Убежището На Урагана

Тя представлява двуетажна таверна с един единствен прозорец, голям почти от земята до тавана, изработен от много цветни кристали, доста скъпо "украшение" за таверна, но тук се предлагат най-елитните питиета и жени. След като влезнете през вратата и се изкачите няколко стъпала в ляво има голяма камина, която загрява помещението, както и няколко бойни щита. Десетките двойни маси са изработени от масивна брезова дървесина. Кръчмарят Олег Од Нор представлява винаги чистичък и изтупан човечец на средна възраст, леко плешив, но винаги много много учтив с клиентите си. Сервитиорката Олга Лейлион е младо момиче, на около 18-19 години, с къса червена коса. Прекрасна и елгантна, винаги на щрек за палавите ръце на клиентите и усмихната. Втория Етаж е комбиниран между няколко маси и спални помещения. Обикновено тук се навъртват палави момичета, готови да продадат тялото си за няколко златни монети. Двете тераси са изработени от деликатен мрамор, а стените са изрисувани с изящни картини. Кръчмата предлага най-елитните услуги, които можете да намерите из Шелтър.

Гневната сервитъорка влезна последвана от човека и Хари.
-Не се притеснявайте госпожице ! Ще пиинем по нещо.-каза мъжът като седна на една маса и направи знак на Харолд да седне срещу него.
Момчето така и направи.Двамата си поръчаха по една бира .
-Та откъде си момче?
-Ами от едно много далечно селце.Може би не го знаете?
-Аз съм обикалял много.Може пък и да го знам......както и да е.Какво те води насам?
-Искам да стана Чирак на Хелион.Дойдох тук,за да намеря някой да ме обучава.
Мъжът се загледа в масата.След известно време вдигна поглед към Хари и му каза:
-Аз може и да мога да ти помогна.

-Ще те заведа при един стар приятел Акачин Но Хелио. /Усмихна се мъжът.
-Ветровете се надигат, а битката приближава трябват ни повече хора като теб момче. /Мъжът отпи от бирата която сервитьорката му донесе и остави на маста с елегантен жест. Харолд дори не разбра кога се озова бирата пред него, но и той отпи слушайки внимателно човека.
-Ахх колко съм груб забравих да ти се преставя Сон Кин Айор. Втори ранк в изкуството на магията която ни е дарена от нашия бог Хилион.

/Свободно рп може да опише как ставате и излизате на улицата. /

Харолд го гледаше с широко отворени очи.Той не можеше да повярва,че пред него седи човек притежаващ ''Втори ранк в изкуството на магията която ни е дарена от нашия бог Хилион''.
-Не се стягай момче-каза Сон.
След това мъжът отвори кесията си плати и с жест с очите подкани Хари да тръгват.
-Но аз ще платя моята бира-каза момчето.След това извади своята кесия извади 3 жълтици и ги сложи на масата.
Сон прибра половината от парите,които беше сложил и каза:
-Добре момче.Няма да споря с теб.Не искам да си ми длъжен за нещо.Все още си нов тук нали така?
Те излезнаха на улицата.Сон тръгна на някъде,а Хари го последва.

Харолд пристигна в таверната.Мина я диалгонално като се стараеше да не обръща внимание на съмнителните погледи вперени в него.Той отиде при бармана и му каза
-Една стая-като сложи на бара 50 злато.Бармана мълчаливо ги прибра и му подаде един стар ключ.Хари се качи на втория етаж,където беше стаята му.Тя не представляваше нищо особено,но за сметка на това си имаше всичко и беше доста чиста.По-късно през вечерта момчето си нареди багажа,вечеря и накрая си легна да спи.Трябваха му сили за следващият ден.Учителят му щеше да започне да го обучава.''Страхотно''-мислеше си той.Хари се замисли за утрешния ден и за по малко от пет минути клепачите му се затвориха.

На сутринта Хари слезе в кръчмата,за да си вземе нещо разсънващо.Бармана беше зает затова се наллоши момчето да почака.Един разговор на близката маса го заинтерисува.
-Кога е станало това?
-Не знам вчера Чираци на Хелион го намерили заедно с дневника му.Изследвал нещо и......така.
-Жалко беше добро и младо момче.
-Така е.
Хората се умълчаха.Хари не успя да се досети за кого говорят.
-Как се казваше-изведнъж попита единият от мъжете
-Акатсу,Акац.........
-Акачин.
-Да точно така.
Изведнъж бармана попита Хари:
-Какво ще желаете?
-Ами нищо ще трябва да тръгвам.Извинете ме.
Харолд стана и с всички сили се затича км тренировачкната зала.

