Кархас

Понякога, когато останеше сам с мислите си, усещаше как светът му се преобръща, завърта се около оста си и се връща на същото онова място, от което бе започнал. Спомени, отдавна забравени, се завръщаха неканени и огласяха с гръмогласна тишина празнотата, окупирала съзнанието му. Мразеше ли истината, запитваше се тогава. Бореше ли се срещу откровеността и ако бе така, то защо? На този въпрос можеше да си отговори лесно. Това, което бе значимо за него нямаше смисъл за никой друг, това, което желаеше остатъка, за него изглеждаше сухо, пусто и безлично. Онази частица от същността му, от която някога се срамуваше, но в същото време тачеше, отдавна се бе изпарила под бича на грубата реалност. Сънят бе изчезнал и едва ли щеше да се върне някога, идеята бе закърняла, загнила и повяхнала. Не виждаше смисъл да я споменава дори в мислите си.
По страните му плъзна хлад и се разпространи в подобие на ситни насекоми, лазещи по цялото му тяло. Клепачите му се отвориха едвам-едвам и прозряха в пурпурния мрак на килията.
- Его. – процеди се от устните му и те се извиха в крива усмивка. – Така се стараят...ах...желаят да се извисят, да се разграничат, да бъдат така различни и интересни. А са замесени от едно тесто.
Фигурата пред него може би бе плод на нечий извратен кошмар. Очите й бяха червени и го гледаха с нещо, което наподобяваше изумление. Другите емоции, втъкани в същия този взор включваха омраза, отвращение и страх.
Някъде в близката далечина стотици изтерзани гласове включваха воплите си в хора на страданието.
- Но връщане назад няма, грешките са сладка отрова, амброзия за душата. Ахх...болката е удоволствие, а удоволствието е само една излишна мерзост.
Сукубуса протегна ноктеста длан и изтръгна езика му с ноктите си. Усмивката му се запази обаче, а под клепачите му проблеснаха искри, сякаш се забавляваше. Дълъг крив нокът се заби в дясното око, а сетне и в лявото. Последва мрак. А сетне тишина.

2. Безбряг


Безбряг бе свещена земя, зона, в която само Избраните можеха да стъпят. Огромните секвои, чиито братовчеди-джуджета можеха да се открият и в Горния свят – Шелтър, протягаха ръце чак до необятните червени облаци. Ала небосвода тук, в Безбряг бе покварен от докосването на Лайт, първият претендент за Трона, и червеното бе преляло в мъгливо-бяло, естественият покров от вулканични газове се бе превърнал в носталгично безвкусно, безцветно, блудкаво...сиво. Сякаш самият свят бе готов да пролее сълзи за безнадеждността на съществуванието и от време на време го правеше. Облаците потъмняваха и върху безкрайната зелена шир се изсипваха тежки солени капки, които с падането си вдигаха облаци пара, които обгръщаха цялата гора в мъгливата си пелерина. Животът замлъкваше и дори най-безпонятните същества, пребиващи тук замлъкваха и кротваха, притиснати от неочакваната милост на това място, нажеженият климат биваше заменен от влага, дюдюдканията на малките демони, които незнайно как обитаваха секвойената гора, затихваха, крилатите форми на живот се сгушваха един в друг и мълчаливо отдаваха чест на тази аномалия.
Дъжд в Кархас.
Кертра винаги се бе борила с противоречивите чувства, които я заливаха в Безбряг, където бе прекарала години и години в обучение с ментора си и където, всъщност, беше прекарала най-хубавите мигове от дългия си живот. Едра капка падна върху дългата й катранено-черна коса и тя неволно притвори очи, попадайки в случаен спомен от онова време.

„ – Кархас ще е ваш, Господарю. Лично ще се погрижа за това.”
Гласът й бе изпълнен с толкова живот тогава.
„ – Никой не заслужава Трона повече от Вас.
А той стоеше срещу нея с онази негова усмивка, която караше цялото й естество да потръпва от възбуда. Без значение бе, че Койлвод бе нещо като неин баща. Те не бяха онези нищожни изтърсаци, които обитаваха горния свят и претендираха за морал, докато с всеки ден потъваха все по-дълбоко в собствената си илюзия, ослепени за мотивите, които изпървом са служили за двигатели на мечтите им. Покварата на горния свят бе на много по-дълобоко ниво, отколкото някога щеше да е тук. Койлвойд се приближи към нея, всяко негово движение бе олицетворение за симетрия, сякаш самото понятие за време губеше смисъла си, когато той се приближаваше. А може би наистина бе така.
„ – Ще прекъсна този Цикъл.” – гласът му все още витаеше като призрачен шепот в спомените й. – „Ще наруша всички правила на Сътворението, само и само да Го открия...”
Кертра бе заклела сърцето си, силата си, цялото си естество на Койл. И никога нямаше да го предаде, каквото и да се изпречеше на пътя й, дори това да бяха обединените армии на самата Кралица и нейният Конклав.
„А аз ще стоя в сянката ти, Койл, ще съм пристанът, очакващ твоето завръщане и ще съм острието на гнева ти. И въпреки това...въпреки това, не бях достатъчно силна да спра това...чудовище.”
Мислите й неволно я бяха отвели до малка осамотена поляна, обградена от стена от гигантски секвои. Тишината бе нарушавана единствено от падащите капки. Нямаше вятър, а въздухът бе лишен от обичайните серни течения, които патрулираха горските пътечки. Безбряг сякаш се...даваше в чистота. Кертра вдиша дълбоко и изпълни дробовете си с чистия влажен въздух. Сигурна бе, че дори най-запазените местности на Горния свят не могат да се сравнят с хармонията на тази вековна гора тук. Човеците бяха ненадминати в своето бавно, постепенно унищожение на природата. Сукубусът внимателно закрачки към центърът на поляната, избягвайки да смачка росната трева под копитата си. Един ден целият свят щеше да стане едно, всяко кътче щеше да е свързано и всяка форма на живот свободна от оковите си...Още една крачка и веригата, свързана с невидимия й нашийник се опъна, заковавайки я на място. Кертра стисна зъби и затвори очи, потъвайки в дълбините на медитацията си. Нямаше да се предаде, в името на Койлвойд и на обещаната свобода. Никога нямаше да се предаде, дори небесата да почернееха, дори колелото да завъртеше грешно и да поставаше друг на трона, тя щеше да се бие със зъби и нокти, дори да загинеше душата й щеше да продължи да терзае сънищата на грешниците, докато самите те не полудееха и не паднеха, неспособни да продължат крусейда си. Щеше да...
Подръпване и тя залитна назад, едвам задържайки се на крака. Неволно се бе опитала да направи още една крачка, но веригата я спираше. Тя стисна зъби и се чу хрущене. С бавни крачки, Сукубуса отново навлезе под сенчестия покров на секвоите, оставяйки мечтите си на тази полянка...засега.

В Кархас здрачът идваше бавно, но продължаваше седем човешки нощи. Докато Кертра бавно се връщаше към ключарят на сегашния си затвор, небесата постепенно потъмняха, а лекият ветрец се захлади и защипа по неестествено нежната й, в сравнение с душата й, кожа. Тя вдиша дълбоко за пореден път, поемайки в себе си обещанието за изключително хладна и влажна нощ. Вътрешно се надяваше така нареченото „човешко същество”, което я беше пленило, да се поболее и да пукне като въшка още на следващата сутрин. Нощта криеше много тайни, а Безбряг изобщо не беше същият вечер. Опасностите които таеше под покрова си разцъфваха с заглъхването на Небесният Светилник, и се разгръщаха постепенно, докато не стигнеха пика си, няколко часа преди разсмъването. Но имаше време до залезът, а на Кертра й се налагаше да се върне и да се подготви да отговаря на безкрайният поток от въпроси на бившият си затворник.
Свежата росна трева отстъпи място на килим от мъх и Кертра измени формата на ходилата си за да наподобяват човешки, като по този начин можеше да усеща меката ласка на мъха под тях. Около нея някои зверове започваха да се разбуждат за нощния си лов, а от короните на секвоите, протягащи се на хиляди метри над нея започнаха да проблясват светлини. Хаайлините изглеждаха по-активни тази вечер. Тя се намръщи. Паразитните растения, пълзящи по най-високите точки на тези вековни дървета се смятаха за огледала, отразяващи душата и настроението на гората. Повечето пъти, когато беше засичала мъждивото им сияние, то бе приглушено и почти невидимо за невъоръжено око, макар Войд да й бе споменавал, че някои нощи Хаайлините светели в подобие на човешките звезди, покриващи небосвода на Горния свят. Кертра никога не ги беше виждала толкова ярки, още преди да е започнала нощта. Това я притесни. Трябваше да открие начин да спре Затворникът, да го подлъже, да му даде грешна информация, или да прикрие съществена такава. Нещо, каквото и да беше, само и само да го спре, преди да е разпространил човешката поквара из Кархас, което би било същинска...криза. С всяка нейна крачка теренът се променяваше все повече и повече и тя неволно потръпна. Който и да бе Затворникът преживе, сега бе нещо друго...нещо не съвсем човешко, щом влияеше по такъв начин на най-древната гора. Мъхът покриващ плодородната пръст сякаш се сгъстяваше пред очите й, плъзгаше се нагоре по масивните стволове на секвоите и по загладените от серните ветрове камъни. В далечината ромолеше самотен поток, а крилатите, сред които малките летящи гущери, характерни за сенчестите гористи зони на Кархас, издуха шиите си и започнаха вечерната си серенада. Сякаш самата природа оживяваше с всяка нейна крачка, добиваше нови оттенъци, каквито тя не бе забелязвала до сега. Ако имаше повече време може би щеше да спре и да се наслади на разцъфващия живот около нея. Кертра не извличаше удоволствие единствено от мъченията и отнемането на живот, тези двете просто влизаха в задълженията й. Или не съвсем, може би преди време бяха просто задължения, ала от известно време насам се превръщаха в хоби и тя все по-често засичаше не съвсем красива усмивка на лицето си, докато измъчваше поредният си повереник. Факт, най-вероятно дължащ се на нарастващото й разочарование от обитателите на Горния свят, наречен Шелтър. Отдавна бяха предали надеждите й, че могат да се променят и да постигнат хармония, като наместят съществуванието си в празната дупка на пъзела на сътворението, оставена преди стотици хиляди години от предтечите им. Поклащайки глава, тя продължи към мястото, което Затворникът бе избрал за своя временна обител, обмисляйки алтернативи как да прикрие информация от него, или още по-добре – да му подаде грешна такава, която би го вкарала в капан. Потънала дълбоко в собствените си схеми, тя неусетно стигна до пределът, където секвоите-гиганти започваха бавно да остъпват място на иглолистните дървета, а теренът рязко възвиваше нагоре към склоновете на заспалия вулкан. Е, не можеше да се нарече съвсем заспал, все пак, може би биваше да се определи като летаргичния вулкан Хал. Най-огромният подземен вулкан в Кархас. Кертра неволно се замисли какъв ефект би предизвикало неговото избухване за Шелтър и пълните й устни отново се кривнаха в студена усмивка. Ах, мечти. Тя зави надясно и продължи по почти невидамата дива пътека. Не след дълго мракът я обгърна напълно, нощта бе настъпила. Отне й няколко мига да настрои нощното си виждане и после пак да продължи, без да бърза към пленителя си. Мразеше да мисли така за него, ала Койл я бе научил, че е добре да гледа реалистично на нещата в подобни ситуации, а не да се губи в дебрите на егото си. И така, Кертра се озова на малката осамотена тревна площадка, обсадена от протягащи се много над един човешки бой растения, чиито цветове излъчваха омайващи ухания и притъпяваха определени сетива, докато в същото време засилваха други. Затворникът бе избрал за свое ложе листата на една значително мутирала момина сълза и сега спеше...наглото човешко същество бе донесло поквареният си от кошмари сън точно в тази свещена гора, видимо смущавайки естествения живот около себе си с така неестественото си присъствие! Кертра стисна зъби и вдиша дълбоко, налагайки си насилствено спокойствие, и се приближи още към спящия човек. Листото, на което се беше изпънал той сякаш се беше нагънало за да го приеме по-дълбоко в обятията си, а цветовете, поклащащи се хипнотизиращо над него ароматизираха цялата поляна толкова много, че Керта я засърбя носоглътката. Още няколко крачки и тя успя да го види в пълен ръст, което от своя страна я накара да се закове на място. Кой все пак беше този...човек? Тя си спомни всичките мъчения, които му беше прилагала в продължения на години...а, годините тук течаха толкова по-бавно от тези Горе. Не се беше прекършил, макар на няколко пъти да бе стигнала много близо до това. Винаги се бе задържал в изтерзаната и накъсана човешка обвивка, с която тя го помнеше – скелет, с опъната върху костите кожа, почти гола глава, от която висяха няколко вмирасни туфи коса, очи, скрити в дълбините на очните кухини, които понякога сякаш излъчваха меко сияние, което толкова я ядосваше. А преди няколко дни, когато незнайно как се бе...освободил, тя умишллено избягваше да мисли за това като за „прераждане”, беше добил формата на безтелесен, гладен мрак, допирът с който бе накарал цялото й тяло да изтръпне, сякаш хиляди иглички се бяха забили в нея по едно и също време и всяка една от тях предизвикваше различна ответна реакция от организма й. В момента, пред очите й, съществото добиваше нови форми, преобразяваше се пред очите й, игнорирайки всички логични зависимости и природни закони. Кертра трябваше да признае, че никога не беше виждала, нито чувала за нещо подобно. Тъмната аура, загръщаща спящия като плащ се разпръсна, сякаш подета от лек ветрец и разкри физическо тяло отдолу. Тяло на човек, от мъжкия пол, с дълга права гарваново-черна коса и изсечени сурови черти. Клепачите бяха затворени, а гърдите се повдигаха и спадаха с всеки новопоет дълбок дъх. От човека струеше...живот. Не, това не беше правилно определение на излъчването му, но Кертра не можеше да измисли по-подходящо в момента. Тя наложи волята си върху тялото си и се приближи още малко, вече бе едва на няколко крачки от него. Видимо затворникът бе потънал в дълбок сън, изкривявайки подсъзнателно реалността около себе си, с други думи. Тя отново впрегна волята си с железнен самоконтрол и повдигна дясната си ръка, ноктите й се одължиха и тя ги насочи към нежната кожа на гърлото на Затворника. Сега или никога. С рязък изблик на сила, последната която й бе останала след първия си сблъсък с него, тя понечи да прекрати този ужас веднъж за винаги. Съществото дори не трепна, ала дланта й се закова на милиметри от успеха. Нещо невидимо я спираше, нещо, което по никакъв начин не можеше да се свърже с физическа бариера, не тук имаше друга причина. Тя отново се вгледа в спящия. Беше красив, дори за нечовешки стандарти, с това спокойно и все пак някак изтерзано изражение. Ирония бе, че такова зло се криеше под подобна черупка. Мисълта й предизвика внезапен порив на вятъра, който се завихри и повдигна малки вихрушки от нападали борови иглички, повдигна и косата й и я задипли като шал около врата й. Оркестърът от щурци поде новата си симфония от близките шипки, а Керта остана замръзнала така, с протегната към гърлото му длан, натискайки отчаяно с волята си да прекрати това мъчение.


