Къщата на Ийтън Хас- Мрака

Къщата се намира в близост до центъра. Кварталът е скромен, наблизо има парк, а повечето къщи са с високи огради и поддържани дворчета. След като човек прекрачи вечно отключената порта, той вижда триетажна сграда, до която се стига по чакълена пътека, оградена от плодни дръвчета и храсти. В градината има каменна маса и няколко пейки, но е сравнително запусната и без нито едно цвете. Всеизвестно е, че тук се дават стаи под наем и се върти полу- легална търговия. Нито една дейност на Мрака не е незаконна. Единствено мъжът пречи на другите търговци, чиито цени подбива, но никой не е посмял да се разправя с него- той е дребна риба и всички предпочитат да не си навличат белята за някоя и друга жълтица загуба.

Хас наблюдаваше изражението на момичето. Може би нейните първи емоции му бяха странни, интересни- те изразяваха някакво вълнение от неща, с които макар и в разцвета на силите си, мъжът беше претръпнал. Това за него не беше дом, а местообиталище, което му носеше доходи.
Мракът изчака момичето да огледа за миг двора и обстановката и след това я поведе към къщата. Изкачиха няколко каменни стъпала и се озоваха на веранда, опасваща цялата предна стена на сградата. На Тереса й направи впечатление, че и тя беше пуста- нито един плетен стол, нито една масичка, на която да си пиеш чая, докато наблюдаваш залеза (терасата гледаше на запад). Истинска загуба!
Входната врата беше отворена (заключваше се само нощем) и мъжът я задържа, за да влезе и новата наемателка. Коридорът беше постлан с килим, чийто цвят трудно можеше да се познае от сплъстилия се праха. В ъглите имаше закачалки, а в насреща от входната врата- стълбище, което водеше на горе към втория и третия етаж.
Цялата къща беше потайна и мрачна, но с красива архитектура. На всеки етаж имаше по четири стаи- две врати вляво и две врати вдясно.
Хас се обърна към Тереса, чиито очи шареха по стените, окичени с красиви гоблени, които също потъваха в прах :
- Така, понеже ще щъкаш из цялата къща, обяснявам- ЗАБРАНЕНО е да щъкаш из цялата къща.
Мъжът направи кратка пауза, за да свали наметалото си. Отдолу беше само по потник и Тереса преглътна при вида на широкия му гръб и очертани плочки на корема и побърза да отмести поглед от кожения му панталон за езда, който повече подчертаваше, отколкото прикриваше какво има под него.  
- Така, това е склад, където има... всичко.- от столове и сечива до кофи и легени (Ийтън посочи първата врата вляво от тях); срещу него е килера- буркани, картофи, фасул, брашно, дърва за печката... понякога готвим за наемателите. Всичко е въпрос на бизнес- трябва да е чисто, да има добро обслужване, да вложиш някоя и друга жълтица, за да ти се върне тройно.- Безстрастно продължи да обяснява домакина.- Това там до стълбите е кухнята, а срещу нея- баня. Баня има и горе на същото място. Така, ела...
Двамата поеха по дървените стълби. Скърцането им беше някак приглушено под тъканата пътека, постлана върху тях. Когато Тереса се качи горе, насреща й блесна огромен прозорец, заемащ почти цялата стена, намираща се над терасата. Беше спиращ дъха витраж с пустинни цветя в златни и червени тонове, които напомняха на лято и есен едновременно и светлината падаше като парчета разтопено злато върху прашния килим.
- Тук са три стаи за наемателите. Две са заети в момента. За тия стаи нямаш грижа, освен ако някой не се изнесе по мое или по собствено желание. Тогава трябва да се почистят. Такааа.... третият етаж е мой. Ще влизаш само когато аз съм там. Изчакай малко.
Ийтън Хас продължи нагоре по стълбите към неговото "убежище". Тереса чу изщракване на ключ във вратата, която спираше достъпа към този етаж. Момичето се загледа в трите стаи, отделени за наематели. Коя ли щеше да е нейната? Не можеше да познае кои са заетите и се чудеше с какви ли хора ще дели един покрив...
Домакинът се върна и размаха пред нея ключ. Слезе и се отправи точно към вратата до стълбището. Там щеше да бъде малкото леговище на девойката, символ на бунтарството, самостоятелния живот, носталгията по дома и новото начало.
Нямаше "Заповядай", нито "Добре дошла" или нещо такова-Хас просто бутна вратата и пред Тереса се откри малка, светла стаичка с южно изложение, която преливаше от слънчева светлина.... но и от прах и застоял въздух. Имаше легло, малко по- тясно от спалня, гардероб, скрин и масичка с два стола до прозореца. Празна ваза и дантелена покривка загатваха, че това място може да бъде много уютно. Липсваше огледало, което си е удар под кръста за всяко момиче. До вратата имаше малка печка на дърва, а дебел, бежов килим само допълваше кафявите тонове на дървените мебели и каквото се виждаше от дъсчения под.
Ийтън не можеше да види лицето на дeвойката и емоциите, които буди в нея новото й жилище, но и да можеше, нямаше да се загледа. Самият той още не можеше да си обясни как дава такава скъпа стая в замяна на... работа. Абсолютно икономически необосновано! Този извод малко го подразни, затова гласът му прогърмя:
- Първа задача: направи обяд и гледай да ми измислиш нещо за вечеря с каквото разполагам в килера и кухнята. Изисква се чистене из основи на цялата къща. Него го върши когато искаш, но прането не търпи отлагане. Ако не знаеш кое къде е- питай и ще ти се каже, ама не прекалявай.
Той й подаде ключа и се качи на своя етаж.

