Пътеката На Земята

Камъния голем леко потръпна. Умението на Кирае се развъртя около големият камък, но листата се разпаднаха. А камъкът падна на земята с малко по различна форма от преди.
-Опитай пак момче с повече концентрация.

/По голям пост ми напиши и се концентрирай върху умението./

-Взех да се замайвам нещо това не е на добре.
Момчето взе да се люшка на ляво на дясно бе готово да се строполяса,бавно повдигна лявата си ръка,тя трепереше,мускулите му бяха напънати а вените изпъкнали.При повдигането на лявата ръка се вдигнаха листата,те се завъртяха малко по-силно от друг път,дясната ръка се повдигна бавно и тежко,даже доста тежко все едно вдигаше не един а сто камъни.Кракато му трепереха и бяха свити прасците му бяха стегнати напълно.Момчето сякаш се измъчваше,до такава степен се бе стегнал че то стана като клечица,бе леко пригърбено но с високо изправена глава.Очите му бяха полу затворени и примигваше бавно,чуваше се как зъбите му се претъркват и как от време на време се чува някое друго възклицание.
Започна се лудия танц на листата,те правеха вятър който някак избърсваше потното лице на младия момък,от време на време камъкът леко падаше и изведнъж се вдигаше,момчето посъбра силите си и ги вложи в поредният опит......

-Добре се получи момче. /Каза майсора с леко потракване. Камъкът се бе растопил като прясно краве масло в нагорещен тиган. Момчето едв не припадна приклекна след което седна за да си отпочине.
-Е сега можеш да си отпочинеш аз ще съм тук ако ти потрябвам за нещо. Рот се обърна и закрачи към едно дърво започна да иследва листата му.


/Получаваш 2 защита 5 магическа защита 3 магическа атака и умението./

Ханабуса бавно и мърливо се приближаваше към учителя но за разлика от последният си път беше много по-добре.Личеше му беше усмихнат до уши.Влачеше се бавно от кубинките му прахта се вдигаше,крайщата на дънките му бяха кафяви.Очите му бяха весели и като чели играеха.Изведнъж той ускори крачка беше се освежил преддостатъчно.Голямата му усмивка бе заразна щом пристигна и поздрави дори учителят Ксев му се усмихна . Неговият смях звучеше като два търкащи се камъка който като чели от време на време правеха искра.
- Е днес какво ще учим ? .\ Попита Ханабуса гласът му бе весел и много безгрижен.Вече чакаше само отговора на учителя Ксев....

Учителят Ксев явно не бе го чул от първия път. Попълваше документи които Кирае не можа да види. Явно да си учител е много по-голяма отговорност от колкото Ханабус предполагаше. След няколко миниути той повтори въпроса си, а Ксев явно се отърси от мислите си и документите.
-Ех ако мислиш че си готов да. /С усмивка на лицето си.


/Кое умение искаш да научиш ? /

Ех мм така атаката ми малко се увеличи време е за малко защита.То тогава избирам Елементал защита.\Момчето се умисли и не след дълго се засмя.Приготви се внимателно провери се добре.И малко след това той каза
- Нека да започваме......

-Гледай внимателно момче . / Каза майстора с усмивка на лицето си. Издигна камените си ръце на горе и плесна с тях. След което започна да ги сваля бавно на долу приелпи ги до тялото си. С рязко движение ги плесна пред него си, а около него се завъртяха малки прашинки.
-Тези прашинки .... те поглъщат магическата и физическата атака която идва към теб. При движението на ръцете си над главата си се опитай да събереш въздушна енергия и я концентрирай в ръцете си. Когато ги долепиш до тялото си замени въздух с енергията от тялото си която ще подейства като магнит на земанта маса и ще задигне прашинките в комбинация с малкото въздух ще получиш умението. Опитай сега момче.

- Хмм тези движения са лесни по трудната част ще бъде въздушната енергия и нейното преобразуване в енергия на тялото ми.....така нека да видим при издигане трябва да събера въздушна енергия,след това когато ги долепя до тялото ми заменям въздуха с телесна енергия и това действа като магнит.\ След мислите си Ханабуса издигна хилавите си ръчички и събра въздушна енергия в тях.След това ги снижи бавно и ги долепи до тялото си , това бе момента в който той замени въздуха с телесна енергия,Рот бе прав това подейства като магнит прашинките се издигнаха,веднага след това момчето използва въздушната енергия и издигна прашинките естествено те бяха по-малко от тези на Рот........

-Повече енергия момче въдухът е само каталист за истинската земна енергия която притежаваш. /Майсторът говореше строго изглеждаше доста ядосан.
-Синхорнизирай движенията си постарай се повече.