Мащабът на това здание, наричано някога дом, сега му струваше незначителен. Просторните зали, чиито поддържащи колони с ширина един човешки бой в диаметър, тънеха в сенките на невидимия таван, надвиснал на сто метра от пода, му напомняха за малката кошара, в която се беше играл като пеленаче. Дългите широки коридори, чийто под беше невидим под скъпите килими, и чиито стени отваряха прозорци към различни измерения под формата на майсторки-изработени гоблени и картини, сега му се струваха като натруфена изгъзица в имението на някой робовладелец от Кроухевън. Тронът му приличаше на прогнил и разяден от дървояди клатещ се стол, чиито облегалки бяха оплетени в безброй пайжини, всяка от които самият той бе изплел. Не харесваше безгръбначните лазещи твари, но това не означаваше, че няма да използва някои от методите им при нужда. Заблуди, така стриктно пазени от заблудените, сякаш самият страх от неизвестното бе достастъчно основание да изградиш непробиваеми стени, изолиращи те от останалите. Човешкият инстинкт да властваш, да се покажеш като по-висш от другите, да ги накараш да те следват и да се усмихваш на невежите им опити да заговорничат зад гърба ти. Да носиш символите на владичеството си гордо и с нескрита показност да настояваш, с всеки един твой дъх, че те са символът на господството ти. А олицетворението на този човешки инстинкт бе самият той преди края си. Сънят продължи и той се озова сред руините на стария Лорион. Пуста улица и купища смет по протежение на бордюрите. Единственият му приятел, изправен срещу него с двуръчен меч, вдигнат в готовност, цялата тъга на света премрежила ясните му очи. Облаци от кръв и несбъднати мечти. Зов на самотата и желание за прозрачни намерения, всичко унищожено под тежкото бреме на необходимостта. Ново завъртане и вече влачеше руините на тялото си под падащите отломки на цитаделата. Среща с огледален образ, който му предлага разбиране под формата на жестока милост и ефимерен мир под завивката на падащи черешови цветове. Една последна усмивка. И мрак.
Можеше ли да върне всичко това? Имаше ли желание? Смисълът бе изкривен, отдавна загубен под пластовете прах на умиращата империя. Имаше ли някой, който го чака там, отвъд булото на смъртта? Името му отдавна бе станало проклятие, точно както бе искал. Целта бе постигната, а краят му трябваше да му донесе мир, така желаният мир, така заслуженото спокойствие. Защо тогава кръвтта му се бе събудила с такава ярост? Нещо не бе наред, нещо бе останало недовършено, неразбрано тогава от младешката му страст. Покварата...да, беше си помислил, че ще отнесе покварата със себе си и ще освободи всички от нея, но това бе невъзможно. Защото покварата бе стаена дълбоко във всяко едно човешко сърце и да я отнеме би означавало...
Сънят разко се разкъса на парчета, всяко едно прозорец към миналото, настоящето и бъдещето и той видя тъмнината, която бе градирала в него през последните години, позна я и се уплаши не на шега. Може би за втори път през живота си позна киселия вкус на този страх и щом приливът се надигна да го погълне, задържа дъх и впери нетрепващ поглед в бездната, която го посрещна като стара любов. И тогава осъзна, че всъщност я беше жадувал, тъй както ранното утро все още копнее по заглъхващия хлад на нощта.
Да, вече знаеше следващата си цел. И също така знаеше, че е твърде късно да се спре. А и за това бе избран, защото кой би могъл да отрече, че именно контрастът между светлина и сянка бе бил така силно загатнат в някогашното му аз. А сега, след този кратък сън в Безбряг, из чиито въздушни течения се рееха безброй невидими човешки души, тлеещи като пламъци всяка дълга нощ по короните на секвоите и където всеки дъх изпълваше дробовете със знанието на безброй отминали векове, той бе открил миналото си и го бе изживял отново, късайки оковите на състраданието, които го бяха приковали към Шелтър навремето. Сега нуждата бе различна и той си спомни името си. Предназначението си. Не беше трудно да види белезите от хилядите предателства, нашарили душата му, но не изпита жажда за мъст. Всъщност не изпита нищо, предателството беше нещо вградено в човешката природа. Преломен момент, в който крилете на нечия мечта биваха прекършени, само и само да се разперят оново, по-силни от преди, усещащи по-деликатните и невидими дотогава течения, по които да се зареят.
Той бе бил любима играчка на съдбата през почти целия си живот, а не биваше ли сега да е ковач на съдби? Малко вероятно, при все че чувстваше тази възможност така близка, че можеше да се протегне и да се възползва от нея без да му мигне окото. Не. Така имаше опасност отново да попадне в неконтролируемите течения на карма, а по този начин кой би могъл да знае крайният резултат? Вечен мрак и крах на цялата човешка цивилизация, връщане към първобитното, когато всичко е било толкова по-просто и концентрирано единствено над усилието да оцелееш. Или обединение на всички под една власт, като едно време, с изключението, че юмрукът, стиснал в железния си хват всичко и всички, щеше да е непробиваем и жесток към всяка проява на свободолюбие. Така отново щеше да се отдалечи от крайната си цел. Но щеше да е интересно. Призрачното му лице се разкриви в студена усмивка, докато за миг си позволи да се потопи в подобен свят, в който той беше всемогъщ властелин. Мисълта се разклони на хиляди и хиляди алтернативи и той не след дълго стигна до извода, че подобен пейзаж би втръснал твърде бързо, а това би предизвикало заличаване или още по-зле – порочен кръг като отпреди пет години...Пет години? Нима наистина бяха минали едва пет години, откакто бе крачил из Шелтър? Тука доло му се струваха като безкраен низ от векове, преизпълнени с болка и самота. Самота. Отдавна се бе научил да черпи от нея сили, при това много по-чисти и насочени, отколкото в нечия компания. И все пак всички тези изпитания през които бе минал...не виждаше причината зад тях. Нима доброволно бе приел всичко това само и само за да дари мира и благоденствието на някогашните поданици, които го смятаха за твар на мрака до самият край, а и отвъд него? Нямаше справедливост в това, така не би могъл да открие мир. Баланс, както твърдяха Жътварите на Косача, силите копнееха за баланс. Гневът го погълна рязко, като горски пожар в жежък ветровит ден и остави зад себе си само хладната пепел на отдавна мъртвите му мечти. Така да бъде. Приключението му едва тепърва започваше.

Затворникът бавно отвори клепачи и се вторачи в Кертра, която беше надвиснала над него като буреносен облак и отчаяно се мъчеше да пробие невидимите стени, които я възпрепятстваха да го удуши на място. Ъгълчетата на устните му се кривнаха и изумрудите, които толкова я дразнеха по време на пленичеството му, заискряха опасно. Цялата настръхнала, тя се отдръпна, но долният човек я хвана за ръката и не я пусна. Хватът му беше нереално лек, но не можеше да му се отскубне. По тялото й плъзна неестествена хладина, сякаш бе прекарала няколко дни в Деветият кръг и все още се бори с измръзването.
- Пусни ме!
Почувства се унизена, че не успя да спре вика си, но за нейна изненада съществото отпусна хвата си и тя се приземи отново на влажният зелен килим от борови игли. Затворникът се изправи от импровизираното си ложе и разкърши рамене, движение, придружено от изпукване на кости, а после бавно, с неестествена плавност скочи от листото и се приземи пред нея. Лицето му бе твъде спокойно, толкова хармонично, че й идваше да го издере. Не че не го беше правила през годините, но сега съжаляваше. Съжаляваше, че не беше вложила повече старание. Така може би белезите щяха да се задържат, вместо да изчезнат толкова нечестно. Дори очите му се бяха регенерирали. А си спомняше как ги държеше все още влажни в дланта си. Беше превъртала в главата си къде да окачи този свой трофей.
Кертра стисна зъби. Всичките тези мисли не й помагаха, ни най-малко. Трябваше да намери начин да разкрие на Войд къде е. Тогава вече щеше да изтрие тази самодоволна усмивка от лицето на бившия си повереник. Затворникът, който до момента сякаш се беше разсеял нещо, защото бе вдигнал глава нагоре и зяпаше към небосвода, сякаш прочете мислите й и я прикова с очи и тя отново се почувства сломена и подвластна на всяка негова прищявка. Щеше...Щеше да го накара да си плати!
- Време е да отговориш на няколко въпроса. – думите излизаха от устата му на много древна демонична реч, такава, каквото отдавна не се използваше в Кархас. И все пак Койл я беше научил и на този диалект, тъй като се водеше „аристократичната нота” на Кархас, използван от претендентите и най-доверените членове на домакинството им. – Като начало...обясни ми малко повече за това как се провеждат битките тук долу?
„Битките...колко типично човешко. Едва измъкнал се от мъчително пленничество и вече търси с кой да се сбие...”
- Сблъсък на воли. – отвърна му тя, предъвквайки думите внимателно. – Физическата сила тук е без значение, както и така наречената от вас магия. Въпреки че в дадени случаи волята може да добие разнообразни форми.
Човекът изглеждаше изненадан.
- Дори магията е без значение. Това е...некомфортно. – изтъкна той, после продължи с повърхностния си анализ. – Сблъсък на воли. Колко...архаично. Сега ми кажи повече за това място, в което се намираме в момента.
- Нима не знаеш? – попита изумено Кертра. – Нали именно ти ни довлече тук.
Той продължи да я гледа безмълвно и тя усети тежест в черепа си. Не беше зле да отговори директно и бързо.
- Тази гора се нарича Безбряг, Четвърти кръг, някога необятна пустиня, чиито сини дюни от лунен кристал са се издигали на височината на най-високите секвои в момента. Местноста е покварена от Лайт, Първи претендент за трона по време на битката му с Господаря.
Не искаше да каже всичко това, но за жалост в момента нямаше голям избор. Вече знаеше третият му въпрос и той не я разочарова.
- Разкажи ми за Господаря.
Отговорът й не се забави и тя почти изсъска срещу него:
- Скоро сам ще се запознаеш с него, безгръбначна твар. И тогава ще съжаляваш, че си бил роден на този свят.
Смехът му изцеди всяка капчица кръв от тялото й и сякаш самата гора повяхна за миг, короните на дърветата се извиха сякаш бяха подложени под напора на жесток циклон и градушка същевременно, листа закапаха като сълзи и се завихриха около Затворника. Нощта рязко покри небето с пелерина от мрак, а някъде недалеч прозвуча вой от глутница вълци, предполагаемо ненаселяващи тези места от години, поради констатно влошаващите се климатични условия. Стволовете на близките дървета започнаха да пукат и да вибрират. Всичко продължи един ужасно дълъг миг, сетне замря сякаш нищо не бе станало.
- Надявам се. – рече затворникът, в гласът му все още можеше да се различи сянката на не съвсем веселия му смях. – Надявам се да ме накара да съжалявам за каквото и да е. Сега искам да знам за тези претенденти и по-специално за твоят Господар. Говори.
Властта, всечена така жестоко в последната дума я накара да падне на колене и тя изръмжа безсилно миг преди да се покори на волята му.
- Глупак. Нима си мислиш, че амбицията ти... – Керта изкашля храчка кръв, но въпреки това продължи мисълта си. Щеше да му докаже, че малко болка не я плашеше. - ...ще е достатъчна? Претендентите са необятни и несравними с никой от вашите така наречени Богове, които са били хора или природни елементи, преди да се възнесат! Сегашните ти врагове, човеко, са неоспоримите сили, които движат света. И ти ще запознаеш...с Господаря Койлвойд...много скоро.
Думите й се насичаха от хрипове, тъй като искаше да инкрустира острите ръбове на отговора си с омраза, а волята на Затворника я притискаше и не й позволяваше достатъчно свобода на словото. Тя продължи.
- Той е...аспекта на времето, с всички негови капризи, той е целият архив на историята, съществува от самото Зараждане и ще съществува до Края. Аз съм негова дъщеря и любовница, но съм още твърде млада за да отключа потенциала, който той е насадил в мен. Когато той те открие...ще разбереш истинското значение на думата страдание. Секунда време ще се превърне в десетки, не, стотици векове на болка за теб. Болка, която няма да има край. Но Господарят най-вероятно няма дори да си помръдне пръста за да се справи с теб. Най-вероятно ще прати най-довереният си воин - Мориме, аспекта на спомените.
- Това е достатъчно. – прекъсна я Затворникът. Не изглеждаше притеснен. – Ирония е, че знаеш толкова малко за господаря си, а си така привързана към него. Може би скоро ще си отново свободна, Кертра.
Тя не разбра какво точно искаше да каже с това, но бе длъжна да се съгласи. Веднъж да бъдеха открити от Войд или Мориме всичко щеше да се върне по старому.
- А сега ми поговори за другите...Претенденти. Имаш увлекателен глас.
Кертра отново настръхна от подигравката и продължи с по-сдържан глас.
- Първият претендент се назовава Лайт и е най-младият от всички, но и най-агресивният в претенцията си. Той е...
И изведнъж млъкна, цялата скована, с широко отворени очи. Когато започна да разказа си за Лайт, сякаш самата реалност се изкриви. Изведнъж усети истинското присъствие на Затворника, този объркан хаос от мрак и светлина, който бе усетила първият път, когато бе попаднал в ръцете й – чисто нова играчка, с която можеше да се забавлява наволя. Аурата му...беше изчезнала още след първата година, оставяйки зад себе си само бегъл спомен, който тя се опитваше да съживи отново и отново, тъй като бе толкова сладко да изстъргва цялата тази арогантност, това високомерие и самонадеяност от приемника им и да вижда как отчаянието и болката заемат тяхното място. Да вижда гордостта на това същество разрушена и стъпкана бе за нея истинска еуфория. Не бе искала да повярва, че играчката й се е счупила едва след година мъчения. Ала сега разбираше колко е грешала. Сечивото не се бе счупило. То бе било счупено от самото начало, дефектно по рождение. Проблемът бе, че сега, като го погледнеше, не виждаше и следа от дефект. И може би именно нейното...ръчкане бе движещата сила на този прогрес. Неволно бе задействала градацията на този човек, до нещо...нещо, което би могло да се окаже проблем.
- Защо не продължиш? – попита я почти учтиво човекът и тя осъзна, че от носа, очите и ушите й течат вадички кръв. Ако продължаваше да мълчи щеше да умре.
С последните си сили Кертра отвори съзнанието си, тъй като словото й бе внезапно отказано по неясни причини. Около тях гората се изменяше, но човешкото същество едва ли щеше да го забележи, промените бяха плавни и някак си...естествени. Самото произнасяне на Лайт, а може би и присъствието на Затворника в Безбряг в точно този момент, бяха двата главни фактора, които бяха задействали тази внезапна промяна. Кертра на практика виждаше как животът...процъфтява. Тук, в Четвъртият кръг, наричан на времето Сапфирената пустош. Това беше толкова нередно, че тя забрави за болката, която я разнищваше бавно, нишка по нишка. През червеното перде от кръвта тя успя да видя как Затворникът направи крачка към нея и протегна ръка. От пръстите му започна да струи най-чистата и тъмна есенция, която беше виждала някога и екстазът за миг заплаши да я погълне.

