. Това говореше че е в Катедралата от много много време. Двамата стъпиха в Катедралата и мъжа в бялата роба се обърна и каза.
-Добре дошъл в нашия дом тук където сме най-близо до единствения. Тук кадето няма и едно мрачно петънце. Аз съм Кейлир Сърям ранг Духовен Водач.


/Представи се на Кейлир и опиши мислите си както и пътуването из катедралата до https://worldofvile.bulgarianforum.net/forum-f66/topic-t434.htm . Следващия пост пиши там. /

Ризраел - 34.


Месецът се изниза неусетно. Хладните, ала и често ободряващи ласки на есента постепенно преляха в поредица от мразовити утрини, наметнати с пелерина от скреж и слана, безжизнени дни и нощи, изпълнени с режещ вятър. Пъстрите корони на дърветата обсипваха градските алеи с окапали листа, всяко едно от които бе почти незначителен елемент, втъкан в шарения килим, по който крачех сега. В съзнанието ми препускаха познатия низ от тягостни мисли. През последните седмици се бях научил да ги приемам като нещо едва ли не неизбежно, като неотменна частица от мен. Десетки въпроси без отговори, вътрешни противоричния и дори сянката на самотата. Всичко това бе надвиснало над мен като тъмен буреносен облак, през който не проникваше и лъч светлина. Спомнях си с боязън онази поляна от сънищата си все по-често и по-често и се надявах от гъстата мъгла на миналото ми да не изплува още някой смущаващ образ. Единственото, което ме спасяваше от нарастващото отчаяние бяха ежедневните ми задължения в Катедралата. Физически труд, притъпяващ острите бръсначи на мисълта, медитации и молитви – балансът и хармонията. Противно на застоят, в който бях попаднал, Утопия кипеше като пчелен кошер. Разминах се с малък отряд мечоносци, екипирани в бялата униформа на Изгряващото слънце. Шлемовете, наметалата и дори ботушите им бяха лъснати до блясък. Успях да видя собственото си безчувствено изражение в щита на един млад новобранец. Предвождащият ги лейтанат ме поздрави разсеяно след като отчете герба на послушник на светлината, бродиран върху гърдите и раменете на робата ми.
Утопия се готвеше за война...не, войната никога не бе свършвала, просто бе била в кратък стазис. Затишие пред бурята на справедливостта. Светлината на Анил’Те тепърва предстоеше да залее този изпълнен с ерес свят. Складовете на Утопия бяха пълни до претъпкване със сушено месо, късни плодове, добре осолена риба, твърди дълготрайни сухари и пити и още множество хранителни запаси. Толкова много, че биха могли да изхранват Утопия не една зима, а половин дузина години(ако изключим факта, че само медът щеше да остане годен за консумиране). В града се мобилизираше армия, войска, с която скоро Шелтър щеше да се запознае. Първата ударна вълна, отряд от приблизително 5000 души вече бе тръгнал, но накъде – така и не разбрах. Щеше ми се да съм начислен към тях, но не бях готов. Макар да ме изгаряше желание да допринеса за идеалите, в които вярвах, знаех, че едва ли един меч в повече би обърнал битката в нечия полза.
Неусетно се бях озовал на площада пред Катедралата на Светлината, средището на Истинската вяра. Паветата под краката ми бяха сякаш изсечени и наредени в безгрешна симетрия само пред миг. Изненадах се. Имаше огромна тълпа, през която едвам-едвам си пробивах път. Малко по-късно осъзнах какво става. Кладите бяха вдигнати, в последно време това ставаше толкова често, че според мен нямаше смисъл да ги свалят всяка вечер само за да ги сгоблят отново на следващата сутрин. Но този път бе различно. Лицата на хората около мен не излъчваха нетърпение да подушат къкреща плът на еретик, а притиснение и...справедлив гняв. Явно днешните еретици бяха по-специални...
Отне ми приблизително половин час да се измъкна от навалицата и да се озова пред огромният централен вход. Отпред стояха на стража двама Зийлоти, които не познавах, а те дори не ме погледнаха. Но не ме и спряха да вляза, явно имаха начин да разберат дали съм поклонник или не. Е, аз също имах. Жената, която стоеше до лявото крило на вратата излъчваше чиста праведност, нещо, което рядко срещах тези дни. Другият зийлот, мъж на средна възраст бе съквупност от мрак и светлина, макар светлината да надмогваше. Поколебах се, но продължих по пътя си.
Точно когато навлизах в храма, когато на пътя ми изникна делегацията, която екскортираше еретиците към кладите. Водеше я висок и мускулест мъж, екипиран в броня от лека, но изключително здрава стомана, шлем, прикриващ изцяло лицето, дори очите му бяха прикрити зад тънки решетки. На гърба си мъкнеше огромен клеймор, чието острие почти докосваше лъснатия лично от мен под на залата. Инквизитор. Зад него крачеха седем зийлота, заобградили фигура с наклонена глава, облечена в черна роба с качулка. Заковах се на място и плавно се поместих встрани да направя път на процесията. Тогава фигурата повдигна глава и погледна към мен. Беше Ремис, жрицата, която ме бе спасила с чаша бистра вода по време на целоседмичната ми молитва преди сякаш толкова време. Не можех да повярвам. Тя също ме разпозна и на лицето й се изписа такъв ураган от емоции, че настръхнах – срам, ужас, съжаление и не на последно място...надежда. Стоях като закован докато процестията минаваше покрай мен. Не можех да повярвам! Това нямаше как да бъде истина, познавах Ремис бегло, но въпреки това знаех, че тя не е еретик...Тук имаше грешка, огромна грешка...Загледах се в гърба й, присвитите й рамене и наведената отново глава. От нея не струеше и грам ерес, само праведна и мъченическа светлина.