Тереса взе ключът, отвори вратата и в вкара багажа в стаичката си. „Значи това ще бъде новият ми дом“ помисли си тя и заподскача от кеф. „Супер е но е много прашна сигурно не е била използвана известно време и определено трябва да й намеря едно огледало“. Тя хвърли багажа си на леглото от което се изду един облак прах, затича се към прозореца и леко закашляна го отвори да си поеме чист въздух. „Добре след, като приготвя обяда на Ийтън ще се заема първо с основно почистене на тази стая.“ След което разопакова част от багажа си, извади една стара дреха която използваше само за шетане из къщи завърза си една малка пристилчица приготвена от майка й и тръгна към кухнята. Там тя видя какви са условията. Кухнята представляваше обширна стая с една голяма маса в средата перфектна за точене на кори или приготвяне на баница в единия ъгъл имаше печка със дърва, с два по големи котлона. От страни й малка фурна за хляб а помежду им бе поставена мивка със сушилния за чиниите и приборите. От другата страна на масичката имаше една врата водеща до избата. На масата бе оставена една кошничка с няколко яйца и малко крайче сирене. „Чудесно ще мога да направя един омлет на бързо все пак е два чеса вече е леко късничко за по голям обяд.“ Тя запретна ръкави, сложи дърва във печката да се затоплят котлоните и грабна един съд от сушилника и една бъркалка. Взе от кошницата две яйца счупи ги в поничката, която бе взела отрони малко сирене и забърка. Котлоните бързо се стоплиха, Тереса сложи едно тиганче с малко мазнина от горе и изля сместа за омлета в него със голяма усмивка продължи да го бърка докато обяда не стана готов. Тя взе един поднос стоящ на мивката, една чиния и вилица  и тръгна нагоре към етажа на Ийтън.

Звукът от чукане по вратата беше нещо толкова необичаен, че чак забравен звук за домакина. Мракът отвори вратата и зад него Тереса видя единствено... ами... мрак. Ийтън се беше захапал димяща лула, загърнат с тъмносин халат, избродиран на сребърни хризантеми, но освен пушек от лулата, се носеше благовонна пара от банята.
Въпросителният лилав поглед беше безкомпромисен- нещо от сорта на "Ако не става въпрос на живот и смърт, ще си изпатиш, че си ме прекъснала".
- Обядът е готов- каза Тереса троснато (нямаше само Хас да се прави на страшен, я)!.
Хас прецени, че това е дори по- съществено в момента от живота и смъртта- храненето му беше оставено много назад в списъка с ежедневните занимания и към него се отнасяше небрежно- типичен асоциален ерген. Почувства се малко неловко от подноса, сервирането, скромните дрехи на девойката и старанието й... не беше дал такива разпореждания, а ето, че новото момиче дойде. "Това е работата й, не се е престарала толкоз"- отсече вътрешно Мрака, защото от години насам си беше обещал, че ако вземе да обръща внимание на емоциите си, по- добре да се хвърли от Вълнолома. Тогава божествен аромат погали ноздрите му.
- О? Момент.... яйца!?- замига Ийтън и изведнъж прихна да се смее. Смехът му беше кратък, но беше като приятна, топла вълна, която те обгръща и гали. Тъкмо Тереса се чудеше какво забавно има в омлета, когато той продължи- Както и да е... Ето, събрах прането. Сапун и всичко останало има долу.
Ийтън изкара на стълбите един панер с дрехи. Гордостта на Тереса в момента вреше и кипеше- кой й е този, че да му пере парцалите!? Да не й е брат или мъж? И без това искаше да почисти собствената си стая... Едно гласче й нашепваше да му обърне панера с дрехи на главата, но знаеше, че работата й тук не се различава особено с онази у дома й. Просто обстановката и човекът бяха различни... всичко сега беше различно- пречупено през субективната призма на честта, ината и някакви двуяки принципи, този факт я глождеше, но животът не е меню, от което да си избираш и услужливата съдба като усмихната прислужница да ти го сервира. Това беше новата й работа, новото положение. Трябваше да преглътне и да търпи. В този момент на стискане на зъби, броене до десет и потискане на напиращия ропот, Мракът се обърна към нея, гледайки я с онзи- отнесен, безразличен, но някак нервен поглед:
- Яла ли си? Ако си гладна или... така де, хапни нещо и ти...
И преди момичето да реагира на тази в същината си недодялана, но все пак покана, някъде под тях се чу дандания. От долния етаж се разнесе врява:
- ... не съм пипал яйцата, забравила си да купиш....
- .... ти на маймуна ли ме правиш!? Стояха в кухнята! Прасе такова!
Тереса усети как кръвта й изстива. Погледна стреснато към омлета, а после към лицето на Хас. Той стоеше спокоен и нещо проблясна в очите му.
- Ела, ще ям в кухнята- след тези думи, придружени с някаква пакостлива усмивка, той затвори вратата зад себе си и се спусна бързичко надолу. Тереса нямаше избор освен да го последва. И след малко видя от чии гърла се разнасяше врявата- симпатична, стройна жена на около 20 с чипо носле, червена коса и явно буен характер се навикваше на рошав младеж с рядка брада. Явно бяха двойка, която по незнайни причини живееше под наем. Очевидно многострадалните яйца, които обсъждаха сега бяха в ръцете на Тереса. Пристигането на Ийтън Хас и аромата на яйца секнаха спора. Те забиха очи в подноса, излъчвайки възмущение, гняв, жажда за изкупителна жертва в караницата и недоумение. Сериен се чувстваше като мишена и не знаеше как да реагира.
- Как сте, пиленца?- подметна Мрака, захапал лулата си.
- Това...- понечи да заговори мъжката половина на спорещата двойка, но жена му- очевидно по- устата го прекъсна:
- Тези яйца по случайност са наши! Коя е тази и как смеете...
- ТАЗИ- натърти Ийтън с глас, кънтящ като гръмотевица- е икономката тук. А ТЕЗИ (той имаше предвид яйцата), са моят обяд.
Наемателите мълчаха ошашавени. Каква наглост, само!
- А ВИЕ си просрочвате наема и имам право да си одържам каквото си поискам, за да не ви изритам още на момента!- последната гръмотевица, крайната присъда, финалния акорд отекна в коридора и сякаш витража със огнените цветя потрепери.
- Размислих..... няма да ям долу.- каза Ийтън след миг, сякаш нищо не беше станало, обърна гръб на наемателите си, подмина мигащата на парцали Тереса и пое пак нагоре.
Явно беше слязъл единствено за да поеме отговорност, че яйцата са приватизирани и да не държат тон на новото момиче, когато разберат, че тя ги е приготвила.

