Катедралата На Леда Дъжда И Гръмотевицата

Докато гледаше гърба на отминаващия Ийтън Тереса въздъхна с леко облекчение толкова тихо, че дори и тя самата не усети какво бе направила. Ако имаше избор не би се занимавала с този човек повече, но за всеки случай щеше да е добре да си осигури квартира в случай че нямаше къде другаде да остане. За таверна не можеше и да си помисли те бяха прекалено скъпи за нейния джоб. – Ако реша ще ви намеря. Извинявам се отново за постъпката си.- и с лек реверанс Тереса се поклони и тръгна надолу по улицата. Пред нея стърчеше огромния величествен замък до който имаше една по малка сграда все едно залепена за ограждащата стена на замъка. Между нея и замъка имаше един голям площад тя си помисли че най вероятно го ползват за паради и шествия в чест на кралското семейство в празнични дни или по друго поводи. През площада минаваха много хора в поток от две посоки като главен булевард. Пред този площад уличката през която тя бе минала и се стори като прекалено малка уличка в сравнение с това с което си мислеше първоначално за нея. Очите на Тереса се привлякоха в една табела стърчаща над сградата залепена за стената на замъка от другата страна на булеварда: „Катедралата На Леда Дъжда И Гръмотевицата“ . Тереса се огледа и се шмугна в тълпата минаващи хора пред нея през булеварда. Потокът я тласкаше по надолу по булеварда, за това и се наложи да си проправя път с лакти. Най после успя да се промуши от другата страна и с удивление тя застана пред предната порта на двора на катедралата.

На Тереса й направи впечатление, че нямаше много стража наоколо. Но пред всяка важна "част" от замъка, имаше пост. Пазачите бяха повече с представителна функция и за да всяват респект към блюстителите на реда.
Това, което виждаше Тереса всяваше повече респект от цяла армия войници. В тези сгради имаше сила, която караше духа ти да се стъписа, да се смири, да бъдеш покорен пред мощта на Хилион.
Стъпките й отекваха тихо, звукът от тях се плъзгаше по мрамора и трептеше във въздуха. Чудеше се накъде точно да поеме. Само след миг малка група ученици, явно приключили със занятията си, обсъждаха разпалено нещо и почти не обърнаха внимание на момичето, което стоеше по средата на коридора. А в овалният край на коридора имаше четири врати. Огромни, с различни инкрустации, те бяха като портали към четири свята на енергия и магия, но обединени в едно чрез единственият, който имаше власт над тях- Елиос Гейбъл. Но момичето нямаше да има късмета да говори лично с него. Малцина имаха. Но той имаше достатъчно доверени помощници, които да му помагат особено в приема и обучението на новите тук. Тереса трябваше да мине през цедката на... но нека не избързвам.
Момичето се огледа плахо, а накрая се престраши да пита един изостанал от групата ученик към кого да се обърне, за да се запише в академията. Самото момче беше още новак и се отнесе със съчувствие към девойката, спомняйки си колко трудно му беше на самият него в тази непозната, стряскаща обстановка. Дори й предложи да я придружи и двамата се върнаха в стаята, от която групата млади магове излязоха преди малко. Момчето направи знак на нашата героиня да почака и той се мушна вътре. Тереса използваше това време да понагласи роклята си, да оправи косата си- от тия механични маневри никога нямаше явен резултат, но е някак успокояващо и вдъхващо увереност.
Само след миг момчето се върна и кимна на "заека". От вътре се чу един мек, женски глас:
- Влез.
Тереса чувстваше, че сърцето й ще изскочи от вълнение. Та проклетия Ийтън й каза, че ще се провали! Това не е особено приятна мисъл и колкото и да се стараеше да я преглътне, тя й повлия негативно.
Озова се в огромна, внушителна зала, с прозорци, започващи на два метра от мраморния под и извисяващи се нагоре до тавана. В единия край на овалната зала имаше нещо като езеро в фонтан, сламени мишени, някои от които разкъсани на парчета и едно бюро, зад което седеше красива руса жена. Беше с бяла пелерина и се усмихна насърчително и търпеливо на новодошлата.

Тереса пристъпи неуверено напред от бюрото в единия край на стаята се обади млада жена – Заповядай дете седни – пред нейното бюро имаше две столчета. Тереса седна на едното и преди да промълви нещо – Аз съм Елия Нивал . Ти как се казваш и какво те води насам дете ? – с майчина и спокойна усмивка красивата жена изчака отговора на девойчето. – Казвам се Тереса Селиен дошла съм да се запиша при вас като новачка. – Жената я огледа с преценяващ поглед и й каза да изчака, трябвало да дойде някой още преди да продължи с процедурата. Сърчицето на Тереса затупка бързо изведнъж и се стори че и става топло от притеснение и вълнение. Тя се отпусна на столчето и започна разсеяно да оглежда стаята трябваше да се занимава с нещо това чакане я убиваше от вълнение. В единия ъгъл на стаята забеляза, че има фонтанче с интерес тя го загледа в него имаше нещо като езерце и околу него имаше сламени мишени . „Хмм може би тук ще се проведе изпита ако искат да удрям тези чучала със вода това ще бъде по лесно от колкото си мислех“ обаче в този момент в мисълта й се прокрадна лошата мисъл внушена и от Ийтън че щяла да се провали с този неин контрол. С притеснение тя разтърси леко глава сякаш да избие тази мисъл от главата си „този човек ще ме урочаса ако си мисля по този начин не съм се трудила цели три години за да подвия опашка и да се проваля на началния изпит какъвто и да е “. След това тя се досети за едно нещо което я беше научил баща й . Всеки добър рибар трябва да може да пази пълно спокойствие иначе сам ще изплаши плячката си. Той я бе научил как да формира едно пламъче в съзнанието си и да се отдаде на пълна празнота, да захвърли всичките си мисли и чувства в това пламъче оставяйки само едно спокойствие в ума си. Тя се опита да си представи този огън, но в този момент и бе трудно да хвърли всичкото си вълнение в него огънят се разрасна и после се потуши докато накрая не остана само едно малко пламъче на негово място. Тереса успя да се по успокои и чакаше с нетърпение това, което й предстоеше.