Беше един от тези топли есени дни. Когато слънцето осветяваше почти цялата Утопия. Само малки кътчета от града бяха засенчени, но не за дълго и те щяха да бъдат осветени след час-два. Беше хубав ден и за гражданите на Утопия все пак днес ще бъдят обесвани ереси. Голяма талпа се бе събрала пред бесилките и чакаше поредните предатели на града. По стъпалата в ляво се изкачи млад мъж с бяла роба който носеше голям свитък. Явнотой щеше да обяви кой и защо ще бъде обесен. От дясно се изкачиха десетина човека с наведени глави и обвързани с вериги.
-Добър ден на всички присъстващи днес както всяка седмица е ден за наказания на Ереси. / Каза младия мъж и изчака ръкоплясканията за да продължи.
-Първият за деня Емиаж убиец. Убил три членото си семейство след което изял техните тела. /Един от инквизиторите ритна мъжъ в гарба той падна на подиума след което започнаха да му слагат въжето. Един свещеник прикрачи пред Емиаж за да каже молитва за него.
-Нека Анил'Те освети душата ти и ти прости за греховете ти. Изпращаме ти го велики господарю на светлината. /Друг инквизитор дръпна една ръчка на подиума и ... той си отиде от този свят. Тълпата ръкопляска енергично.
-Следващата Гирада измамничка и преластителка на женени мъже. /Няколко жени от групата я освиркваха до като и окачваха въжето около върта и. Свещеникът отново застана и изрече молитвата ... и тя си отиде.
-Следващата Ремис обвинена в кражбата и продажбата на стотици реликви от върешноста на катедралата. /Един инквизитор бутна момичето на пред и започна да и закачва въжето. В този момент от тълпата се надигна шумутевица.
-Черният Архонд е тук.
-Черният Архонд идва. / Един мъж в черна роба пристъпваше на пред със спокойна крачка. Стигайки до бесилката той свали робата си.... беше мъж на около четиредесет години бронята му бе изградена от бял метал и светеше на слънчевата светлина косата му помръдваше леко при лекият полъх на вятъра. Той извади меча си кобура си и отряза въжето момичето падна на земята сигорно още бе жива.
-Аз съм Логиан 'Те Комнер един от тримата черни архонди. Обявявам това момиче за невино по нея няма и след от еретичество./той подаде ръка на момичето за да се изправи.
-Свободна си продължавай да вършиш усилено своите дела за Утопия и Анил'те. /Момичето се затича обратно към катедралата. Тълпата сякаш остана леко разочерована от тази новина.
-Истинският престъпник бе заловен снощи на път да напусне Утопия. При оказаната съпротива бе убит главата му закачена пред Централната порта на Утопия. Желая приятен ден на всички ви. /Малка но силна светлинка проблесна и той се изпари в нищото. Момичето тичаше с всички сили из коридорите на катедралата. След един от завоите тя се блъсна в Ризраел.