„Дюните пустееха под двете луни, попивайки от нежната светлина на вечната нощ, поглъщайки жадно всеки един лъч, абсорбирайки атмсоферата на самотната пустош, където те бяха неконкурираните крале, издигайки се на стотици метри височина, а единствен другар им бе немощният ветрец, който все пак завихряше кадифените песъчинки в кратки вихрушки, които бяха обречени отново да се влеят в гигантските тронове, съградени от толкова много техни братя и сестри.
Войд левитираше ниско над измерението си, обхващайки всичко с всепроникващия си поглед, в пълна хармония с естествения край на всичко що някога е крачело, изпълнено с живот и стремежи, хаос от емоции и инстинкти. Все пак накрая всичко се разсипваше на прах и дори необятните океани пресъхваха и изчезваха. Там, където за някои краят идваше с вдигането на моретата и изсипването им по всички брегове, поглъщането и защитането на дълбините им със земната твърд, беше само отправната точка, защото все пак животът отново щеше да процъфти, заченат от миниатурен планктон или микроб и щеше да плъзне, като обещание за неизбежната поквара, породена от еволюцията. Но тук, в Сапфирената пустош, пред погледа се разгръщаше истинският завършек, където просто „да живееш” беше грях. Царството на неудушевеното. Катаклизъм, причинен от самите обитатели на измерението, които бяха разгневили древните градивни сили, положили в наивността си основите на съзиданието.
Кертра, която бе едва на няколко десетилетия тогава, не че времето имаше значение за нея, освен ако то не включваше неговият аспект, се рееше на няколко метра зад баща си, вече гледайки го не съвсем като дъщеря. Самият термин за „време” беше неизвестна променлива, но тя се чувстваше благосвена от нея, макар все още да изпитваше съмнения относно това защо Войд бе решил да й отвори път към този пейзаж, към тази мъртва зона, която криеше неописуема красота. Не че някой щеше да я оцени, тази спокойна прелест, ненакърнена от чудото наречено „живот”. За всички други в Кархас, Сапфирената пустош бе просто приумица на Койлвойд, но Кертра беше започнала да разбира дълбочината на това място. А с това бе направила първата си крачка към душата на Войд. Искаше да знае...да разкрие всички тайни, които бяха скрити зад отчуждения му поглед, но изпитваше и основателен страх. Тази мъдрост не беше за нея. Не беше за никой, който все още можеше да се опише като жив или като „дарен” с живот. Не, тя не презираше живота, дори напротив, все пак той бе двигателят, който я движеше, изпълваше дробовете й със сладкия хладен въздух, отваряше очите й за всички неописуеми гледки, които беше виждала и тепърва щеше да види. А и ако не беше живяла, нямаше да срещне Койл. Но той беше...различен. За него животът не бе тази радост, това чудо, което бе най-силната проява на магия тук в Кархас. Може би преди много, много, много, много време той бе изпитвал подобни емоции, които да изпълват цялото му тяло с пращяща енергия и ликуване от това, че е жив. Но бе бил свидетел на разрушението, което оставаше живота след себе си. И сега откриваше мир в тази безжизнена, но така спокойна и красива пустиня. А тя намираше единствено желание да потъне в дълбините на очите му, да вкуси от душата му и стане едно с него.
- Кертра. – гласът му бе дълбок и звучен, а ехото на думите му продължи да витае в коридорите на разсъдъка й, така че тя винаги запомняше всичко, каквото й кажеше. – Трябва да ме изчакаш тук.
И тя послуша, макар сърцето й да копнееше да го последва. Може да беше млада, но усети, че нещо се задава. Присъствие, което можеше да бъде сравнено с това на Войд по сила, но не й по естество. По-скоро бе противоположно. Подухна вятър, който бе неочаквано силен и поде косите й, оплете кичури пред очите й и тя за миг загуби любимия си от поглед, а когато успя да прогледне отново от него вече нямаше и следа.
Тогава нощта се взриви и нажежен до бяло стълб от чиста светлина изригна към тъмото небе и засрами в блясъка си луните. Кертра примижа от болка и когато отново видя небето, едната луна падаше и се пръсна като огромен фойерверк на милиони малки частици, които за кратък миг изпълниха черният бездънен небосвод в подобие на човешките звезди. Всяка от тях засия ярко и сякаш разпръсваше тъмнината надалеч.
- Господарю!
Чу в собствения си глас жилките на наподправен ужас. Не можеше да го загуби, той беше непобедим в очите й. Не можеше да...Мракът се сгъсти и погълна посевите светлина, които се опитваха да избуят над немите пясъчни дюни и тя си пое дъх с облекчение. Явно някой от другите Претенденти бе предизвикал Койлвойд, но бе направил огромна грешка.
- Интересно. – гласът прокънтя в пустошта с неочаквана топлина и...съчувствие. Тя не можеше да си обясни причината за първата емоция, а да не говорим за втората. Но знаеше, че не би могла дори да възприеме границите на тази изгаряща воля, която я заля като приливна вълна жаден бряг. – Не осъзнавах, че точно ти, аспектът на безвремието, ще ми докажеш подобно становище по такъв безспорен начин.
„Лайт!” – осъзна тя. Най-младият претендент, чиито мотиви все още бяха неясни дори в кралския двор. Тя си спомни как го беше засекла преди броени седмици в Залата на Съждението, и как той бе влезъл в приятелска дискусия с Койлвойд. Явно не беше засекла скритите нюанси на иначе неангажиращият им разговор.
- Виждам теченията зад волята ти. – гласът на Войд дойде с тихия шепот на вятъра и шумоленето на пясъка под краката й.  – Трудно е да се спори с теб, Аспекта на Вярата...или да го нареча Надеждата?
Пясъкът под краката на Кертра изведнъж се надигна, когато земята се разстресе от ужасен трус, вдигайки стълбове и стълбове прах във въздуха. Тя извика изненадано, виждайки как за секунда се е озовала на хиляди метри над опората си. Но бързо възвърна самообладанието си. Знаеше, че тук, толкова близо до Койлвойд, нищо не може да й се случи. А и от толкова високо пред очите й се разкри страхотна гледка. Видя двете фигури изправени една срещу друга на повърхността на нещо, което й заприлича на голям отломък от разрушената луна, който се рееше лениво под въздушните течения на двеста метра от най-високата дюна. Пясъкът продължаваше да се вихри и надига, всяка прашинка сякаш губеше мястото си в това измерение и политаше към неразкритите дебри на празнотата.
- Виждаш ли? – отново говореше Лайт и Кертра потръпна от любовта, с която Аспектът повиваше този отцепен и осамотен кръг от Кархас. – Нищо никога не умира. Просто се връща в любящите ръце на кръговрата. Всеки има своето място, дори ти, Койлвойд.
Лайт протегна ръка към Господаря и миг по-късно, Войд също протегна длан и стисна неговата, а Кертра заплака. Не беше възможно баща й да се покори на ничия чужда воля толкова внезапно.
Сапфирената пустош бързо се оголваше, тонове бледо-сини песъчинки биваха заметени настрани и просто изчезваха. Измерението се нагаждаше според волята на Лайт, макар и само малък участък от необятният континент. А двете фигури продължаваха да стоят изправени една срещу друга, със стиснати ръце, докато около тях патрулираше мащабен ураган от пясък. Тогава някъде Кертра забеляза друг вид движение под повдигащите се пясъци – широка река от тъмно-синя есенция, почти черна, която лениво се изтичаше в посоката, от която бяха дошли с Койлвойд едва преди четвърт час. Сякаш нещо в реката приковаваше погледа й и тя неусетно се успокои, оставяйки всичките си емоции и притеснение да се отнесат заедно с течението й. На втори поглед движението на водата вече не й изглеждаше съвсем естествено, а и беше с много по-голяма плътност. По цялото й протежение проблясваха мътни отблясъци, едва доловими, сякаш под повърхостта плуваха безброй малки рибки.
- Вече ме разбираш. – Койлвойд говореше тихо, но Кертра чу гласът му в съзнанието си, като думите му бяха отправени както към нея, така и към Лайт, който отстъпи назад и кимна почтително.
- Интересно, не очаквах подобна съпротива. И все пак се възползвай от докосването ми, колкото и мимолетно да е в твоите очи.

Внезапният порив на свеж вятър развя плаща на Мориме и той се закова на място. Намираше се на предела между Червени скали и Безбряг. Коридорът на дълбокият каньон, през който той се придвижваше вече втори ден, пресичаше ронливият каменен масив, ситуиран в края на Червени скали. Размерът на каньона не можеше да се сравни с нищо на Горния свят, но това не беше нещо рядко срещано тук долу, в Кар'Хас. Мориме се бе движил максимално бързо, подобрявайки собствения си рекорд от три дни за пресичане на Чупливия каньон, както го наричаха почти всички, тъй като всъщност никой не бе предложил по-подходящо име. Маршрутът бе дълъг, извит в подобие на змия, и изпълнен с дебнещи опасности. Ронливите скали, понякога предизвикваха лавина от каменни късове, сгромолясваща по склона с ударната сила на Пурпурната кавалерия. Е, може би не чак толкова разрушителна, но все пак достойна за притиснение. А свлачищата не бяха най-големият проблем. По време на дългата нощ в сенките дебнаха същества, чийто произход все още не бе определен, ала заплахата от тях си бе съвсем реална. В интерес на истината малцина обитатели на Кар’Хас биха се осмелили открито да нападнат един Аспект, пък бил той и от Втората класа. Въпреки това за мистериозните обитатели на Чупливия каньон бе характерен по-прикрития подход, издебването на перфектния момент. Това бе притеснително. Даваше поводи да се обмисли вероятността въпросните хищници(увеличаващия се брой изчезнали безследно в каньона личности поне предполагаше за присъствието на хищник) да притежават интелект. Фактът, че от изчезналите не оставаше и следа, било то кост или друга останка също бе притиснително. Доколкото се знаеше никой всъщност не знаеше как точно изглеждат съществата, освен, че нощем очите им излъчват меко сребристо сияние, което предизвиква хипнотизиращ ефект, загледаш ли се малко по-дълго в него. Мориме предполагаше, че теорията, че въпросните хищници са мутирали видове от Безбряг, намерили удобен и бърз достъп до храна в каньона е много вероятна.
Чупливият каньон се бе превърнал в опасна местност. Мориме не се притесняваше. От Аспектите, той можеше да бъде класифициран като един от най-разсеяните, поради тенденцията му да потъва в дебрите на мемориалната хронология, за която отговаряше. Но въпреки това когато разсъдъка му присъстваше в това измерение, той беше изключитено концентиран над задачите си. Господарят Войд го ценеше като най-острото си оръжие.
Зверовете го следваха вече второ денонощие. Бяха го надушили още в началото на каньона и го екскортираха чак до тук.
Внезапно, той разбра, че вече не е сам.
- Усещат с обонянието си полъха на предстоящото.
Гласът идеше отпред, фигура крачеше откъм Безбряг и дори в непрогледната тъма на Дългата нощ от нея сякаш струеше мрак на мощни талази. По тялото на Мориме плъзна хлад.
Съществото използваше Аристократичната Нота на Кар’хас. Най-древната разновидност на демоничната реч. Аспектът на Спомените примижа и запемети контурите на непознатия. Това бе врагът му, който за улеснение го бе пресрещнал на прага на необятната гора. Беше му спестил много време по този начин. По същност врагът му бе представител на човешкия род, от мъжкия пол, висок по техните стандарти. Имаше горда осанка и властно изражение, чертите му изглеждаха твърде симетрични. Беше облечен в черни човешки одежди, наподобящи бегло униформа на Т’рогон – широки панталони от тънък, гънещ се по въздушното течение плат, кожени мокасини, черна копринена риза, с разкопчани копчета и нагънати до лактите ръкави и палто в същия цвят с висока твърда яка и дълъг плащ, виещ се около глезените му, сякаш някакъв неясен закон го възпираше да се разпери като криле зад гърба му. Косата му се вееше права, лъскава и катранена зад гърба му. Очите му блестяха като скъпоценни камъни, отразяващи хладната светлина на дългоочакваното утро. Врагът му изглеждаше толкова...дребен и крехък. Човешко същество в плът и кръв. Ала Мориме бе респектиран от увереността и плавността в движенията му и от аурата му, така гладно облизваща грапавите стени на каньона, раздалечени на повече от петдесет метра една от друга. Това беше знак, че човекът имаше силно присъствие и значителна Воля. По-притеснителното бе, че аурата му изглежда не се побираше в това широко пространство и започваше да се натрупва възходящо, пълзейки нагоре към задимения мрачен небосвод и съвсем скоро преля над най-високите ръбове на каньона, сетне се надипли, физически видима и застрашително се наклони като гребена на огромна приливна вълна. Човекът приближаваше, а дясната му ръка посегна към лявото бедро, където се материализира семпла ножница. Свирепият блясък в очите му се изостри, ако това бе възможно и човекът се закова на място. Ръката му бе замръзнала на мястото, където би трябвало да се намира дръжката на оръжието му. Ала дланта му оставаше празна.

Инстинктите му никога не го бяха подвеждали до сега. Винаги се бе пускал по течението, допадаше му да следва импулсите си, да мисли чак след като действа. Мнозина приемаха това за глупост или лудост, ала тази негова характеристика неведнъж бе спасявала живота му. Не че беше от значение сега, когато той вече бе мъртъв.
Не си бе представял смъртта така. Не бе очаквал да открие задгробен живот, място, откъдето душата му да поеме по нови коловози.
И в никакъв случай не бе очаквал да попадне отново в подобен хаос. След разпита на Кертра, той бе решил да спести време и да пресрещне въпросният пратеник на Койлвойд, да се прехвърли направо на действието, да поеме инициативата.
Намираше се Кар’Хас, Отвъдното. И тук цареше непрестанна война за Единствения трон. Имаше претенции и йерархия, досущ като в Шелтър. Сега пред него имаше враг, пратен да отнеме свободата му. Неприемливо.
В края си Безбряг рязко преминаваше от усойна гора в безлюдна каменна пустош. Температурите скочиха многократно. Той се огледа. Червено, пушливо небе, червени ронливи скали, еднообразен, скучен пейзаж. Каньон с широк вход, стените му се разделечаваха на около сто крачки една от друга. Вятърът повдигаше едрия прах, примесен с малки камъчета, и го завихряше в подобие на рояци насекоми, патрулиращи около острите ръбове на камъните. В по-ниската си част изсечените форми на скалите бяха заоблени, когато отдавна, много отдавна от тук бе минавала широка река.
Срещу него с нечовешка скорост се приближаваше самотна фигура. Краката й се рееха на половин метър на земята, съществото левитираше. Беше по-едро от човек, но не с онзи фрапиращ констраст, с който затворникът се бе сблъсквал в началото на свободата си. Той освободи част от аурата си и вятърът сякаш обърка за миг хода си, сбра се около него и сетне се изстреля на силен порив към левитиращия в противоположна посока демон. Онзи сякаш не го усети, дори не трепна. Все едно го бе лъхнал свеж морски бриз. Но миг по-късно демонът, който Кертра бе нарекла Мориме, Аспектът на Спомените, се закова на място. Бе усетил присъствието на Затворника. Човекът се усмихна. Врагът му този път щеше да е смъртно-опасен. Но и самият „затворник” бе счупил ефимерните окови, които сам си бе наложил навремето. Сега беше различен от преди. Малко или много.
Той притвори очи и позволи на късче от намеренията му да покажат цветовете си. Черно, както обикновено. Не търсеше оригиналност в момента. Просто искаше да изпробва на какво е способен. Кертра бе споменала, че битките тук се водят на волеви основи. Това ограничаваше точно толкова, колкото и даряваше свобода. Силата, която изригна от него беше...опияняваща. Той отвори рязко очи и си пое жадно дъх. Дробовете му се изпълниха с огън и жупел. Усмивка понечи да разкриви лицето му.
И тогава ги забеляза. Прокрадваха се с изумителна плавност, сякаш не съществуваха реално, а очертанията им се размиваха под капризните пориви на вятъра. Аспектът също усещаше присъствието им, бдителността му буквално нагъваше атмосферата около масивната му фигура. За миг, обаче, привиденията засенчиха дори това мощно присъствие, срещу което човешкото същество трябваше да се изправи на битка за живот и смърт.
- Усещат с обонянието си полъха на предстоящото. – изрече затворникът и с това привлече погледа на Аспектът. Човекът си позволи да разгледа по-внимателно противникът си, докато другият от своя страна изучаваше него. Демонът бе висок между три и четири метра, с бяла като тебешир кожа, мускулеста, ала същевременно гъвкава на пръв поглед рамка, дълги крайници, ходилата му бяха копитоподобни. Около съществото витаеше синьо-лилава енергия, която нашепваше за безбройните мистерии на този непонятен за Затворника свят. Но най-странното бе лицето му, или по-скоро липсата му. Чертите му сякаш бяха изшкурени, загладени до перфектност. Нямаше уста, нос, коса, уши или вежди. Нямаше дори рога. Единственият елемент на лицето му бяха очите – сини и невъобразимо дълбоки. Дори от разстоянието, което ги делеше, затворникът имаше чувството, че ако се загледа по-дълго в тях, ще потъне в омагьосан кръг от емоции, които, разбира се, щяха да го унищожат. Все пак, на кой нормален човек му бяха притрябвали именно емоции? Та те бяха гориво на унищожението, както и основи на много други неща, някои от които позитивни в началото, но накрая така или иначе се стигаше до неконтролируемият хаос. Ала очите на този аспект сякаш коменсираха за липсата на каквито и да е други сигнализатори за емоция. Бяха толкова...изразителни. Човешкото същество не си спомняше някога да е виждал толкова заплетена мрежа от чувства в нечий поглед. Интересно. Как ли щяха да го гледат тези кладенци, когато изтръгваше по възможно най-брутален начин животът от тях? Цялото му естество се наелектризира, той издиша дълбоко и всичко притъмня и завибрира. Крачка, пауза, още една, а след това плавен ход напред. Беше късно за колебания и тревоги, за здравословен страх и респект към митични полу-божества(или бяха пра-деди на Боговете на Шелтър, имаше ли изобщо значение?). Всъщност, беше късно за каквото и да е. Какво бе казала Кертра? Сблъсък на Воли. Физическа манифестация на индивидуалната воля. Имаше нужда от острието си. Още докато го помисляше и на лявото му бедро от нищото се материализира старата кожена ножница на Грях. Той посегна да хване дръжката на любимото си оръжие, само колкото да осъзнае, че то липсва. Човекът се закова на място и се намръщи, насилвайки волята си до предела. Съзнанието му се напрегна, искаше да усети сигурността на семплата дръжка, увита в кожа, така удобно пасваща в десницата му. Все още помнеше така ясно допира й, перфектния баланс и...Всъщност не му бе останал и един бегъл спомен за любимито му оръжие и това го втрещи. Та нали едва преди няколко часа бе успял да я „призове” и дори потренира малко пред недоумяващия поглед на Кертра. А сега...не помнеше любимито си оръжие за сеене на смърт, като се изключеше магията му, която бе крайно неефективна тук в Кар’Хас. Объркването му трая само един кратък миг, но достатъчно дълъг за да може Мориме да изтръгне още няколко жизненоважни спомена от него.