Пое подноса от ръцете на Тереса и й каза:
- Има простор за пране на двора, вечерята ще я ям отново тук. И гледай да не решиш, че съседските кокошки също са мои.
След тези думи той бавно затвори вратата, потъвайки в тъмнината на своята мистична бърлога.

/Тереса, опиши случилото се през твоите очи. Мисли, чувства... от там насетне- свободно РП до края на деня/

Стъписана и изчервена от срам Тереса остана на място за няколко минути. Съквартирантите й вече бяха тръшнали вратата към стаята им и си приказваха по тихо. Тя се зачуди дали да не им се извини за обърквацията, но реши да не хвърля олио във огъня и се отказа „Утре на връщане от катедралата ще им купя нови яйца и тога ще им се извиня.“ След което плесна лицето си с ръце, хвана панера с дрехите и тръгна надоло по стълбите към килера. Килера бе спретнат неочаквано подреден за такава занимарена къща. Той представляваше една средна стая с поставени равтове на всички стени и разни неща по тях на един от долните равтове бяха поставени перилните принадлежности един по голям леген съпун и кофа за вода. Леко нацупена девойката постави това което и трябваше в легена и го остави в коридора пред килера после отиде в кухнята да стопли вода и занесе прането на двора зад къщата. Там имаше един достатъчно голям простор за поне три ката дрехи щеше да стигне дори и да бе простряла чергите, че и нейното пране ако имаше такова. Водата бе готова и тя започна една по една да мие дрехите на Ийтън на двора. Първо изтърка една бяла риза която не беше много нацапана но вонеше на алкохол не по малко от остатъка от прането след нея тя се пресегна в купа и набара едни боксерки чисто черни, като видя какво бе напипала тя го хвърли се едно държи змия обратно в купа. С чисто червено като домат личице тя се изправи и с гневна стъпка сгази почвата под себе си „значи и прането трябва да му пера нестига, че му пера останалите неща поне бельото да си переше сам.“ Изчака малко да и мине яда с въздишка промърмори нещо толкова тихо че дори някой да стоеше точно до нея нямаше да може да я чуе „какво пък нямам избор все пак това е част от новата ми работа, но определено ще му го върна някой ден.“ След като приключи с прането тя взе палка за пода, и за праха и започна голямото чистене в стаята си. Вече беше шест чеса, когато тя приключи с усмивка „Ийтън каза че мога да чистя, когато си изкъм къщата ще почака още ден два“ . Стаята светна, като нова не веднъж я бяха карали да чисти стаята си у дома макар че предпочиташе да прави какво ли не друго освен да чисти точно нея. Вече беше доволна тук щеше да започне новото, леко изморена легна на леглото си да си почине но не затвори очи от вълнение. Огледа отново легнала стаичката си и си каза „от днес това е новата ми бърлога, а от утре започвам обучението си нямам търпение да започнат занятията ми“. Унесла в мислите си Тереса едвам забеляза, че е станало време за вечеря. Стана на бързо преоблече се в по новички дрешки, но подходящи за готвене и отправи към килера. Там тя намери боб и изсушено месо след което се отправи към кухнята. Гозбата бе готова точно навреме за вечеря. Малката готвачка реши да хапне в стаята си затова взе две порции в подноса мина нагоре първо да връчи подноса на домакина си и след това възнамеряваше да се прибере в стаичката си.

