Оборът

Момичето се събуди от странно мокро усещане на лицето си и звуците на животни. Когато отвори очите си забеляза тавана и също така, че вижда двойно, но след няколко секунди безмълвно лежане погледът и се оправи. Една любопитна коза се приближи към нея и я близна по лицето, а Ноксиа не реагира никак щастливо от този факт, дори може да се каже, че леко се беше стреснала. Тя изправи гърбът си незабавно и бутна лицето на козата.
- Я се махай!
Отвърна на настойчивата коза, която така силно искаше отново да оближе лицето и. Тъкмо когато Ноксиа се опита да се изправи и причерня и реши известно време да остане седнала по задник в сеното.
Потърка очите си и издиша тежко.
- Какво по дяволите сме правили снощи, че се намирам в обор..
Момичето явно нямаше и помен от това какво всъщност се бе случило. Знаеше, че снощи са празнували рожденият ден на неин добър приятел и колега, а сега изведнъж се намираше в обор. Не че това бе учудващо за нея, след подобни вечери това беше напълно очаквано и нормално. Поне за нея. Явно като защитна реакция към всичко, което би предизвикало силни лоши чувства за сега спомените и от това какво всъщност се бе случило ги нямаше.
Когато се почувства по-добре момичето се изправи и загледа двете козички, които и отвърнаха също с взиране право в очите и. Постояха известно време така, докато момичето започна да се чувства все по-неудобно и по-неудобно от това безмълвно взиране. Имаше странното усещане, че може би козите всеки момент щяха да и проговорят и извърна първа поглед. Козите надделяха над нея.
Тя огледа оборът.. по дяволите, това място и бе напълно непознато! Трябваше да се махне оттук, преди някой да я обвини във влизане с взлом в обор. И какво щеше да има тя в своя защита? "Напих се и явно съм дошла да спя при козичките" някак си не беше най-доброто оправдание.
Точно когато се приближи до вратичката, за да я прескочи изведнъж спомените я удариха силно, като хедшот от невнимателно прицелена коркова тапа от разтръскано шампанско. Във ушите и започна да се чува безспирен остър звук, от който сякаш щеше да и се взриви главата. Коленете и се сгънаха, а тя веднага се хвана с едната ръка за вратичката, която използваше за опора, а с другата се хвана за главата. Горчивите спомени прииждаха и момичето почувства как някаква буца засяда на гърлото и, предизвиквайки дори болка. Сърцето и заби толкова бързо и силно, сякаш всеки момент щеше да се пръсне или изскочи от гърдите и, търсейки собствения си път в живота. Колко.. безсърдечно от негова страна.
Ноксиа си спомни какво бяха направили в таверната, как избяга от нея и разбира се откриването на мъртвия си приятел и нападението на човекът, отговорен за смъртта му. Когато спомените спряха да прииждат, очите и се насълзиха, но преглътна лошите чувства и посегна към кинжала си, който трябваше да се намира на коланът и. Нямаше време сега да се отдава на емоции, защото можеше да бъде в опасност. С ужас разбра, че кинжалът и го няма, а след малко осъзна, че и другите и принадлежности също липсваха. Тя се обърна към едната козичка и каза:
- Е ся си е*ах мамата..
За ужас на момичето тя чу как вратата на помещението се отваря и някой влиза. Нямаше накъде да бяга, нямаше и с какво да се бие. Единственото нещо, което и хрумна беше да го замери с коза, но нямаше да може да я вдигне. Затова паникьосано се просна отново на земята, правейки се на заспала..

Волис влезе в обора тананикайки си весела мелодия . Имаше гост , пристигнал късно миналата вечер . Красиво младо градско момиченце . Селянчето бе виждало и друг път млади девойки извън фермата , но никога толкова красиви . Момчето се зае с нормалните си задължения като нарами две кофи и ги постави до кравите .
Но преди да продължи реши да погледа девойката . Облегна се на вратичката и заговори на козата качили е човешко същество .
- Ей Вера , мислиш ли че е добро момиче ? Имам предвид , ние не знаем защо е тя е тук , онзи странник не ни каза нищичко ... Ама е хубавелка , нали ? - каза Волис . Козичката Вера избля в отговор .