Вратата на "Убежището на урагана" се отваряше стотици пъти на ден. Стотици стъпки потъваха сред дървените маси и пукането на огъня в голямата камина. Гласове- приглушени, високи, дрезгави, пияни, закачливи... като истинско убежище на ураганни сили.
Ето че и сега вратата се отвори. Пред нея влезе мъж. Доста изтупан, но и таверната беше не просто една от най- елитните, а НАЙ- ЕЛИТНАТА, където можеш да похарчиш цяла кесия злато, но да не съжаляваш за нито една монетка- услугите й си ги заслужаваха до последния петак!
Аромат на вкусни гостби, тютюн, пиво и вино изпълваха въздуха целодневно, а през нощта тук се вихреха диви компании, песни, понякога и сбивания- от онези, мащабните, в които всеки скача, а накрая дори не се помни от къде е тръгнало и какъв е бил поводът за целия пердах... Ноооо това е очарованието- тук кръчмарят познава всекиго, а ако скитникът иска да остане незабелязан, няма да го разпитват излишно. Истинска идилия в сборния пункт на всички младежи и стари кучета в Хилион- няма човек, който да не е посещавал "Убежището на урагана" и да не може да ви упъти, ако пътят ви отведе по тези места.

Дори нашата героиня си спомняше това място- скъпите нощувки, за които пита още първия ден от пребиваването си в Хилион и добрата храна, която, уви, не й беше по джоба, но опита тогава.
Сега отново отиваше там- настигна Ийтън, който влетя с финес и изкачи стъпалата. Девойката беше жегната от мисълта дали трябва тя да си плаща храната, но всичко щеше да й се изясни само минута по- късно, когато Мрака я поведе към избраната от него маса. Той просто плъзна очи в залата, защото имаше два критерия- на масата да няма никого и да е в най- забутаното възможно кътче. Една- единствена отговаряше на този критерий- намираше се в един ъгъл- вдясно от стълбите на входа, така че когато човек влизаше първо ти го виждаш, защото му се падаш в гръб. От тази маса можеше да се държи под око цялото помещение наедно с двете тераси на втория етаж.
Ийтън, обаче се беше наситил и пренаситил на хора и контакти, така че обърна буквално гръб на цялото помещение, сядайки на избрания от него стол.
Тереса се настани срещу него.
Мрака беше в добро настроение- такова, каквото оставят у теб емоционалните събития, които са се развили, ако не според желанията ти, то поне според очакванията ти. Обмисляше в ума си всеки детайл, всяка дума, всеки жест от срещата, повтаряше си думите, действията, израженията на всеки един от маговете... "Изобщо не са се променили..." - помисли си той. Противно, обаче, на очакванията му, той разлая кучетата без да се стигне до кърваво хапане, за каквото се беше приготвил. И за това допринесе девойката срещу него. Той се вгледа в лицето й- наивно, притеснено, сякаш сама не можеш да осмисли потенциала, който имаше... Искаше му се да изшлайфа характера й, както се придава правилната форма на диамант, за да скочи цената му и да се разкрият всички негови качества... Ето че успя! До вчера тя изпитваше страхопочитание към Катедралата, за което беше склонна да си мълчи, а днес беше редом с него в отстояване на позицията си. Човек трябва да има смелост да казва онова, което мисли.....
- Човек трябва да има смелост а казва онова, което мисли. - каза Ийтън, защото беше жив пример за това твърдение, забил очите си в девойката.- Ти почти го направи... само не ми се иска да вярвам, че онзи пухльо брат ми те впечатли толкова много.
- Честно казано не знам... за първи път го виждам само мога да кажа, че има приятно излъчване.- отвърна Тереса, взирайки се неразбиращо в лицето на Мрака. Нима ревнуваше? Вярно, че мъжете се съревноваваха в почти всичко, но...
Не, Ийтън не ревнуваше- той не влагаше чувства там, където разумът му можеше да свърши работа без излишни емоции и церемониали- а в момента умът му не можеше да допусне, че Даерон е по- напред от него в живота... Сами се досещате, че той беше всичко онова, което Мрака не беше, защото просто не харесваше и не можеше... той имаше други методи и начини за постигане на целите си.
- Мех... все едно.- отсече Ийтън, защото наиситна му беше все едно. Просто разговорът с всички тези хора след толкова години накара потънали в прах кътчета от душата му да се размърдат.
Ето, че Ийтън усети стъпки- целенасочени и познати. Знаеше, че сервитьорката приближава още преди да е чул мелодичния й, силен глас.
- Добър ден! - усмихнато каза тя на двамата, защото още не й се бяха събрали прекалено много и прекалено пияни клиенти, а и беше отпочинала. Колкото и трудно да беше за вярване, и тази енергична девойка си имаше лимит на търпение и сили.
- Права си, Олга- ден е. Ама, че е добър... мога да поспоря.- каза Ийтън без да вдига очи от ръкавиците си, които беше свалил и сега въртеше между пръстите си.
- Ох, Ийтън... ти можеш да урочасаш всяко нещо...- престори се на нацупена девойката.
Беше хубавка- видимо с няколко години по- голяма от Тереса, червенокоса и добре сложена- имаше си от всичко без да е в излишък.
- Какво ще искате?- попита усмихнато, загледана в момичето срещу Ийтън, но това не беше необичайна гледка, затова премести очи пак на него.
А мъжът от своя страна погледна към среброкосата девойка. Тя се оглеждаше смутено- не смееше да поръчва, защото не разполагаше с много пари.
- А... аз...- понечи да каже момичето, но Мрака я прекъсна преди да е казала, че иска една проста супа или нещо от сорта:
- Ей... голяма досада си честно... Ако не знаеш, да ти кажа- скромността е изтънчено нахалство!- намигна й той закачливо и занарежда обърнат към тъй наречената Олга.- Искам два пъти от онази пържола с изкилифинченото име, която ми препоръча миналия път... пържени зеленчуци? Има? Добре, значи и от тях... И една кана вино.
- Какво вино искате?
- Качествено.- отвърна простичко Ийтън и пак заби очи в ръкавиците си, с което да покаже, че поръчката е направена.
Червенокосата се отдалечи и Тереса чу отново гласа на Мрака:
- Ако не ти е станало ясно- аз черпя.
- Благодаря... - каза смутена, но и щастлива девойката.
Странно защо мъжът избягваше очен контакт с нея...
Само след минутка нов чифт крака се приближаваха към масата. По- тежки, по едри. До масата с кана вино и поднос в ръка дойде самият кръчмар- Олег.
- Здрасти, Ийтън! - каза той, слагайки поръчаната храна на масата, а след това постави каната и чашата пред мъжа.
Хас проследи действията му внимателно преди да отговори и Тереса видя ехидна усмивка, предвещаваща поредната хаплива закачка.
- Здрасти, Олег... за последен път ме виждаш тук, да знаеш.- каза невъзмутимо и строго Мрака след краткото мълчание
- Но... защо?- попита учуден кръчмарят.
- Защото не даваш на гостите ми чаша! Само за мен носиш, а на дамата- няма!
- Ох, хиляди извинения, аз.... - започна смутено Олег, но смехът на Ийтън го прекъсна.
- Хахахах... шегувам се... но е добре момичето да пийне вино- то подсилва кръвта!
- Така е... - кимна кръчмарят към Тереса, оглеждайки я любопитно.