4. „Грях”


Мориме се рееше на половин метър над гладкия лъскав под. В коридорът цареше сумрак, макар по стените да горяха факели, хвърлящи мъждиви отблясъци по огледалните стени. Всичко сякаш беше изсечено от един-единствен огромен черен мраморен къс, а сетне полирано до такава степен, че отразяваше фигурата на Мориме от четири различни плоскости. Аспектът на Спомените имаше чувството, че около него летят негови перфектни копия. Разбира се, той не за пръв път навлизаше в дълбините на нечий архив от спомени, и всеки път попадаше на различна реалност, в повечето пъти прашен и неравномерно и хаотично подреден склад с различен размер, в други случаи се налагаше да преодолее определени бариери за да се добере до съкровените спомени на личността. Стигнеше ли веднъж до главния им архив, лесно разграничаваше ценните спомени от другите. Беше открил дадени закономерности, докато се ровеше в архивите. В дадени случаи, при някои по-ярки спомени, се случваше да бъде въвлечен в спомена като страничен наблюдател. Обонянието му, много по-остро от това на човешко същество, въпреки липсата на ноздри, долавяше всевъзможни аромати, очите му поглъщаха изпълнени с наслада или отвращение гледки, неземни пейзажи и спиращи дъха сцени. Чужди слова се открояваха с бистрота в съзнанието му, въпреки че често се случваше спомените да бъдат само визуални, или само звукови. Или пък изградени изцяло от чувства, тези бяха най-трудни за открояване. Но едно нещо ги свързваше – лекотата, с която Мориме ги манипулираше. С времето се бе научил на много тънкости. Ала винаги можеше да научи нещо ново, тък като всяка индивидуалност беше сама по себе си забулена мистерия. В момента бе заинтригуван, какво ли щеше да му предложи този човек. Когато очите им се срещнаха за пръв път, Мориме не се бе поколебал и бе вникнал в съзнанието на по-низсшето същество и сега бродеше наволя в мемориалния му архив. Като елементи, които оформяха душата и характера на личността, спомените бяха целия опит, който съществото бе добило по време на мимолетния си живот от двадесет и три години преди да умре. Двадесет и три години съществуване...просто мигване на окото, поемане на един кратъх дъх от страна на Аспекта. Очакваше да се озове в малко помещение, но не отхвърляше и възможността и да остане изненадан. Нямаше намерение да подценява врага си, хората живееха за мига, което ги правеше изключително импулсивни и нетърпеливи, което от своя страна ги правеше много интересни. Често предлагаха цял куп изненади. Мориме бе посветил шест столетия да ги изучава и знаеше, че е добил стабилна представа за характеристиките им. Човеците помнеха какви ли не глупости, като имаше тенденция лошите спомени да са по-ярко запеметени от хубавите. Наистина, тези същества бяха странни.
Аспектът не знаеше как точно възнамеряваше човекът да се бори, но несъмнено врагът му щеше да използва целия си опит в сблъсъка. Мориме се оказа прав. Нещо проблесна напред в коридора и постепенно доби очертания на рееща се свободно семпла ножница. Аспектът спря пред нея и се вгледа с изумление в това просто на вид, но мощно оръжие. Мечът бе все още прибран вътре, но от ножницата струеше жестокост и омраза, чиста неприязън към живота и глад. Ужасяващ, ненаситен глад. Дръжката бавно започна да движи, сякаш някой я бе сграбчил и я измъкваше, влагайки много усилие в това просто движение. Металът за миг проблесна, с блясък по-черен от най-тъмната нощ и се чу смразяващ кръвта съсък. От ножницата и меча потече алена течност – човешка кръв, на гъст порой. Това оръжие бе отнело толкова живот, че дори само спомена за него криеше мъката на хиляди души. Мориме побърза, с нетипична за него припряност, да заличи спомена за черната катана. Не беше от най-лесните неща, които беше правил и докато успее, макар в Кар’Хас да бяха минали само няколко мига, тук в спомените на човека, където времето течеше по различен начин, минаха часове. Коридорът се бе превърнал в кървава река, чието течение заплашваше да помете Мориме, въпреки значителната му мощ. Докато се бореше да се удържи срещу течението, той протегна мисълта си и долови името на катаната под формата на инкрустиран с всевъзможни емоции шепот – „Грях”. Това, че оръжието притежаваше име, усложняваше положението, също както и факта, че то бе отнело толкова много животи. Колкото повече биваше използван един предмет, толкова повече спомени оставаше той в съзнанието на собственика си. А това острие бе използвано многократно по всевъзможни начини, някои от които изключително изобретателни, призна си Мориме. Не беше чак предизвикателство, но отне време и усилия. Когато най-сетне, събрал всички нишки, свързващи Грях към Затворника, Демонът довърши Прекъсването, той почувства удовлетворение. Знаеше, че това оръжие, в ръцете на оригиналният му собственик можеше да се окаже проблем дори за същество като Аспекта на Спомените.

Мориме прекрачи прага на поредната зала и с изненада усети свеж порив на хладен вятър. Очите му обходиха границите на помещението. То бе не по-малко от предишните, изглеждаше почти пригодно за приемна зала в Кар’Хас. Но за разлика от останалите, през които бе минал, стенните поставки за факли тука бяха празни. Почти непрогледният мрак обаче бе накъсван от лъчите светлина, проникващи през високо разположените прозорци. Проблясъците очертаваха светли правоъгълни участъци по лъскавия черен под, които Мориме се стремеше да заобиколи докато прекосяваше помещението. Имаше нещо нередно в тази светлина. Рязката промяна в пейзажа на нечии спомени се обясняваше със силно развинтено въображение, ала внезапното атмосферно изменение беше по-притеснително. Тази зала изглеждаше едва ли не гостоприемна и предразполагаща в сравнение с предходните. Мориме остана нащрек, докато приближаваше отсрещната стена и двете врати, които го изправиха пред нова дилема. До момента пътят винаги бе бил един. А сега сякаш съзнанието на Затворника го изправяше пред важен избор. Аспектът на спомените се вгледа внимателно във всяка врата поред, оставяйки на собственото си съзнание да изпрати инстинктивен импулс до мускулите му. Двата портала бяха абсолютно индентични – изсечени от тъмен бук и с улющен лак. Изглеждаха едва ли не подканващи. Спирайки очи на дясната, той сякаш усети леко погъделичкване в носоглътката и замалко щеше да кихне. Свързваше подобна физическа реакция в тялото си с определен вид интимни спомени, в които нямаше смисъл да навлиза. Дясната му длан хвана лявата брава и вратата се открехна, разкривайки от другата страна пейзаж от Шелтър. Аспектът на спомените прекрачи прага и веднага разбра, че нещо не е наред. Изведнъж осъзна, че е излезнал от територията си на влияние, оставяйки момериалния архив на Затворника зад гърба си. Нима беше попаднал в капан? Не беше възможно, свръх интелигентният демон бе преследвал нишката на най-ценните спомени на жертвата си и беше сигурен, че е стигнал до така наречената „Съкровищница” на този лабиринт. А сега се намираше в отрязан от времето остров на спомените, който сякаш се рееше извън полезрението и досегът на хора, Божества, Демони и техните слуги.
Мориме разтвори вътрешния си взор и усили сензорите си да долови нещо познато, някаква рамка, която да му подскаже как всъщност е било създадено това място. Очите му поглъщаха безметежните зелени поля, усойните горички и ромолящите поточета, бездънните дебри на лишеното от облаци небе в търсене на източника на вечната светлина тук. Признаци на разумен живот нямаше, това бе царство на дивото и некултивираното. Обонянието му долавяше аромати, познати му единствено от мемориалните сонди, които бе прилагал на други представители на човешкия род. Но в тази неутрална територия, букетът от аромати натрапчиво пробиваше всички бариери, които демонът се бе издигнал, за да се защити от някой потенциално опасен за него чужд спомен. Това допълнително допринесе за нарастващото му объркване. Нима това наистина бе къс от реалността, парче от пъзел, откраднато от тъканта и…подслонено тук, в съзнанието на един смъртен? Мориме се загледа в далечният хоризонт, мъчейки се да се взре в границите на това необяснимо място. Такива трябваше да има, несъмнено, нали? Далече напред той сякаш различи мъгливите очертания на огромна и дълга планинска верига. Ако очите му не му предлагаха илюзия, то това бе най-огромната планинска верига, която бе засичал до момента в нечии спомени. Поглеждайки зад себе си, той се хлъзна на косъм по острието на страха, избягвайки острите зъби на бръснача му. Хаос от цветове, някои чисто и просто неопределими, протягащи се в безкрайността, които на пръв поглед некоординирано танцуваха във вихър от заслепяващ контраст. Той отстъпи крачка назад. Всичките му инстинкти крещяха против идеята да пробва пътя назад през този водовъртеж. Това не му попречи да го анализира от безопасно разстояние. След известно време, неотнемащо повече от една човешка секунда, той стигна до извода, че въпросната палитра е горивото на тази реалност. В безкрайните й нишки, бяха втъкани стотици хиляди души…и не само човешки. Този човек…бе поглъщал ненаситно от извора на чужда сила. Бе пренебрегнал закони, които дори аристокрацията в Кар‘Хас избягваше да нарушава. Мориме беше впечатлен и меко казано изумен. И тъй като все още не разбираше напълно естеството на тази…градивна сила, ако можеше да я нарече по такъв опростен начин, той взе решение да се устреми в противоположна посока, в дълбините на този остров, плаващ сред етъра на господаря Войд. Мисията му се бе превърнала от важна в неотложна. Трябваше да открие начин да спре Затворника. Като първо на първо се измъкнеше от това място, веднага след като направеше характерният си анализ. Бе подценил човекът твърде много, но как би могъл да предполага, че сред тяхната раса има и такива представители. Летата на живота им минаваха толкова бързо, че…
„Тук се таи загадка.“ – мина мисълта през древното му съзнание. Мориме обожаваше загадките и колкото по-трудни бяха за разкритие, толкова по-добре. Той се отправи през необятните поля към далечният масив пред себе си. Скоро тялото му разви висока скорост на левитация. Едва ли щеше да му отнеме повече от няколко мига да стигне до планината, която сякаш се простираше от хоризонт до хоризонт, като контраверсия на цветният хаос, останал вече зад гърба му. Но демонът реши да не бърза повече от нужното, не искаше да пропусне някой важен елемент по Пътя си.


По време на краткото си странстване из това странно място, Мориме забеляза много признаци, свързващи „острова“ с Горния свят, доминиран от човешката раса. Интересно бе, че в основата на съществуванието на тази отделна реалност, сякаш се таеше в желанието на Затворникът да отдели и предпази нечия, възможно бе да е и лично негова, представа за недокосната от човешката ръка и съпровождащата я поквара, девствена природа. Мориме срещна множество странни същества, навярно животни, населяващи гористите и тревни площи на Нулевия кръг, както често кархасите наричаха човешкото царство. Аспектът усети нелогично силен респект към врагът си, макар че в следствие щеше да получи наказание от господаря си. Но как бе възможно безименния затворник да се озове в Кар‘Хас вместо да получи покой на Вечните ловни полета, щом притежаваше такава воля да защитава и покровителства. Не бяха лоши качества, макар често силно подценени, специално в днешно време. Демонът реши, че въпросното късче реалност заслужава поне повърхностно засвидетелстване и го кръсти Подслон, тъй като негов първоизточник бе Шелтър, а сетне поднови пътешествието си до ръба на острова.


Внезапно Мориме се закова на място и очите му се разшириха от изумление, щом попиха гледката пред него. Огромният масив не бе планинска верига, макар да се протягаше от хоризонт до хоризонт. Беше бент. Ако не го виждаше със собствените си очи, той никога не би могъл да повярва на…мащабите на тази конструкция. Изискваше му голямо усилие, докато успее да я възприеме. Ръбът й се криеше в короната на небосвода, на десетки километри височина. На ширина сигурно стигаше до ръба на острова, сетне се огъваше като подобие на крепостна стена и обгръщаше това…кътче, оставяйки като единствен вход и изход хаотичният водовъртеж от цветове, през който Аспектът бе прекрачил прага на измерението. Мориме трябваше да разбере какво има отвъд бента. Нямаше друг избор и когато пребори страхопочитанието си, тъй като вече бе сигурен, че тази алтернативна реалност не бе пряко дело на Затворника, той вдиша дълбоко и дробовете му избухнаха от ненакърнената чистота на въздуха. Мускулите му се изпълниха с трудно контролируема сила , а съзнанието му се проясни. И все пак…що за място за отдих? Демонът разпъна раменете си широко и разпери длани. Гръбнакът му изпука силно и чифт снежно-бели криле го повдигнаха към светлите небеса.

6. „Отвъд бента“

Част I


Мощните крила на Мориме го изстреляха с недоловима за човешкото око скорост към небосвода, оставайки широк кратер, причинен от изразходената енергия, на мястото, на което бе стоял преди миг.
Въпреки скоростта му, на демонът все пак му отне значително време за да стигне ръба на Бента, като през въпросното време той се бореше с нетипично изостреното си любопитство. Един и същи въпрос кънтеше в съзнанието му в ритъм с пулсирането на двете му сърца.
„Какво се крие отвъд?“
Ала не след дълго и други въпроси започнаха да терзаят вниманието му.
„От какво е създаден?“
На пръв поглед демонът не успя да различи отделните блокове, от които е било съградено това здание. На втори, още по-проникновен поглед, той пак не успя да открие и следа от нечий труд. А не бе възможно това нещо да е било тука от началото на времето, нали? Материалът, от който бе съграден наподобяваше мрамор, ала когато Мориме приплъзна нокът по повърхността, проблясна искра и нокътят му се отчупи. На гладката стена не бе останал и белег. Той продължи нагоре. Въпреки безплодния опит, господарят Войд щеше да е доволен за цялата информация, която Мориме успееше да му снесе.


На приблизително сто метра от ръба, стената се промени, формата й започна да изпъква с равномерно увеличаващо се темпо и Мориме се озова пред бял замък без врати и само с един прозорец, намиращ се на самотната кула, маркираща най-високата точка на бента. С няколко размаха на крилете си, демонът се озова в кулата, минавайки през прозореца. Помещението бе сравнително широко, а въздухът сякаш пращеше от чистота при всяко вдишване. Но най-важното – Мориме не бе сам. Той се пребори с краткия спазъм на изумление, зараждащ се в стомаха му.
Затворникът стоеше с гръб към него, скръстил ръце зад себе си. Черната му коса се вееше под каприза на студените, ала лениви въздушни течения.
- Не предполагах, че ще стигнеш до тук толкова бързо. – изрече той в подобие на комплимент, без дори да се обърне. Вместо това, човекът се протегна и отвори двукрилата врата пред себе си и излезе на широкия балкон. Мориме го последва, сякаш всичко бе в реда на нещата. Терасата гледаше към отвъдната стена на бента.
Очите на Мориме се разшириха.
„Океан. Безкрайно море от мрак.“
Водата, ако въобще можеше да се нарече така, излъчваше мастилен блясък. Движеше се като вода, миришеше на океан, но беше елемент от Пъзела на Хаоса. Най-вероятно последният елемент, който господарят Войд търсеше вече от векове. Елемент безвъзвратно изгубен, в момента, в който Редът бе открил своето място от срещуположната страна на Хаоса. Но безкрайната битка на тези две страни бе известна дори на човеците. Защо тогава този екземпляр не се страхуваше от тази невъобразима енергия пред тях? Вместо това я гледаше с едва доловима носталгия в погледа си.
- Дължа ти благодарности… - затворникът се обърна към него. Острият блясък в очите му бе трудно подтиснат, забеляза Мориме. - …демоне, че ми показа това място.
Той обхвана пейзажа пред тях – развълнуваната мастилена вода и искрящото небе над нея – и продължи:
- Неведнъж съм сънувал това място, но да разбера, че то наистина съществува там някъде…е изумително.
Мориме запази мълчание. Факторите още веднъж променяха обстоятелствата и мисията му. Вече не можеше да си позволи да убие човекът, макар че изглежда щеше да се наложи да го приведе в близко до смърт състояние за да укроти духа му. Лорд Койлвойд щеше да остане несъмнено възхитен от находката на най-доверения си воин. С подобен коз, той би могъл да предяви силни претенции към Трона.
Очите на затворникът го изпиваха, главата му беше леко кривната настрани, сякаш се опитваше да прочете мислите му.
- Как всъщност ме последва тук? – попита най-сетне демонът, с мисълта, че ако в благодарностите на човешкото същество имаше дори грам искреност, то подобен въпрос би свалил гарда му.
- Как как? – намръщи се затворникът. – Нима има невъзможни неща в това…Отвъдно?
Мориме изстина. В следващият миг в ръцете му се материализира собственият му меч. Не го бе използвал от толкова много време. Това връщаше собствените му спомени, но той си наложи желязна воля. Налагаше се да използва Галахир още веднъж. Налагаше се да отсече някой и друг крайник, за да озапти този самозабравил се човек. Още докато тези мисли минаваха със светкавична бързина през съзнанието му, той бе влезнал в офанзива. Мъжът срещу него сякаш загуби баланс за миг и точно както Мориме очакваше, той инстинктивно вдигна дясната си ръка да блокира Галахир.
Сблъсък на острие в острие разлюля балконът. Сините очи на демонът се бяха разширили в неверие, а човекът срещу него бе не по-малко изненадан.
- Какво е това? – думите му бяха изречени тихо, но на Аристократичната нота. В десницата му се беше материализирала черната катана, която Мориме така добре се бе погрижил да затрие от мемориалния му архив. И все пак, ето я пак пред него, блокираща с настървена непоколебимост пронизващата мощ на Галахир. Мориме натисна със сила, колкото да заблуди човека, докато волята му неистово блъскаше по защитите на това черно магическо оръжие. За всичко това трябваше да има обяснение. Подът под тях се тресеше, а назад в далечината, откъм зелените площи, се чу дълбоко заканително ръмжене.