Мракът често се затваряше на своя етаж. Понякога не излизаше с дни, а понякога водеше жени, когато искаше да излее цялата страст и енергия, която събираше.
А хората говореха. Че е мошеник, че работи като жиголо, че е безпринципен, дори наемен убиец и така нататък и така нататък... нищо чудно в скоро време да започнат да плашат непослушните деца, с Ийтън, наместо с Торбалан.
Но истината беше много различна. И ако незапознатите с нея я разберат, ако не се разкаят, то поне ще спрат да злословят.
Днес например Ийтън измъкна Тереса от една дребна, но неприятна каша. Защо го направи? Вярно, създадоха си взаимно главоболия и си вдигаха кръвното, но това не беше нищо сериозно.
Може би един ден младата Сериен щеше да разбере по- добре този странен мъж. Ако го питате в момента, той би се заклел, че никога пред никого няма да разкрие душата си... но се беше заклел и други неща, част които днес малко или много пренебрегна, приемайки Тереса у дома си. А това за Мракът- онзи потаен, безкомпромисен и надменен човек беше безпрецедентен случай от 10 години насам.
Почукване на вратата. И този път го изненада, макар подсъзнателно да знаеше, че ще има такова.
С димяща лула в ръка той отключи и отвори, за да види отново бялото лице на Тереса. Изглеждаше уморена, но превъзбудена, дори малко кисела, щом срещна очите на Хас. Той видя поднос с две купички на него.
Всеки би си помислил, че момичето прави намек да се хранят заедно. Не и Ийтън. Той усещаше негативното чувство, което Тереса се опитваше да смири поне първия ден. Витаеше около нея като сянка, но тя не можеше да го трогне, камо ли да се чувства заплашен от тези прями, горди очи.
Очите, приятели, са като езеро- всяка трудност, болка и преживяно нещастие ги прави все по- дълбоки. Блясъкът по повърхността може да играе весело, но вгледаш ли се, ти виждаш дълбините на житейските несгоди. Потопиш ли се в търсене на дъното, налягането може да те смаже. Дори и покрити с лед, както тези на Мрака, под тънката кора се виждат сенки, които плават като изгубени призраци.
- Изчакай малко- Ийтън потъна във вътрешността на етажа, оставяйки вратата леко открехната. Тереса с присъщото й любопитство не изпусна шанса си да надзърне вътре. Прозорецът в дъното на коридора беше закрит с тежка завеса. В една от стаите горяха свещи и през отворената врата светлината им се разстилаше в коридора. По стените блестяха остриета на различни оръжия, които не се разпознаваха от тук, останалото беше тъмнина, но момичето забеляза... още едно стълбище. На къде водеше то?
В този миг забеляза, сянка, която премина пред светлината на свещите и тя се отдръпна. Мракът се върна с мръсните съдове от обяда, взе едната паница храна, постави празните на нейно място и се вгледа в Тереса, докато тя забиваше ядни очи в мръсните чинии. Роптаеше, да, недоволстваше, душата й негодуваше и се мяташе като животно в клетка, което знае, че няма друг избор, но не иска и да се примири. Полагаше усилия да сдържи тази ярост, но не и да я скрие.
"Май никак не ме харесва" помисли си Мрака. А той не би искал някой, който му готви да му има зъб. Асортиментът за отмъщението на готвача беше твърде богато като се започне от плюене в супата, та се стигне до разхлабително в чая. Това не го плашеше- щеше да й стъжни живота и след това да я изхвърли в някоя канавка, ако му направи номер, но защо да се стига до там? Трябваше му някой да шета, защото слугините дори за веднъж на седмица имаха тарифи майка си и татко си...
- Благодаря, госпожице. Кога имаш уроци утре?
- Сутринта- отсече звънкия като леден кристал глас на Тереса.
- Добре... аз не закусвам, но искам да приготвиш някакъв чай- какъвто на теб ти се пие. Донеси го поне час преди да тръгнеш към Катедралата.

Вечерта настъпи със цялата си мощ изморена Тереса се прибра в стаичката си да вечеря имаше само още една задача да привърши преди да си легне трябваше да измие чиниите не можеше да ги оставя за сутринта. Като приключи и с това дело тя се прибра в стаята си да си легне. Съблече всичките си дрешки с изключение на един медалюн.Той й бе подарен малко след седмия и рожден ден и й беше заръчано никога да не го сваля, дори когато спи или се къпе, е тази вечер тя бе прекалено уморена за душ и за това се шмугна в една малка дантелена нощница и легна на леглото но не успя да заспи известно време. Един два часа се въртя без да успее от вълнение. През цялото време си мислеше, какво ли я очаква да учи на следващия ден, с какви ли учители и врасници щеше да се запознае. Най накрая нощта я надви и тя заспа. През нощта тя бе оставила прозореца отворен да влиза въздух в Хилион бе по топло от колкото в Рион поне на нея така и се струваше. Сутринните лъчи настъпиха и от вън се чу петела на съседите. Девойката се събуди и разтри сънените си очички с ръце отиде да се изкъпи сложи си чиста рокличка и отиде към кухнята да приготви чай. В един от шкафовете намери няколко вида чай, взе този от лайка и лавандула приготви едно чайниче и две чашки, стопли вода и зачака. Когато чаят бе готов, тя седна на едно столче задуха топлата чашка и изпи своята порция преди да занесе другата на наемателя си.

