Вълнолом

На близо километър от стените на Хилион се простира скалиста област, а отвъд нея - необятното море. Вълноломът е дело на самата природа, издига се на над двеста крачки от морската пяна и често бива подложен на бича на развилнялото се море. В подножието му, на морското равнище, има вход към подводна пещера, която според легенди е обитавана от духовете на океана. На най-високата точка на вълнолома има просторен гладък терен, с изглед към морето, където понякога, но много рядко, се сбира Съветът на Хилион(когато не заседава в Кметството, както обикновено). До тази церемониална зона се стига по изрядно изсечени в скалата стъпала.

Гъвкавост. Приспособимост във всякакви ситуации - това се изискваше в момента от нея. Вилварин бе посрещната като равна - очакваше военен трибунал, а се озова на заседание, в което имаше честта да участва... нямаше как да се предвиди подобно нещо. Погледът й пропълзя бавно и като мъгла обгърна всеки от членовете на днешния Съвет. Отсъствието на дядо й я смути извънредно много, но бързо насочи вниманието си към останалите. Познаваше добре родовете, /освен този на Вайс/ чиито представители сега изпълваха атмосферата с осезаемо напрежение. Момичето имаше твърде много информация и умения, които могат да помогнат на Хилион... и които, по ирония на съдбата, бяха трупани с цел да му навредят.
Тя разбра значимостта, с която натовариха особата й, ала вътре в себе си се чувстваше като презрян убиец... това усещате я подразни... но знаеше, че само след миг ще се окопити. Пое глътка от въздуха на това величествено място и се поклони леко.

- Извинете ме за закъснението, но аз ще го компенсирам с лаконичността и яснотата на думите си.

След това Вилварин зае мястото си. Не обърна особено внимание на Нетер Вайс- твърде объркани бяха мислите, които пораждаше у нея протежето на Спет, затова предпочете да ги запечата заедно с тревогите й отпреди малко.

Но Нао Лайт беше друго нещо - този човек, макар и неин враг до скоро /а може би и настоящ/, недвусмислено винаги бе предизвиквал с особеното си поведение симпатиите на Вилварин, а с уменията си - безспорно уважение. Тя винаги се стремеше към съвършенство във всичко, а Лайт, чиито влияние и успехи я амбицираха да се старае още повече, беше поставил летвата много високо.
Момичето изостри сетивата и ума си, за да може да реагира бързо и адекватно на всеки въпрос. Приготви се да слуша внимателно, за да вникне мигновено в дискусията, въпреки че умората от всичко преживяно тежеше на раменете й.

Мигът тишина, докато заеме мястото си, й позволи да попие с всяка частица от съществото си енергията отвъд атмосферата на Съвета. Слънцето загряваше ефирния въздух, но вятърът размесваше хладните течения откъм морето с топлината, излъчвана от напечените скали. Тази идеална комбинация накара момичето да се отпусне въпреки невъзможното за предвиждане бъдеще.


/Няма проблем. За всички ни е така по това време на годината/

Младата Елесар се взираше в богатата на слюда каменна маса, която сякаш излъчваше още повече светлина, когато членовете на Съвета бяха положили ръце върху нея... ръце, които с лекота умеят да унищожават, но винаги предпочитат да съграждат.