7. "Сблъсък на воли"
I. Светлината в тунела

Искрите угасваха толкова бавно, че сякаш бяха замръзнали в капан на времето. А все повече и повече от тях се зараждаха от замъгленият от скорост танц на двете остриета. От безупречно гладкия под се издигаха прашинки и миниатюрни отломки от странния градивен камък на тази конструкция. Фигурите се извиваха от форма във форма, без да издават никакъв звук, без дори да издишат. Цялата им концентрация бе погълната от усилието да парират и контра-атакуват. В далечината, над морето от хаос, облаците започнаха да добиват още по-тъмни отенъци, а откъм вечните зелени площи, като ответна реакция на зараждащата се буря, се чу дълбок грохот, наподобяващ събуждането на митологичния левиатан, яздещ в бурите.
Мориме никога не се бе чувствал толкова притиснат. И същевременно толкова…жив. През целия си живот бе чакал подобно предизвикателство. От този сблъсък на воли щеше да се образува страхотен спомен, който той щеше да съхрани на централно място в личния си архив.
Но като за начало трябваше да се справи със Затворника и да го върне в техен плен. А после бързо да се измъкне от това място. Щеше да използва чуждите спомени и опит, които врагът му инстинктивно отключваше, макар очевидно да не му принадлежаха по право.  Мориме рязко премина в офанзива. Вече използваше всичките си умения с Галахир, които бе придобил през вековете. Затворникът бе принуден да разчита единствено на защитата. При все това на лицето му продължаваше да доминира съвсем леката изненада, предизвикана от материализирането на черния меч в ръцете му. Всичко щеше да приключи бързо. Мориме стъпи здраво на земята и „погълна“ от инерцията си, тя се плъзна нагоре по бедрата му, премина през гръбначния му стълб и се скупчи в мускулите на гърба и раменете му. Бързо приплъзване напред по гладкия под и латентната енергия бе изстреляна в поредица от посичащи движения, невиждани от нито един все още жив човешки мечоносец. Светло-синкавият блясък на Галахир свистеше в хладния въздух и оставяше пулсиращи резки светлина, там-откъдето минеше. Празният поглед на Затворника, докато се измъкваше от захапката на Галахир, продължаваше да изкарва от баланс Мориме. Той насили съзнанието си. Поредният замах, започнал с две ръце на главата, бе блокиран от човека, но този път силата зад Галахир просто не съществуваше. Светлото острие се сблъска с изпречилата се на пътя му черна човешка стомана и отскочи нагоре, сякаш бе перце. Затворникът разшири очи, когато усети, по-скоро подсъзнателно, отколкото по пътя на логиката, задвижването на техниката на белоликият демон. Мечът на Мориме сякаш се изстреля нагоре, повличайки ръката на демонът след себе си, а сетне и самото му тяло. Копитата му започнаха да се отлепят от пода. Сякаш самата мощ на Мориме се бе обърнала срещу него, но точно тогава той обърна инерцията си отново. От сблъсъка и успешното париране, той бе събрал цялата латентна енергия, използвана от врага в опит да блокира привидно по-мощната от предишните атаки на демона, и копитата му рязко изтропаха по пода, когато комбинираната мощ обърна посоката си. Високата му снага се огъна, докато Галахир изобрази красива вертикална арка, облиза лъскавата каменна настилка и се заиздига в подобие на светла мъгла към тъмните небеса, минавайки през гарда на затворника и посичайки го в дясното рамо.

Човекът отскочи назад. Тежките подметки на ботушите му се приземиха силно върху гладкия под и го вдлъбнаха, но това не бе достатъчно да спре силата на удара, който бе получил и той полетя назад, едвам запазвайки равновесие, докато гърбът му не се удари силно в парапета, изкарвайки въздуха му. Той все пак се запази в изправено положение. Уменията и опитът на врагът му с хладни оръжия беше достоен за възхищение. Затворникът нямаше много време да се полюбува на раната си, обаче, нито на факта, че му бе останало малко да загуби дясната си ръка. Белоликият демон не му оставаше време за отдих. Вече беше пред него и замахваше с пронизващи мушкания към сърцето му и други жизненоважни органи. Затворникът се отпусна. Мистериозната черна катана оживя в ръцете му. Всяко едно мушване на опонента му бе отблъснато с възможно най-малко ответна сила, вложена само колкото да обърка ритъма на врага му и да пренасочи енергията зад атаките му към празното пространство. Неверието, изписано в кристално-сините очи на демонът също беше гледка, заслужаваща внимание, заради изключително рядкото си явление. Затворникът се опита да усети болката от понесената рана и след поредното париране успя. Хапеща, гореща, поглъщаща силата му. Доказваща, че той все още съществува. Силата на поредният сблъсък предизвика кървав фонтан от рамото му, червената течност опръска лицето на демонът, но с една мигване той бе отблъснал кръвта, попаднала в очите му и сега гледаше с нещо наподобяващо съчувствена насмешка(ако такова нещо все пак съществуваше) човекът пред себе си. Нов, рязък замах от негова страна и черното острие отново се надигна да посрещна несекващия щурм. Затворникът не мислеше, ала крива усмивка нагъна краищата на устните му. Сред поредният замах, бялото острие се хлъзна неконтролируемо по кръвта на затворника, поглъщана от черния меч, кръв, която бе направила острието на човека хлъзгаво и изплъзващо се в безкрайната си жажда. Мориме се сепна, когато осъзна, че човекът го няма пред него. Той рязко се обърна и с изумление видя, колкото и усети, как на лявото му рамо се отваря дълбока рана, бълваща ароматна синьо-зелена кръв.
- Виж какво направи. – човекът бе използвал краткия миг изумление за да се измъкне от ъгъла, в който го бе набутал Мориме и сега раздвижваше рамене, което караше кръвта му да капе по белия под на по-бързи обороти. Демонът бе сащисан. Да, той предполагаше, че човекът бе придобил известна търпимост към болката по време на пленничеството си, но да насилва така тялото си с подобна извратена усмивка на лице. Това бе отвъд неговите представи за човек. Очите на Затворникът светеха. Буквално, а не само поради отразена емоция. – Накара я да си върне апетита.
Затворникът направи няколко лениви движения и мечът му сякаш започна леко да вибрира. От поразеното му рамо започна да се издига черен дим.
- Интересно. – продължи човекът, без да сваля очи от Мориме, който все още се колебаеше дали да продължи щурма по същия самоуверен начин. В светещите ярко орбове сякаш се таеше закачка. – Да смесваш повече от един вид алкохол в една вечер. И то напитка от подобна качество.
Демонът се чудеше дали лудият човек говори за собствената си кръв или за неговата, но този…фарс наистина трябваше да приключи скоро! В далечината, черното море започваше да се движи доста заплашително, а Грохотът от поляната сякаш бързо се изкачваше към апогея им и начинът по, който инстинктите му се бунтуваха, той осъзнаваше, че с човекът ще се озоват в окото на бурята съвсем скоро. Той вдигна Галахир в балансирано изправено положение пред себе си и също издиша, за пръв път, откакто бе започнал дуелът. Тялото му изведнъж натежа, макар той да не го усещаше, нито пък щеше да го усети. Но затворникът присви за миг очи, сякаш усетил новата промяна в налягането.
- Така да бъде.
Човекът отпусна предизвикателно глава назад, разкривайки голото си гърло, като подкана и вдиша. Денят изведнъж стана още по-тъмен, а черни вълни заблъскаха с грохот в бляскавите бели стени на бента. Главата на затворника започна бавно да се изправя в нормалното си положение, но всеки миг сякаш беше насечен на отделна картина и се отпечатваше в безграничната памет на Мориме. Някакво необяснимо чувство се плъзна в него, сковавайки за миг крайниците му. Той разшири очи, неспособен да отмести поглед от сянката, която бе прикрила чертите на човешкото същество и с всеки отминал миг, с всяка насечена картина, сенките се надипляха и се разкъсваха помежду си, подбутвани от мъждива светлина, извираща сякаш от дълбините на най-гъстата тъма.

7. "Сблъсък на воли"
II. Сенчесто слънце

„Издигах се. Възнасях се. Губех онази част от себе си, която никога не бях познавал, но чиято светла чест защитавах и щях да защитавам до смъртта си. Бях дал клетва, която сега не можех да спазя. Бях се подал на стихията. И тя ме беше погълнала, бях станал част от нея. А сега се издигах, едно с нея, плъзгайки се нагоре по гладките бели стени на Небесния храм към неизвестно тъмно бъдеще. Кратка иронична мисъл, засягаща баланса и неговото почитане от страна на Тъмния култ, и баланса в моя кратък, ала предостатъчен живот; излюпен в същия този мрак, в който щях да бъда прибран сега. И да изпитах разочарование, вече бе късно. Оставях светлината зад себе си, за някой по-достоен. Надявах се, ако Единствения решеше да даде на душата ми втори шанс, да избере някоя безмозъчна твар като контейнер на прогнилия ми дух. Уви, кой бях аз да…
Мисълта ми секна толкова рязко, колкото и се беше зародила. Намирах се на върха. Виждах пред себе си Небесният храм. Та с какво бях заслужил тази...неописуемо висока чест? Погледнах надолу – не виждах земята, реех се в облаците. Хвърлих поглед нагоре  - черен купест небосвод, в чиито краища пулсираха заканително вени от светлина. Покрай мен се спускаха мълнии, заслепяваха ме, колкото да прогледна миг по-късно. Защо не ме изпепеляваха? Може би бях плануван за нещо по-мъчително. И защо не чувах нищо друго, освен собствените си мисли? Нямаше грохот, макар очите ми да отчитаха сблъсъците между отделните сегменти на буреносното небе, сблъсъци, съпроводени от заслепяващи изблици на светлина и често акомпанирани от спускащи се назъбени светкавици. Може би просто слухът ми вече бе ненужен атрибут.
Приковах отново вниманието си към Небесният храм. Сигурен бях, че именно там се водеше битката, чиято мощ бях доловил от такова разстояние. Сега бурята ме бе изпратила тук и аз протегнах ръка. Тежки буци град заваляха около мен и забарабаниха по раменете и главата ми. Правех странни движения с крайниците си, сякаш се опитвах да плувам в небето…Чувствах се ужасно смешен, глупав и недостоен за съжаление. Накрая дланите ми се вкопчиха в перваза на най-високата кула на храма и се промъкнах неловко вътре. Изведнъж слухът ми се завърна. За най-огромна моя жалост, тъй като тъпанчетата ми се пръснаха на момента и по бузите ми потече кръв. Извиках от болка и...чух гласа си? Докоснах дясната си буза и обрах кръв. Но ушите ми си бяха отново добре и попиваха от грохота. Бурята, от която бях изпълзял като бегръбначна твар, бушуваше с триумфална ярост зад мен и колкото и срамно да е да си призная, я погледах малко с възхищение, преди да отчета и другите звуци(предимно трясъци и безкрайно бучене), което се включваше в хора, погубил слуха ми преди малко. Другите звуци идваха зад мен. Огледах се. Намирах се в просторна, макар и празна стая. Никъде нямаше украса, всичко бе семпло и красиво с простата си. На отсрещната стена зееше отворена двукрила врата, като крилата й бяха опънати в моя посока и едвам се удържаха на пантите си. От отвора струеше невъобразима енергия. Сигурен бях, че ако все още бях жив, щях да се превърна на кървава каша, ако вдишам само веднъж. Ала сега, така мъртъв и обезчестен, аз с лекота прекрачих прага и зяпнах. Пред мен, една срещу друга, бяха изправена две приказни фигури. Високо същество, с кожа с цвета на слонова кост и красиви, перфектни, бляскави…криле. Ангел! Очите ми се насълзиха, чувствах се избран, макар и да се бях провалил, за да стане свидетел на това стълкновение между този агент на Единствения и…Изучих и другата фигура. Не ми трябваше много да осъзная, че неприятната аура(ако този термин „неприятна“ дори би могъл да се използва като сравнителен) бива излъчвана именно от нея. Приличаше ми на човек, макар, че несъмнено бе демон, и сега бе заел изключително нагла и предизвикателна поза спрямо този светъл аватар срещу него, с издадено напред гърло и поглед вперен в черните небеса. Позата му бе извита, гърдите леко издадени напред и осъзнах, че демонът вдишва. Обля ме хлад. За миг, за един много кратък миг, разбрах, че ако бях задържал тази мисъл само още миг в съзнанието си, най-вероятно щях да бъда погълнат незабелязано от никой и щях да потъна в ада, който това същество градеше в душата си. Нещо ме подтикна и направих крачка напред. Ангелът рязко изви глава в моя посока и погледна с две невъобразимо дълбоки сини очи. Главата ми олекна, сякаш някой ми беше обърнал мозъка наобратно, но тялото ми продължи да се движи към демонът, който бавно започна да изправя врата си. Застнах с гръб към синеокият архангел, препречвайки пътя на врагът му.
Лицето на демонът започна да разкрива, ала сякаш бе покрито със слой сенки, което едва ли бе странно, предвид вида му.
Признавам си, сега, докато все още мога, че това бе най-страшното изживяване в живота ми, по-страшно дори от онзи път, когато бях дете и видях онова друго нещо в огледалото.
Демонът ме зърна и дяволските му, излъчващи болно зелено сияние очи, сякаш се усмихнаха. НЕ! Нима ме познаваше?! Но честно казано и аз имах чувството, че го познавам. Воалът от сенки се разбули и разкри чертите му. Нямаше как да го сбъркам. Бях го виждал не на една картина в миналото, с обичайното му триумфално-надменно изражение и горда осанка. Имаше предостатъчно приказки за сплашване на малки деца с неговото име. Като например онази, в която той идваше да открадне най-лошите деца за гвардията си, където те служели, докогато са му нужни, след което бивали убити и заместени. Или онази, в която запленявал най-хубавите девойки с магията си, наричани от някои Черната харизма, а сетне изпивал душите им.
- Черният принц! – извиках и дори успях да чуя гласа си. Отнякъде в ръката ми се бе появило голото острие на Кей‘Судал. Всичко вече бе ясно в главата ми! След кончината си, Черният принц не си бе отишъл мирно, а бе покварил душата си на нови равнища, за да върне епохата на мрак…Всичко бе ясно!
Изревах и се втурнах в атака. Бившият император на Шелтър просто ме гледаше с нещо като симпатия, от която се почувствах омърсен.