Утрото често идва неканено като досадната ти леля, изтупкала се с всички куфари и задължения, които искаш- не искаш трябва да поемеш.
Тереса обаче очакваше утрото. С онази трепетна възбуда, която възрастните рядко изпитват, защото за тях няма почти нищо ново в сивия им ден. Но за младата девойка всичко беше ново. Трудно потъна в сън, но и когато се събуди, трудно асимилира каква е тази нова обстановка и къде всъщност е. Тогава информацията нахлу в ума й- в къщата на Ийтън Хас.
А след това, тъкмо да направи гримаса на досада, тя се сети, че й предстои да отиде в Катедралата за първата си среща с магията като официална ученичка на Академията.
Денят й се стори прекрасен. Набързо се приготви, направи чай и изпи своята порция от него. Останалото сложи в красив порцеланов чайник, който беше такава изработка, че й се струваше полупрозрачен (не можеше да се отрече, че тази къща определено притежава някакъв дух и стил, скрит из бъркотията).
Пое нагоре, както й бе заръчано предната вечер.
Ийтън Хас все още не беше преборил гравитацията и сънливостта си, че да стане от леглото. Нямаше махмурлук- този мъж беше развил имунитет и доста висок праг на алкохолна поносимост.
Прозорецът в спалнята му беше отворен, както и вратата към коридора.
Лежеше, налегнат от третата от събуждането му насам дрямка и си чакаше чая. Чудеше се защо изобщо да си прави труда и да се напъва да е вежлив с това момиче, като знаеше, че ще издивее при най- малкия й надменен поглед- беше отвикнал да се съобразява с когото и да било и да проявява разбиране. Но щеше да се опита. В името на покоя, който така му беше необходим.
Ето го и почукването.
Той се изправи и сложи тъмносиния халат с хризантемите.
Не бързаше, още се опитваше да намери подход. Запали лулата си. Почука се втори път. Майната му... ще кара на прима виста, както всеки път.
Щеше да предстои среща между шест личности- Ийтън и Тереса, каквито са, онези, които те мислят че са и онези, които отсрещният мисли, че другият е. Объркано, нали? Всъщност е дори по- объркано от това.

- Добро утро. Нося чаят, както ми заръчахте снощи- каза Тереса любезно... поне се опита да звучи така.
- За доброто не знам дали е добро, но за утрото си права... Заповядай вътре- Ийтън се отдръпна и й направи място да влезе в неговата бърлога.
Да, точно така- в "бърлогата на звяра" Определено не го очакваше. Момичето се поколеба, но беше някак развълнувана и.. доволна. От снощи се чудеше какво има на този етаж, потънал в мрак, и сега щеше да разбере отблизо.
Пристъпи вътре. Завесата на прозореца в коридора беше спусната, но въздухът беше някак благоуханен- като на сандалово дърво и стари пергаменти. Не лъхаше на алкохол, както наивното й съзнание си представяше. Крачката й за миг неуверено потънаха в дебел тъмносин килим, който покриваше целия коридор чак до стълбата в края. Тъкмо стана по- уверена, когато погледът й се спря на стените, окичени с оръжия. Имаше всякакви, които си имат, разбира се определени имена, но тя не ги знаеше, нито можеше да предположи от кои територии са. Имаше копия, мечове, ками, двуостри брадви... все хладни оръжия, блестящи в стоманено- син цвят, окачени на незабележими поставки. Плашещо... но и красиво. Излъчваха сила, респект и вместо заплаха, някаква сигурност.
Мракът затвори вратата и мина пред момичето, за да я поведе към всекидневната. За миг Тереса зърна, че спалнята на Ийтън беше точно над нейната стая. Те я подминаха и се озоваха в просторна, светла стая. По стените имаше няколко карти на Хилион и света. Голяма кръгла маса с дантелена покривка стоеше в средата, заобиколена от четири стола. Имаше шкаф с книги. Останалото беше хаос- празни и пълни бутилки, подредени покрай стените, прекрасни кристални чаши, потънали в прах, дрехи по столовете и дори пода, книги и торба тютюн, разпилени по масата. Мрака отвори широко единия прозорец и завесата затанцува на течението. След това премести всички ненужни неща от единия край на масата в другия, дръпна един стол за Тереса и се настани на съседния.
- Няма ли чаша за теб?- запита дрезгаво- сънен Ийтън, загледан в подноса.
- Аз вече си изпих чая долу в кухнята - леко гузно отговори Тереса
- Ако искаш, си вземи някаква... ако искаш- недей, ако искаш- пий от чайника- Мракът усети, че прекалява с "мъжкото" си държание и се опита да смекчи тона. Беше решил да говори с нея, но как да започне....- Добре ли спа?
- Едвам заспах от вълнение - с усмивка Тереса добави - стаята е много уютна наспах се чудесно само дето и липсва едно огледало, имате ли някое старо огледало което не ползвате ?
Мракът свъси вежди и дръпна дълбоко от лулата си. Чистосърдечният й отговор го накара да помисли как да й набави желаното огледало за награда. Да, имаше такова.
- Ще измислим нещо... може от съседите ти да приватизираме едно- каза Мракът и се засмя. Определено не му беше много приятна тая двойка, която Тереса ощети откъм яйца вчера, защото винаги се бавеха с наема.- Хайде, сипвай тоя чай преди да се мръкне.