Въздухът беше пропит с влага, но не онази- застояла и мухлясала, която те кара да отравяш прозорците, а другата- свежата, с дъх на минерална вода, със свежестта на планински поток, чойто утолява и телесната, и душевна жажда.
Намаше тягостна тишина- бистрият глас на фонтана беше като неуморната душа на всяка компания, която не позволява разговорът да засече, а винаги с мелодичния си глас те опиянява в поредния разказ- забавел или сериозен, и ти няма как да се чувстваш не на място.
Огромната зала изобщо не изглеждаше пуста, макар интериорът да беше така оскъден. Мраморните плочи бяха в по- голямата си част бели, но имаше и сини, които изпъстряха земята с орнаменти, подчинени на водния мотив.
Стените блестяха като седеф, а оскъдната светлина, която играеше по тях, оставяше едно усещане, че си под вода и лъчите се процеждат през кристалната течност.
Жената с бялата роба изглеждаше толкова спокойна, все едно от нея идваше кроткия ромон на фонтана и приглушеното сияние.
Да, тя наблюдаваше Тереса. И се опитваше всячески да я предразположи- с поведението си, с интонацията си, с жестовете. Можеше да си представи колко е притеснено това малко момиче, пристигнало от далеч (багажът й го подсказваше).
Усещаше напрежението й и ако зависеше от нея, щеше да приеме всеки поне мъничко талатнец дори без изпит, но... нейният глас имаше само 40% тежест от крайната оценка.
След малко се чуха стъпки. Момчето, което беше довело Тереса до тази стая сега отново се появи, следвано този път от висок мъж. Твърде слаб, дори малко прегърбен. Косата му беше дълга почти до кръста, черна и вързана с... въженце, на което имаше едно звънче. Да... от тук насетне започваха още повече странности. Също в бяла роба, син шал, пристегнат със златна игла. На нея блестеше изумруд, както и на огромния му пръстен. В ръцете си държеше чаша за чай. Мъжът имаше тънки мустачки и очи също в цвят на изумруд. Можеше да бъде както на 30, така и на 45 години...
- Елия... никакъв ред ли не уважаваш? От 1 до 2 е време за чай!- гласът му беше малко носов.
Жената се изправи:
- Все някой от нас трябва да работи- милият й глас сега звучеше друго яче.- Свободен си!- обърна се тя към момчето пак със същия майчински тон и то напусна с охота.
- Така.... Тереса Сериен е кандидатка да се обучава при нас- направи встъпление Елия Нивал.
- Хубаво. Аз съм Ерик Чосър, асистент на Третия генерал на Хилион- Елиос Гейбъл.- мъжът седна направо върху плота на бюрото и заоглежда отвисоко притесненото момиче. Отпи от чая си и се обърна към колежката си.- Какво ще я правим сега?
- Ами... нека видим до колко има заложби. Просто формално.- жената извади една кана вода от шкафа на бюрото си и я постави пред Тереса.- Хайде, мила. Опитай да повлияеш по някакъв начин на водата тук.
Тереса в този миг се усмихна самодоволно. Та това беше толкова лесно! И тъкво въздъхна с облекчение, когато чу носовия провлачен глас на Ерик Чосър:
- Водата е нежен и благороден елемент. Дава живот и отнема живот. Погубва онези, които са я подценили... подчинява се на строги закони, момиче, и е мярка за всичко в този свят. Покажи уважение и стани от мястото си... и.. освен това...- мъжът остави настрана чая си и пое с ръка каната- искам да видя до колко си навътре с контрола си и дали можеш да ге мобилизираш бързо.
- Ерик....- понечи да се намеси Нивал, но той не я отрази
- Трябва да СПРЕШ водата, докато не е изтекла.- при тези думи мъжът протегна ръка и започна да излива на тънка струйка водата върху пода. Тереса трябваше да действа бързо в условия на доста голямо напрежение... дали беше достатъчно спокойна? Дали знаеше какво да прави? Дали познаваше водата? Освен усложнения, Чосър й беше дал и някои насоки.....

/Така, Тереса, искам описан опит да спреш водата. Резултатът дали опитът е успешен оставяш на мен/

Усмивката на Тереса се стопи на лицето и се изписа сериозен поглед. Тя се изправи от столчето на което бе седнала опита се да се концентрира веднага нямаше време да се мотае водата течеше макар и на малка струя, но нямаше да тече за дълго. Тереса затвори за момент очи опита се да се слее с шумът на поточето изтичащо от каната, вдигна ръката си и я насочи към водата щеше да е по лесно ако директно я докосваше затова протегна ръка и остави водата да се лее измежду пръстите й. Тереса усети леко студения допир на струйката вода с плавно движение тя се постара да я слее с дланта си и да я накара да остане в малката и шепичка. Ръката и се размърда в кръгово плавно движение все едно оформяше фуния по която водата да се стича. Тереса отвори широко очи и се втренчи в вече почти доизтичащата вода.

Да се слееш в едно цяло с даден предмет не е лесно. Всяко тяло има своя енергия и вибрация. А какво остава за стихиите?
Те не биват покорявани, а се оставят да бъдат насочвани от онези, които заслужават.
Бялата, тънка ръка на Тереса попиваше хладната влага и отдаваше своята енергия на водата. Тя не се надяваше, не се молеше да стане. Тя правеше така, че да стане. Тук няма късмет. Само умения, предпоставки и мъничко шанс. Въпреки че Ерик Чосър можеше да изкара доста новаци от равновесие, девойката успя да се фокусира върху простите истини и закони, които беше открила за себе си. Подсъзнателно, неосмислено, инстинктивно. Но може би те са най- силните, защото често разумът набива яки спирачки на реалните ни възможности. О, и Тереса имаше нещо, което да я възпира, но то по- скоро я контролираше.
Ерик внимателно наблюдаваше лицето й, ръката й, чувстваше енергията й. А русокосата Нивал се опитваше да проникне отвъд обвивката и да надникне в душата й. Дали щеше да успее?
Знаеше, че на този изпит за втори шанс се чака с месеци, че оправдания няма. Един опит. Сега. Независимо от обстоятелствата и правилата.
Водата е винаги в движение. За нея е неестествено да бъде спряна в застой. Дори замръзнала, ледът пак трепти и вибрира.
... времето изтичаше. Момичето се концентрира, но водата привършваше. Опитваше се, беше уравновесена, но... достигаше границата. Докато.......
Ерик Чосър наклони каната, за да излее и последните капки, но те не измениха положението си.
Девойката отвори очи. Загледа се невиждащо в капките, а Елия Нивал се размърда доволна в креслото си.
Колкото и спокойна да беше Тереса и изпаднала в нещо като транс, щом си даде сметка, че е успяла, тя не успя да се сдържи и личицето й засия. Тогава изпусна контрола и последната струйка вода плисна на пода. Момичето се стъписа. Ами ако не й зачетат опита за успешен?
Тя загледа Ерик Чосър. Явно беше, че той има думата. А той невъзмутимо остави каната, взе чашката с чая, кръстоса крака и заби изумрудените си очи в напрегнатото лице на Тереса, която остана да стои права.
- Мдам... е, госпожице.....
- Сериен- подсказа му Елия.
- ... Сериен, имате контрол над водата, мобилизирате енергията си, но нямате контрол над мобилизирането на енергията си. С други думи....- Чосър се обърна към колежката си.
- Изгуби баланса.- довърши Нивал безстрастно
Настана кратка тишина. Ерик отпи от чая си и примлясна сладко. След това протегна ръка над локвата на пода и я запокити безследно в един ъгъл, където имаше малък отводнителен отвор.
- Точно така, изгуби баланса, но... ние в академията ще те обучим. Добре дошла!- Каза изведнъж чернокосият мъж.
Елия Нивал се усмихна на новата ученичка и поде:
- Занятията са сутрин и следобед. Учениците се обучават индивидуално или групово. Полага се изпит...
- ...Който не е формален като този- вметна Чосър, но този път Нивал не го отрази, продължавайки.
- Има изисквания, които трябва да се покрият на всеки етап, но присъствието откъм хорариум не е регламентирано, нито кога трябва да идваш. Но ти сама ще видиш, че имаш нужда да идваш често и да се упражняваш.
- Започваш от утре сутринта. Ако имаш проблеми... не ни търси да ти ги оправяме, ние само можем да ги създаваме.- засмя се Ерик, който явно се забавляваше на сериозното изражение на Тереса, с което попиваше всичко и искаше да разведри обстановката, докато пие чай.
- Свободна си, мила. Пособия за сега не ти трябват- усмивката на Нивал заигра на лицето й красиво като слънчев лъч по повърхността на водата.