След думите на Спет, Вилварин притвори очи в пристъп на тих гняв.
Хладна тръпка мина по тялото й. Външната политика на Хилион се движеше по стар въжен мост - никой не можеше да бъде сигурен дали при следващата крачка дъските нямаше да поддадат... за такъв изгоден момент Хан`еир работеха от поколения и сега тя усещаше как случаят каца на ръката й, но щеше да се изплъзне от дланите й... чувството за дълг и идеята за разрушение в името на ново начало Ви бе възприела като пътеводни светлини и, въпреки последните събития, подсъзнателно тази натрапчива мисъл се гърчеше в душата й като змия, пръскаща отрова в кратките моменти на своята агония... Само ако всичко това се беше случило седмица по- рано!... но сега бе безполезно... съществуваха всесилни мигове, които преобръщаха за краткия си отрязък от време живота на много хора...
Момичето се сепна от собствената си решителност и сякаш чуждата агресия, навлязла в ума й. Знаеше, че аурата й, променена от тези мисли, нямаше как да бъде напълно скрита от Деймън Спет и й загорча от лепкавото, задушаващо чувство, с което съвестта наказва човешките прегрешения.
В настаналата кратка тишина тя насочи мисълта си в друга посока - какво би направил дядо й... Вуйчо й - Акачино Но Хелио- често разговаряше със стария маг в нейно присъствие за слуховете, които за повечето достигаха като шепот, довян от земите отвъд скалите на Хилион, а за тях бяха многозначителни и умееха да ги тълкуват ясно като звездна карта.
Имаше народи, които съществуваха затворено- не искаха да им се месят, а и те не се месеха в делата на другите. Това беше най- миролюбивото поведение в пъстрата културна мозайка на Шелтър, защото между два народа съществува приятелство, когато има интерес, а всичко останало е просто неутралитет и взаимно уважение...
Тънки бяха нишките на мира, които с толкова труд се оплитаха през годините и, за нещастие, ентусиазъм да се поддържат имаше само пред лицето на обща заплаха или след мащабна трагедия. Всеки народ пазеше своите култура, земи и национални достойнства в здравата броня на гордост и високо самочувствие. Забележителни личности бяха управляващите, но сега "светлината" на Утопия искаше да залее всички тях... трябваше Хилион да направи своя ход...
Момичето въпреки всичко нямаше никакво желание да се меси - личните й интереси, проблеми и крехката й възраст я възпираха, затова вместо конкретно мнение, почти механично отговори на въпроса с въпрос без да вдига поглед:

- Идеята за бърз съюз между всички в Шелтър твърде утопична ли ви се струва? Ще бъде по- лесно да се спре експанзията на Легионите докато, въпреки хаоса във всички краища на Шелтър, все още владетелите имат сила да се противопоставят...

Въздухът проникваше бавно и равномерно в тялото на Вилварин. Тя мислеше спокойно въпреки положението, в което се намираше - макар в момента Съветът да бе най- защитеното място на Хилион, вятърът можеше да донесе на момичето някоя отровна стрела... присъствието й в кръга със сигурност не бе убегнало от зоркия поглед на баща й и, притиснат от времето, той вероятно търсеше начин да запечата истината зад безжизнените устни на дъщеря си завинаги. Потомъкът на Хан`еир бе твърде силен противник, дори и ако Вилварин е на щрек.. дори и ако е напълно здрава.
Забавно как наличието на други проблеми сякаш размиваше грозните очертания на предходния, затова сега девойката просто кротко очакваше момента, изискващ нейните действия... а този момент наближаваше - атмосферата на Съвета й го подсказваше, напрежението около нея растеше.

Сетивата й се насочиха отново към Нетер Вайс. Младежът мълчеше, но Вилварин усети, че цялото му същество излъчваше някаква стаена, дебнеща енергия.
"Чака своя ред, но не и в обсъжданата сега тема." - помисли си тя. Надали сетивата й реагираха просто от факта, че Вайс седеше точно до нея. Нямаше как интуицията да я подведе.

Ръцете на девойката винаги бяха хладни, но сега кръвта съвсем се отдръпна от крайниците й - завладя я онова чувство, което те поставя на нокти щом тялото и духът ти вече неочаквано са се впуснали в двубой, а адреналинът все още не е успял да се разлее по вените.