С усмивка Тереса кимна одобрително - рядко й се отдаваше възможност да пие алкохол. С някой случай баща й и даваше да пие малко вино или ром за загрявка. Всеки израстващ младеж или девойка рано или късно, се сблъскваше с пиячка, а неподготвения човек ще се напие по лесно особено ако става въпрос за момиче все пак не трябваше да позволява да се възползват от нея.
- С удоволствие ще пийна една чаша.
Ийтън облегна озареното си от странна усмивка лице на дланта си и подметна към кръчмаря:
- Ето? Видя ли? За малко да оставиш клиент на сухо!
- Е... на мен ми е простено... аз съм стар вече, но ти поне няма да останеш на сухо.- подметна многозначително Олег, който беше печен тип, но никога подмазвач, а с Ийтън се знаеха от години.
Неочаквано, обаче Мрака реагира нетипично на шегата му- очите му станаха цикламени, проряза го с тях гневно и тъкмо се готвеше да каже "Дъщеря ти обикновено се грижи за това", но съдбата се намеси като добра орисница да отърве таверната от един необяснимо защо пламнал скандал - въпростана дъщеря извика Олег и той получи онази една секунда да се извини и да изчезне, преди Мрака да скочи с нетипична ярост на една безобидна шега... Защо така се изнерви? Мрака си наля една чаша и я обърна, като подкани с очи Тереса да започне да се храни... На него му трябваше минутка да тушира избуялото напрежение, когато Олег си позволи да се пошегува с Мрака и среброкосата. Ийтън напълни лулата си, свали наметалото, разкопча едно копче на черната лъскава риза и се облегна на масата.
Тереса се чудеше докато режеше пържолата предоставена пред нея. Тя се загледа в мъжът седнал ред нея. Той стоеше небрежно вкопчил поглед в ръкавиците си който бе свалил малко по рано. Странно но някак Ийтън отбягваше директен поглед в очите на Тереса. Това от начало не й направи впечатление. След малко господин Олег донесе една чаша и я постави пред младата девойка. Тя му благодари с усмивка, след което той се оттегли оставяйки двамата си клиенти на спокойствие. Тереса пак хвърли един поглед към Ийтън, а той все още отбягваше да гледа в очите й и това вече й се струваше леко странно „да не би да е смутен… не това е невъзможно господин „Мрака“ да се изчервява зареди мен“ с доволна усмивка тя хапна първата залга от пържолата, която бе сочна и добре изпечена, месото направо се топеше в устата на младата Сериен и тя възкликна доволно. Докато се хранеше тя успя да хвърли един поглед на цялото помещение. От мястото на което тя стоеше се виждаше цялата таверна. Пред нея от другата страна на помещението се извисяваше голям прозорец, стигащ чак до тавана на втория етаж направен от кристално стъкло красиво и сияещо по скоро предназначено за катедрала или храм но тук предаваше величествена обстановка, достойна за най известната таверна в целия град. От лявата страна на стъклото в единия ъгъл беше бара където имаше четирима мъже седящи и пиещи още от този обеден час. Помещението на първия етаж бе широко и побиращо поне осем големи маси от който три бяха заети. От дясната страна на прозореца се извисяваше едната от терасите на втория етаж горе се виждаше един мъж облегнат на парапета и гледащ някъде в пространството. От другата страна точно до бара се намираше стълбището към втората тераса на втория етаж и точно в този момент в който Тереса хвърли поглед натам младата сервитьорка се качваше нагоре, носейки голям поднос с няколко чаши и кана с вино. От другата страна на тяхната маса- точно до стълбите, от който се покачиха за първия етаж, лъхаше топла струя от запалената камина. В нея доизгаряше голям дънер предназначен да гори цял ден. Тереса хапваше, а погледа й отново се спря на Ийтън той стоеше с едно разкопчано копче на ризата си и опитваше от вкусната пържола. Младата девойка се вгледа в него- небрежният му вид и харесваше и я караше да бъде в още по добро настроение, а виното което отпиваше позамайваше главата й, карайки нещо в нея да гори.