Тереса Сериен напусна Катедралата на стихиите с гордо вдигната глава, без да се оглежда плахо, със самодоволство. И имаше право! Това бяха нейните пет минути заслужена гордост като новоприета ученичка. Но най- трудното тепърва предстоеше. Тя го осъзнаваше, не се боеше от това, дори напротив- всеки преодолян етап щеше да подхранва желанието й за още знания и умения, за тези пет минути самодоволство си струваха всички дни труд.
Стъпките на младата девойка бяха почти танцувални, радостта и амбицията й оставяха диря след младото й тяло като ухание на скъп парфюм. Скоро всичко утихна. Остана само тихия ромон на фонтана, който като лек масаж за сетивата караше умът да се отпусне, а сетивата да се изострят.
Елия Нивал се облегна на стола и се загледа в тънката фигура на Ерик Чосър. Той се преструваше, че не забелязва, а е наслаждаваше на покоя в Стаята на потока, макар че той предпочиташе своята "ледена крепост", както я наричаха със страхопочитание и мъничко ирония учениците му.
Двамата помълчаха известно време, но никой не помръдваше, защото имаше нещо за обсъждане, което в момента формулираха и някак претегляха в умовете си.
- Не беше зле.- най- накрая Нивал реши да даде тласък на разговора.
- Не, не беше зле... беше ужасно.- провлачи носово Чосър.
- Глупости, Ерик! Това беше много добър опит! Мисля дори да съкратя материала, защото тя има добра основа.
- Ааа, ти за нея ли говориш?- усмихна се невинно мъжът, знаеше, че Нивал ще се подразни.- Аз си мислех, че за закуската...
- Ох...- в такива моменти русокосата се чудеше как изобщо може да се говори с този човек!? Ако си весел, той си вири носа, ако си сериозен, той се прави на две и половина...
- Все тая... чернокосият скочи елегантно на земята и направи театрален реверанс- Отстъпвам ти я, твоя е, забавлявай се!
Отправи се бавно към вратата, то се спря:- Не се ли сещаш чие дете е тя?- гласът на Ерик подсказа, че сега е на сериозна вълна.
- Може да е съвпадение... но старият Сериен има само един син...
- Мдам...
- Но ти я прие без дори да се допиташ до мен- Елия знаеше колко високи са изискванията на Чосър и как той държи първо на доброто име, а след това на заложбите. Опитът му показваше, че крушата не пада по- далеч от дървото.
- Да, защото повече от пропадналите аристократи мразя предубедените аристократи- той посочи себе си.- Искам информация за нея. Документите ги приготви ти, че не ми се занимава... преуморих се.
С това Ерик Чосър освободи Стаята на потока от своето присъствие, напомнящо коварен скреж.
А Нивал... тя потъна в работата, в която влагаше цялата си любов, енергия и която й се отплащаше със същото.

Тереса побърза да слезне по стълбите надолу към кухнята. Остави подноса във мивката и отиде в стаята си да се приготви за големия ден. По път за катедралата тя подскачаше радостно, определено нямаше търпение да започне с новите си занятия. Улиците бяха пълни с хора но пътя до катедралата бе кратък. Къщата на Ийтан не бе на повече от петнадесет минути път от дестинацията й. Тереса мина през двора на катедралата чудейки се къде ли се провеждат нейните уроци. Влезна в самата сграда и се спря пред четирите стаи наподобяващи портали пред единия от тях минаваше господин Чосър. Новата ученичка побърза да го настигне, за да пита къде да отиде преди току виж да го е изпуснала през някой от тези портали. Не и се искаше да влиза там, където не би трябвало да бъде, а и не искаше да изпусне занятията си. Този път господин Чосър не носеше чаша чай, но с високо вдигнат нос като надут аристократ и показа един от порталите на който пишеше нещо свързано със поток или вода. После пое по пътя си надуло по коридора, явно бързаше за нещо, може би и той закъсняваше за час. Тереса не успя да прочете какво пише над портала в бързината и вълнението, което я подтикваше да влезне направо.

И момичето се озова в същата стая, където се проведе изпита й. Познатата обстановка я накара да се почувства по- уверена, по- спокойна. Когато теренът ти е познат, поне не се налага сетивата ти да са нащрек за някакви новости и изненади. Това важи за боя, но и за обучението важи същото- познатата среда позволява да се съсредоточиш върху работата си по- пълноценно.
Познатото лице на Елия Нивал също можеше да я предразположи за да се концентрира и поне малко да се уталожи вълнението й от първия учебен ден, но това, че в залата нямаше никого освен учителката, накара Тереса се притесни да не би да е закъсняла за занятията.
- Добро утро...
- Добър ден, Тереса- фактът, че русокосата преподавателка помнеше името й, неутрализира това, че я поправи коя част от деня е.- Ела насам.
Младата Сериен се подчини на жеста и се приближи до голямото мраморно бюро, покрито с книги.
- Времето, в което дойде е много подходящо за първия ни урок, защото все още другите не са тук и мога да поработя персонално с теб. Така...
Елия Нивал погледна сериозното, притеснено лице на хубавицата и вълнението й я накара да се усмихне. Всички новички са такива- стреснати. Е, имаше и някои по- отракани, но бързо влизаха в релси...
- Ще започнем с теория, без която не може. За да боравиш с която и да е сила или предмет освен практика, се иска и да го познаваш в детайли. А при водата това е нещо много лично, защото означава да опознаеш себе си- ние сме изградени от вода, във въздуха има вода, в почвата, във всичко живо около нас. Това го знаеш, но аз съм длъжна да си изпея песничката. - чаровно се засмя русокосата.- Така, искам да гледаш на водата като нещо свещено, когато боравиш с нея, ти се докосваш до самия бог Хилион. Искам да откриеш красотата, силата и изяществото, искам не просто да осмисляш тази стихия, а да я обикнеш, както войнът обича оръжието си, както обгрижва конят си- той разчита на тях, доверява им се, те му служат и той служи на тях. Ние сме поклонници на Хилион, дарени със сила. Да, тя е дар и трябва да я осмисляме.
Елия Нивал говореше така напевно, че сякаш Тереса слушаше ромонът на фонтана, думите течаха звънко около нея като река, обгръщаха я, галеха сетивата й.
- Какво според теб е най- важното качество на водата?- неочаквано попита Нивал. Тя беше перфектен преподавател, който да те увлече и направи съпричастен на самият процес, да мислиш, да откриваш сам, а не да ти бъде втълпявано механично.
Тереса наистина се замисли, защото се тревожеше дали ще отговори правилно. Напрежението й беше огромно и тя внимателно взе да подбира думите си.
- Може би... аз мисля това, че тя променя агрегатното си състояние... формата си според начина на ползване...- отговорът си момичето поднесе повече като предположение и въпрос към учителката си.
- Физичните й свойства, а?- Нивал се усмихна. - Да, важни са, когато я манипулираме. И до някъде си близо- водата е променлива, търпелива, прониква навсякъде. Виж... тя е мерило за всичко- килограмът отговаря на точно един литър, литърът отговаря на точно 1 кб/дм, кипи при точно 100 градуса и замръзва точно на нулата. Водата е живот, дори в хаоса на бурята тя е прекрасна и хармонична, стига да я обикнеш и опознаеш. Искам да те обуча не на физиката, а в духа на стихията. Ела...
Начинът, по който Елия обгърна с ласкавите слова своя урок накара Тереса да бъде по- смела. Не я поправи, а допълни и разшири отговора й, поведе я в правилната посока, изхождайки от нейните знания, както вълната те носи леко. Нивал беше наистина олицетворение на стихията си и в яростта и в спокойствието си. Тя се изправи и тръгна към езерото с фонтана. Водата в него беше оградена с широк, но нисък мраморен бордюр- едва два пръста, и вълничките галеха ръбовете му. Когато Тереса се приближи, видя колко голям е басейна и как навътре ставаше ужасно дълбок. Фонтанът клокочеше кротко и свежест изпълваше пространството. Елия приседна на мраморния край и Тереса последва примера й.
- Потопи ръка във водата, за да я усетиш... сега затвори очи.
Течността галеше кожата на Тереса, а звуците- слуха й. Имаше чувството, че се е изгубила в някакъв сън и се носи по течението. Двете стояха мълчаливо минута- две. Покой и хармония. Точно както го описа учителката.
- Така, сега искам да опитаме нещо...- прошепна Нивал, за да изкара Сериен от малката й медитация внимателно.- Аз ще ти преподавам водата в това агрегатно състояние- то е основата, най- разпространеното. Искам да преоткриеш силата си. Ще направим едно упражнение... Искам да станеш в едно с водата, да откриеш нишките, които ви свързват и които можеш да манипулираш. Първият етап е да се облегнеш с ръка върху езерцето без да потънеш. По- натам ще опитаме да стъпиш отгоре му. Не мисли за дълбочината, нито за дрехите си- ще те изсуша на секунда, ако се намокриш. Важното е да откриеш центъра на силата си, да държиш баланса на енергията и да контролираш водата в тялото и извън него. Това е упражнение за продължителна концентрация.
Елия Нивал се усмихна, хвана нежно ръцете на Тереса и ги постави върху кристалното езеро...