/Нов опит./

- Хмм нека да започна отново,този път ще формирам повече въздушна енергия....
Ханабуса бавно издигна почервенелите си ръце и плесна силно , като формира въздушната енергия . концентрира я в ръцете си , след това той бавно ги снижаваше като преобразуваше концентрираната въздушна енергия в телесна , това бе подействало като огромен земен магнит който вдигна прашинките , след това Ханабуса използва малко въздух за да ги изтласка нагоре...............

Няколко облачета с прашинки се издигнаха и се залюляха във въздуха за миг от секундата след което паднаха на земята безжизнени. Майсторът сведе два камъка които трябваше да бъдат веждите му и наведе глава със съжеление клатейки я.
-Момче не така не не отново искам да завъртиш торнадо не лятна вихрушка.


/Нов Опит/

Момчето се съсредоточи и концентрира......Вдигна ръцете си и събра три пъти повече въздушна енергия отколкото преди,концентрира го във ръцете си,долепи ги до тялото като част от въздушната енергия я преобразува в телесна,получи се земен магнит доста повече прашинки се издигнаха,Ханабуса освободи всичката въздушна енергия.........

Прашинките се издигнаха завъртяха се .... и се разбиха в земята. Майсторът потропа нервно с камениат си крак което накара близките дървета да се разлюлейят.
-Пак ... пак и пак до когато него постигнеш . До когато не зантацуваш заедно с прашинките ..... Опитай отново и за твое добро е да се справиш.

Александра убиваше скуката с тъжни опити да си спомни каквото и да било, по-далечно, от последните изминали пет години. Без успех. Спомняше си само мишките и ароматът на онези съвършени кексчета. Е, не знаеше дали са съвършени, но уханието й, което се беше запаметило в съзнанието подкладваше фантазията й да е сигурна в това. "Дали майка ми ги е правила?" задаваше си въпроса тя, но стигаше само до него и нито сантиметър по-надалеч.
Погледът й беше забит в земята и гнусните павета изглеждаха мръсни. Те постепенно се превръщаха в странна земна пътека.
Мръсна. Така изглеждаше и тя точно преди четири години, когато те първа опознаваше всичко, което се намираше около нея. "Странно е" констатира тя. Права беше. Странно е човек да знае всичките думи, да има някаква представа кое какво е, но да не си спомня каквото и да било за самия себе си. Как можеше да се случи това? Нормално ли беше? Гората се виждаше в далечината. Как го беше допуснала, въпреки че беше сигурна, че То не пита, а просто нахлува в живота ти и няма какво повече да се направи. Нямаше какво повече да направи и тя. Хората, като същества, бяха най-противното нещо, което беше срещала за тези пет години "нов" и "съзнателен" живот.
Добре, че бяха хората да я открият и да я приютят. Добре, че беше красотата й да я държи все още жива, добре облечена и чиста, в противен случай не знаеше какво щеше да прави. А мъжете...
Мъжете бяха странни същества за нея. Все още не можеше да ги разбере и дали на времето е могла? Отново въпроси без отговори. Всичките те бяха еднакви, поне тези, които бе срещала до сега. Правеха се на много мили, на добри душици, готови да й помогнат, да направят всичко за нея и какво ли още не. В началото й вярваше, а после техните думи ставаха все по-празни и незначими колкото и самите тях. Не можеше да разбере още едно нещо - защо всички тези мъже, които се "грижеха" за нея, винаги се опитваха едно и също - да легнат до нея, да я целуват, да я докосват, да я лигавят и стискат. За какво им беше нужно това? На нея определено не й беше ясно. Не го харесваше, спираше ги, но те така й не се отказваха. Казваха, че било вълшебно, че трябвало да се отпусне, дори че не боляло. Опитала ли го, щяло да го иска и иска до края на живота си. А те, разбира се, като добрите самаряни, ще я защитават до самия му край, стига да им се отдадеше, каквото и да значеше това. Е, не им излезе късмета, ако това са целяли, какъвто и късмет да носи то. Тя не харесваше подобни жестове. Всеки път, когато я докоснеха - започваше да й се гади. Стомахът й се свиваше, а ръцете й започваха да треперят. Очите се пълнеха със сълзи и тя вътрешно знаеше, че това няма да й донесе нищо друго освен страдание. Подчиняваше се на инстинктите си, въпреки че преди година и половина бе изкушена от един свой връстник. Изгаряше от желание да опита всички тези неща, за които й говореше. Гъделичкаше й любопитството и тя успя за момент да превъзмогне ужаса, който изпитваше, когато бе започнал да я докосва. Повтаряше си, че това ще е хубаво, както той самият й го бе обещал. Полагаше големи усилия, но така и не успя да се сдържи. Момчето беше паднало мъртво на земята. Бе използвала тъп предмет и му бе видяла сметката, обладана от собствения си ужас какво ще последва, въпреки че не знаеше и беше почти сигурна, че го иска. Това бе първото й убийство. Или поне така предполагаше. Съвестта й не я гризеше. Дори имаше чувството, че е направила каквото трябва. Не можело да я докосва никого или поне това убеждение се въртеше в главата й. Дали имаше нещо общо с миналото й?
Всеки път, когато улавяше себе си, че се опитва да разгадае каквото и да било за миналото си, си казваше, че това повече няма да се повтори. Убеждаваше себе си, че това е нещо, което не й трябва, че е излишна информация, след като не може да се досети за каквото и да било друго освен онзи аромат на кексчета и спомена за малки, игриви мишки, които рискуваха живота си всеки ден по площа на онези коридори. Всеки път си казваше едно и също. Всеки път нямаше напредък с това. Нямаше и приятели, които да си я спомнят. Всеки казваше, че за първи път я вижда и тя престана да задава въпроси, ходеше по улиците със скрити надежди някой да я познае, но уви! Без успех.
Тя не беше усетила как са се изплъзнали няколко часа в ходене, мисли, че чак небето се беше смрачило. Студът се спускаше бавно, но сигурно около нея. Дали да не поемеше обратния път? Гората не й харесваше.
Тясната пътека, по която се вдижеше сякаш умираше да бъде галена от босите й нозе. Тиниса крачеше бавно държейки малките си обувчици в ръка. "Тиниса? Дори не съм сигурна, че това е моето име." Разбира се, че не беше. Знаеше го, но й се искаше да е то. Това беше първото име, което чу след като осъзна, че не си спомня коя е и от къде идва. Седеше на бара на една долнопробна кръчма и го чу. Не се обърна да види притежателката му, но в главата й се стори най-красивото човешко име, което някога е чувала.Тиниса Трудан. Точно така искаше да се казва. Така и стана. От онзи момент до сега тя беше Тиниса Трудан и нищо повече. Не притежаваше нищо, освен един живот за губене. Беше сама, пътуваща красавица, озовала се на място, като това. Нищо не се случваше в живота й. Той беше съвсем обикновен, може би точно за това си е мечтала преди, когато не се е наричала Тиниса Трудан и е носела истинското си име - име дадено от родителите й. Друга - с амбиции и цели. С мечти за развиване и какво ли още не...
- Аз нямам нищо - засмя се на себе си тя, огласявайки тишината, която бе прегърнала, като най-добра приятелка, пътеката, по която Тиниса крачеше боса, носейки малките си обучици в ръка.
Тялото й се спря и очите й се разшириха. Пред нея се виждаше нечий силутет. Изведнъж страшно много я достраша. Искаше да побегне назад и никога повече да не се обръща, макар че не знаеше какво е това. Може и да беше само въображението й. Краката не я слушаха.
- Какво си ти? - попита със сигурен глас тя. Поне така се надяваше да е призвучал, защото определено не беше такъв в собствените й уши.