7. "Сблъсък на воли"
III. Края на началото

Миг по-късно вече бях в обсег за близък бой с хладна стомана и се посветих в светлата кауза да направя това, което мнозина велики герои бяха копнели да направят по време на владичеството на Черния принц на Шелтър - да разпръснат мрака, който заобгръщаше тази личност и който покваряваше всичко около себе си. Не останах длъжен на страстта си. Кей'Судалският Диамант се задвижи във вихрен танц и концентрацията ми биваше подкрепена от успешното прилагане на новопридобитите ми умения в двубой. Врагът ми не изглеждаше впечатлен, а по-скоро леко заинтригуван от моето идване тук. Париранията му бяха вяли, но напълно ефективни. Усетих нарастващо въодушевление от предизвикателството. Не позволих на емоцията да пусне корени в мен, а напротив - черпех сили от нея и концентрацията ми не потрепна. Дори напротив, взаимодействието между двете ми позволи да се движа с лекота и целеустременост, които не бях изпитвал до момента. Дългият меч в ръцете ми се движеше като живо същество с кауза, борещо се на живот и смърт и образуваше красиви арки от стомана, мостове от проблясваща светлина и линии от контролирана енергия. Не поглеждах към очите на врага си, обръщах внимание единствено на силуета му. Черната стомана в ръката му винаги се озоваваше на правилното място за да отклони острието ми. Щурмът ми продължи още няколко кратки мига, в които концентрацията и острието в ръката ми не трепнаха. А сетне нещо се промени. Врагът ми премина в наченки на контра-атака. Черният меч в ръката му сякаш излъчваше едва контролирана жажда да пролее кръвта ми и за миг потръпнах, но не позволих на емоцията да ми въздейства, вместо това натиснах напред с волята си и тялото ми реагира навременно - дясната ми ръка се вдигна, острието в нея сочеше надолу във вертикална линия и блокира мушкащо-посичащото движение на врагът ми. Моментално преминах в плавна офанзива, движенията ми започваха с енергия и бързина, но преминаваха в плавен завършек, който в следствие преливаше в ново движение. Бях погълнат от ритъма си. Черният принц мълчаливо парираше и контра-атакуваше, но движенията му постепенно ставаха малко по-резки и усещането, че стоманата му желаe да пролее кръвта ми ставаше все по-осезаемо. Не се поддадох, поне не изцяло, адреналинът от надвисващата над мен опасност караше живота ми да проблясва в олицетворението на необмислени рискове, които нямаха тежест, тъй като нямаше кой да помисли над нея, а вместо това продължавах с безграничната свобода на инерцията им, не оставяйки никаква пролука за колебание.
Не знаех колко дълго се проточи нашия двубой, но не изпитвах желая да се отклоня, не позволявайки на умората да ме завладее, а колебания в себе си не откривах. Преследвах тази висша кауза да сразя врага си не само като задължение към Светлината, но и като моя лична битка. Никога не спирах на едно място и не поставях граници на ритъма си. Движенията ми се лееха като вода от безкраен извор, винаги динамични и преливащи от форма във форма. От бойния стил на врага си усещах единствено непреклонна увереност и контрол, не беше позволил нито едно от движенията ми да стигне целта си, но редките му контра-атаки не зачестиха. Вместо това усещах все по-голяма враждебност, струяща от тях, сякаш мракът, държан под железния му контрол, започваше да придобива жажда да ме порази и да показва първите си, предупредителни, цветове. Не се поддадох, макар естеството ми да желаеше да се отдръпне. Не бях срещал опонент, който единствено с присъствието си можеше да сломи другиму, но имах чувството, че дуела ми върви в тази посока. Аз бях изцяло концентриран над движенията си и уменията си с хладната стомана, докато опонентът ми, освен велик мече-майстор, притежаваше нещо друго. Стаена сила, която до момента беше задържана под желязна воля, но чието присъствие, макар и непряко участващо в двубоя, беше достатъчно осезаемо за да го усетя. Чувствах как бойният ми дух е под обсада, като замък, последен бастион, пред чиито порти се е строила безбройна армада, развяваща черни пряпорци, предвещаващи неоспоримия ми край. Но тази армада не знаеше, че точно в този безнадежден момент, желанието ми да я сразя надминаваше всякакви граници на разум и когато портите се отвориха, не беше в знак на капитулация, и белият флаг, който се развя не беше знамето на мира. Щурмът, който се изля от тези порти, остави само изгаряща пътека от непреклонна светлина зад себе си, неподатлива на тълкувание или разбиране.
Мечът ми засвистя и движенията му се размазаха от скорост, но всяко едно от тях целеше да порази сърцето на врага ми. Контра-атаката замря и бе заместена само от мълчаливо париране. Правех крачка след крачка, понесен от устрема си, докато накрая не видях пролука - лъч от светлина, надникващ иззад купестата облачност на небосвода. Мощния ми посичащ замах с меча беше париран, но очаквайки това, аз замахнах отново, с цялата си сила, отгоре-надолу, стискайки вече потната дръжка с две ръце, целейки се в дясното рамо на принца, но той посрещна атаката ми директно с острието си, държейки го в дясната си длан, и не се отмести. Усещайки как силата ми вече е на привършване, отдръпнах оръжието си, плъзгайки го по черната стомана и следейки как вражеския меч се снишава, виждайки как слънцето отново се скрива зад облаците, аз усетих нов, неочакван, прилив на енергия. Кей'Судалският диамант се задвижи в ръцете ми, ритъма му беше съвсем различен, комбинираше посичаща с мушкащи движения, в странни форми и арки, зад всяка от която се таеше неочаквана, дори за мен тежест. Сякаш нещо недоловимо в мен ми даваше мощ и увереност. Черният принц започна да избягва блокирането им. Макар и по-бавни, в движенията ми се усещаше сянката на крайност. Бях сигурен, че ако го поразят, биха го разсекли на две. Знаейки, че това е шансът ми, направих крачка напред към врага си, влагайки всичко в последен замах отгоре-надолу, целейки се в лявата част на тялото на врага си, виждайки вече в съзнанието как острието ми разсича рамото му и цялото му тяло наполовина. Тогава той вдигна черната си катана за да посрещне меча ми и двата метала се сблъскаха със силен ек. С изумление осъзнах как цялата тежест зад замаха ми бива срещната и отблъсната. От инерцията направих няколко крачки назад и за пръв път погледнах Черния принц. Нещо като леко усмивка беше кривнала бегло устните му. Той церемониално замахна с оръжието си настрани, като че ли сигнализирайки, че битката едва сега започва, и премина в контра-атака. Движенията му бяха различни от всичко, с което се бях сблъсквал по време на обучението си и битките, в които бях участвал. Бяха мащабни, широки замахвания с меча, но някак си прибрани към него, а не разпрострени в необятното. Всеки замах завършваше рязко, а не плавно, като за представление. Целта, осъзнах, беше нанасянето на максимални щети на противника, макар че, осъзнах, този стил беше пригоден за нанасяне на максимално щети на многобройни противници едновременно. Не оставаше пролука за контра-атака. Или поне така си помислих, докато отскачах назад, винаги на косъм от това да бъде разсечен. Кратките паузи между отделните му замахвания сякаш бяха покана да влезеш в обсега му. Грешка, която нямаше да направя. Но рано или късно трябваше да пробвам, нямах друг избор. Освен ако не извадех късмет и не преоткриех ново умение точно сега, той рано или късно щеше да ме изтласка в някой край на терасата, близо до парапета, щеше да замахне с това движение, което най-вероятно беше посичало по няколко войника наведнъж по време на битка, щях да блокирам и да пробвам контра-атака, но неговото острие щеше да изпревари моето и да ме порази. Виждах някаква церемониална ефикасност, в бойния стил, който бившия император на Шелтър, ми демонстрираше. Беше просто проява на надмощието му, пълноценна употреба на уменията му, олицетворени в скорост, сила и перфектен контрол над движенията му. Нямах време да се възхищавам, ако не действах сега, щях да бъда изтикан до парапета, посечен и хвърлен отвъд. Трябваше да действам сега. Да се опитам да го поразя в кратките паузи между замахванията му, с прецизно насочена контра-атака. Едвам отскачайки от последния му замах аз се изстрелях напред, насочвайки меча си към гърдите му, а очите ми неволно срещнаха неговите. Осъзнах, че съм загубен...

8. "Отвъд бента"
Част 2. "Ново утро"

Риз:

Черният меч на тъмния принц на Шелтър се впи в дясното ми рамо, проряза плътта ми и излезе. Болката беше голяма, а катаната сякаш изпи силите от тялото ми. Това не спря устрема ми, но за жалост го забави и опонентът ми успя да се отдръпне от моето острие. Залитнах напред, очаквайки довършващият замах на черния принц всеки момент да прониже вече незащитеното ми тяло, но той така и не дойде. Запазих колебливо равновесие и погледнах към врага си, който вече беше отклонил вниманието си от мен и го беше насочил към белоликото същество, което делеше тази широка тераса с нас.
- Крайно време беше. - рече то с дълбок и равномерен глас. - Човешките ви игри започнаха да ме смущават.
И след тези слова се изстреля напред с нечовешка бързина, с меч, с леко издигнат, който се стовари с неочакван ек върху черната стомана на принца, която се бе изпречила на пътя му. От ударната вълна направих няколко крачки назад и се докоснах в пaрaпета. Неволно се свлякох по него и седнах на гладкия, хладен под. Раната ми не беше дълбока, нито беше моментално смъртоносна, но сякаш беше достатъчна да ме обездвижи, а и губех кръв. Нямах време да се погрижа за нея, погледът ми беше прикован в дуела пред мен.

Бурята вече беше стигнала високата площадката, и толкова близо до небето, тя бучеше с гръмовна сила. Вятърът бе готов да ме вдигне и да ме тласне в морето зад мен, чиито черни води изглеждаха бездънни. Вплетох лявата си ръка между подпорите на парапета, без да отклонявам поглед от двете фигури. Бялото същество притежаваше нечовешка сила и бързина и използваше боен стил, който беше изтъкан от замисъл и оригиналност. Всеки негов замах, бидейки блокиран, беше основа, която в следствие му позволяваше да изстреля нова, още по-безскрупулна атака. По този начин, врагът му на практика не успяваше да направи нищо, освен да бъде инструмент за постоянно градиращата мощ на щурма от атаки. От своя страна, черният принц на Шелтър, се биеше по човешки, и макар това да бе твърде сложно за обяснение понятие, той използваше целия си опит, съвършените си умения, рефлексите си и интуицията си. Но имаше и още нещо. Сякаш силата, която тласкаше черната му катана не се беше променила въобще, но съумяваше да блокира нечовешко-силните атаки на белоликото същество, които разтрисаха плочките на тази тераса и цялото ми същество. Не знаех как това е възможно.
Бученото на бурята, вече достигнала тези двери, се засили. Няколко мига по-късно вече бях свидетел на нереалистична битка, такава, каквото биха описвали в някой анал на историята на Ордена на Светлината като битка на приказни същества.
Да бъда свидетел на такова нещо, позволяваше на съзнанието ми, което бе било свидетел на много странни неща през живота ми и бе придобило устойчивост, да се бунтува срещу рационалната част от него, която, честно казано, никога не бе била силно застъпена в мен, но сега сякаш се бе събудила и ми позволяваше да не припадна от развихрилите се енергии. Сякаш реалното ми физическо свидетелство на тази, иначе твърде нереалистична битка, караше адреналина в мен да бушува, а духът ми жадуваше да види завършека й.
Секундите се точеха бавно, но дуелът продължаваше да градира. Движенията на черния принц станаха резки и гневни, а опонентът му запази хладнокръвие и продължи да използва изключително мощните си движения с грация, която в следствие, бидейки блокирана от агресивния замах на принца, преливаща в мощно, неестествено движение, носейки усещането за нещо напълно нечовешко със себе си.
Ритъма на дуела стана още по-агресивен през следващите няколко дълги мига, по време на които двата меча се бяха сблъскали множество пъти. Движенията на черният принц се бяха променили отново, като вече бяха напълно уравновесени и целенасочени. Бях изумен от изкуството му и някак си се възхищавах на смелостта на подхода му, използвайки майсторството си с меча да се бори срещу враг, чиито умения сякаш си бяха негово естествено право, враг, който хванал веднъж меч в ръка, се беше досетил как той да бъде използван, и от този момент-насетне, го беше използвал по този начин, без естествен враг пред себе си. Движенията на тъмния принц на Шелтър, този принц, който беше донесъл ерата на мрак и тирания, който бе имал пълната власт да направи всичко, което пожелае и силата, да подкрепи това свое желание, и който бе решил да не се опита да направи Шелтър едно по-добро място, бяха изтъкани от съвършенство.
Замах от страна на врага му, високо, посичащо движение, чиято сила разцепи въздуха по начин, по който почти го усетих физически, беше блокирано, а пода под мен отново се разтресе от сблъсъка на остриетата. Блокирането на принца беше придружено с отблъскване на меча на врага му настрани, но той сякаш беше предвидил това, както и всяко блокиране до момента, и позволи на меча му да се плъзне по черната стомана. Черният принц прие предизвикателството и след като острието на белоликото същество се отдалечи на разстояние, което откриваше гарда му, той светкавично замахна към врата му. Мечът на врага му беше отблъснат целенасочено в определена посока, така че да разкрие гарда му, а той бе позволил това, защото в противен случай щеше да наруши ритъма си - този ритъм, който никога не бе бил нарушаван. Всичко изглеждаше сякаш ще приключи за миг, но белокожото същество, чието лице сякаш нямаше черти, но чиито сини очи бяха като дълбоки сини кладенци на знанието, просто се възползва от латентната енергия в тялото си, която плавно бе градирала в него по време на последното му движение и проследи меча на врага си с неестествена точност, само колкото да го отблъсне почти небрежно в последния момент. От разиграването на това движение настръхнах. Ритъмът на бялото крилато същество не беше нарушен, но бе придобил нови отсенки. Последната, от които, можеше да се нарече почти човешка и предизвикателна, ако не беше така нужна за опазване на живота му и просто по случайно стечение на обстоятелствата бе придобила такъв драматичен ефект.

Мориме:

Последното движение на затворника за малко щеше да изкара Мориме от концентрацията му. Той беше поставен в неизгодно положение. Знаеше, че атаката му най-вероятно ще бъде успешно блокирана и най-вероятно затворника ще се опита да отблъсне меча му в някоя посока и беше планирал да използва латентната енергия на замаха си с цел да забави контра-атаката на врага си. По този начин Мориме щеше да изгради серия от движения, които щяха да наранят врага му. Но не беше очаквал бързината, с която затворника се възползва от възможността, която се бе разкрила пред него, изразена в оголения враг на Мориме. В този миг белоликият демон имаше две възможности - или да излезе от ритъма си и да отскочи назад, с цел да избегне смъртоносното посичане или да разчита на ритъма си и скоростта си, за да се опита да отблъсне атаката. И двете криеха рискове. Първото щеше да наруши концентрацията му и щеше да даде на врага му преимущество, като тук, в този свят, наричан от обитателите на Шелтър - "Отвъдното", това щеше да е голямо предимство. Докато вторият му вариант криеше риск от моментална смърт, ако не успееше да извърши движението си перфектно. Мориме бе рискувал с втория вариант и беше съумял да отклони черното острие точно така, както желаеше. За целта инстинктивно се бе свързал със спомените, които бяха оставили утайката си на това място. Някои на пръв поглед неодушевени елементи също имаха спомени, макар и неразбираеми от който и да е човек. Той беше използвал атмосферата на това място, за да ускори движението си точно толкова, колкото му беше нужно за да не наруши ритъма си, но и да запази живота си. И докато го беше правил, беше изпитал емоция, изразена в силно желание за победа - за нанасяне на смърт на врага му. Заповедите му бяха да върне този екземпляр жив, но той вече разбираше, че това ще е почти невъзможно, или направо непосилно. Мъжът срещу него беше нещо необикновено и неразбираемо. Мориме изпитваше леко уважение към него и беше сигурен, че врагът му най-вероятно никога не е използвал уменията си до такава степен. Трябваше да го убие, нямаше друг вариант. Като компенсация щеше да занесе фрагмент от спомените на затворника, които съдържаха местонахождението на този бент, намиращ се върху този къс от фантазия, и придържащ зад себе си необятния океан с мастилено-черна вода. Този океан бе един от елементите, нужни на господаря му - Войд, да постигне крайната си цел.
Изведнъж Мориме изпита огромен прилив на непонятна по естеството си енергия - могъща и мрачна, тя изпълня тялото му със сила. Той моментално влезе в офанзива. Тялото му се задвижи с неочаквана мощ и той осъзна, че преди миг, когато беше разтворил съзнанието си за спомените, обитаващи тази реалност, беше привлякъл вниманието на нещо чуждо и неволно го беше поканил в битката. Сега тази енергия бе избрала него, намирайки общ враг в лицето на затворника. Това бе енергията на тъмния океан, чиито дълбини издадоха силен тътен при първия му замах, блокиран от страна на опонента му, чиито очи се разшириха за миг, сякаш беше разпознал стар враг. Миг по-късно изненадата, изписана на чертите му беше заменена с изпепеляващ гняв, от който блясъка в очите му се изостри до степен, в която Мориме просто не трябваше да гледа в тях за да не загуби концентрация.