/Тереса, знаеш- подробно описан процес, чувства, мисли... всичко! Резултатът оставяш на мен/

Водата бе хладка и приятна, в нея се усещаше живот и хърмония. Младата ученичка от малка обожаваше водата обичаше нейния допир и усет. Тереса се постара да се слее с нежната течност, ръката и потъваше щом речеше да я натисне на повърхността. Тя първоначално се постара да очисти съзнанието си от всички мисли, да го изпразни и да позволи само чувството на водата да я обладае. Това не бе лесно но малко по малко в умът и се оформяше спокойно езерце без трепет или движение спокойно почти, като кристал. „Трябва да контролирам водата в мен или извън ме“ помисли си тя звучеше лесно но не беше. Нещо и разваляше контрола всеки път, когато се стараеше да надникне в себе си имаше чувство, че нещо й пречеше. Все едно, че нещо хвърляше камъни в езерцето в умът, пречейки да стои спокойно и неподвижно. Тя познаваше това чувство не по малко, от колкото познаваше водата знаеше, че на сила никога не става за това тя се постара да се отпусне още повече. В полу транс тя отпусна ръката си на водата в тренировъчната стая.

"Хайде, дете... отпусни се..." Елия Нивал виждаше пукнатини в опита на момичето. Тереса би трябвало да се справи... вярно, че сега луната не беше в най- благоприятната си фаза и това даваше отражение на неопитните магове, но.... не би трябвало да й пречи...
Учителката се надяваше да не нахлуят внезапно учениците й и да разрушат така трудно изграждания покой на девойката... "Хайде, още малко.... " Ако зависеше от нея, Елия щеше да чака цял ден, докато момичето успее, защото тя виждаше, че в крайна сметка ще напипа верния път.
Накрая усети как водата за миг стана по- плътна, еластична и когато момичето се облегна на нея, за миг тя даде отпор на тежестта й, но пръстите на момичето пак потънаха. Ръцете й вече омаляваха, а нетърпението си казваше думата.

.... Не се получаваше и толкоз!....

А те нямаха цял ден на разположение. Тогава русокосата усети приближаващите си ученици и докосна леко Тереса по рамото.
- Мила, спри за момент, за да се запознаеш с другите ти съученици. После ще продължим.
Тереса отвори очи. Изглеждаше раздразнена и разочарована, а Нивал не искаше момичето да почувства опита си като провал, за да не рухне и малкият баланс, който беше успяла да постигне Уви, нямаше как да продължат опита на този етап. По- добре щеше да е да свикне и възприеме новодошлите, преди да продължи, отколкото съвсем да се разсея от тях, когато я наблюдават.
- Ти си уверено момиче, ще се справиш. - каза Нивал и се изправи. Тереса направи същото и след миг в залата смирено дойдоха две момичета и три момчета горе- долу на нейната възраст. Разликата между Сериен и тях беше, че те имаха сини шалчета с красива емблема. В по- горен курс в академията към шалчетата се добавяха и мантии.

Учениците поздравиха Нивал с поклон, на който тя отговори с кимване.
Новодошлите маркираха Тереса с поглед, а тя им се усмихна малко неуверено. Русокосата се почуди дали да им представи новото момиче, но реши, че те ще се опознаят, когато им дойде времето. Допълнителните емоции тук само щяха да пречат на Сериен за опита.
- Така.... ох, като ми се съберете така по много направо съм в шах....- започна закачливо Елия Нивал- Сега, вие (тя се обърна към двете момичета) искам да загреете, като атакувате мишените с водни балони, гледайте да са повече на брой... а вие, момчета, ще упражнявате защита от моите атаки. След това ще направите спаринг помежду си както сте така на групи със същите роли. А ти, Тереса, отиди в другия край на езерото и продължи с опита. Отдели време на медитацията, че ние доста шум ще вдигаме.- Нивал й смигна лъчезарно за кураж и взе да дава разпореждания къде да разположат мишените.

/Тереса, тук се намесва зара. Описваш впечатления от учениците, медитацията, началото на своя опит и нагласяш зара на "въпрос на късмет". 1 и 4- неуспех, 2, 3 и 6- успешен опит, а ако е 5, ти позволявам да направиш още един пост, в който успешно стъпваш върху езерото. Късмет!/

Тереса се загледа в новите си съученици преди да опита пак а и реши да си отдъхне нови емоции я обладаваха, първо трябваше да възкликне на любопитните им вълнички. Двете момичета приготвяха мишените там, където госпожа Нивъл им заръча. Едното бе малко по нисичко от нея самата с червеникава коса, пъстри очи носеше брошка и дълга рокля която стигаше почти до пода. На Тереса и изглеждаше, че явно е от доста знатно семейство ако трябваше да се съди по накита в края на дългата и оплетената на плитка коса. Под ушичите и проблясваха обици с красив камък а роклята и бе копринена, синя на бели ресни. Другото момиче бе съвсем различно със къса черна коса по изпъчено с клин и къси панталонки явно тя обичаше да бъде възприета по скоро за момче от колкото за момиче имаше някак доста сериозен поглед с тъмни кафяви очи и без накети или тем подобни като другата девойка. На ръст бе малко по висока от Тереса за това тя за момент си помисли дали наистина не е някой момък а не момиче. От другата страна на стаята двете момчета приеха дефенцивни форми единия висок набит леко красив младеж с черна къдрава коса, с тъмни очи и спретната униформа, оформяше воден щит за да се предпази от атаката на наставницата им. Другото момче бе пълничко добре закръглено с кръгло лице и доста късо подстригана коса той наблюдаваше приятеля си и се готвеше да се защити от следващата атака предназначена за него самия. Третото момче стоеше малко по на страна леко замислено хванало брадичката си с дясната ръка то размишляваше и анализираше действията на останалите двама. Някак този младеж й се струваше ужасно познат от някъде. Тереса не искаше да разсейва никого за това не попита на глас поразмишлява малко, изведнъж нещо и проблесна „ооо това е момчето от вчера“ , след което се обърна и реши да се концентрира на собствената си задача реши да се концентрира на собствената си задача. Имаше време след чеса възнамеряваше да се запознае с всичките особено с онова момче с къдравата коса.
Тереса отиде в другия ъгъл на езерцето вдиша дълбоко после издиша спокойно, и пак, и пак докато сърчицето и не затуптя в спокоен ритъм. След което тя затвори очи и докосна с дланта си водата пред себе си. Остави се както преди малко да се слее с водата да образува това спокойно езеро в умът си. Този път чувството с камъните бе малко по слабо, но все пак го имаше. Тереса се концентрира над водата и малките вълнички произлизащи под дланта й. Околния шум изчезна и тя чуваше само бавното туптене на сърчицето си.

The member 'uns7opabl3' has done the following action : Зарче

'Въпрос на късмет' :

Нивал беше навсякъде и следеше всяка капка вода в залата. Докато трите момчета отбиваха атаките й, двете ученички нападаха мишените.
- Не се разсейвайте! Няма да спра атаката си, ако вие я изпуснете!- сега гласът на Елия кънтеше като вълна, разбиваща се в скали.- Нищо не правиш, замахни като хората! Не тупаш килим, момиче!
Тя обхващаше цялата стая с очи и маркираше слабостите на всеки един. Думите й вибрираха като прибой, като водопад, удряш се в мраморните стени. Не приличаше на спокойната и мила учителка, но причината за това беше една- единствена- "повече пот в учението, по- малко кръв в боя".