Ризраел - 35.


И така неусетно Утопия бе попаднала в ледената прегръдка на зимата, седмиците се нижеха една след друга, еднообразно и монотонно. Вести, които пристигаха от време на време, бяха огласяни от глашатай насред площада. Легионът на Светлината жънеше победа след победа. Тъмните облаци над Шелтър биваха разпръснати, прогонени от пречистващия пламък на правдата. Ала не всички новини бяха така позитивни. Докато сърцевината на армията на Утопия бе ангажирана с тази така светла задача, новобранците и малцинството от ветерани, останали да ги наглеждат и тренират в бойни умения, бяха нагърбени със задачата да поддържат мира в нарастващите територии на Ордена.
И така неведнъж ми се беше налагало да патрулирам нощните улици, крачейки сред сипещия се на парцали сняг. Тази вечер беше именно такава. Улиците бяха пусти, вечерният час отдавна беше минал, всеки, който засечех вън по това време подлежеше на арест, стига да нямаше подписано разрешение, такова, каквото носех във вътрешния джоб на робата си.
Беше студено, меко казано, а вятърът ме удряше от всички посоки едновременно, завихряйки снега във виелици, които правеха видимостта изключително ограничена. Изглеждаше ми невероятно някой да извършва нечестиви планове точно в тази вечер, но не изключвах тази възможност. Наивността ми бе умряла много отдавна, в онова всечено между измеренията имение на детството ми. Или може би бе закърняла, бе се превърнала в модел за изграждането на моята текуща личност? Толкова въпроси без отговори.
Спрях марша си на широкият кръстопът, огледах се - високи симетрични сгради от двете ми страни, малко по-напред - полу-завършено имение(дори в тази си фаза се издигаше на три етажа, а стената около него бе изградена от мрамор, портата бе масивна и се извисяваше на два човешки боя), от другата му страна - крива уличка с надвиснали над нея сгради, навсякъде - симфония от мрак и белота, виещ вятър и устремено препускащи снежинки. Заля ме чувство на необятност, усещах липсата на предопределение, чиито остриета режеха все по-дълбоко с всеки изминал ден. Чувствах се незначителен и забравен. "Не че е имало кой да ме помни." - сетих се и тази мисъл ми вдъхна малко свежи сили. Вдигаш дълбоко и изпълних дробовете си с влажен леден въздух, скрежта се плъзна из тялото ми и изтръпнах от главата до петите. Издишване, съпроводено от облаче топъл дъх. И после всичко се върна по старо му. Поех по кривата уличка, в страни от незавършения строеж. Бях нащрек, всъщност желанието ми нещо да се случи преливаше в не съвсем праведна похот да открия нещо нередно и да раздвижа малко това сковано тяло.
Ако до преди малко си мислех, че вечерта е по-тъмна от обикновено, тъй като небосвода бе покорен от снежните мъгли, а луната едва-едвам ми намигаше през редки пролуки, то сега попаднах в истинския мрак. Забавих крачка. Отбелязах си на ум да спомена на Духовния Водач острата нужда от нови фенери в някои затънтени участъци на града като този.