Храненето- ритуал, церемония по сближаване, за разчупване на ледовете, предговор и увертюра преди важен разговор, средство да предразположиш някого... Или просто необходимост?
За Ийтън Хас домът отдавна не беше символ на уют, огнището не го посрещаше топло, нямаше някой, който да го изпрати или да се зарадва, че се е върнал... не заспиваше сам, но беше самотен. Отричаше го, игнорираше го и успяваше- този мъж беше истинска скала- непоклатим външно, по, както знаем, дори в недрата на земята кипи жарка магма.
Храненето беше необходимост и прелюдия- просто официалност, когато е с някоя представителка на нежния пол.
Но той си беше достатъчно обръгнал непукист, че след третата чаша вино възвърна не просто хладнокръвието си, а запокити всички въпросителни на майната им да ги ръфат драконите.
Отпусна се- топлината, храната, виното, лулата, случката сутринта... всичко забъркваше в ума му едно чувство на задоволство и той реши да се позабавлява- в моментът, в който успеем да се отървем от тревогите и забравим задълженията, започваме истински да се разтоварваме. Сега вече Ийтън впи невъзмутимо очи в Тереса. Беше забавно да я наблюдава- апетитът й, стеснително прибраните й коленца, напрегнатите рамене, внимателното отпиване от виното... косата, която падаше по бялата й кожа... шалът, който беше оставила да пада покрай деколтето й, но не разбираше, че нищо не прикрива...
Мрака ядеше бавно, сякаш просто замезваше. А мислите му... тях дори ги нямаше- сега беше най- щастлив- когато успееше да приспи разсъжденията и чувствата си. Оставаха само емоциите. Хас можеше да прекарва в пълна изолация цели седмици, но ако се намираше с някого и бе в добро настроение, не можеше да си държи устата затворена- вечното лошо момче се закачаше при всяка възможност да си разнообрази деня.
- Е... госпожице... мисля, че трябва да пием за теб- новият ми чирак в раздаването на правосъдие!- наруши усмихнат тишината Ийтън, вдигайки чаша към Тереса, очаквайки да му отвърне.
Мрака прокарваше лилавите си очи по кожата на момичето, както по тялото се прокарват нокти, за да притиснат и разпалят "жертвата" и ето, че тя започваше да се смущава.
Тереса хапваше спокойно, очаквайки инициативата да бъде взета от Ийтън и ето че той го направи. Тя вдигна чашата си с вино и галантно му даде наздраве с отговор:
- Наздраве за добрата победа и хубавата обстановка.
- Обстановката е нищо без добра компания- отвърна той след което прозвуча звън от стъклените чаши. Мъжът реши да покаже някой и друг пирует с думи Мрака- неговите умения с... езика... можеха да бъдат и приятни за ухото.
Тереса отвърна с една прекрасна усмивка преди да отпие от виното- тя също се радваше на приятната компания и дори реши да си присвои думите на Ийтън като бегъл комплимент.
- Храната тук е страхотна! Бих желала да узная как я правят. – Tереса искаше да продължи разговора някак си тъкмо и се бе отдала възможност да приказва открито с Ийтън.
- Нали? Хубава е! За тази цена нищо по- малко не може да се очаква.- отвърна Ийтън.
Ах, от колко време не беше приказвал празни общи приказки с някого... направо беше забравил вкуса им.
- Но цената и начинът за един мъж не е важен- когато нещо е хубаво, защо ти е да разбулваш тайната му? Е... аз ще имам интерес да научиш тънкостите, защото ти се въртиш из кухнята ми.- продължи усмихнат той.- Но отдавна съм забравил вкуса на домашно приготвената храна... а твоята също е добра.
"Жените обичат да им хвалят готвенето"- Мракът изобщо не се водеше от тази максима и нямаше никакво намерение да четка Тереса- просто беше искрен и наистина мислеше това, което казва.
- Хах, радвам се, че ти харесва. Това е добър мотив да се старая повече, макар че едва ли скоро ще се доближа до гозбите на майка ми.- промълви усмихната девойката, сгряна от топлината на спомена за майка й.
После момичето реши, че е особено нормално и дори желателно да поразпита Ийтън още- виното вдъхва на човека смелост и окрилява идеите му:
- Така й не съм те питала ти какво обичаш за хапване за обед... вечеря... Ако ще бъда личен готвач, поне трябва да знам любимите ястия на човека, за когото приготвям храна.
Сериен гледаше право в лицето на Мрака. Той стоеше с гръб към светлината от прозореца и сянката правеше изражението му някак загадъчно и предизвикателно, но очите му сега бяха толкова светли- най- бледите нюанси на лилавото и те спокойно се взираха в леко замъгления поглед на девойката.
Въпросът й, всъщност, изобщо не накара Мрака да се отдръпне както предишни пъти, когато ставаше дума за него и личността му. Той изпъна гръб, а лицето му дори се озари с усмивка.
- Ооо? Нима станах галеник на съдбата и сега ще ме поглезят??- плесна весело с ръце Ийтън, после театрално скръсти ръце и заговори с тон на капризен принц, имитирайки Ерик Чосър и носовия му глас.- Амииии... обичам месо... да, аз съм месояден... тестените неща са за бедняците! Не обичам сладко- аз съм си достатъчно сладък...
Той въртеше китката си и си виреше носа така, че Тереса прихна да се смее. След това "принцът" набърчи носа си и взе да тръска глава, изброявайки какво не обича:
- Не обичам дреболии... грах... за гъби да не говорим... и зелен фасул... Пфууу! Шушулките ми навяват неприлични асоциации! Него не го искам в чинията си при никакви обстоятелства!
Накрая сам не издържа и призна да се смее. Това го караше да изглежда лъчезарен дори повече от брат си- подмлади се и сякаш цялото му същество излъчваше топлина и свежест. Мрака определено не искаше денят му да се изчерпва с това- та той тепърва беше набрал инерция! И наистина му беше весело да обработва психиката на това момиче- колкото и да беше интелигентна и буйна, Тереса нямаше опитът, който само този голям град можеше да даде. След красавецът малко се поуспокои и подметна весело, вдигайки чашата си за втора наздравица:
- Открехнах те да пиеш, остава и да пропушиш... за друго вече не смея да ти предлагам- смигна й той, издишвайки бавно дим, който нежно танцуваше във въздуха и забулваше лицето му във воал от мъгла.
- За пушене не знам, но за пиене не отказвам, а какво точно имаш предвид под други неща? – Тереса нарочно запита този въпрос през младото и мозъче преминаваха някой идеи от който тя самата се смущаваше, но се помъчи да не го показва пред Ийтън, а вместо това да му подхвърли един закачлив въпрос.
Тук вече Ийтън лапна гипса за миг. Ето това не го беше очаквал от дребната девойка. Не можеше да определи дали се прави на две и половина, или не носи на алкохол, или... е толкова нахакана под невинната си обвивка, че да.... Аааа! НЕ! Не може да беше това!
Мрака изгледа момичето изпод вежди, с една неопределена полуусмивка, която казва: "Ей сега вече стана весело!", след това отпи от виното си, за да подбере думите си. Мисълта за онова накара виното и кръвта му да плиснат по вените му. Стана му топло, а в слабините си усещаше онова познато, напиращо чувство...
Как приемаше той Тереса? Всякак и същевременно никак- когато неволно се замисляше за нея, умишлено тушираше размислите си, затова не знаеше как да я приема... Той беше мъж- дълги години самотата и болката му можеше да бъде туширана единствено с произволни жени... Та това беше просто закачка! Защо се впрягаше толкова? Щеше да продължи в този шегаджийски дух, но внимавайки да не я засегне- та тя беше още девойче! Той се наведе към нея, облягайки се на масата. Разклати леко чашата с вино, а след това отпи, гледайки Тереса над ръба на чашата с искрящите си, дори заплашителни очи. Флиртовете бяха най- сладката част от всичко за Ийтън- тръпката на ловеца, когато примамва жертвата.
- Ммм, повярвай... иска ти се да разбереш! Но не ти е дошло времето... ние, възрастните чичковци, започваме да си мислим някои... неприлични неща, когато видим красавица пред нас... за което моля за извинение.