Ароматната пара прегръщаше дима от лулата и зовеше пресъхналото гърло на мъжа да го опита. Някога той обожаваше такъв чай... някога... толкова отдавна.
Тереса сипа чай в чашата на Ийтън и му я подаде, след което се огледа за друга, в която да сипе на себе си. Искаше след като ще приказват, поне да не й бъде неудобно. Мракът проследи погледа й.
- Тук няма такива чаши.
Девойката стана и се отправи към кухнята. Беше напрегната от това, че Хас я покани на етажа си. Колко странен човек... на излизане тя отново хвърли един любопитен поглед на стълбището, водещо кой знае към какво, но побърза да отиде и да се върне с чашата.
Мракът слушаше внимателно стъпките й и дали няма да направи някоя беля, когато остане без надзор. Но тя не навря любопитния си нос никъде. Това му допадна. Май имаше някакви наченки на дисциплина у нея...

Когато девойката се върна и двамата вече бяха въоръжени с чай, Ийтън дори не я погледна. Беше забил лилавите си очи в прозореца. Профилът му беше красив, косата- непокорна и дива, а халатът падаше по леко разголените му гърди. Обстановката приличаше на някакъв досаден ритуал или встъпление към същината на разговора. Мълчанието и разсеяното пиене на чай беше изнервящо, но и добър параван, докато всеки обмисляше думите си. Изведнъж от нищото домакинът попита:
- Кои учители ти проведоха изпита?
Въпросът леко стресна момичето, Тереса се бе загледала в стоящия пред нея мъж, наслаждавайки се на фантазиите си с това тяло, с леко румени ушички тя отговори:
- Имах двама изпитващи госпожа Елия Нивал и господин Ерик Чосър.
Гласецът й беше изненадващо мек като свенливи листенца на разцъфнало цветче. Мракът се усмихна. Дори взе да се хили.
- Може да очакваш всичко от Ерик Чосър, но не и да сваля момичета- Ийтън напълни отново лулата си и промълви с напълно сериозен тон- Те са най- добрите магове, които могат да  ти преподават. Бъди благодарна, ако те поемат.
Беше в лоши отношения с гилдията, но и той и те си имаха своите причини за това.
Всъщност онова, което глождеше от снощи Мрака беше името на момичето. Струваше му се дяволски познато, но не можеше да се сети от къде... Нужна му беше информация, за да реши какво да прави с това зеленооко същество. Нещо определено го глождеше, а той мразеше неизвестностите.
- Ще ми кажеш ли доброволно нещо повече за себе си или да пускам агентите си?
Това бе доста личен въпрос, но щом щяха да живеят под един покрив нямаше да е лошо да разчупи леда и да опознае наемателя си. Тереса гордо се облегна на стола и почна да разказва:
-Идвам от града Рион, родена съм в знатния род от магове Сериен дори и това име да е западнало от две поколения насам. Майка ми и баща ми държат рибарски магазин общо взето съм израснала край морето и обожавам водата надявам се да успея да се науча да я контролирам като вас. – трябваше да си признае че мъжът пред нея определено не бе някой обикновен човек или самоук маг... и определено нещо мистериозно се криеше около него.
Хас се усмихна. Вече Тереса не го възприемаше като подпийнал зевзек... да, имаше много да учи, но имаше и потенциал у това момиче. Беше разумна и явно възпитана от житейските несгоди.
- Това е ясно... но значи рода ти е от Хилион? Нямаш ли някой роднина тук?- не, магове с това име не познаваше, но определено беше чувал фамилията Сериен и преди... но кога и къде...
Усмивката й се стопи, тя погледна надолу към пода преди да отговори:
-Вуйчо ми живее в града.
- Име!- гласът на Ийтън изразяваше нетърпение. Защо да й вади думите с ченгел...
Не го бригаше изобщо защо не е отседнала при него, но искаше да знае с чии пътеки съдбата преплита неговия път.
- Териан Сериен. - тя така изрече това име така, все едно ако беше пред нея, бе готова да го заплюе в лицето. А Мракът реагира така, сякаш не по- малко е готов да плюе по него. Надигна се леко от стола, очите му станаха цикламени и гръмкият му, злобен смях разби покоя в стаята.
- Хахаха! Вярнооо! Териан Сериен! Ха-ха, дано "качествата" на тоя леш не са семейни черти!- на Ийтън не му пукаше дали ще я засегне. Нямаше това намерение, разбира се, но просто мнението му за "леша" беше много крайно. Ама че съвпадение! Беше купил истински реликви от него на безценица, защото оня пропадняк беше затънал в дългове от хазарт. Някои вещи, от които искаше да се отърве, за да си покрие борчовете, бяха истински съкровища с огромна семейна стойност, които дори един непознат търгаш, загърбил сантименталностите като Ийтън оценяваше, но не и Териан. Затова на Мракът му идваше да му... направи доста неприятни неща. Някои от вещите Хас още пазеше... дали да ги покаже на Тереса? Не... той знаеше, че понякога миналото носи повече болка и спомените не ни даряват с покой- а напротив.
Тогава Ийтън усети някакво съжаление и съчувствие към момичето- тя не беше виновна за чуждите грешки, но пък наистина светлината около името й не беше особено бляскава. Също като неговата...
Тереса вдигна глава и с без изразен поглед каза:
- Не се безпокойте, този човек няма нищо общо с мен или моето семейство, по- скоро ако го видя на улицата ще му забия нож в очите, вместо да го поздравя.
Мракът се усмихна. Духът на Тереса му се понрави- неподправените емоции, нейната решителност. Наистина денят му сега придоби забавни отенъци. Той я погледна. Беше още крехка, но буйна като планински извор, скачащ през всякакви препятствия, устремен към целта си. Ийтън беше повече като, притихнало призрачно езеро, в което се раждаха бури от нищото.
- А вие от къде го познавате ? - попита девойката с все така безизразен поглед.
- Като магнит съм за разни проблемни хора... Има някои вещи на рода ти, които той ми продаде преди време.
- По добре да сменим темата не искам да си развалям настроението на първия учебен ден - каза Тереса, макар че и се искаше да го подложи на кръстосан разпит за всичко което знаеше за вуйчо й, но и за това си имаше време. Вместо това реши да попита:
- Бихте ли ми разказали нещо за себе си ?
"...какво наивно дете..." помисли си Ийтън, но още преди да свали гарда си пред нея и да изпита умиление, въпросът й отново накара бодлите му да щръкнат. Хас застана нащрек и се спотаи зад ледената си броня- неминуемо знаеше, че Тереса ще попита нещо такова, но това не правеше темата по- малко болезнена и неприятна.
- И аз не искам да ти развалям настроението, затова нека сменим и тази тема...- прошепна мъжът, но все пак добави- Хората ме наричат Мрака и има защо, но ти не бива да се боиш от мен.
Още преди девойката да реагира, той се изправи рязко и продължи с обичайния си уверен и дълбок глас:
- Чаят беше доста добър като за нещо, което не е ферментирало преди това. Аз ще изляза по- късно и не знам кога ще се върна. Ако някой прави проблеми, само ми кажи, че си търся занимавки и без това.
Ийтън застана до вратата на всекидневната, за да покаже, че разговорът им е приключил... за сега. Звънът на градскя часовник нахлу през прозореца с хладния порив на въздуха 9 пъти...
-Добре както желаете. И без това стана време да тръгвам за занятията си. – След което Тереса стана взе празните чаши и подноса и тръгна през вратата забелязвайки,че стаята като чели бе по светла от както бе при влизането в нея. Денят настъпваше и тя трябваше да се приготви за занятията си.
Мракът затвори и заключи вратата след нея. Беше допуснал Тереса неусетно твърде навътре в личното си пространство и това внесе повече смут в душата му, отколкото предполагаше. Наистина ледът между двамата се беше пропукал, а под повърхността му се откриха доста приятни неща, дори много общи черти, които двамата не осъзнаваха, но всъщност Тереса и Мракът имаха повече допирни точки, отколкото можеха да си представят.
Ийтън се опитваше да превърне душата си в лед, да я обгори и превърне на безжизнена пепел, както се обгаря с нажежено желязо кървяща рана. Сега искаше да остане сам и да вледени трепетите, които имаха нахалството още да са живи в сърцето му. В аурата на Тереса имаше нещо... нещо познато, нещо, което накара Ийтън да надигне първата попаднала пред очите му бутилка и да пие... да пие и да забрави искрящите очи, които се пробуждаха в паметта му и които навеки бяха помръкнали. Загубени за него, животът угасна в тях в ръцете му в онази зимна нощ преди 10 години...