Не изпускаше от очи и Тереса, която вече останала насаме със себе си, можеше да се вгледа в своя малък свят и да опознае енергията в него. Хората си тренираха, никой не я гледаше..уж.. и резултатът не закъсня.
При последния лек натиск водата не поддаде, не обгърна ръцете й. Беше открила баланса, но това й костваше учудващо много усилия. Елия Нивал веднага реагира. Спря атаките си и направи мълчалив знак на момчетата да изчакат. Отиде тихо до Тереса, по чието лице се изписваше огромно напрежение, веждите й се сключваха в ядна гримаса и се стараеше да не изпусне веднъж постигнатия контрол... Не беше това начина, определено, но другояче не се получаваше...
- Не спирай, Тереса... - каза меко Нивал, за да не я разконцентрира, но момичето се изтощаваше. Все едно се опитва да вкара в пътя опърничав кон- Добре, достатъчно.
Каза Нивал, но девойката беше толкова самовглъбена, че не асимилира чутото. Когато се осъзна, тя се стресна, контролът изведнъж изчезна, водата, на която се беше облегнала поддаде, ръцете й потънаха и тя политна с главата напред право към езерото.
Нивал махна с ръка и мощна вълна изтласка Тереса навън преди да се е гмурнала. Цялата беше мокра, водата влезе в носа й, замрежи погледа й... накара дрехите да полепнат по тялото й. Преди да се усети какво е станало и неловкият срам да залее съзнанието й, Елия, както беше обещала, я изсуши с едно движение и върна разлятата вода обратно в езерото.
- Браво, добре се справи! Но това не е все още придобито умение. Уморена ли си?
Тереса поклати твърдо глава. За нея това беше полууспех... защо, по дяволите, тъкмо се получи и.... всичко се провали. Прочела сякаш мислите й, Елия каза твърдо:
- Това е успех, а не провал. Усети силата, усети колко ловка и своенравна е водата. Свободна е също като вятъра! За това не можеш да стиснеш в юмрук водата, Тереса! Трябва да я събираш ласкаво в шепи. Искам сега да събираш вода. Не си мисли, че съм приключила с теб- искам да се порадвам на компанията ти още малко.- Усмихна се русокосата и продължи- Намокри някоя дреха и започни да извличаш от нея влагата, както аз направих с теб. Седни където ти е удобно. Представи си, че дрехата е просто съд с вода, която да изкараш от там. Това е нападателна техника, която причинява щети, но извлича и от твоята енергия. Сега дрехи, утре растения... дано не стигнем до истински противници, нали?
Елия се усмихна и викна към учениците в дъното:
- Сега момичетата атакуват момчетата! Хайде, дами канят! Алтар продължава с мен.
Тереса проследи отдалечаващата се жена и видя, че именно чернокосият симпатяга е Алтар. Но девойката имаше задача! Това беше шансът й да се справи по- добре.

/Тереса, малко остана! Същата схема, но хвърляш два зара. Ако сборът е по- голям от 10, успяваш, а ако е по- малък- не /

Шумът в стаята стана по силен от преди атаките на девойките кънтяха в щитовете на момчетата. Шумът наподобяваше бурно море с големи вълни блъскащи се в кея или в някой друг по-голям камък. Тереса се обърна имаше нова задача и смяташе да се представи по добре от предишната. Преди да започне тя се огледа насам натам, в стаята нямаше тренировъчни дрехи или парцали на разположение . „Ще се понамокрим“ с голяма усмивка тя се обърна към водата като дете готова да скочи в някоя локва и да се плиска докато не се изцапа до уши. Тя разтърси глава прие спокоен поглед „веднъж се бе изкъпала вече стига и толкова за този ден“ и намокри едното си ръкавче на роклята, която носеше, се концентрира се над мократа част. Затвори очи представи си един облен съд пълен с вода. Водата бликаше и мокреше съда преливаше малко повече се едно извираше от самото му дъно. Тя усети че отново не успява да се докосне с лекота към силата затаена в себе си, с повечко усилие успя да стабилизира съда наклони го и започна да излива водата от него.

The member 'uns7opabl3' has done the following action : Зарче

'Въпрос на късмет' :

Да, водата откликваше на младите магове. Кънтеше, танцуваше, пръскаше ги, изтощаваше или ги зареждаше с хъс. И докато атаките бяха бесни, а защитите- груби, то Тереса едва- едва милваше с енергията си попилата в дрехата влага. "Не можеш да стиснеш водата в юмрука си... трябва да я уловиш с длани.." или нещо в този дух беше казала Нивал. Тереса не помнеше самите думи, а силата, вибрациите им в душата си, сякаш някое сребърно звънче се обаждаше в мрака и тя се опитва да го следва, за да я изведе на прав път.... Но нещо тежеше, сковаваше нозете й, дърпаше я назад и тя едва успяваше да следва този глас.
Сериен имаше сила. О, да, имаше! На нея беше предаден целия талант на рода й, но каква полза от огромното съкровище, ако то е сложено под ключ и не можеш да отвориш ковчежето? Да, сложено под ключ... нямате си идея колко близо до истината е тази метафора...
Но Тереса умееше доста неща и едно от тях беше да движи водата... помните кофата и Хас, нали? Е, случаят беше такъв. Тя беше загряла вече от първото упражнение, беше напипала начина да повлияе по- настойчиво на енергията си и сега влагата, миниатюрните капчици и частички вода взеха да се движат. Тя ги изцеждаше обратно в езерото...
Ето, че се получи! Тя не гледаше на техниката като на начин да си суши по- бързо прането, а както й беше казала Нивал- като вид атака, която може да използва.

Когато и последната капчица влага я нямаше от ръкава й, момичето отпусна ръце. Кръвта й пулсираше бясно, усещаше тежест в гърдите и едва дишаше. Напрежението беше накарало студена пот да ороси челото й, но тя не искаше да го покаже, не искаше да признае, че се чувства на ръба на силите си още първия ден с най- леките задачи...
Ръцете й трепереха и тя седна на крайчеца на езерото, за да си поеме дъх... Какво, в името на Хилион, й ставаше!? Тя искаше да прогони мрачното чувство от ума си. Все пак се справи със задачата! Просто... просто... просто беше малко уморена, нищо повече!
Загледа се в тренировката на напредналите. Дали и тя ще усвои това? Разбира се! Трябва! Налага се!
Сега вече момчетата нападаха, а момичетата се защитаваха. Тренираха тази техника отново и отново, докато я усвоят до съвършенство. "Да, просто ми трябват тренировки" успокои се Тереса.
Елия Нивал я видя и се приближи до нея. Тереса се изправи почтително.
След като установи резултата от опита й, тя кимна доволно:
- Браво! Вече си наясно със собствената си енергия и стихията си! Утре преминаваме към  магии в по- голям мащаб, които изискват повече енергия, но ти ще се справиш! За днес е достатъчно. Утре ще ти дам и едни книги, които да ти дадат повече представа за теорията и техниката на водните магии... Още е доста рано, но....- русокосата се поколеба- не, по- добре върви да си почиваш. Ще наблегнем на тренировките повече утре. Ще те чакам отново сутринта.

Тереса олицетворяваше самото разочарование- та тя искаше да учи още! Още!  Колкото се може повече! Искаше да възрази, но наистина беше уморена... за нея по- важно беше да са добри резултатите й, а не колко на брой опити ще направи.
Другите ученици не бяха свършили, вярно- атаките им ставаха все по- леки и дори водните балони се разпадаха във въздуха, защото силите им намаляваха и умората надделяваше, но момичето искаше да се запознае с тях... Не можеше да й се отрече, че е доста смела и общителна..... дори доста за една 16-годишна девойка в непознат град, дошла от патриархално  семейство. Но такава си беше тя- женските й инстинкти все още се ръководеха от детското й сърце и се получаваше странна смесица от дръзка и свободомислеща дама, която колкото се стеснява, толкова и ламти за нови неща...
Но какво щеше да прави след като напусне залата, ще разберем след малко....