Ходът на мислите ми рязко секна. Стори ми се че чух...нещо, без да съм съвсем сигурен какво, Глас? Едва ли беше възможно, просто съзнанието ми си играеше със сетивата ми. И тогава видях малката, едвам мъждукаща светлинка малко по-напред по тясната улица. Забавих крачка и преминах на тротоара. Ботушите ми издаваха звук, меката снежна покривка под тях притъпяваше всичко освен тихото хрупане, което от своя страна биваше отвявано от въздушното течение. Крачка след крачка се приближавах към източника на светлина, но малко преди да го стигна, той премига и изгасна. Стори ми се, че чух напрегнат, прибързан шепот, а после - до болка познатата ми симфония на зимната вечер.
Облегнах се на стената на най-близката къща и притворих очи. Вслушах се със сетивата си. Недалеч сякаш хлопаше нещо, може би някои не добре затворени външни кепенци. Впримчих се в този звук и за моя изненада монотонното хлопане премина в тихо, но протяжно скърцане, а после замря. Без повече забавяне поех в посоката на звука, съвпадаща с мястото, откъдето бе мъждукала тази светлина. Някой не спеше в часа на вълка, а колкото и да мислех за оправдаващи алтернативи, такива не откривах. Трябваше да проверя лично. Озовах се пред схлупена дървена постройка, двуетажна(което беше обичайно за по-бедното съсловие на Утопия). Къщата сякаш беше притисната от двете заобикалящи я постройки - едната беше дюкан за шивашки принадлежности, доколкото можех да преценя. Присвих очи, другата сякаш беше обущарница, от по-западналите. Обиколих къщата между тях, беше съвсем обикновена от всички страни, нямаше нищо подозрително в нея. Но инстинктът ми говореше друго. Тъй като му се доверях изцяло, обмислих възможността да разбия вратата и да инспектирам. Негативните последици от подобно действия биха били предимно на лично, морално ниво. Никой гражданин или гражданка не би повдигнала глас в подобна ситуация, дори да прекъсвах нещо много важно като сън или съвкупление. В правото на Посветените в Светлината бе да търсят мрака, ако подозират за присъствието му, а в задълженията на гражданите на Утопия - да не се противят спрямо тази инспекция. Имаха право, по-късно, да отпратят оплакване под формата на доклад на по-визшестоящите кадри в Катедралата, които пък, от своя страна щяха да се погрижат Сивия Архонт да ги получи. А той, от своя страна, щеше да прояви неочаквана снизходителност. Това го знаех със сигурност. Така че другата опция, която оставаше пред мен, беше да се промъкна. Като дете на сянката, като талъсъм, като грешен дявол, дебнещ в мрака, като наемен Лорионски нож, като...Колкото и по-грешен и неправдив да бе този подход, реших да не разбивам входната врата с крак, все пак беше изключително студена нощ, а вътре можеше да има малки деца.
Затова реших да се нагърбя с този грях, който после щях да изкупя по някакъв начин. "Взимам заем, о, Единствени." - помислих си с наченките на нарастващо угризение, "Ще ти го върна подобаващо."
Приближих се към входната врата и хванах внимателно бравата. Исках просто да проверя очевидното. Завъртях плавно и бързо, чу се едва доловимо изщракване и входът пред мен зейна отворен. Зяпнах в безмълвния мрак на кордиора пред мен. Входната врата не беше заключена!
Понечих да извадя меча си, но прагът, който точно прекрачвах се завъртя пред очите ми и се надигна да ме посрещне. Последното, което усетих бе тъпа, пареща болка в тила.