Забързана Тереса взе разстоянието от Катедралата за не повече от девет минути. Позадъхана тя влезна в къщата и се отпрати директно в стаята си да си почине половин час. До де не бе влязла в сградата тя не я бе усетила, но умората я нападна като падаща лавина от нищото. Младата девойка си бе наумила да почисти поне втория етаж преди да залезе слънцето и да се втурне в приключението което я очакваше с широко разтворени ръце. Тя отвори вратата на стаята си и се огледа в огледалото поставено пред себе си. Един обичаен навик косата и бе разрошена от бързането и тя реши да я понатупа набързо да я пооправи по късно щеше да се наглася за момента искаше поне да не я дразни. След като се отправи да съблича дрехите си се спря за момент в средата на стаята. „Чакай малко тук нямаше огледало.“ След което се върна пред новата вещ и се загледа огледалото бе чисто ново излъскано и окачено на подходящо място близо до гардероба й с дрехи. „Ийтан сигурно ми го е сложил докато ме нямаше ох за това сигурно е излизал на обед“- не и се стори прекалено необичайно че е влязъл в стаята й все пак това е неговата къща а и нищо друго не бе пипано. Всичко си бе на мястото както го беше оставила сутринта. Тя заподскача от радост. Вече стаята и имаше някакси съвършен вид в нея имаше всичко необходимо за една бърлога на една млада девойка. Както си скачаше се отправи към леглото и се просна на него грабвайки и прегръщайки възглавничката си. По късно за вечеря щеше да измисли нещо много вкусно за да се отблагодари на Ийтан за бързата реакция към нейното желание. А сега затвори очи и си отдъхна точно половин час. Това време определено не и стигаше тя беше доста изтощена от занятието й, но твърдоглавието и вълнението за приключение и дълг я изправиха пъргаво на крака. Първо се преоблече в ежедневни дрехи за шетане върза косата си с една ластичка и отиде към склада да изкара метла, парцал и кофа за вода. След което се качи на втория етаж и започна да сгъва чергите. Една по една тя ги износи на верандата пред къщата първо вътре после и тях щеше да изтупа. Още при сгъването от всяка черга излизаше купища прах. Тереса си затананика една нейна любима песен „Танца на вълните“ отвори всички възможни прозорци на втория етаж и започна да събира първо праха от мебелите а после и от самия под. Отне и известно време да прибере всичкия прах този етаж се едно не бе чистен цяла година ако не и повече време. Като приключи с мебелите напълни кофата с вода от кухнята и започна с един добре изстискан парцал да минава пода. Той беше дървен затова не трябваше да се минава с прекалено влажен парцал да не гние. Като приключи и с това занятие се залови със свободната стая за наем. Ийтън и бе заръчал да е чиста ако някой реши да я наеме. Времето летеше а и оставаха чергите и да приготви нещо за хапване нямаше лошо и тя самата да хапне нещо този ден го бе изкарала само на един чай от сутринта и нищо друго. Като приключи и с чергите тя ги постели прилежно етажа бе светнал мебелите и дървото лъскаха надяваше се само да успее да приготви вечерята и да не закъснее за срещата. Тереса се забърза към килера миналата вечер бе видяла хубава мръвка и й хрумна какво ще сготви за вечеря. Взе булюн, агнешка мръвка малко подправки и ориз, след което накладе печката с оставените под нея подпалки, за да се вдигне бързо температурата. Смяташе да направи агнешко задушено със ориз и салата. Имаше кисело мляко прибрано в буркани тя взе един и го после го направи на айран. Вечерята бе готова тя си изкара в една чинийка нейната порция и отиде да се изкъпе на бързо докато поизстине за хапване. След като вечеря тя се прибра в стаята си да се приготви- скоро настъпваше залез слънце. На бързо изрови една хубава фланелка за полеви условия от гардероба нахлузи едно четвърт късо панталонче и едни здрави обувки погледна косата си среса я прилежно и се отправи към вратата за да не закъснява.