Ханабуса едвам едвам стоеше на краката си цялата му енергия беше изпита до последната капчица , ръцете му бяха доста червени и трепереха нервно. Лицето му изобразяваше умора и донякъде страдание , той седеше прегърбен и реши да използва всичко останало от него и като че ли знаеше че може и да стане.Той вдигна бавно изморените си ръце и плясна леко , бавно почна да ги сваля и миг по-късно ги прилепи. Прашинките се издигнаха а Ханабуса освободи въздушната енергия.....

Прашинки се завартяха около момчето. Образуващи пясачен щит който трябваше да го предпази от атаки на противници. Рот взе един средно голям камък и го изстреля към момчето с невероятна скорост. Сблъсъкът с камъкът би убил момчето. За негова радост то бе успяло да направи умението си като трябва и болкира камъка. Който се разяде като труп ставащ на мърша, а после на скелет. Все пак Кирае не успя да блокира камъка напълно и няколко по-малки камъчета го удариха и той падна на седалището си. Кръв потече от лявото му ухо дясната ръка и левия крак.
-Е това ще е всичко за днес момче ще се видим отново утре.

/Получаваш умението Елементал Защита честито статовете ще ги добавя после./

Ханабуса се събуди от галещия го вятър и свистенето на короните на дърветата , той бе щастлив от мисълта че е успял да усвой ново умение което много ще му помогне за напред . Той плавно се изправи , като леко накуцваше , капки кръв се рониха от дрехите му , облегна се на дървото до него . Не след дълго започна да крачи , бавно по пътя пред него а единствената му мисъл се губеше в топлото легло и леките завивки които си представяше , вятъра си играше със него побутваше го наляво и надясно докато той си придържаше ръката.Пътят до града не бе дълъг защото компания му правеше малкият Найлд на които гората много му се харесваше , той наблюдаваше целият процес на тренировка на които господарят му бе подложен. Не след дълго се дотътриха до града ......