Риз - 36

„Донг!”
Кънтежът на огромната камбана караше цялото ми тяло да тръпне.
„Донг!”
Имаше сила в този звук, в този сигнал за важно събитие.
„Донг!”
Съвпадаше с пулсиращата болка в главата ми.
„Донг!”
Бавно отворих очи и видях покрит с пайжини таван. Цялата глава ме болеше, но епицентърът бе тила ми, където бях получил тъп удар с тежък предмет. Вдишах дълбоко. Въздуха миришеше ужасно, на плесен и развала. Опитах се да раздвижа тялото си. Стегнати железни скоби ме бяха приковали към студения под. Опитах се да повдигна поне главата си, но около врата също бе стегната пранга. Успях поне да я завъртя настрани и да огледам по-добре обстановката, в която бях попаднал. Бях сам в прашното мазе, а подът под мен и около мен бе разчертан в пентраграма. Чух как някъде недалеч изщрака резе, глух звук, придружен от бавни, приближаващи се стъпки. Различих пет сенчести фигури, които изникнаха от мрака и ме заобградиха. Бяха навлекли дълги черни роби, но качулките им бяха свалени, а лицата открити. Петте върха на пентраграмата съответно бяха заети от петте аколита.
Ситуацията в която бях попаднал ненадейно, толкова внезапно, че имах чувството, че все още не я осъзнавам, не ми оставяше и лъч надежда. Не ми отне много време да стигна до извода, че това е краят ми. И все пак не можех да го приема.
- Каква ирония... - чух дрезгавия си глас.
Единият от аколитите се изкиска.
- Извади късмет. – различих женски глас от ляво. – Животът ти, по-скоро цялото ти естество, ще бъде пожертвано за нещо много по-голямо. Много по-добра алтернатива, отколкото да оставиш костите си на някое бойно поле в името на напълно неприемлива кауза. Ако единствената ви вяра беше толкова нужна на света, колкото твърди Инквизицията, то защо тогава тронът продължава да трупа прах? Изглежда Утопия е единственият претендент за него, но за жалост няма нито един съюзник. Докато другите играчи вече завързват колебливи взаимоотношения.
- Да, благодим ти за услужливата лекция, Средна. – каза мъжът, който се беше искискал в началото. Лицето му съвсем нормално, човек, който може да срещнеш на пазара всеки ден. – Но нека не губим излишно време.
- Така да бъде, Разкриващ.
Мъжът нави ръкавите си и стаята се изпълни с мъртвешко-бледа светлина. Доколкото можех да преценя, се излъчваше от пентраграмата под мен и се завихряше около маговете. Очите ми се притвориха против волята ми, но така или иначе вече не виждах нищо освен светлина.
„Нима ще свърша така? Отприщвайки незнайно зло в центъра на Утопия?”
Нямаше да се предам без поне да опитам да се протипоставя, тази опция не съществуваше.
По тялото ми бе започнала да плъзва студена вълна и крайниците ми вече бяха изтръпнали. Не ми оставаше още много време. Игнорирах зараждащото се отчаяние, както и ритмичният напев на маговете. В съзнанието ми изплуваха дисциплинарните основи на Ордена, надеждата за изкупление, която ми беше предложила тази вяра. Силата идваше именно от вярата, а последните седмици бях прекарал именно в укрепването й. Може би това бе наложен от Анил’Те тест? Бистротата не се забави да залее съзнанието ми. Усетих как постепенно започвам да се противопоставям на ритуала. Но това продължи само един кратък миг.
- Благодаря, че позволи на плана ни да протече така гладко. – рече единият маг. – В интерес на истината, ритуалът ни се подхранва от аурата на Анил’те...
Безсмислено е да споделям, че тези слова ме пронизаха като хладни остриета и ме лишиха от последната надежда, която таях. Докато потъвах все по-надълбоко и по-надълбоко в забвението, емоциите ми изригваха – страх, отчаяния, омраза и гняв – взаимно преплитащи се в един безкраен въртел на неправдата. Макар да бях затворил очи, имах чувството, че мракът зад клепачите ми се сгъстява с всеки миг, докато накрая не можех да различа нищо друго. Това беше моят...

КРАЙ

Ризраел - 37.