Денят продължаваше в ранния следобед. Тереса и Ийтън се хранеха в староприемницата „Убежището на Урагана“. Обстановката там гласеше друго яче огнището гореше слабо поддържащо единствената светлина в помещението с изключение на слабите лъчи идващи от големия кристален прозорец зад бара. Тези лъчи светеха в сребристи оттенъци наподобяващи романтична лунна светлина помещението бе пригодено да излъчва романтика. Тереса стоеше и се вглеждаше в предизвикателните очи на Ийтън оглеждайки мускулестото му тяло изподавящо се под разкопчаното копче на ризата, която носеше.
Думите на Мрака довършиха смутените мисли на младата и леко подпийнала девойка. Пред нея тя не виждаше възрастен чичко, който да я заглежда и да си мисли какво ли не … напротив тя виждаше в Ийтън по голям батко, който й бе грабнал окото. Тя бе младичка и не опитна, но Ийтън я превличаше, той бе неин тип мъж. А това излъчване на лошо момче още повече разгорещяваше девойчето. Той стоеше пред нея облегнат небрежно на стола си гледащ със лилавите си дълбоки очи право в сърцето й, право в душата й. Тереса оглеждаше доволно мъжкото му тяло, разкопчаното копче на ризата му стоеше така диво предизвикателно и тя от време на време му хвърляше по някой друг поглед. Отстрани на масата стърчеше изящната шпага, която той носеше цял ден. Закачена за изящните дрехи на Ийтън той сияеше като приказен герой от приказките. Тереса се почуди как да откликне на тази закачка все още не беше толкова пияна, че да неможеше да разсъждава затова реши да подметне няколко думи обратно:
- Е прекалено млат си, за да си чичко, по скоро те приемам като по голям батко. – намигаща закачливо тя добави – Днес съм в прекрасно настроение за това смятам довечера да те изненадам с нещо специално. – тя остави една малка пауза да види реакцията на Ийтън и ако си мислите за нещо неприлично не тя нямаше това в предвид. Спокойно отпи още една глътка вино поглеждаща през чашата да види как ще реагира мъжът пред нея след което добави:
- За вечеря разбира се. – с една хубава усмивка на личицето й, оценяваща прекрасния вкус на виното.
Мракът може и да се развълнува за миг на тази сносна за годините и опитът й закачка, но не го показа. Отвърна с отиграно хладнокръвие и палава усмивка. Вдигна ръка, прокара я първо като мъдрец, който разсъждава, по брадата си (въпреки, че беше обръснат), а след това по косата си, отмятайки глава назад, така, че адамовата му ябълка изпъкна и врата му се откри предизвикателно като крехко месце, сякаш казваше: "Ако ще ми се правиш на палава, знай, че това ме устройва". След това погледна момичето с присвит поглед и се засмя:
- Правилно! За честта на името ти се придържай към готвенето! Добрите готвачки рядко са и лоши момичета.
- Затова може да се поспори малко – намигвайки му закачливо - едно момиче винаги може да те изненада стига да иска. – с което отговори на смеха със смях. Тя изглеждаше напълно спокойна, но само външно. Жеста на мрака й хареса тя се наслаждаваше на всяка една реакция на Ийтън, като на шоу, което не би изпуснала в никакъв случай.