Риз:

Чух, както и усетих с естеството си, първия дълбок тътен, идващ от океана зад мен и изтръпнах. Усещането, което ми донесе, беше за тежест и глад, но също така и за нещо фамилиарно, което търсеше да запълни празнотата, оставена в дълбините му. Не отместих поглед от двубоя пред мен и забелязах, че атаките на бялото, крилато същество бяха станали по-бързи и сякаш носеха повече мощ със себе си. Сякаш цялата атмосфера на това място откликваше на движенията му. Вятърът свистеше своеволно, сякаш танцувайки между двете движещи се една-около друга фигури, а по буреносните облаци минаваха низове от светкавици, чийто тътен придаваше дълбочина на цялостната картина, разкрила се пред мен. Небето бе станало много тъмно и единствено тези вени от светлина, които насичаха купестите облаци осветяваха терасата. От лицето на черния принц също струеше светлина и осъзнах, че очите му сияят. Бях чувал подобни легенди за него. Но това, което ме притесняваше най-много беше дълбокият тътен, идващ от океана зад мен, който сякаш беше издаван от живо същество, което отразяваше всеки сблъсък на двете остриета. И тътенът ставаше все по-дълбок и все по-настоятелен, сякаш нещо се бе събудило от дълга дрямка и копнееше да се освободи.

Мориме:

Гневът зад атаките на затворника изумяваше Мориме, но той не изпитваше страх или съмнение. С всеки удар, мастилено-черния океан тътнеше и му даваше нови сили, нова енергия, която не опияняваше, а напротив освежаваше съзнанието му. Атаките му ставаха все по-интуитивни, а афтър-ефекта от тях, което го правеше един от най-опасните мечоносци в Отвъдното, ставеше все по-грандиозен. Минаха няколко дълги мига, в които тътенът, идващ от океана стана още по-дълбок и приканващ, но опонентът му продължаваше да оцелява, блокирайки всички атаки и избягвайки с тялото си неизбежните последващи довършващи удари. В движенията му нямаше и следа от отчаяние или неувереност и Мориме хвърли бърз поглед към лицето му. Очите му продължаваха да светят, но в тях вече не доминираше остър гняв, а целеустремена решителност, която уплаши Мориме. И в този момент затворникът нанесе смъртоносния си удар, пронизвайки сърцето му, с движение, което Мориме нямаше как да разчете. Решителността на затворника сякаш бе доминирала естеството му изцяло, а движенията на тялото му бяха олицетворение на това, в комбинация с гениалността му. Болката прониза Мориме и той бавно се свлече по гръб. Не изпита жал, а желание да продължи да живее. Постепенно го заля странно и необяснимо спокойствие и той си отиде.

Риз:

Станах свидетел на лекото колебание от страна на Крилатия, настъпило след поглед в лицето на черния принц и неговата екзекуция. Бившият император на Шелтър издърпа меча си плавно от гърдите на врага си, който бавно се свлече по гръб и впери поглед в черното небе. Забелязах, че облаците леко се развиделиха и благи снопове слънчева светлина започнаха да пробиват през тях, но нито един не огря терасата. Черният принц стоеше безмълвно и гледаше как животът напуска очите на Крилатия. Чувствата ми бяха объркани, вече не изпитвах онзи плам, който бях почувствал в началото. На негово място мъждукаше спокойствие и нежна хармония, която въпреки обстоятелствата, носеше със себе си неизмамна истинност. Не знам колко време мина така, но принцът най-сетне се обърна с гръб към падналата фигура и се приближи към парапета на терасата. Забелязах, че очите му излъчват съвсем леко сияние, когато той впери поглед към необятното море. Сноповете слънчева светлина падаха почти предимно само на водната шир.
Неволно извърнах врат да погледна към странната мастилено-черна вода и с изумление видях, че тъмнината й, която бе не просто горен слой, а оставаше усещането за огромна дълбина от мрак, беше изчезнала. Сега водата носеше естествения си цвят, а с него допринасяше за странната съвкупност от хармония и спокойствие, които ме бяха заливали постепенно, в течение на четвърт час.
Продължих да зяпам така известно време, без конкретна мисъл.
- Мисля, че е време да тръгваш.
Гласът дойде от над мен и погледнах натам. Героят от приказките за сплашване на деца се беше приближил към мен, без да го усетя, и ме гледаше с поглед, който излъчваше сигурност, от която се почувствах само частично омърсен.
- Откъдето и да си дошъл... - допълни той със съвсем леко заинтересован глас и аз се събудих...

9. Черната цитадела

Във вековната гора, наричана Безбряг, бавно настъпи утро. Нощният хлад все още витаеше, когато Вайл навлезе в горските дебри. Но слънцето, или каквото го заместваше, тук, в Кар'Хас, се беше появило на хоризонта и огряваше зеленината около него. По някои от листата на по-ниските храсти имаше роса и скоро дрехите му се намокриха, но това не го смути. Умората от проведената преди часове битка все още сковаваше движенията му, а адреналинът не отшумяваше. След като бе поразил своя враг, Вайл се бе озовал отново в каньона, където за първи път двамата бяха пресекли пътища. Срещу него стоеше поразения му враг, чиито лишени от живот очи се взираха в небето над тях. Бившият владетел на Шелтър не беше оставил тялото на врага си за лешоядите, защото по своему беше уважил силата на врага си и му предложи плитък гроб на една скала. В следствие, реши, че е време да се върне в Безбряг, и тъй като мястото му допадаше, щеше да си "сътвори" отправна точка там, място, от което щеше да планува следващите си действия в тази реалност. Не след дълго, той усети, че е преследван. След него вървеше глутницата вълци, чийто вой бе разцепил тишината, преди да започне битката му с Мориме. Животните бяха различни от тези, които се срещаха на горния свят - бяха по-едри и жилави, с по-дълги муцуни и черна козина. Съществата не преследваха Вайл като плячка, поне така изглеждаше, защото не дебнеха и не се прокрадваха в сенките, а открито крачеха на известно разстояние след него. Когато навлезе в Безбряг, той се спря и се обърна към тях. Водеше ги едър звяр, стигащ на височина до гърдите му. Водачът им излезе малко по-напред и подуши въздуха. После изръмжа леко и се приближи към човека. Вайл протегна ръка и погали огромната глава на вълка, който се отърка в него, преди да се върне при глутницата си. Сетне съществата навлезоха сред древните дървета и се скриха от поглед, но все още бяха наблизо. Явно нещо ги беше привлякло към този нов обитател на Кар'Хас, нещо, което не можеше да бъде обяснено.
Вайл продължи по пътя си, съвсем леко замислен за поведението на тези вълци. Но скоро мислите му пак се насочиха към това, какво го очаква в Кар'Хас и по каква пътека да тръгне той. Искаше да направи своя отправна точка тук, в дебрите на Безбряг, за да има място, което да използва като обител.
След няколко часа той стигна до мястото, на което беше оставил Кертра. Тя го чакаше и по пребледнелия й вид, той разбра, че тя не бе очаквала да види точно него да се връща победоносно на поляната.
- Последвай ме. - рече й той заповедно и се отправи нагоре по един хълм. Тя нямаше друг избор, освен да му се подчини - капана, в който я бе хванал, все още действаше и сега тя бе негова затворница, а не обратното. След като се изкачи на хълма, Вайл погледна към ширналата се пред него гора. Щеше да го направи тук, или може би в полите на вулкана. След кратък размисъл, той си набеляза място, недалеч от подножията на активния вулкан, но все още в пределите на гората. До там сигурно щеше да му отнеме близо един човешки ден път. Но тук, в Кар'Хас, денят продължаваше много по-дълго и той разполагаше с време, преди да настъпи нощта. Не че тя щеше да го спре.

***

Кертра следваше своя нов господар и се мразеше, че мисли така за него. Но трябваше да гледа на нещата в истинската им светлина. Бившият й затворник бе сразил Мориме, дясната ръка на Койлвойд и сега крачеше към вулкана Хал с някаква неясна за нея цел и тя бе длъжна да го следва. В далечината, от време на време, се чуваше вой на вълци, а гората се ширеше пред тях, сякаш до самия безкрай. Кертра не знаеше какво да очаква тепърва, но едва ли щеше да й хареса. Продължиха да ходят така, човекът на десетина метра пред нея, заобикалящ дърветата и правещ първата човешка пътека с крачките си в тази девствена гора. Тя не можеше да прецени колко време мина така, в еднообразно крачене с бързо темпо, но по едно време стигнаха до поток. Затворникът я попита дали водата е годна за пиене и тя кимна, тогава той изми лицето си и пи. Кертра не можеше да го излъже без последствия, а и водата тук наистина бе много бистра.
- Нека си починем тук. - рече затворника и седна под една плачеша върба, недалеч от рекичката. Изглеждаше изтощен, а дрехите му бяха оцапани с кръв, съдейки по червения й цвят - беше негова. Той притвори очи и застина така. Кертра се приближи до бързея и пи. Водата беше болезнено вкусна в сухото й гърло.
Как беше възможно Мориме да загуби срещу прост човек? Явно все пак човекът бе силно надарен, даже силно беше меко казана дума. Тя се зачуди дали някой ще бъде пратен да я спаси, но отговора бе - едва ли. Щом дясната ръка на господаря й беше победен, то единствения останал, който можеше да й помогне бе самият Койл. Въпросът бе кога, но отговорът бе рано или късно. Тя потъгува малко за Мориме, двамата имаха история на добри приятели през годините.
- Да тръгваме. - човекът си бе отдъхнал малко и двамата прекрачиха потокът и продължиха с по-бързо темпо, нагоре по едно възвишение.

***
Крачките им ги отвеждаха нагоре по стръмния хълм.  В съзнанието на човека се зародиха спомени, необременени от замъгляването на времето. Бяха бистри и ясни, все едно се случваха на мига.  Дали това се дължеше на гибелта на Аспекта на спомените или на нещо друго, не можеше да се каже със сигурност, но с всяка следваща крачка, Вайл си спомняше моменти от детството и юношеството си . Спомени, които си мислеше, че отдавна е забравил. Някои от тях бяха повече от странни, такива, каквито не се бяха случвали никога, но биха могли да се случат, ако живота му бе протекъл гладко, а именно, ако събитията отпреди седем години не го бяха застигнали. Той си спомни как двамата с брат му се бяха гонили по протежението на стената на Черната цитадела и как брат му беше използвал сенките за да го надмине. Спомни си детството си в замъка и как всичко му се отдаваше перфектно – било то уроци или приключения. Спомни си красивите мигове със семейството си и със сестра си Калина. Но също така си спомни и за Олтарът на Древните и как бе загубил самоличността си и бе бил обсебен, което бе довело до Ера на мрак в Шелтър. Въпреки това, дори тогава бе имало лъчи светлина, които прозираха през мрака. Бе се запознал с нови хора, нови съюзници и приятели, някои от които го бяха предали, а други самият той бе предал. Но най-вече си спомни за стария замък, който бе обитавал и който народа на Шелтър бе нарекъл Черната цитадела. Спомни си нейната конструкция, дебелите й каменни стени и високите й мраморни кули. Гранитът и черният мрамор на залите й. Великолепните й покои и дългите й украсени коридори.  Спомни си тронната зала, с дебелите поддържащи колони и величествения трон върху подиума в далечния край.  С всяка крачка спомените му ставаха все по-ясни, а склона все по-стръмен. Вече се налагаше да използва и ръцете си за да продължи напред.  Кертра се изкачваше безмълвно след него.
Защо точно Черната цитадела? Може би замъка имаше силна сантиментална стойност за Вайл, но той не виждаше нещата така.  Цитаделата бе била голяма част от живота му, както като младеж, така и като млад мъж, но той никога не се привързваше твърде много към нещо, защото по този начин губеше основната си връзка с него. Обаче Черната цитадела бе негова по рождение. Като първороден син, той щеше да я наследи след смъртта на баща си и го беше направил, макар и като узурпатор, под влиянието на Старите богове. Сега си спомняше за нея и копнееше за студената прегръдка на стените й.
Още малко и щеше да стигне върха на хълма, който се бе оказал по-висок от очакваното. Крачка след крачка, той го изкачваше, без да знае съвсем защо. Като едно време, в Хелгейт, той просто знаеше, че трябва да премине през хълма, вместо да го заобиколи. Отдавна забравени спомени препускаха в главата му, стари терзания сковаваха душата му, но той продължаваше напред и нагоре. Изтощението му си казваше тежката дума и движенията му станаха малко по-бавни, но той впрегна волята си и продължи. Не след дълго се хвана за горния ръб на последната скала на пътя му и се набра до върха на хълма. Пред очите му се ширна възхитителна гледка. От тази височина всичко се виждаше ясно. Пред него зееше урва, в чието дъно имаше малка падина, а отвъд нея имаше друг, още по-голям хълм, чийто връх бе широка платформа, на която царствено стоеше замък от черен гранит и мрамор с много позната конструкция.
„Черната цитадела” – помисли си той изумено.  Но как беше възможно?
- Създал си тази крепост чрез мислите си.
Кертра го беше настигнала.
- Но не и умишлено. – сподели той и се загледа към цитаделата. За да стигнат до нея щеше да се наложи да слязат от този хълм, да прекосят долината и да се изкачат по другия. От стратегическа гледна точка местоположението на замъка беше страхотно за защита, но точно в момента упражнението изглеждаше трудоемко. Все пак, обаче, наградата си заслужаваше. – Да тръгваме.
Вайл заслиза внимателно по стръмния хълм, а Кертра  го последва. Отне им близо час да слезнат по склона. Долината между двата хълма беше покрита от поляна. Няколко заека плашливо изприпкаха по росната трева, а по въздуха се разнасяха аромати на билки. Недалеч  имаше гора, която несъмнено беше обитавана от дивеч. Вой на вълци, някъде недалеч зад тях се прокрадна в неловката тишина, носеща се между двамата пътници, които прекосяваха поляната. Скоро те се озоваха в подножието на втория хълм и започнаха да го изкачват. Отне им близо два часа да изкачат хълма и да се озоват пред зданието, което отдалече си личеше, че е пусто. Портата зееше отворена и Вайл не се поколеба да влезе в крепостта. Озоваха се в градината на предверието зад външните стени и очите му се спряха на едно самотно черешово дърво, което все още растеше недалеч от бараките на цитаделата. Клоните му бяха покрити с цвят. Той се приближи до него и прокара ръка по кората на ствола му. Един спомен, вече горчив, му напомняше как си бе отишъл от Шелтър, точно под това дърво, с надеждата нещата, които оставяше зад гърба си, да са достатъчни всичко да потръгне добре и хората да са свободни от тиранията и мракът, който той носеше със себе си. Ала после, по време на пленничеството си в този свят, наречен Кар’Хас, той бе осъзнал, че нещата никога не могат да бъдат съвършено оправени. Нещата си бяха счупени по принцип и единственото, което можеше да се направи е да се залепят пукнатините и да се придаде някакъв облицован вид на ситуацията, но счупеното никога не можеше да бъде върнато в първоначалния му вид.  
Вайл се отдалечи от дървото, но Кертра остана под него и впери любопитен поглед в короната му.  Тя също свързваше това дърво със затворника. Когато й го бяха поверили, тя бе поискала да знае причината за смъртта му, и подчинените й бяха описали подробно къде е бил открит новия й повереник и за злините, които бе извършвал преживе. Тя знаеше, че той се бе споминал именно под това дърво, но не знаеше почти нищо за могъществото му. Същото това могъщество, което той бе използвал да се освободи от затвора й и да я плени. Както и да убие Мориме. Никой от вида им не бе предполагал, че сред хората има чак толкова надарени субекти, но щом един от тях можеше да внесе толкова хаос в света им и да създава замъци само чрез мислите си, то жителите на Кар’Хас бяха в опасност. Светът им предоставяше огромни възможности на всеки свободен жител, тъй като чрез силата на волята мислите ставаха реалност в това измерение. Точно поради това затворите им за опасни личности бяха така строго охранявани. Тя поклати глава. Не всичко бе загубено. Със сигурност Койлвойд щеше да измисли нещо и да се намеси, преди да е станало твърде късно.
„Макар че за Койлвойд никога няма да е твърде късно. Все пак е Аспектът на Времето.”
Тя последва бившия си затворник навътре в цитаделата, изучавайки постройката. Трябваше да признае, хората от Шелтър имаха добър вкус и умееха да творят. Зданието, само по себе си, беше произведение на изкуството. Дебелите му, гранитено-мраморни стени проблясваха на слънчевата светлина, като тук-там имаха кърваво-червен оттенък. Вътрешните порти към самия замък също бяха отворени и затворникът стоеше пред тях. Той постоя така няколко мига, а после безмълвно влезе вътре, оставяйки й никакъв друг избор, освен да го последва.