Съзнанието ми, или по-скоро каквото бе останало от него – една изтерзана от угризения душа, се рееше из Пустотата безцелно. Мисъл вече не съществуваше, защото самата мисъл е невидима нишка, която дори неизречена на глас, впримчва заобикалящите я събития и хора, понякога силно, а друг път леко и незабележимо, както пайжината оплита нищо-неочакващата мушица. Тук нямаше нужда да мисля и да се опитвам, чрез мисълта си да се вместя в този странен свят. Тук просто се реех, а спомените изникваха пред очите ми под формата на изображения, сякаш бях длъжен да си спомня всеки един провал и сам да стигна до извода, че не заслужавам обещания рай. Не бих го приел, дори случайно да се бях озовал в Небесният храм. Времето се сливаше, ако изобщо съществуваше в Пустотата. Странно бе, че се чувствам у дома си тук, в тези тъмни мъгливи зали. Това ли бе Пъкала? Стори ми се, че нещо се приближава. Сенките се завихриха, мъгливите пипала, образуващи рамката на това владение, в което бях попаднал, се заплетоха и добиха форма – женска форма. Изумително красиви черти, така познати ми от най-върлите ми кошмари.
- Защо ме наказвате така, господарю? – гласът й бе призрачен, толкова студен, че дори ефирната форма, която бях в момента, сякаш настръхна. Разбира се, не се обръщаше към това, което бе останало от мен. – Защо трябва да служа като бавачка на това лишено от воля дете?
Последва дълбока тишина. Черните й очи режеха право през мен, разгръщаха всички слоеве на страдание и угризение, с които се бях покрил, караха ме да ги изживея отново и отново, докато емоциите постепенно загубиха смисъла си. Слой след слой, докато от мен не остана почти нищо, освен един последен мост, който ме придържаше към човешкия свят.
И тогава го чух. Тих, ала дълбок и звучен глас, всяка сричка караше самата „реалност”, в която се намирах, да вибрира.
„Това ли е Анил’те?!”
„Мисъл?! Нима отново мога да мисля?”
Жената пред мен се усмихна, пълните й устни се кривнаха в доволна, леко иронична усмивка, миг преди да откърти и последният ми път назад. Очаквах да се разградя и есенцията ми да попие в тези вечни зали, ала в мига, в който и последната светлина, с която се бях покрил изчезна, отдолу изригна хаоса. Сила. Каква беше тази...така изкусителна сила?
* * *
Виждах размазано, но постепенно ъглите и линиите на пространството добиха познатите си форми. Чувствах тялото си, стегнах и отпуснах мускулите си. Нима наистина имах физическа форма? Стоях прав в същото мазе, в което бях пожертван. Вдишах. Във въздуха се носеше остър металически мирис, акомпаниран от неизвестна смрад, силно напомняща ми на човешки изпражнения. Миг по-късно вече виждах сравнително добре. Раздвижих се, тялото ми сякаш не бе използвано от много време. Изпитвах неистов студ. В мазето отново бе тъмно, но вече виждах перфектно. Опитах се да направя крачка и усетих леко съпротивление, докато ходилото ми се отлепяше от пода с влажен звук. Огледах се по-внимателно. Около мен, в пълна безредица, бяха разхвърляни човешки части. По пода пълзеше кръв, която сякаш попиваше в разчертаните в пентаграма дъски, които все още излъчваха лека, замираща светлина. Вътрешности навсякъде, части от сиво вещество по тавана, урина и екскременти, тръпчиво ухание на страх.
Въпреки гротеската, не изпитах нищо. Бях себе си, в това бях сигурен. Тялото ми не бе превзето и използвано от древен демон, както може би се бяха надявали петимата покойници. Но...как се бях освободил? Кой ми беше помогнал всъщност? Вдигнах дясната си длан пред лицето и разтворих пръсти. Целият бях в кръв, а дрехите ми ги нямаше, ако се изключеха нагънатите в странна форма скоби, с които бях прикован към пода по-рано и които сега ми наподобяваха на гривни и нашийник от инкрустирана черна стомана. Погледнах към пентаграмата и видях следи от разтопени вериги, към които бяха били прикачени тези пранги. Бавно, залитайки несигурно, започнах да се изкачвам по стъпалата, оставяйки адската сцена зад гърба си. Не исках дори да се опитвам да осъзнавам какво точно бе станало, докато бях в безсъзнание.

Ризраел - 38.