Мрака смръщи вежди. Какво, в името на Хилион, беше това същество?
От провокатор, мъжът се превърна в провокиран. Това никак не му хареса- искаше да се закача и да гледа как момичето се изчервява, да си играе с психиката й, но какво беше учудването му, когато тя започна да подава репликите!? Никак не му харесваше това. Той не познаваше Тереса- не знаеше що за стока е. Мислеше, че е просто момиче- импулсивно и диво, но тя, вярно, под въздействие на виното, емоциите и... да речем, неустоимия му чар (това бяха мислите на Ийтън), започна да се държи доста освободено- дори тогава, когато той рещи да прекрати тази дискусия и да запази девическата й чест, тя отвърна предизвикателно. Може би просто беше поредното провинциално к**ве, на които той се беше нагледал. Не предявяваше някакви надежди към нея- вярно, беше интелигентна и силна дама, но пък... такова поведение...Хас не я познаваше реално- не знаеше дали наистина е толкова отракана, колкото изглежда. При всеки случай нямаше да остави едно момиченце да се бъзика с психиката му и да "бъде отгоре" във флирта и закачките- колкото и да бяха безобидни или сериозни, Ийтън никога не се оставяше да бъде воден за носа. Реално не знаеше как възприема съществото с тъмносинята рокля- дали като дете, дали като работничка, дали като интересна девойка, която може да се опита да покори... а дали реално искаше? А какво всъщност искаше от нея? Няма значение- той вярваше, че може да има всичко- имаше достатъчно стабилен опит и биография като доказателство за това.
Но нямаше да остави това момиче да се прави на голяма... Ако реално искаше да спи с него, Ийтън нямаше нищо против- дори в момента в кръвта му плуваха онези хормони, които я правеха пенлива като шампанско и можеше да... започне още тук и сега. Но мисълта да има такава устата "дама" под покрива си, която да си мисли, че може да интересничи пред него, не му допадаше. Сега щеше да й запуши устата... в преносен или физически смисъл.
Той си придаде сладостратсен вид- премрежи очи, сякаш да концентрира енергията им право в лицето й, усмихна се палаво, отпи бавно от виното си.
- Сега ще видим- каза той.
Изправи се от мястото си, оставяйки настрана шпагата и когато се увери, че Тереса вече огледа добре цялото му тяло и се чуди какво, по дяволите става тук, той леко заобиколи масата без да я изпуска от очи- като хищник, приближаваш ранена жертва. Мрака леко и бързо прокара пръсти по рамото на Тереса, по подаващата се под шала ключица, после- към врата й, повдигайки брадичката й към лицето си. След това се наведе- очите му бяха кристално лилави и искрящи, косата хвърляше сянка над тях, а ризата му свободно висеше така, че откриваше мускулестите му гърди. Мракът приближи устните си на сантиметри от ухото на Тереса и прошепна:
- Обичам изненадите... обичам и споровете... но само когато аз създавам и двете по свое желание... А в момента имам такова.