Вилварин вдигна ръка - бинтовете стягаха и без това болезнените рани, но тя искаше да отстрани косата, която танцуваше леко по лицето и шията й. След като се освободи /уви, само за миг/ от досадния кичур, тя погледна в посока на Вайс. Опита се да си припомни всяко негово действие при техните срещи, за да предугади и да се подготви за думите, които тези свити устни ще изрекат. Той неусетно беше напипал нишката, водеща до проблемите от последните дни. После, за да не задържа погледа си повече от рамките на "случайното" и "небрежното", момичето премина към Деймън Спет. "Кметът" щеше да изпрати протежето си за емисар в Нирвана... може би това караше Вайс духом сега да стои осезаемо встрани от дискусията... но едва ли.
Косите на Вилварин отново скриха лицето й. Сега то беше зачервено - нездрава руменина на досадна лека треска.

Тереса бе, като зашеметена от красивата гледката.Тя крачеше опиянена от природната картина. Пред нея се простираше необятното море а над него най прекрасния залез, който е виждала в живота си. Тя се застоя, спря се на едно място и просто се наслаждаваше на прекрасните нюанси на огненото небе. Морския вятър духаше развявайки късата й коса Сай я подкани отново и тя тръгна след него. Вълноломът бе на близо километър от града а тя щеше за пръв път да ходи до него. Майка и й бе разказвала истории за Хилион и неговите забележителности сега тя щеше да го види със собствените си очи. Вървейки след гърба на Сай, сърцето й тупаше бързо от вълнение тук бе прекрасно, приключението те първа започваше и тя нямаше търпение да види какво и е замислил съученика й. Тя не го попита нито проговори нещо по пътя до там. Сай беше толкова доволен, че си е намерил друга сродна приключенска душа, за това бързаше прескачаше камъни и клони по пътя и смяташе да стигнат до замисленото от него място възможно най бързо. Самия път не бе много широк ако минаваха две талиги щяха да трябва да претъркат колела за да се разминат. Пътят бе прострян като змия, грубоват на ръба на плажната ивица която се състоеше предимно от скали. Вълноломът напред се виждаше изгладен от вълните вечно блъскащи се в него. В подножието имаше огромна дупка или поне така й изглеждаше на Тереса от далече. Другата страна на пътя бе обкръжен от последните стени на града последвани от планински терен с някое друго високи дърво. Пътят бе малко по широк на места и имаше дървета така прилегнали с големите си корени, че наподобяваха пейки или поне място където човек може да седне и да отдъхне. Ръката на природата играеше в небесата, рисуваше красиви нюанси от слънчевите лъчи на вече почти скрилото се слънце на хоризонта, светещо в огромно червено кълбо. На небето имаше обширни облаци отразяващи и така усилващи величественото му излъчване, че на моменти младата девойка щеше да се препъне в никой  друг камък от заглеждане към хоризонта. Картината пред нея бе уникална и терена започваше да бъде по стръмен. Ето, че стигнаха до самия Вълнолом без дори Тереса да забеляза кога успяха да изминат това разстояние.