/Тереса, от тренировката получаваш + 2 магическа атака (т.е 6 магическа енергия), но заради опитите, макар и проведени в учебно занятие, губиш - 4 магическа енергия. Имаш ново умение- извличане на влага, а за ходене по вода са нужни още тренировки. Следва свободно РП- прави каквото решиш/

Тереса имаше голямото желание да учи още неща, но определено бе изморена след последното упражнение тя си почиваше седнала на края на езерото:
- А ако искаш, Тереса, остани и наблюдавай другите- има какво да научиш и от силните, и от слабите им страни.- каза внезапно учителката докато отиваше към съучениците й. Трите момчета и момичета все така упорито продължаваха със заданието им. Четвъртото момче Алтар, както го бе нарекла госпожа Нивал тъкмо преклучи упражнението малко по встрани от останалите. Той го наблюдаваше сякаш проверяваше как се справят, кои от тях бе на неговото ниво и колко още им остава да се упражняват до края на занятията. Първоначално Алтар май не забеляза изтощената девойка седнала на края на езерото. След като прецени, че има още време докато приключат останалите огледа остатъка от стаята сякаш оглеждаше щетите. Тереса забеляза, че очите му се спряха върху нея. Тя се усмихна и рече да стане да се приближи към него и да го заговори. Той бе по красив от останалите момчета още от както бе влязъл в стаята тя му бе хвърлила едно око.
-Добър ден, аз съм Тереса Сериен от днес ще сме съочиници . – след, което се поклони, като една млада дама и учтиво попита :
- Вие как се казвате ? - Момчето се спря сковано - та това момиче толкова дръзко ли беше, че да го заговори първа от нищото? Дори не я беше забелязал. Някак прямото и открито държание винаги е отблъсквала момчетата, защото им се е струвало лесно. А умореният от тренировката Алтар, заговорен от нищото, изгледа зеленооката строго от глава до пети, но все пак реши да не я подмине току- така:
- Аз съм Алтар - Джейс Маеглин.
- Приятно ми е да се запознаем.
- Удоволствието е мое. - отвърна според етикета младежа, а след това извлече водата от дрехите си, попила по време на тренировката и я запрати с плясък в езерото. Неловката тишина беше смазваща, но, да го вземат мътните, той никак не изглеждаше да има намерение да продължи да си бъбри с девойката. Уменията му определено бяха на високо ниво поне така си помисли Тереса, той направи нейното упражнение без никакво усилие. „ Скоро и аз ще имам такъв контрол“ с вълнение тя изчака в неловката тишина дали ще я заговори този път той самия, макар че очевидно младежа нямаше такова намерение.

Но Алтар лениво се обърна на другата страна, може би дори навири нос, може би просто Тереса беше малко жегната от неговото безразличие и фактът, че не й отвърна по- любезно и не продължи разговора, леко я подразни. Тя сви ядно устни, защото просто си беше такава - открита, искрена, първична и не мислеше, че хората трябва да се правят на  надменни, за да печелят точки пред останалите... пък ако ще насрещния да е красив, висок, аристократичен и с голям.... потенциал... в магията имам предвид.
Та... младата Сериен сред своите познати минаваше направо за красавица, а защо този тук не прояви никакъв интерес? Нараненото й честолюбие никак не се оправи при тази неловка тишина........ и докато се чудеше какво да предприеме, не забеляза как изведнъж спасението, което да разчупи тягавото мълчание дойде- мокро, запъхтяно, почти преплитащо крака и промълви едно:
- Здравей...
Тереса се обърна стреснато- до нея стоеше момчето, което й беше помогнало вчера. Красавецът Алтар също се обърна спокойно и при вида на своя съученик се засмя. Девойката видя прекрасните му зъби, лъчезарното изражение и, макар смехът му да беше леко дразнещ, смехът на този хубавец я накара да поруменее до толкова, че не можа да отговори на поздрава на мокрото момче, защото Алтар взе думата:
- Хахаха, Сай, какво, за бога, ти се е случило?- Тереса прецени, че Маеглин не се заяждаше, а просто незлобливо се закачаше с новопристигналия.
- Ами... малко защитата... и то... такова... - промълви сконфузен младежът, събирайки водата от дрехите си, докато хвърляше засрамени погледи към безмълвната девойка.- А ти с новото попълнение ли си бъбриш, Маеглин? Аз още вчера я видях, но не знаех, че са я приели. Как не те е срам да не ме представиш на дамата!
Тъй нареченият Сай вече беше почти сух и повъзвърнал самочувствието си. Не беше лош на външен вид, но му липсваше това самоуверено, силно излъчване на аристократ, което лъхаше от Алтар. Докато Тереса подсъзнателно осмисляше това, споменатият аристократ се обърна към момичето сякаш да си припомни за кого му говори съученикът му и каза:
- Ами... като си я видял още вчера и не си се запознал с тази общителна дама, значи не си й интересен. Иначе тя сама щеше да ти се представи, повярвай ми- усмихна се Алтар и с лек поклон се отдалечи.
Сай стоеше и зяпаше ту към странно реагиралият момък, ту към Тереса, от която се надяваше да чуе поне една дума, но тя недоумяваше какво, по дяволите, беше станало току що и като гръмната гледаше объркано след красавеца.
- Извинявам се за притеснението в такъв случай.- промълви Сай, събрал накрая остатъците от току- що стъпканото си мъжко достойнство.- Просто исках да се запознаем вече официално...

/Тереса, ти каква я мислеше, тя каква стана.... опиши мислите си и давай каквото ще правиш нататък с тези момчета/

Тереса стъписана гледаше как красавеца се отдалечаваше. През  ума и премина на бързо случилото се и като гръмната тя се почуди как да реагира на кавалера пред себе си. Онзи надутия Маеглин щеше да го научи на обноски, но все още неможеше да си го позволи. Първо трябва да го настигне по контрол след това определено щеше да му го върне за коментара, който си позволи от нейно име. Бе красив, но това вече не я интересуваше това момче падна в очите и толкова бързо колкото се бе издигнало. Сега въпроса бе как да обясни на момчето до нея, че не е искала да го обиди а всъщност да му благодари за любезността и й тя искаше да се запознаят официално.
– Този за какъв се мисли да говори от мое име та ние току що си разменихме няколко думи- гледайки настървено към гърба на Алтар. После се обърна към младежа и засрамено каза - извинявай ако си се почувствал гадно не съм искала да те игнорирам или нещо подобно, и определено не си мисля, това каквото каза Маеглин. Всъщност и аз исках да се запознаем, както подобава.

