Из улиците на Световния пазар

Световният пазар се намира в южната част на Алдеон и предлага на чуждестранните търговци възможност да реализират печалба от внесените, обикновено с помощта на добре охранявани кервани, стоки. Тук цари пълно разнообразие - може да срещнете търговци и клиенти от всички краища на Шелтър, или пък да попаднете на най-неочакваните предмети, ястия, подправки и пр.

Кио се озова сред може би стотици щандове с какво ли не. Пазари, навалица от хора.. всички я блъскаха насам натам като някакво бездомно кученце. Тя не можеше да проумее какво и` се бе случило. От средада на нищото... как изникна този град? Кой беше човекът, който и помогна? Нее, тя не можеше да мисли.. тя не знаеше какво да прави. Беше много горещо, а тя бе толкова бледа.. задушаваше се, не издържаше.. имаше нужда да отиде някъде и да си почине. Хората и хвърляха надменни и любопитни погледи. Тя бе облечена в мръсни, изпокъсани дрехи, наподобяващи парцал.

Кио намери едно стълбище между две постройки където слънцето не пареше а стъпалата бяха хладни . Как се бе озовала тук ? Градът бе голям и проспериращ , Хората бяха облечени богато и почти не се забелязваше следи от беднотия . Хората я гледаха странно тъй като рядко се виждаха бледолики хора в пустинята .
- Момиче , от къде си ? - Пред нея нямаше никой преди секунда , а сега един закачулен мъж облечен в тъмносиня роба се бе изправил пред нея . Изпод качулката падаха свободно бели кичури коса . Лицето му бе потънало в сянка .

Кио не спря да се оглежда, докато не намери сенчесто място на едно стълбище вежду две сгради. Пак беше горещо, но поне не пареше толкова. Хората бяха нявсякъде, тя продължи да се оглежда, започна да си прави схеми в главата как да си проправи път, през къде да мине и какво да открадне. Изведнъж от нищото пред нея се появи един закачулен мъж в тъмносиня роба, който я попита от къде е. Изглеждаше мистериозно, но Кио не обърна много внимание, тя вдигна глава и измънка едва разбираемо:
- Не е твоя работа.. - след няколко секунди, след като Кио преусмисли отговора си тя осъзна, че всъщност не помни от къде е и къде е била.

Закачуленият мъж не обърна внимание на отказът . Настроението му не се промени . Не показа никаква реакция че се е засегнал или реагирал по какъвто и да е било начин .
- Ще те попитам само още един път . Коя си ти и от къде идваш ? И Косача ми е свидетел че ако от устата ти излезе и една лъжа , това ще бъдат последните ти думи . - Заплахата беше произнесена със съвсем спокоен равен глас , все едно че човекът обсъждаше климата .

След спокойния отговор на човека, Кио бавно сведе глава. Тя познаваше хората, след толкова години живеейки сама и срещайки различни хора, тя знаеше кога някой лъже и кога не, а този човек просто си казваше истината, макар и по малко твърде спокоен начин. Тя сви ръцете си в малки юмруци и промълви тихо като от началото заекна:
- А-Аз, не знам.. -.

- Колкото и да е странно , вярвам ти . - Каза закачуленият . Той се надвеси над за да я огледа отблизо . От левия му ръкав се показа ръка , бяла като мляко с която той отметна качулката си . Откривайки красиво младо лице с бисерно сини очи .

- Казвам се Азиел Грейвчил и ако ме последваш , никога повече няма да се почувстваш самотна . - каза той с полуусмивка.

След като той и` повярва и бавно се наведе към нея, може би за да я види по-добре, Кио бавно и плахо отстъпи назад. От левия ръкав се появи ръката му, която бе бяла като мляко, бледа като нейната.. Той отметна качулката си назад. Кио бавно вдигна глава.. бе заслепена от красотата на мъжа.. Дългата му бяла коса, очите му.. всичко бе толкова красиво, сякаш изваяно от велик творец.
- Казвам се Азиел Грейвчил и ако ме последваш , никога повече няма да се почувстваш самотна . - каза той с полуусмивка.
- А-Аз.. а-ами.. - за момент тя бе забравила езика, на който говори. След като се отърси тя се прокашля за да прочисти гърлото си и отклони поглед засрамено.
- Добре..- лаконично отговори тя.. и без това нямаше нищо за губене.