Сай прекарваше Тереса по самия ръб на скалите. Поеха встрани от пътеката, заобиколиха стъпалата, водещи до върха на Вълнолома, защото момчето изпитваше страхопочитание към мястото, където се събираше понякога Съвета, а уважението и преклонението му към висшите магьосници беше като безпрекословното благоговение на малко дете към нещо свято.
Още повече, че миналият ден Съветът беше заседавал тук.
- Ела от тук- Сайен се обърна към спътничката си и я поведе нататък. Тя беше мълчалива и младежът се притесняваше дали разходката й е по вкуса, но щом видя сияещото й лице, разбра, че просто е погълната изцяло от природата наоколо.
Пътят взе да става стръмен. Камъните бяха изгладени от ветровете и влагата. Двамата трябваше да си помагат с ръце, за да слизат по тесните скални плочи, всяка стъпка трябваше да е премерена внимателно, защото често за краката им нямаше достатъчно място. Сай бързаше да се смъква надолу, за да може да помогне на девойката, но тя се справяше доста добре на непознатия терен. Малки, упорити бурени се бяха вклинили в процепите между камъните, песъчинки се забиваха в дланите на двамата, но те с ентусиазма на хлапета, за които ожулените колена са трофей, а мръсните дрехи- медал за храброст. Храбри? Не пораснали? Неразумни? Или просто свободни! Онази- скъпо струващата свобода, за която се иска малко лудост, малко дързост, много душа, очи, които да видят отвъд видимото и сърце, което да полети с птиците, нозе, които да извървят лунната пътека на мечтите, ръце, които да се докоснат до малките, почти невидими съкровища около нас... не всеки е готов за такава свобода!
А те двамата вървяха. Под тях вълните се разбиваха с плясък, скалите около тях надвисваха като да се откъртят в бездната всеки миг. Но всяко съкровище се крие на труднодостъпни места, най- сладък е вкуса на забраненото, опасното... онова, което трудно се открива и още по- трудно се достига.
Сърцата им преливаха от адреналин, очите им се замъгляха от соления бриз, понесъл аромат на водорасли, ушите им заглъхваха от грохота на вълните, главите им се замайваха от височината. Ако погледнеха надолу, виждаха острите скали, обливани в пяна, блеснали като жертвеници, напоени с прозрачната кръв на океана, а погледнеха ли напред- виждаха единствено хоризонта, птиците, които едва се борят с въздушните течения, искрящата водна повърхност, която ги притегляше към себе си. Струваше им се че летат, че могат да увиснат във въздуха. Опиянени, двамата трескаво се спускаха. Сай водеше девойката все по- надолу, където в скалите стъпалата бяха все по на рядко и все по- плитки.
- Умори ли се?- попита Лавлет, който беше капнал от тренировките и изпълнения с работа ден.
- Не! - отвърна не по- малко от уморената Тереса, надвиквайки вятъра, който крадеше думите й и заглушаваше гласа й.
Когато стигнаха до една по- широка площадка, Сай спря и двамата можеха спокойно да огледат наоколо, докато ръцете им починат (не бяха се спущали продължително, но тръпката и наслагваното през деня натоварване изпиваше силите им).
Вперил поглед напред, Сай изглеждаше като капитан на кораб- очите му блестяха алчно, дръзко, лицето му беше обагрено от слънцето, вятърът въртеше непокорната му коса и дрехите му плющяха в тялото му като платна, полепнали по мачтата. За миг изглеждаше така, сякаш на света няма никого освен него и той е господар на морето.
- Хей, да не замръзнеш! - възкликна той, когато се опомни и видя, че Тереса няма връхна дреха. Със залеза щеше да изчезне и малкото топлина и суровият вятър щеше да стане като ледено ренде по тези места.
Нужно ли е да казвам, че блузата й полепваше по извивките й? А нужно ли е да казвам, че Сай го забеляза? Той притъпи това усещане, напиращо в тялото му, защото дамата до него сега се държеше като истинско момче- погледът й, прямото й изражение. Но си оставаше момиче- нежно, крехко, дори в яда си. А това "мъжко" поведение само докарваше на Сай една снизходително- покровителска усмивка като към негова сестричка... или той искаше да си втълпи, че я възприема така...
Още докато Тереса да каже: "Не се притеснявай за мен свикнала съм на такъв вятър" Сай беше свалил наметката си, с ловко движение мина зад нея и я нахлупи върху раменете й.
- Или това, или ще търсим друг начин да се стоплиш!- рече той наставнически, но след миг се усети колко двусмислено е прозвучало това. Целият пламна, гласът му изчезна и нещо заседна в гърлото му. Обърна се рязко и тръгна отново нататък по скалите без да дочака реакция.
- Хайде, трябва да се върнем обратно преди да се стъмни!- извика той в движение без да погледне към Тереса.