Момчето прикри вълнението и задоволството си – това момиче определено не беше като порцеланова кукла без свой темперамент и воля. Сай подаде дланта си към Тереса и, забил поглед в земята, въпреки окуражителните и думи, промълви:
-Алтар е от старите кучета тук, въпреки, че тренирам с него, аз всъщност съм от скоро ученик в Катедралата. Казвам се Сайен Лавлет … накратко Сай.
Сега девойката имаше повече възможност да го огледа – имаше светло кестенява коса и жълтеникави очи, а по меките черти на лицето му надали някога бе играл бръснач. Тереса се радваше, че не и обърна гръб а пое инициативата да се представи пръв. Тя пое ръката му както се изискваше от една дама и рече:
-Аз съм Тереса Селиен много ми е приятно да се запознаем.- младата дама се поколеба за момент дали да добави нещо и решително каза- Благодаря ти че ми помогна вчера незнам как щях да се оправя без твоята насока.
Сайен потръпна при допира на ръката й и се усмихна:
- А, не ми благодари... и без мен щеше да се справиш. Но ако... ако... имаш нужда от нещо- момчето прикри стеснението си с лек поклон - ще се радвам да помогна.
В този момент в залата се чу трикратно пляскане с ръце- Елия Нивал беше сложила край на днешните занятия... Тереса не бе успяла да погледа кой знае колко от тренировката, но за сметка на това целта й да завърже познанство с останалите сполучи до някъде.
- По- добре е да напуснем залата.- каза бързо Сай и кимна на девойката да се присъединят към останалите за последни наставления от Нивал.
- ... така че утре с вас няма да се виждам...- учителката сега говореше с другите две момичета, но  погледът й се спря върху нашата героиня и придружаващия я Лавлет, затова се обърна към тях и, смекчавайки строгия си тон, каза с усмивка- С вас, уважаеми, се разбрах вече, утре искам двойно повече мобилизация, а тази вечер- пълна почивка. Можете да тръгвате.
След като се поклониха на Нивал, двамата напуснаха Стаята на потока. В коридора сега имаше затишите- вратите на другите зали бяха затворени и нито един ученик не се мяркаше в Катедралата. Сай и Тереса следяха взаимно темпото на другия, както подобава на хора, които има още какво да си кажат, преди да тръгнат по своите си задачи. Момчето махна рязко шала си, свали тъмносинята манта, която се оказа с две лица и я облече откъм опакото- то беше с искрящо зелен цвят, извади от джоба си малка шапка в този тон и в миг се превърна от ученик на академията в цивилен младеж. Напускайки вратите на Катедралата, той ставаше доста по- различен човек, но присъствието на момичето сега го караше да бъде малко напрегнат. До толкова, че се спъна на едно от стъпалата и му идваше да беше паднал и да се пребие, та да не преживее този срам. Трябваше да замаже положението... но как?
- Значи... - тъкмо Сай понечи да попита девойката накъде ще върви сега, но... и Тереса тръгна да казва нещо в същия момент. Засечката ги накара да се засмеят, но и двойно повече притесни младежа, той заби поглед в земята и се почувства като пълен идиот... защо трябваше в рамките на 10 минути да се изложи по всички възможни начини...
- Та какво искаше да ми кажеш – любопитно попита Тереса усещайки че момчето пред нея се засрами и му се искаше да потъне в дън земя този път тя трябваше да поеме инициативата все още искаше да си поприказва с него преди да се отправи към къщата на Ийтън.
- Ако ти кажа, че забравих, ще ми се смееш, а ако ти кажа каквото бях намислил, пак ще ми се смееш...- усмихна се невинно Сай и се почеса зад тила, все едно се чуди дали да "изплюе камъчето"- Просто исках да те питам накъде ще отиваш сега...
Тереса се усмихна почуди се дали да го попита какво точно е намислил но всичко с времето си :
-Възнамерявах да се прибирам към квартирата в която съм отседнала имам някой неща който трябва да свърша, освен ако нямаш нещо по интересно на предвид. – със закачлив поглед тя изчака да види как ще реагира младежа.
Този отговор се отрази на Сай, както на старец би се отразила гледката на гола жена - почти инфарктно! Момчето почти не се задави и задуши едновременно - определено не беше имал много вземане - даване с момичета, но дори бедният му опит му подсказваше, че това момиче тук няма нищо общо с останалите от своя пол. Младежът се засмя притеснено, почти капчици пот избиха по челото му... та той нямаше нещо конкретно предвид, когато я попита, но трябваше да даде някакво предложение, искаше да направи нещо, трябваше да измисли някакъв вариант... "Майната му, няма да се правя на такъв, какъвто не съм, ще карам смело, пък каквото ще да става"- нейната прямота колкото го притесняваше, толкова му и вдъхваше кураж и му нашепваше да бъде себе си:
- Ами... ще съм искрен - не обичам оживени места... знам повече кътчета, за които казват, че са пълни с духове и крадци, отколкото нормални места за разходки... Ти си нова тук, нали? Може би искаш да разгледаш прелестите на града, но аз предпочитам тези в пустошта...
-В такъв случай и аз ще съм откровена- честно казано и аз не обичам много много навалиците, но определено бих искала да разгледам целия град из основи също така и замъка някой ден – с леко кикотене тя добави – Имам малко време на разположение покажи ми някое от твоите страшни места. – Тереса обичаше да ходи на приключения, Ийтън не и бе дал задача за деня, затова можеше да си позволи една кратка разходка.
Сай се престраши и вдигна очи към лицето й, вгледа се в очите й- зелени, дръзки, но не като на кокетка или куртизанка, а като на диво момиче, като на приятелче, готово да се впусне в поредната лудория. Това моментално промени нагласата на Сайен- не се чувстваше като неопитно момче, длъжно да се държи кавалерски и да заговаря префърцунена дама- не! Те имаха общ език. Младежът се усмихна предизвикателно:
- О, нима? Искаш страшно място? Ще го получиш!
Сай взе да мисли трескаво, вроденият му приключенски дух го беше отвеждал на какви ли не места, но никога не ги беше споделял с никого...
- Знам къде да те заведа!- почти извика той насред улицата и всички наоколо се обърнаха към тях, но на него не му пукаше- волният полет на авантюризма беше заличил стеснението, което показваше в Академията- Но.... не, не си подходящо облечена...- каза той с прискърбие, когато плъзна погледа си по рокличката на Тереса. В един миг се усети какво всъщност наблюдаваше и изчервен премести очите си от овалните й форми, разтръсквайки глава. Ушите му пареха, но той продължи- Искам първото ти приключение да е епично! Знаеш ли, ах.... какво ми дойде на ума...
Сай едва се сдържаше да не заподскача из тротоара, но се овладя:
- Нека се разберем така- довечера преди залез ще те чакам тук. Сложи си хубави обувки, някакъв панталон... ако трябва аз ще ти потърся нещо, защото ще се катерим по едни скали- вълнението му направо струеше от него, но той се усети, че може би е прекалил, че може да уплаши девойката, затова каза неуверено- Извинявай, май не искаш чак такова нещо... доста се поувлякох...
В ума на Тереса преминаваше вече приключенска картина на глас тя почна да размишлява:
– ... скали значи... имам подходящи дрехи, даам.. това ще е интересно. – после погледна към младежа който бе леко изненадан- той очакваше тя да не се навие веднага. Определено бе намислил епично приключение, но нямаше опит с момичета и искаше да бъде предпазлив, доколкото бе възможно, за да не я обиди.
-Добре, довечера на залез слънце и да си точен. Не обичам да закъснявам но и още повече не харесвам и другите хора да закъсняват за уговорка.
- Сайен Лавлет винаги държи на думата си!- каза развълнуван младежът, очите му искряха и знаеше, че едвам ще изтрае до уговорения час. Наистина не можеше да се надява на по- добър развой на събитията, забрави и неловкото чувство от левашките си изпълнения преди малко. Гласът му беше уверен и лицето изписваше решителност. Искаше му се да я тупне по рамото като пръв приятел, но се храна в ръце, изправи глава и след това направи реверанс. - В такъв случай ще се видим довечера, но ако дамата желае, за мен ще е чест да я изпратя до дома й.
- Благодаря ти за предложението, но ще откажа- живея на близо а и смятам да побързам да се прибирам, ако искам да смогна да приключа със задълженията си преди залез слънце. – тя дори не изчака младежа да се обади и добави – Довиждане, до довечера! – и вече бе готова да се обърне и затича към къщи.
- Чаооо- извика лъчезарно Сай зад нея и двамата като хлапета се стрелнаха към своите си посоки, сякаш да накарат времето да изтече по- бързо и слънцето да склони колкото се може по- скоро към западния хоризонт.