Острието на справедливостта

Слънцето се бе скрило зад купестия покров от облаци. Дъждът непримиримо се мъчеше да излее тъгата си върху бляскавите керемиди на Утопия. Изкупление изпръхтя под мен. Беше умен кон, но и изключително свиреп, както в следствие бях осъзнал. В кръвта му циркулираха теченията на древната порода бойни коне, чиито корени започваха от Изтока по време на златния век. Изпуках рамене и металните пластини на леката ми броня се наместиха. Кей'Судалският кристал таеше блясъка си в семплата ножница на лявото ми бедро. Вдишах дълбоко от свежия есенен въздух. Гърдите ме заболяха от енергията, вляла се в тялото ми. Изкупление се изправи на задните си крака, после се впусна в галоп извън непробиваемите бели стени на града.
Хоризонтът пред мен беше загърнат в хаотична смесица от буреносни облаци, насечени на места от самотни копия от светлина. Пейзажът ме накара да настръхна, обърканото ми съзнание веднага си изгради илюзорната представа, че отвъд зловещото небе напира безкомпромисна приливна вълна от Първична Светлина, есенцията на Анил'Те и дори от това разстояние бях сигурен, че тези редки лъчи, които достигаха до омърсената от нашето присъствие почва на родния ни дом, са само предвестници на инстинската буря. Убеден бях, че когато тя ни застигнеше от тези самотни предвестници нямаше да остане и помен.
Изкупление препускаше в неуморен галоп. Когато понечих да му дам сигнал да намали темпото, притеснен за ефектите от подобен ход в дългосрочен план, той просто изпръхтя неудобрително и препусна още по-бързо, натъртвайки на факта, че е възможно да притежава по-добра преценка от моята. Така да бъде. Бях толкова разколебан в собственото си съзнание, че бях готов да се доверя на това разсъдливо чифтокопитно. В това, в което бях уверен, обаче бяха инстинктите и бойната ми подготовка. Беше миналото толкова време от онази ужасяваща нощ, когато бях окован от аколитите. Всичко бе завършило с толкова много кръв, че все още я усещах в порите на кожата си. Бях омърсен, не само телесно. Самата ми душа кървеше. Изкупление изпръхтя отново, този път, стори ми се, че беше съчувствено. Приведох се още по-близо до врата му и му прошепнах няколко успокоителни думи.
Чувствах се като пълна развалина. Вярата ми беше разколебана, а волята ми се въртеше в кръг, противоречейки се на всеки завой. Преценката ми беше замъглена. Но точно поради тези причини имах заповеди. Обожавах заповеди. Даваха ми граници, в които да наставлявам силата си. Безсмислено би било да скромнича от тази гледна точка, уви. Бях си скъсал задника от тренировки след онази вечер. Бях се чувствал достатъчно уверен да предява претенции пред духовния си водач за повишаване на ранга си. Две нови умения бяха научени в рамките на четвърт час. Сетне проведох дуел, хладна стомана срещу хладна стомана, със седем опонента, като последния бе заменен от истински майстор на мечът. Ако трябваше да се изразя възможно най-точно, въпросният майстор бе меко казано впечатлен от песента на Кей'Судал. Не исках да си спомням подробностите точно сега. Бях излял доста пот и кръв, някои от контузиите по тялото ми щяха да оставят спомени за цял живот. Лявото ми око все още се възстановяваше, полу-притворено под клепача, докато дясното поглъщаше терена пред нас с Изкупление. Дестинацията ми бяха Иглолистните гори северно от Нирвана, като първо трябваше да мина през Воулкбрен и да допринеса за потушаването на последните нечестиви пламъци на бунта там. Бях опълномощен със заповед лично от Сивия Архонт да приложа всички средства под ръка за потушаването на този бунт. Тази заповед бе била давана само веднъж през цялата история на Ордена, корените на който се протягаха сякаш до безкрайност в мъглите на древното минало. И все пак не таях гордост. Само решителност да отдам всичко, което притежавам и все още мога да извлека от тялото и душата си, преди да се отправя най-сетне към другия си живот, било то в Първородна Утопия, по чийто пример бе изградена човешката ни столица, или в някой от кръговете на Отвъдното.