Скалите бяха обли и на места леко хлъзгави. Тук определено трябваше да се внимава как се стъпва понякога пътя нагоре е по лесен от този на долу, в случая беше нещо подобно Тереса слизаше упорито все по на долу, и на долу по скалните стъпала, ако изобщо могат да се нарекат такива. Отдолу се виждаше една вдлъбнатина в скалата. Сега морето бе спокойно вълните не бяха много високи, но все пак удари те им кънтяха при допир със скалите в подножието. От време на време Тереса потръпваше леко не и беше студено но вятърът я изненадваше със ледени течения. Слънцето все още грееше и отдаваше някаква топлинка на двамата приключенци. Тя не обичаше да изглежда слаба пред някой друг, а още по малко ако това бе момче затова не промълви нищо докато продължаваха със спускането. Тереса очакваше изкачване на скали но не подозираше че ще и се наложи да вземе връхна дреха, а и бе прекалено развълнувана и уморена от тренировъчния ден за да мисли за подробни неща. Единственото което я вълнуваше в момента бе прекрасната гледка и приключението което я очакваше някъде по надолу под нозете й. Но все пак Сай си бе кавалер бе забелязал, че и става студено и още при предложението си да й даде наметката си, дори и не изчака отговор. Наметката беше топла и удобна й тя не усещаше повече студа . Леко смутена но все пак беше радостна, че е забелязал тя му промълви:
-Благодаря ти. – с румени бузки тя се загърна в топлата наметка и продължи след момчето, което бе с не по малко румени бузки. Отдолу се показваше една вдлъбнатина в скалата. Пътят до нея бе очертан от редки на места камъни изпъкнали от скалната обстановка. Те се приближаваха все повече и повече пътят бе кратък, но в умът на Тереса й се стори продължителен умората си показваше цената и все пак волята й бе непреклонна. Чувствата и бликаха очичките и светеха, искаха да видят нещо уникално нещо което ще отнеме и ума и дума на този, който го види.

Двамата вървяха мълчаливо, но това мълчание между тях не беше неловко- напротив! Младежите се наслаждаваха на изживяването без да си пречат, независимо един от друг, но все пак в някакъв душевен синхрон, при който дори тишината беше приятна.
Никой нямаше нужда от думи- всичко беше тъй простичко, красиво и взаимно. Според Сай думите винаги водят до усложнения, още повече, когато човек е така притеснителен в отношенията си с другите като него. Онова, което таеше в себе си беше като огромно, но заплетено на възел синджирче от благороден метал- красиво, скъпо, ценно, но много омотано, когато дойде ред да го сподели с някого.

Големите очаквания, казват, често са последвани от големи разочарования. Но всъщност очакванията на Тереса се изпълваха едно по едно- пътят беше вълнуващ, гледката- красива, компанията- приятна. Значително по- добро прекарване на следобеда, отколкото да чисти или да се излежава, макар че сега едва усещаше краката си- непрестанно напрегнати и стегнати при спускането, нащрек за всяко подвеждащо камъче, готови да реагират мигновено. Беше леко задъхана и почивката беше хубав вариант. И ето, че Сай доведе девойката на нещо като тераска, изваяна от природата в скалата- почти незабележима отгоре. Сай гордо и тържествено седна на топлия камък. Беше видял десетки залези тук. След буря, през лятото, през зимата, при тихо време, но за пръв път водеше някого, затова може да се каже, че и за него изживяването беше ново, както и за Тереса. Мястото просто му се струваше по- различно и залезът.. по- вълшебен. Искаше му се девойката да е доволна от своя гид из дивите местности, но не можеше да определи дали наистина й харесва... А и не се престраши да попита. Притесняваше се само да не би да е преуморена и натоварването да й е дошло в повече...
Двамата застанаха в нишата. Не може да се нарече завет, защото вятърът биеше фронтално откъм морето, но пък слънцето позлатяваше водата и камъните пред тях, галеше ласкаво там, където бризът дращеше хищно. Вдлъбнатината беше широка около два метра и дълбока около три, като в края сводът й се долепяше до пода.
Младежите се намираха точно над отвесна скала. Бяха се спуснали толкова, че пръските от вълните почти стигаха до тях. Тереса не пропусна възможността да се надвеси и да погледне от ръба.
- Леко, да не те грабне някой дух, че под нас има пещера!- викна Сай, който се беше излегнал на един напечен камък и блажено притвори очи. Не виждаше девойката, но усещаше присъствието й.
След малко, когато си отпочина, Лавлет се надигна и пропълзя до вътрешния край на вдлъбнатината и подвикна на Тереса:
- Сега ще те черпя едно питие! Това е много специална вода! Наричат я огледална, защото частичките й поемат от твоята енергия и променят вкуса й... пробвах да я направя на печено пиле, но не се получи... - момчето се засмя и посочи на Тереса една мъничка локвичка, където се събираха малки сълзи влага от каменния свод. - Ето, вземаш в шепата, нищо, че камъкът дере... Невъзможно е върху нея да прилагаш магия, затова само с шепите става...... после си помисляш за нещо и отпиваш. Ако е тъжно- ще горчи, ако е хубаво- ще е сладка, ако е нещо, което те ядосва- ще е солено и така нататък...
- А ако си помисля за някой човек?- попита момичето.
- Хм... тогава може би ще има вкуса на чувствата ти към него... - рече замислено младежът.- Аз ще съм първи!- Сайен гребна мъничко от локвичката погледна към Тереса и отпи.- Твой ред е!