Азиел заметна качулката си която отново хвърли сянка върху бялото му лице и прибра ръката си в ръкава . С спокойна походка и без повече думи мъжът тръгна на някъде . Всичко това бе много странно за нея , но и много познато .
Присъствието му беше самото спокойствие , докато пристъпваше дори една брънка по робата му не се набръчкваше. Азиел приличаше на ходещо мираж .

Докато вървяха в пълно мълчание слънцето се скри зад хоризонта и изгря месечина. Пустинния град се превърна от нажежена пещ , в сенчест и студен град . Хората бяха наметнати с шалове и тюрбани по главите . След около два часа бавна разходка Азиел най-накрая спря пред една масивна врата от която бликаше светлина , музика и нежна топлина . Мъжът подкани момичето да влезе преди него . [ Историята продължава тук , Опиши Атмосферата , Измисли Клиенти , Дай воля на фантазията си . ]

Гробищата на пустината перла Алдеон се разширяваха . Лизардо Вергил бе главен ръководител на тази акция . Въпреки че бе едва на петнадесет той се бе доказал пред градския оправител и неговите съветници че е един от малкото грижещи се за града . Няколко от проектите които бе спечелил или му бяха възложени бяха постигнали голям успех . На пример градския музей открит на главната улица на града . В музея бяха изложени стотици тела на знатни личности от приказният век както и изчезнали видове животни .
Лизардо Вергил отговаряше в момента за разширяването на градските гробища .Една от стените беше гътната от нея следващите четири квадратни километра бяха на разположение на Вергил и неговите десетина архитектурни специалиста . Работниците които бяха около тридесет на брой пренасяха парчета от стената и ги товареха на впряг от няколко сколирци ( Сколирците бяха отвратителни животни устата им постояно стоеше отворена , а от нея течеше слюнка . По често намирани из иголистните гори на Нирванската област . Те се движеха на стада и се хранеха като с иголистни така и с широколистни дърва ) .
Лизардо сам по себе си бе необикновено момче и всеки който го познаваше твърдеше че е така . Побелялата му кожа приличаше на снежна покривка в демерионските области и въпреки алдеонският горещ климат цветат и не се променяше . Вергил бе с гола глава и на нея имаше татуировка която представляваше десетина стрелки които идваха от задната част на черепа му и сочеха очите му , а очите му наподобяваха тези на слепец въпреки че той не беше такъв . Строителството вървеше по плана който бе изготвен от него и неговите специалисти , но работният ден приключи и всички се разотидоха както и самият Вергил .
Който се запъти към от таверните в града . След като прекрачи прага на таверната той почти веднага фокусира жената която го чакаше тя бе изпила няколко питиета и бе леко опианена . След няколко часов разговор двамата напуснаха таверната и жената която от скоро бе станала вдовица защото мъжът и бе починал от сърцетуп . Тя поиска да види новият проект на Вергил . Тоя я заведе на гробищата които някак си романтично бяха огрети от светлината на луната . След като тя огледа всички нови неща които бяха направени през деня тя клекна и разкопча панталонът на Лизардо извади неговото мъжко достоинство и го напъха в устата си . Вергил вдигна глава от удоволствие , а тя започна да мести нейната глава напред на зад . След няколко минути когато Вергил "Свърши" той си помисли че тя вече не му е нужна . Ноговото достойнсто ве още в устата и когато десетки шипове от кръв разпробиха главата и и я направиха на решето .
След около двадесет минути Вергил приключваше с закопаването на един гроб и тръгна към една от катакомбите и потъна в мрака .