Момичето слушаше монологът на непознатия и когато разбра, че той не и мисли лошото се поуспокои. Нещо неочаквано и странно в думите му и направи впечатление. Не знаеше как бе стигнала до това напълно непознато място и по какъв начин е оцеляла. Спомените и свършваха до мигът, в който я душеха и тя изгуби съзнание. От там нататък - черно петно. Имаше много въпроси, които за сега оставаха без отговор и този факт я караше да се чувства неспокойна. До колкото бе разбрала някакъв непознат тип я беше довел тук. Но какво точно беше това "тук", кой беше този човек и къде и беше багажа и си оставаше загадка, която момичето нямаше да остави неразрешена. Затова бе да чака повече се изправи, доби що-годе сериозна физиономия, скръсти ръце пред себе си и директно започна обстрелването с въпроси, без дори за миг да си помисли като възпитан човек да се представи:
- Къде се намирам, кой ме доведе тук и къде ми е багажа?
Ноксиа изглеждаше видимо изнервена със сърдито изражение, но това беше напълно разбираемо. Да се събудиш на непознато място след подобно изживяване си беше меко казано кофти.

- Че как ?! Намираш се в Ейн Лиед , най-добрата ферма от този край на Вечните Пламъци! - изрече гордо Волис . - Ти пристигна тук късно снощи , татко помисли че е дошъл пратеник от Манастира с важни новини но се оказа наш стар приятел . А за багажа ти , мисля че нашият общ приятел остави нещо на татко вкъщи , не мога да говоря повече - навъси се Волис - ще ме навикат ако не си свърша работата навреме ... - и пъргаво се захвана да дои една от кравите в обора без повече да обръща никакво внимание на момичето .

Ноксиа слушаше с интерес макар и краткото обяснение. Всяка подробност беше важна. От това, което чу разбра, че явно някой я е довел тук и вероятно този мистериозен човек я е спасил от сигурната смърт. До тук добре. Но нещо и изникна в главата - кой би бил способен за една вечер да измине разстоянието от нейния град до фермата и то с товар, макар и лек? В безуспешното търсене на брат си момичето бе обиколила доста места и много добре знаеше колко далече беше фермата от нейния град. Бе човешки непосилно за една вечер да се измине цялото разстояние, а момичето не познаваше никой с кой знае какви уникални умения, като изключим поглъщането на огромни количества алкохол, краденето и маменето. Вярно - някои използваха и по някой магически трик, но нищо повече. Прекалено странно и се струваше всичко, но само можеше да бъде благодарна на мистериозния тип, който и е отвъртал кожата. Надяваше се някой ден да го срещне и да му благодари. И така, тя нямаше какво повече да прави тук, затова отиде до момчето, което до преди малко и се възхищаваше и изведнъж я заряза заради една крава.
- Хей - побутна го тя по рамото - не знам кой ще ти се навика, но аз определено ще се постарая да те насоля, ако не ми кажеш името на този тип, който ме доведе тук и не ми дадеш багажа!

Волис се обърна с най-учуденият опулен поглед които Ноксиа някога бе виждала а след това попита невярващо :
- Ти не си чувала за крадецът с зеленото око ?  Гарет , принцът на крадците и повелителят на сенките ? Добре де май по-прекалих малко в описанието , но сериозно ли не си чувала за Гарет ?  
Поне в три града дават благороднически титли за главата му , а дори чух че Алдеонският Емир с радост би разменил половината си имане за Гарет , жив или мъртъв . Честно ли не си чувала нищо за него ? - Момчето бе истински потресено и напълно бе забравило за работата си .
Кофата с мляко бе пълна до половината а кравата се оглеждаше объркано и измука разтревожено .
- Каза да те сложим на топло място , но да не те правим господарка на къщата . - Каза Волис и се усмихна . - Не ни каза нито коя си , нито откъде си . Тоест ти за нас си просто скитница.
И отново се захвана с на пръв поглед скучната си работа .