Той се свря съвсем в ъгъла, за да може Тереса да с пресегне и да вземе от огледалната вода. Изглеждаше си съвсем нормална вода, но човекът не осъзнава свойствата на много от заобикалящите го неща. Не ги разбира, не ги осмисля, не ги възприема правилно и не се вглежда отвъд видимото. Тази вода беше повече от индикатор за емоции и енергия... Но те щяха да усетят свойствата й, които бяха предизвикали по- късно.
Още Тереса не беше преглътнала, и Сай попита нетърпеливо със светнали като на диво животинче очи:
- Какъв вкус имаше твоята? За какво си мислеше???

- Ако излъжеш, водата става отровна! - каза Сай строго, когато забеляза, че девойката се замисля.
Вдлъбнатината бе тясна, локвичката бе малка и човек трябваше да се пресегне за да я стигне, двамата младежи бяха скопчени почти един до друг, Сай отпи и даде път на Тереса да опита. Тя гледаше на водата с леко недоверие не й преличаше на нищо друго освен обикновена вода, точно това бе най голямата заблуда в тази течност. След отпиването очите на Сай светнаха повечко от преди не само от нетърпение да разбере какъв е вкуса, усещането, но имаше и нещо друго. Тереса се сгуши до него и взе от огледалната вода, още не бе преглътнала когато младока я попита „Какъв вкус имаше твоята? За какво си мислеше?“ неусетно тя в този момент преглътна и в мисълта и се оформи неговия образ. Образ на учтиво горе долу чаровно момче, приятелски настроено, но някак си лесно притеснително. Ако се съдеше по външния му вид сега той имаше съвсем различен образ в сравнение с този в академията. Момчето имаше бунтарски характер това се съдеше по обицата на едното му ухо, малко момчета носеха такива. Тя го бе забелязала едва, когато се срещнаха за втори път и то само я радваше. Тя си падаше по лоши момчета,но трябваше да бъдат грижливи и с приятно излъчване. Не не бе влюбена, поне може би все още не. Та те тепърва се запознаха. Докато младата девойка си мислеше тези неща младежа добави „- Ако излъжеш, водата става отровна!“. Вкусът в устата и бе сладък оо и то много сладък наподобяваше на шоколад смесен с мед. Тя се почуди как да отговори ушичките и пареха а в устата и се разтапяше сладкия вкус на водата. На лицето й се изписа блаженство с което каза:
- Прекрасна е толкова сладък вкус никога не съм опитвала. – последва кратка пауза сякаш изчакваща момичето да се наслади още малко на собствения си сват и да добави – мислех си за днешното приключение и като ме попита дори си помислих за теб – тя се обърна на другата страна леко смутена от думите си. До сега не бе срещала такъв маладеж дори сгушени тук долу съвсем сами тя не се страхуваше от него не и бе минало през ума че може да я нападне или нещо подобно. Още от разговора в академията тя бе усетила че с това момче ще може да си сподели много неща, че имат общи черти. След малко се обърна с пламнали очи и попита:
- Сега е твой ред твоята вода с какъв вкус беше?