/Опиши само мислите, емоциите и отговора си/

Младата девойка бе удивена още със ставането на Ийтън от стола си ризата му показваше стройно мускулесто тяло. Тереса зяпаше и гледката доста й допадна преди той да се доближи тя го огледа от глава до пети и в същия момент през умът й мина една приятна мисъл „ ами сега ако ме целуне какво ли ще правя“ тя бе леко панирана но тази мисъл и харесваше тя нямаше нищо против това, но щеше да й бъде първата й целувка дали, да я даде току така на този мъж – той й допадаше, но дали го обичаше,тя не бе сигурна все още, а й той дали я обичаше това определено трябваше да го разбере тепърва. Докато Ийтън се доближаваше мозъкът й завираше от притеснение тя се изчерви, когато Мрака прокара ръка по рамото й, след което прошепвайки нещо в ухото й. „Е в споровете участват двама ще видим мога да споря о още как, но в момента ми се иска нещо друго“. Тя потрепна при шепота в ушенцето й той я накара да полети в небесата този момент й бе достатъчен, мисълта й се изплъзваше и тя не знаеше как да реагира. Но след всеки прекрасен момент понякога има и такъв във който здравата разум нахлува неканена кара те да реагираш по по-различен начин от колкото ти се иска. Тереса вдигна ръце и бутна главата на Ийтън назад нежно но строго с което му каза:
-Долу тигре днес съм в добро настроение и не смятам да започвам спорове, а за довечера ще те изненадам с прекрасна вечеря, но първо ще трябва да напазарувам някой неща, така че хубаво е да тръгваме след малко. – с тези думи тя се надяваше да се измъкне от неловката ситуация. За всичко си имаше време й тя смяташе първо да го опознае по добре не възнамеряваше да му бъде жена за една нощ.

Това колебание.... Ийтън го подушваше. Тези пози на увереност не можеха да го заблудят- не, Тереса беше неопетнена и неопитна, но не и невинна.
Желанието й и наивността й, обаче, можеха да я тласнат в неподходящи ръце- на използвач, заради което накрая да бъде наранена. Тя не търсеше само плитки емоции за една нощ, но определено ги искаше. Само че в комплект с чувства. Чувства, които малцина можеха да й дадат, след като можеха да се разминат лесно и без тях. Чувства, които Ийтън беше захвърлил отдавна. Или просто заровил някъде?
Търсенето на отговори беше определено за сега, но намирането им се губеше някъде дълеч напред във времето.
Гласът й беше нервен, ръцете- студени, бузките- изчервени, устните- потрепващи нервно, очите- лъскави като росна, зелена трева.
Ийтън се изправи- похотливата му усмивка и присвития поглед бяха изчезнали- сега лицето му нашепваше нещо от сорта на "Знаех си!". Но Мрака се почувства глупаво- виното го караше да приема отказа не от гледна точка на това, че момичето все пак му даваше уклончив положителен отговор, а го приемаше за отказ. Никоя не му беше отказвала... поне не толкова бързо. Чувстваше се като глупак, пред когото са затръшнали вратата миг след като са го поканили да влезе... Един глупак, който този път се подхлъзна и загуби равновесие, оставайки изигран във флирта. Мъжкото му самочувствие в момента беше изострено от алкохола, само за да понесе един шамар, отправен с финес.
"И пак продължава да си играе с психиката ми...едно никакво си момиче" изсумтя вътрешно синекосият. Колкото не харесваше такива неориентирани и нерешителни девойки, толкова именно това караше нюха му да му нашепва, че това момиче крие много ценно съкровище, което не може да се даде всекиму... А той все по- силно искаше да бъде негово...
Ийтън се изправи, отвърза кесията, висяща отстрани на колана му и остави няколко златни монети пред Тереса с думите:
- Отивай сама, тогава. Няма как да е изненада, ако видя продуктите, нали? Ще се справиш с пазаруването, предполагам, след като сама изявяваш желание да домакинстваш...
Мрака се протегна през масата и обърна на екс остатъка вино директно от бутилката, после погледна остатъка от храната в чинията си, но вече нямаше апетит. Искаше да притъпи напиращите емоции, да се изтощи, да забрави... да си върне хладнокръвието...
Кръвта му беше като минерален извор, който сега кипеше.
Но нещо му просветна, че не е прав, не беше това подхода... всъщност, това, че му отказа, накара Тереса да се издигне в очите му, да мисли за нея и чувствата й, да я приема не като евентуален обект на желания, а да потърси начин да се държи по- сполучливо с нея. А начинът, по който му отказа... той беше като на истинска зряла жена, която знае какво иска.
Ийтън се усмихна към момичето и я погали по рамото- не като преди малко- с цел да я провокира и разпали, а приятелски, с топлина... като благодарност и подкрепа едновременно.
- Не се преуморявай... аз трябва да свърша нещо и ще се върна по- късно.- гласът му беше строг, но не и арогантен.
След тези думи Мрака взе шпагата, ръкавиците и наметалото си и се отправи към кръчмаря, навиващ поредните халби с пиво за гостите.