Да се впуснем ли в малко разширени описания? Защо не! Те правят едно събитие пълно, многопластово, както рамката превръща платното в завършена картина. Природата е винаги нещо, от което можем да изхождаме в своето описание- дали ще бъде в унисон с чувствата ни, или в пълен контраст, тя само подсилва усещането, което таим в душата си.
И ето, Тереса Сериен- млада девойка с неспокоен дух, без сама да осъзнава попиваше всичко около себе си по пътя към Катедралата на Леда, Дъжда и Гръмотевиците. Всеки звук, всяко движение, всеки цвят. Те й влияеха до такава степен, че ако в началото на деня беше раздразнена, озлобена и дори войнствена, то сега в душата й се възцари мир. Свежият, хладен въздух избистри ума й, кроткия шум на хората по каменната улицата като ромон на поток, плискащо се в скалистото си корито, накара емоциите й да се уталожат. Вече не мислеше с такъв осезаем патос за случката от деня. Колкото бързо се разлудяваха чувствата й, толкова бързо и възвръщаха ритъма си.
Така, когато прекрачи прага на Катедралата, девойката беше спокойна, дори в добро настроение, макар и малко уморена, но очакваше с нетърпение новата доза тренировки.
Коридорите бяха пусти, но се чуваше шум от всички зали. Като тътен, като буря, като приглушен рев в мраморната сграда трептяха вибрациите от могъщите стихии.
Момичето се втурна към Стаята на потока, но тъкмо щеше да се извинява, че е закъсняла, когато думите замръзната на устните й. Тя разбра, че трябва да е по- безшумна от всякога. По средата на стаята имаше огромен воден мехур, който нейният добър познат Сай държеше под контрола си, както Атлас- глобуса, докато Елия Нивал се опитваше да, образно казано, саботира опита му. Момчето беше напрегнато, затворило очи в пълна концентрация, за да удържи цяла сферата от вода, а Елия ту правеше вълнички по повърхността й, ту прибавяше нова вода от езерото, която Сай също трябваше да поеме. Ако за миг загубеше баланс, мехурът щеше да се спука и да залее всичко наоколо... да, толкова голям беше станал!
Тереса тихичко се вмъкна и зачака.
След няколко минути русокосата магьосница каза на Лавлет да прехвърли водата обратно в езерото. Момчето прецизно изпълни задачата и се свлече на колене от изтощение, но забеляза Тереса и се изправи бързо.
Двамата си кимнаха сдържано, защото все пак се намираха по следата на занятия, а Нивал извика девойката.
- Готова ли си? Днес ще продължим от където спряхме- красивата учителка направи жест да Тереса да застане на ръба на езерото.- Сега, нещата ще стават постепенно. Няма значение колко е дълбока водата за магията ти, но мисълта, че е дълбоко ще те затрудни, а водата е най- интуитивната стихия. Тук е плитко. Мисли за това. Водата се води от емоциите ни, затова ще ти издам една тайна....- русокосата се наведе до ухото й и прошепна закачливо- момичетата по- лесно я контролират.
След това се изправи с усмивка и продължи:
- Ако нещо спира емоциите ти, ако нещо ти тежи, ако нещо те обърква или смущава, водата вибрира, попива всяка малка капчица, нарушава се огледалната й повърхност, както и на душата ти. Разбираш ли? Трябва да си с чисто съзнание. Вчера опозна стихията си, сега искам да опознаеш силата, която я контролира. Вчера беше здрависване, днес искам прегръдка. Ясно? Започвай! Целта е да стъпиш върху водата. Ако се чувстваш готова, можеш и да вървиш по нея.
След тези думи Елия Нивал се отдалечи и даде на Сай едно малко стъклено шишенце, след като прошепна няколко думи над него.
Но Тереса не забеляза това. Дали присъствието на новият й познат щеше да я смути? Дали още беше ядосана? Дали беше достатъчно отпочинала? Дали изобщо имаше потенциал, или надеждите й бяха напразни? Сега щеше да си проличи........

/Тереса, описваш опит да се задържиш върху водата. Хвърляш зар- четно- успех, нечетно- неуспех. И в двата случая после поемам аз/

Тереса бе напрегната очакваше, че поне ще я нахокат някак си за закъснението, но Госкожа Нивал и даде директно задача, за която се очакваше пълно спокойствие. Тереса се опита да се съсредоточи не трябваше да бърза, една баня за деня и стигаше. Тя затвори очи пое дълбоко дъх и започна да се опитва да регулира дишането си, да изчисти съзнанието си от всичко и всички. В умът и кънтеше снощната врява хваната под ръчичка със сутрешната разправия, те я бутаха ръчкаха и разсейваха така, че да не успее да се успокои напълно. Тереса се помъчи да ги разкара от съзнанието си да си представи спокойна картина, тя си представи спокойно море със малки закачливи вълнички, един от любимите й образи. Душата и се по успокои малко и тя отвори очи и пое към посоченото й място на езерото. Първо с единия крак тя се пресегна към водата, а вътрешно се опита да се задържи върху спокойна локвичка – така и бе по лесно ако не го мислеше, като езеро, а като малка локва на средата на пътя готова да подскачаш в нея докато не се измокриш до уши.

The member 'uns7opabl3' has done the following action : Зарче

'Въпрос на късмет' :

Да можем да си представяме разни картини, да използваме фантазията за оръжие на съзнанието.... доста полезно умение, не мислите ли? Фактът, че Сайен беше до Тереса вместо да я разсейва, дори й помагаше- той беше символ на приятната част от вчерашния ден- свидетел и съпричастен на красивия залез, на най- приятния й и спокоен следобед, на нещо хубаво, за което тя се залови. От картинната галерия на душата си избра именно онази- на покой и щастие, подминавайки всички, запечатали смущаващите емоции от днес и снощи. И... това за всеобщо учудване даде резултат.
Момичето стъпи леко върху водната повърхност, а нейният огледален образ стоеше под нея- затворил очи, притихнал, съсредоточен... тъмносинята рокля се пречупваше през малките вълнички на езерото, но точно където бяха обувките на девойката, водата стоеше като застинала, неподвижна.
Елия Нивал и Сай наблюдаваха опита й с периферното зрение, за да не се взират в нея и да не нарушат баланса й- всяко потрепване на енергията даваше отражение. Затова водата е толкова трудна за овладяване- и най- леката песъчинка прави вълнички, и най- лекият звук вибрира... Наричат го Елементът на живота, а животът е нищо друго, освен емоции- негативни, позитивни, те го изпълват и направляват. Така и водата откликва на най- лекото чувство, пораждащо се в нас.
Тереса се задържа и понечи да направи една крачка, но Елия Нивал протегна ръка, за да запази баланса на водата и момичето да не потъне, ако се разсее от последвалите й думи:
- Тереса, първо се събуй.
Девойката се подчини и доволна от себе си стъпи на мраморния бордюр. Ромонът на фонтана й се струваше прекрасен, тя не можеше да скрие задоволството си. Чувстваше се готова за всичко! Сай също й кимна окуражително. Тереса сега преливаше от положителни емоции- нямаше как да не откликне водата на тях! Беше нетърпелива, решителна, уверена... всичко е длъжно да мине добре, ако успее да ги предаде на водата, контролът й трябва да бъде двойно по- добър от преди, нали... нали?
АКО успее да ги предаде на водата, АКО нещо не я възпрепятства, както каза Нивал. А на Тереса нещо определено й тежеше, дърпаше я, както трънлив храст, впил се в дрехите ни...
Момичето искаше да направи своите първи крачки по водната повърхност, сякаш те олицетворяваха първите й стъпки в магията, в новия град, в новия живот... тя беше новородена, която тепърва прохождаше, но дали беше готова? Дали наистина се беше отърсила от всичко, което й пречи....