Дъхът на Сай отказа да се движи в дробовете му, парализира се и замря... за миг се поколеба дали искаше да чува този откровен отговор, защото не знаеше как да реагира... още повече, че след него последва въпрос от момичето... трябваше да го очаква, но не знаеше какво да прави! Дали да й каже истината? Да, всъщност водата изобщо не беше отровна, ако човек излъже. Защо изобщо я накара да каже истината? Явно беше смутена от нея... Не, ще премълчи, за да не заплита още повече възела...
- Моята беше също сладка... - Сайен наведе погледа си към камъка, сякаш търсеше опора в него... беше му толкова топло, ефирно чувство пълзеше по тялото му и на езика му напираха думи, за които щеше да съжалява.
- За какво си мислеше?- попита бързо и настоятелно Тереса преди още момчето да е довършило. Това го накара да се почувства още по- зле... искаше или не искаше да й каже?...
- И аз си мислех за хубавия следобед, нищо че е доста студен.
Искаше му се да напусне ъгълчето, в което се беше сврял, но Тереса запушваше пътя му. Трябваше да отклони темата и затова поде- Кажи когато си починеш и ти се тръгва нагоре... утре сигурно Елия Нивал ще те изтезава

бих искала да останем още малко залезът е прекрасен . Благодаря ти, че ме доведе.
- За нищо! - каза Сай и когато се разминаха в тясното с Тереса, двамата седнаха на камъка с лице към водната шир.
След минута девойката промълви сякаш сама на себе си:
-Какви ли занимания ни очакват утре нямам търпение да разбера...
- Всъщност ти си от скоро тук и ще разбереш, че всичко е повторение и надграждане. Кръговрат на водата, на въздуха... но все по- мощен и набиращ сила.- Сай беше вперил поглед към една закъсняла за гнездото си чайка, а думите му звучаха като на много напреднал ученик.
Нещо унасяше двамата, телата им се затоплиха, а Тереса още усещаше безбожно сладката вода в устата си, чак пресушаваше гърлото й и езикът й изтръпваше. Но чувстваше лекота и прилив на енергия. Сайен разбираше тръпката, с която момичето говореше за утрешния ден- ново място, нови познанства, затова, колкото и да разваляше безметежното им мързелуване тази тема, той я попита:
- Кажи какво ще правиш с магията, щом я усвоиш?
Очите на Тереса загледаха сериозно при отговора й:
-Имам дълг към рода си трябва да върна старата ни слава.
Сай се усмихна:
- Това е много хубаво... и това да имаш род, и това да имаш цел... Но как ще го направиш? Брак за някой паралия? Да станеш герой? Преподавател?
Очите на Лавлет вече не виждаха- впиваха се с премрежен поглед някъде хищно, дори ядосано напред.
Той знаеше цената на славата и самоотвержеността- как му се искаше баща му да не беше смел, да не беше скочил, за да спаси чуждия живот... щеше да умре някой непознат глупак, подценил морето, но момчето щеше да има баща... каква кучка е съдбата, нали? Сайен цял живот беше работил какво ли не и нямаше нещо, което да уважава повече от висшите магове- искаше да бъде като тях, но знаеше, че трябва да се разкъсва между борбата за залъка и упоритите тренировки. Понякога си мислеше, че няма да се справи, но имаше ли друг избор? Само това беше начина да живее достойно- всички останали му се струваха мошеници и празнодумци- в магията беше единствената правда, дошла от Бог.
- Нямам планове да се женя за някого, когото няма да обичам с цялото си сърце, славата не ме вълнува толкова много. Моята цел е да възвърна знатното име, което ни бе отнето от чичо ми, затова ще стана велика магьосница със собствените си възможности.- гласът на Тереса ставаше все по- студен, но сигурно не беше ядосана на момчето до нея... знаеше, че въпросът му е логичен.