10. Спомени за тъмнина

Не знаеше колко време беше прекарал така, седнал на трона в пустата зала и размишляващ върху минали събития. Около него цареше мрак. Черната цитадела бе същата както винаги, ако се изключеха хората, които преди бяха щъкали по коридорите и залите й. Сега вътре бе пусто и тихо, а Вайл се бе отпуснал на трона си и мислите препускаха, понякога лениво, друг път - интензивно, през съзнанието му. Лек ветрец подухна в лицето му и размести кичурите му и той сведе поглед в посока на входа на тронната зала, където бе застанала самотна фигура. Беше човекоподобна, от мъжкия пол, и носеше червени дрехи, изтъкани финно.
- Кой си ти и какво търсиш тук?
Фигурата се поклони дълбоко.
- Името ми е Кераян, Велики, и търся вашата помощ.
Вайл раздвижи леко рамене. Не знаеше колко време беше минало от последния път, когато някой бе търсил неговата помощ.
- Говори. - изрече той.
Кераян се приближи малко, за да не стои непосредствено на входа и стъпи върху триъгълната фигура, изобразена на пода, където обикновено стояха тези, на които бе позволена ауидиенция. После заговори:
- Народа ми живее източно от тук, в края на Безбряг. От векове тънем под голямо проклятие, Велики. Наричаме го Безкрайната светлина. При нас нощта никога не настъпва и сме затворени в цикъла на Вечния ден. Причината за това е Аспекта на Сенките. Поради неговото влияние Небесното светило никога не напуска нашите небеса, а сенките, които аз и хората ни хвърляме не са под нашия контрол. Те служат на Аспекта, като по този начин, непосредствено, му служим и самите ние. Някои от дните Светлината е толкова силна, че човек не може да си отвори очите. Сред моя народ има някои надарени с еволюционни способности индивиди. Аз съм един от тях и поради тази причина изпратиха мен. Мога да виждам отсенки през затворените си клепачи.
Вайл вече беше забелязал, че пратеникът говори със затворени очи.
- Защо си мислиш, че аз ще мога да помогна на теб и народа ти? - попита той.
Кераян сякаш се замисли за миг, после отвърна:
- Защото преживе са ви наричали Принца на мрака.
Вайл се разсмя. Тази титла не бе нищо повече от помпозен израз на бившите му подчинени, с което те му придаваха повече важност и тежест. Като скъпо наметало, което се вее от силния вятър и приема различни форми според теченията на времето.
- Това е просто игра на думи. - рече той. - Наистина, понякога мога да призовавам мрака да следва моите команди, но това е временно.
Кераян не изглеждаше обезсърчен.
- Но Вие сте победили Аспекта на спомените преди около седмица и спомените ни вече са свободни. Скаутите от народа ми забелязаха величествения Ви замък, издигащ се сякаш от нищото и помислихме, че може да поискаме Вашата помощ в премахването на това проклятие, което е надвиснало над нас.
Вайл се замисли. Не знаеше нищо за този Аспект на сенките, но бе имал взимане-даване с брат си навремето.
- Какво ми предлагате в замяна? - попита той, бегло заинтригуван.
Пратеникът се поклони отново и отвърна:
- Ако премахнете проклятието, ще Ви признаем за наш владетел и ще станем Ваши хора, ако ни приемете за такива.
Бившият император на Шелтър беше впечатлен. Не беше очаквал точно този отговор, но предложението му се понрави. Последната седмица бе прекарал в пълна самота, без нито една жива душа, с която да размени няколко приказки, ако се изключеше Кертра, но разговорите с нея бяха болезнено досадни. Болезнено, предимно за нея, а досадни - за него. Сукубусът продължаваше да се бори срещу влиянието му, все така неуспешно стремяща се да се освободи и да го убие.
- Приемам предложението ти, Кераян. - отвърна след известно време Вайл. - Заведи ме при народа си.

***
Малкият град се намираше в подножието на Великия вулкан и беше гъсто населен. Жителите му бяха миролюбив народ, който се изхранваше с предимно с лов и риболов. Странното при тях беше, че пиеха втечнен огън вместо вода, но този свят бе преизпълнен с чудеса и Вайл не отдели твърде много време да се изуми на тази необичайна практика. Наложи се да откаже предложената му каменна чаша, пълна с лава, обаче.
„Аспектът на Сенките обитава върховете на вулкана“ – беше казал Кераян. „Има замък, изграден от вулканичен камък“ – беше допълнил. И сега Вайл крачеше нагоре по стръмния склон на вулкана и от време на време се закашляше от силните серни изпарения. Кераян услужливо му беше предложил шал, с който той бе направил маска за лицето си. По път към града на Нелиите, както се наричаха народа на Кераян, двамата бяха преследвани от глутницата едри вълци, които изглежда имаха незнайно как изградена връзка с бившия владетел на Шелтър. Вълците бяха спрели да ги следват малко преди града, но Кераян беше силно впечатлен и нарече зверовете „сакрални пазители“ на ширещата се сякаш до безкрая гора, останала зад тях.
Пътя пред него, за разлика от това, имаше край, и той вече виждаше каменния замък в близост до пушещия връх на планината. Беше следвал малка пътека, която явно бе направена от малцината герои от населението на Нелий, които се бяха опитвали да вдигнат проклятието преди него. Нито един не се бе върнал. За миг Вайл се почувства като в приказка. Тръгнал на приключение с цел да вдигне проклятието, падало години наред над приказен народ. Но вече бе приел задачата, нямаше да се спре поради съображения за рационалност. И ето не след дълго пред него се разкри портата на замъка, която зееше примамливо отворено. Той прекрачи прага и моментално до слуха му стигна нисък глас, който сякаш идваше от сенките, които хвърляше портала:
- Знаех, че поредният глупак приближава, с надеждата да се опита да освободи нелиите, но не очаквах, че ще си точно ти.
Вайл игнорира импулса да посегне към катаната си и продължи да крачи уверено напред. Поне вече бе чул гласа на врага си и знаеше, че е на прав път. Насред двора на замъка го чакаше фигура, носеща роба, изтъкана от сенки.
- Точно ти, от всички хора. – каза тя с тих, тътнещ глас. – Бих се изненадал повече, обаче, ако бе брат ти. Виж той има много взимане-даване с мощта, която е моя по право.
Дред от край време беше използвал гъвкавостта на сенките за свои цели, трябваше да признае Вайл. А той сега стоеше срещу първоизточника на силата на брат си. Може би това, че бе израснал с брат си под един покрив и бе свидетел на способностите му, щеше да му е от полза.
- Да прекратим празните приказки. – рече той. – Дошъл съм да вдигна проклятието от града долу. Хората там страдат от липсата на нощ, а сенките им имат собствено съзнание и служат на тебе.
- Всичко с времето си. – рече Аспекта и повдигна ръка. Сянката на Вайл започна да трепери и се „отъсна“ от него. Вайл моментално изпита изключителен хлад и слабост, сякаш някой бе откъснал жизнено-важен елемент от естеството му. – Сега си наполовина мой.
Бившият владетел на Шелтър бързо (или доколкото му позволяваше текущото му състояние) извади катаната от ножницата, направи няколко крачки и разсече сенчестата фигура на Аспекта. Подобно на очакванията му това нямаше никакъв ефект. Фигурата се материализира отново, на няколко метра от него.
- Нима не знаеше, че сенките са неуязвими? Брат ти не те ли научи поне на това?
Фигурата отново вдигна ръка и небето потъмня от огромна сянка, която закри целия замък. Епицентърът на тежестта й бе Вайл и той едва не бе смазан от теглото й, което се увеличаваше с всяка секунда. Той падна на коляно и опря ръка в земята. Трябваше да се противопостави и го направи по първия начин, за който се сети. Освобождавайки аурата си, той призова гладен мрак, който избухна нагоре и притъпи тежестта. Огромната сянка бе разкъсана на множество малки парчета, които затанцуваха вихрен танц, почти като торнадо от сенчест мрак около него. Откъснатите сегменти сянка започнаха да добиват човекоподобна форма и в ръцете им се материализираха остриета, които пронизваха плътта му. Той стисна зъби и повдигна меча си срещу тях, но уви, сенките минаваха през стоманата и продължаваха да го разсичат. Раните не кървяха, но изсмукваха от силата му. Той повдигна лявата си ръка и призова огнена топка, която отблъсна сенките.
- Магия. Колко варварско. – изтъкна Аспекта на Сенките, който бе невидим зад стената от мрак, причинена от умението му и от аурата на Вайл. „Балът на сенките“ продължи да кръжи около човекът и безброй остриета се насочваха към плътта му. Той нямаше време за губене и втъка от аурата в острието на Черен грях, неговата катана, като по този начин успя да си пробие път с няколко широки замаха.
- Това вече е интересно… - рече Аспекта, докато Вайл замахваше с острието си към врата му. Сенчестата фигура се измъкна, като потъна в близките сенки и изчезна от поглед. Но гласът му остави леко ехо. Това ехо…
Мислите на Вайл бяха прекъснати, когато изведнъж нова сянка покри небосвода над него. Той повдигна поглед и видя огромна канара, почти малък хълм, надвиснал над него.
- Виждаш ли, има някои различия в нивото на способност, с което мога да боравя аз, и това, с което борави брат ти. Сигурно знаеш за одушевени и неодушевени сенки. Но едва ли знаеш за материализирани сенки…
Канарата загуби опората си и полетя стремглаво към Вайл, който направи единственото, което му идваше на ум. Впрегна цялото си съзнание, воля, сила и аура в надеждата да разсече наполовина огромната канара. Мечът му извистя нагоре и проби основата на камъка. Хиляди малки парчета се разхвърчаха във всички посоки. Но камъкът бе твърде голям и се стовари с цялата си тежест и голям грохот върху твърдата земя, покривайки изцяло мястото, на което бе стоял до преди малко човекът. Пелена от пепел покри двора.
- И така приключи твоето приключение, о принце на мрака. – рече Аспекта с тих глас и понечи да излезе от сенките, но грохотен тътен го възпря и той с неверие видя как канарата се разделя на две, образувайки малък каньон в центъра си. – Това е невъзможно!
Вайл бе разсекъл камъкът от дъно до връх, образувайки този тунел и сега излизаше на открито.
- Без значение! – рече разгневеният Аспект. – Ако си мислиш, че с това се изчерпват моите възможности…
Гласът на Аспекта сякаш идваше от много посоки наведнъж, но самият звук излизаше от гърлото му. И Вайл разсече със съзнанието и аурата си звука и самият му източник. Чу се гъргорещ звук и една фигура се изсипа от близките сенки, падайки на земята, където се разсипа на сенки, които избледняха на слънчевата светлина.
- Много говориш. – рече бившият владетел на Шелтър и си тръгна, оставяйки каменния замък зад себе си.
Докато слезе до малкия град на Нелиите вече бе станало нощ и този път, от много години насам, нощта все пак бе настъпила за жителите на градчето. По улиците цареше веселба. Хората щъкаха в мрака и му се радваха като деца. Някои от тях се блъскаха един в друг и падаха на земята с пъшкания, само колкото да се изправят миг по късно и да се затичат пак. Вайл намери Кераян в центъра на града, където имаше клада, около която танцуваха нелии.
- Ти го направи! – възкликна Кераян и затвори за миг бледите си очи, но Вайл знаеше, че той го вижда през затворените си клепачи. Но как точно го виждаше, нямаше как да знае. – Ти ни освободи!

Керел се въплъти пред трона на новия владетел и страшно много му призля . Старецът падна на колене и закашля конвулсивно . Но не избълва нищо , стомахът му бе напълно празен .
- Мамичката му този ден става от странен по-странен - успя да изплюе той .
Новодошлият се израви на коляно след като конвулсиите  му поотминаха , а линиите и изображенията по тялото му престанаха да светят .
- Керел Се'иш на вашите вечни услуги . - представи се той на личността окупираща трона . - Висш вече Благословенник или това трябваше да бъда когато това - старецът посочи към несиметричен триъгълник на челото си . - бъде завършено . Но сега съм тук . А това е някъде . А това някъде не е където бях .А след това бях някъде другаде , което бе тук , но и не бе тук .  Всичко е толкова объркващо . - нахвърли той набързо изкикоти се и  полетя изправен на няколко сантиметра от земята с цел да прикрие колко прегърбен всъщност бе . - Доста сумрачно местенце , къде ли всъщност попаднах олеле - каза той и се заоглежда наоколо с почуда .

Корел не се притесни и за момент от стражите които реагираха мигновено на неговата поява . Добри последователи никога не се намираха лесно и това силно го впечатли . Крепостта в която се бе явил , тази Черна Цитадела бе удивителна , самото здание явно бе издигнато от велики майстори . Камъните ... Не нещо не бе както трябва . Нещо не бе редно тук . Всъщност нищо не бе редно . И в този момент усещанията на висшия благословенник се пренатовариха , тялото което все още левитираше се изпъна в полу дъга назад а татуировките му засияха с пребляскваща лилава светлина . Навестило го бе Разбирането , както той му викаше . Всъщност умението да усеща околността му бе Внесено преди много лета но той никога досега не бе стъпвал , ъ левитирал , ъ присъствал в свят където дори въздуха бе така лесен за промяна . И той осъзна неща които неестественото му подсъзнание на благословенник прие . Енергия заля тялото му на порой , но вместо да го изгори на пепел тя буквално и визуално бе изсмукана през татуираната му кожа . Спомени от този свят проникнаха в ядрото на същността му и донесоха с тях ужас , болка , страдание и тъга ... Но също така и радост щастие доброта и надежда . Зло и добро , бяло и черно , хаос и ред . Те се заблъскаха в него с неумолима първична мощ и му показваха историята не само на този свят , но и на другия където домакинът му бе живял . История от емоции навлезе в същината на старецът и намери там душа на емпат , душа която може да приеме всичко и да прости на всеки . И в този момент иззад ъгъла на всичкото това разбиране и съчувствие изскочи истинската същност на Керел Се'иш а именно цинизмът . И той се закикоти като последният побърканяк както си висеше превит във въздуха . - Бла-ха-ха-ха-ха - изплещя той и прелетя със страничен лупин към мястото накъдето го бе подканил Вайл .
- А здрасти милорд , ебаси и света дето си го имате тук , такава груба мощ , такъв вечен покой . Божествено или демонично ? Пикал съм им на вечните битки . Но ти - обърна се той към лицето на владетеля - Ти си нещо друго . Не си дет му се вика умесен от същото тесто , не си изграден със типичната за моя човешко масонски род глина . Не , не ти си нещо друго . - Дъртакът изцъка няколко пъти бързо с език и се изплю върху пода , слюнка нямаше , но ефекта беше почти същия . Плодчето от масичката се оказа в ръката му и той звучно отхапа голяма част от него .Без да остави на Вайл да го прекъсне той продължи . - Та вижжаш ли изобщо не мисля , напротив сигурен съм че не съм в совствения си свят , но пътека към моя няма , не виждам , не усещат и не знам . В моя -мляс- сят -мляс- няма толкова много мощ навсякъде , мощта там е в Небето и Земята . Идвам от Великите Острови на Възприятията в измерение което вече не мога да усетя . Живях в град на име Саффир които беше сгушен удобно в сините пясъци на остров Ке'Сашай . И преди да започнеш да ми се чудиш напълно осъзнавам че съм тук с някфа проклета причина - каза той и размаха плодчето . - Други благословенници са изчезвали след последното им Прословение и никога не са се завръщали , та с нищо немож ма фана още по малко изненада ! - декларира той и продължи да дъвчи звучно некрушата.