Ноксиа нямаше как да знае кой я бе донесъл тук, поради простата причина, че бе в безсъзнание. Когато обаче разбра за човекът спасил живота и тя не знаеше как да реагира. Разбира се - беше чувала за Гарет, пък и като цяло имаше ли човек, който не бе чувал за него? От всички най-малко очакваше той да я бе спасил. Не знаеше как да приеме тази новина, но определено почувства някакво вътрешно задоволство от факта, че не кой да е, а точно Гарет бе спасил живота и. Жалко беше, че едва ли щеше да го намери, дори и да го потърси за да му благодари, защото Гарет можеше да бъде намерен само и единствено ако той искаше. Внезапно през мислите и прелетя едно от изказванията на непознатия малдеж - "Каза да те сложим на топло място , но да не те правим господарка на къщата" и това я накара да се засмее. Тъкмо когато реши да се обърне и да отиде към жилищната сграда, в която се намираше багажът и тя реши да попита за брат си, все пак в момента това бе главната и цел. Шансът да попадне на някой, който го познава бе изключително минимален, но ако трябва щеше да говори поотделно с всеки един жител на тази планета, за да го намери.
- Последен въпрос и те оставям - започна момичето - случайно да си срещал момче на около осемнадесет години със къса черна коса, сиви очи и слабо телосложение?
Описанието не беше кой знае какво, но понеже не бе срещала хора със сиви очи сметна, че това би било важно да се отбележи.

Волис издой кравичката , която вече доста по-спокойно мляскаше тревата си . Момчето се почеса по рехавата си брада след това докосна небрежно челото си все едно се опитваше да си спомни нещо .
- Не ... не мисля че съм виждал някои които да отговаря на това описание ... - след това стана от трикракото столче и постави пълната с мляко кофа до стената. - Чакай малко ! Да , да ... Мисля че съм виждал момче което отговаря на това описание ! Веднъж здраво се напихме в кръчмата на Вечния Пламък в Манастира , но не помня нищо друго освен странните му очи ... Странно ... Какво означава за теб това момче ?

Ноксиа слушаше момчето с интерес. Малко вероятно и се струваше да е виждал човек с подобно описание, но въпреки това, когато фермерът първоначално отговори отрицателно физиономията на момичето видимо посърна. Винаги таеше някаква надежда в себе си и всеки път когато получеше незадоволителен отговор се чувстваше кофти. Тъкмо бе решила да си взима парцалките и да си заминава, когато момчето я спря и за първи път получи отговорът, за който така силно се надяваше. Устата и се отвори, сякаш да ахне, но остана безмълвна, а очите и засияха. Силно се надяваше момчето, за което фермерът говореше да е брат и, а не някой подобен на него. Не искаше това да се случи, защото отвътре гореше от нетърпение. Направи една крачка назад и се обърна, когато непознатия я попита за брат и. Момичето нямаше намерение да се обяснява на хора, които за първи път виждаше през живота си. Беше благодарна, че я бяха приели, но така се бе случило по решение на съдбата, а не нейно лично. И все пак реши да не го остави без отговор, поне това му дължеше, но нямаше да е кой знае какъв. Поне за него. За нея си беше самата истина.
- За сега нищо не означава за мен.. времето ще покаже обаче дали ще означава всичко или ще продължи да бъде нищо.
След което момичето излезе и се запъти към жилищната сграда. По пътя си съставяше планът за по-нататък. Щеше да си вземе багажът. После щеше да отиде в кръчмата на Манастирът - единственото място в манастир, на което би стъпнала тя. След това да говори с хората там за брат и. Със сигурност те щяха да имат повече информация, щом той се е подвизавал там, пък и различните хора правеха впечатление.
Когато пристигна в жилищната сграда момичето почука на вратата. Бързаше, искаше и се колкото се може по-скоро да си вземе багажа и да тръгне към кръчмата. От толкова много години чакане определено бе загубила търпение и сега, когато беше толкова близо до целта си не смяташе да се бави.