След първите няколко мига на малко сконфузната ситуация, влезе и Ерик, който изглеждаше недоволен. Освен обикновен кръчмарски бияч, той беше и нещо като отговорник за реда и безопасността в заведението и се достойнството му беше леко наранено. Обикновено обръщаше внимание на детайли, но този път не беше бил уведомен, че пратеникът вече е пристигнал, защото самият старец бе помолил да остане в неизвестност, докато не го повикат от Съвета на Хилион, т.к. се опасяваше за собствената си безопасност. Нямаше доверие на тази чужда земя със странни обичаи и още по-странни традиции.
- Ще ви оставя да се разберете. Ерик ще се погрижи за безопасността ти. - рече Олег и ги остави.
Ерик застана наблизо, със студен поглед, забит в А Туамака.
- Най-малко очаквах да срещна някой от сънародниците си тук. Кой те изпрати и с каква цел? - попита директно Займел.

-Сънародник?-А Туамака, не вярваше на ушите си.-Виж се старче, ти си същинския Крос( зло чисто бяло чудовище, от митологията на остров Хики )
-Не вярвай, на всио което виждаш- мъдро отвърна старецът
- Виждам бял демон- в гнева си, А Туамака изрече най-силната обида, за всички на родния му остров, и ответната реакция още повече го убеди, че този не му е сънародник.
- А аз виждам объркан млад мъж, пропит с омраза и лъжи-спокойно отвърна мага. Ти не знаеш нищо за острова си момче. Всички сте мой наследници, предци на Те Руки, а вие изтребвате мойто наследство, оставено за вас- от нищото изригна стареца и в същия момент, от устата му излезе огромна струя огън, насочен към неподозиращия младеж пред него.

Висшият маг на остров Хики беше решил безцеремонно да убие този нагъл младеж, за който на никога не му пукаше. Ерик разшири очи като видя огнената струя от устата на стареца и се пръждоса колкото може по-бързо от стаята, в каква посока, никой не знае на къде.
А Туамака се сниши инстинктивно, но нямаше как да избегне напълно огнения дъх на некроманта и дясната му ръка беше жестоко опърлена, а косата му опърлена. Все пак извади голям късмет, че не пламна като факла. Болката не дойде веднага, но нямаше да се забави много. Стаята се подпали, пердетата, гледащи към задната уличка също пламнаха, както и близката секция и мебелите. А Туамака се беше снижил зад масата, но имаше твърде малко опции. Белокосият маг беше могъщ магьосник, а в стаята нямаше много течности, които момчето да манипулира за да потуши пламъците.
- Не се крий, страхливецо. - изръмжа Займел и се отдръпна малко от епицентъра на пожара.
А Туамака погледна към прозореца, който беше на пет крачки от него. Може би можеше да се измъкне от него, ако стигнеше навреме. Димът скоро щеше да стане непоносим, а пламъците се засилваха. В кръчмата беше настанала суматоха, но никой нямаше да му помогне, разбира се.
А Зеймел се готвеше да използва силите си отново.

А Туамака знаеше, че няма шанс, да стигне до прозореца достатъчно бързо, но пък нямаше какво друго да опита, всъщност. Затича се към прозореца, но точно в този момент, нападателя му най-неочаквано, буквално целия избухна в пламъци и след миг, вече го нямаше в стаята, пламъците обаче изобщо не утихнаха, дори напротив.
А Туамака успя да се измъкне през прозореца, но този път, целия беше в пламъци. Хората които бяха избягали от огнения ад вътре, успяха да го изгасят. Естествено, болката беше най-страшната, която беше изпитвал някога, но май ще се окаже най-малкия му проблем в момента.
-