- И без герб войнът става герой...- погледна я Сайен.- Ние сме чираци на Хилион! Знаеш ли какво значи това? Служители, ученици на самия Бог! Когато ние имаме силата, всички онези пропаднали благородници ще запеят друга песен и ще изградим свое име! - младежът протегна ръка напред и я прокара по целия хоризонт- там, някъде в далечното, сложно бъдеще, което колкото примамва, толкова и плаши.
- Искаш да си измиеш името, да си върнеш честта... това е добре! Името се цапа лесно, а се чисти трудно, защото хората са злопаметни... Баща ми можеше да е герой, защото единствен скочи на помощ на един удавник, но хората помнят само, че самият той се удави като... некадърник......
-Хората наистина са злопаметни. Съжалявам че си загубил баща си, сигурно е бил добър човек.- каза Тереса наистина съпреживявайки тъгата на своят нов познат, а след миг неочаквано се протегна към Сай и го погали нежно по главата.
Момчето се сепна от допира и проявата на съчувствие и запелтечи:
- Ей, ей, просто давах пример... няма да се мятам от скалата!- Макар наистина да му беше тежко, той едва помнеше баща си- повече му липсваше фигурата на човек, на когото да разчита.
Изправи рязко глава, но срещна милия, скръбен поглед на девойката и лицето му, изкривено в пресилена усмивка, се отпусна.- Благодаря ти... сред хората все пак има и добри екземпляри.
Тереса се усмихна, отдръпна ръка и прибра нервно един кичур коса зад ухото си закачливо каза:
-Става късичко- щом няма да скачаш мисля, че е време да тръгваме обратно към града.
Сай се засмя и двамата се изправиха.
Последната ивица слънце изчезваше зад хоризонта и първите звезди блестяха ледено над водата.
Изведнъж настана неестествена тишина- вятърът утихна за миг, вълните се отдръпнаха от скалите за поредна засилка и в този промеждутък се чу странно свистене и нещо като стенание от бездната.
Тереса тъкмо изтупваше дрехите си, когато този звук смрази кръвта й.
- Какво е това?- попита тя. Не искаше да се покаже слаба, но нямаше време да се замисли върху това- приближи се несъзнателно до Сай и се допря до него, взирайки се към ръба на скалата.
- Вратите на пещерата се отварят... хайде, да се махаме.
Гласът на момчето беше спокоен и той я окуражи като положи ръка на рамото й и я побутна напред, за да може при изкачването да реагира, ако тя се подхлъзне.
Двамата тръгнаха бързо по камъните. Изкачването беше значително по- лесно, а и някак телата им вече не им тежаха- нямаше умора, нямаше натоварване.... огледалната вода беше свършила енергизиращата си роля добре, без младежите да знаеха за това.
А и самото изживяване беше от онези, в които просто тялото ти притръпва, духът ти се наслаждава и игнорира всяко неразположение. По пътя към града Сай разказа на Тереса, че според вярванията в пещерата под нишата, на която бяха, се квият духовете на океана, а при отлив входът й се отваря и никой не знае какво ще се случи, ако си наблизо- от страхопочитание никой не бил ходил там.
Лавлет прекара Тереса този път по централните улици, а не по крайните квартали- целият великолепен град надяваше нощната си премяна и едно, че беше изключително красив, блеснал с всичките си улични фенери, и второ, че не беше добре да се минава през крайните квартали- не за друго, а просто не беше добре да се изкушава съдбата- благоразумието винаги е добра превенция, а и приключенията нямат общо с търсене на белята.
- Ще те изпратя до вас, ако нямаш нищо против- просто съм поел отговорност на твой гид и не искам да ме уволниш преждевременно заради лошо обслужване,- каза Сай, когато двамата наближиха центъра.