Дворът изглеждаше зловещ на лунна светлина, като малко гробище без надгробните камъни. „Тези дни трябва да посъдя нещо тук така или иначе ще се грижа за тази къща ще е по добре да изглежда подобаващо.“ С тези мисли тя се прибра в къщата и първо се отправи в кухнята. Там тя завари вечерята непокътната оставена така, както я бе зарязала преди да тръгне. „Значи утре няма да мисля обяд“. Коремчето й изкъркори злобно злобно. Тереса си сложи да вечеря, след което изми чинийката си и се отправи към стаята си. Ийтън още не се бе върнал ако се съдеше, че на влизане третия етаж не светеше а щом не е пипано яденето явно не е заспал едва ли Ийтън щеше пропусне такава вечеря. Нощта настъпваше, а девойката бликаше от енергия ефектът от огледалната вода не бе превършил все още, бе на изчерпване, но младата девойка все още имаше силички, който я държаха будна. Стаята и се осветяваше с една голяма нощна лампа поставена до леглото й. Тя реши да си вземе един душ и да почете нещо за да заспи. Нощната прегръдка надделя и младата Селиен се унесе в дълбок сън. Сънят и се стори реален тя бе все още там на скалата със Сайен. Лунните лъчи се показваха на фона на настъпващата луна а нещо от долу я зовеше. Със студен и злокобен глас я викаше. В умът и кънтяха омайващи гласове „ела при нас ела, ела …“ Девойката речи да надникне над скалата да погледне надолу, в мига в който погледна невидимо нещо я дръпна, невидима примка увита у гърлото й я дърпаше надолу. Камъкът даден и от майка и светеше и той самия я дърпаше. Тя се събуди обляна в пот, не помнеше какво бе сънувала, но помнеше че бе кошмар.

Сънищата показват много неща- неща, които са били, неща които ще бъдат, неща, които може и да не се случат, но съзнанието ни е разтревожено без да осмисляме как и от какво. Жалко, че не можем да ги тълкуваме напълно, че не разчитаме знаците им, че често не ги помним след като се събудим, а и да ги помним- нерядко ги подминаваме.
Девойката стоеше седнала в леглото си и в ума й още кънтяха гласове... постепенно се осъзна, галена от лунната светлина, от меките завивки и аромата на топлата постеля, но.... гласовете още се чуваха!?
Да, тя се заслуша и разпозна един мъжки тембър- дълбок и съблазнителен, плашещ и предупредителен като ръмженето на тигър- това беше Ийтън Хас!
Шумът идваше от коридора, придружен от скърцане по стълбите и..... още един глас! Женски глас! Кокетен, нежен, мелодичен... една жена ту се смееше шумно, ту говореше приглушено, ту притихваше.
Стъпките минаваха покрай стаята на Тереса и поемаха нагоре към третия етаж. Под процепа на вратата момичето виждаше светлината от някоя свещ, която блуждаеше с хазяина и гостенката му, очертавайки за миг сенките им ту на пода, ту на стените.
Девойката и без това се беше разсънила от кошмара, а сега любопитството й направо я бодеше през нощницата и я подтикваше да долепи ухо до вратата, да разбере коя е тази жена, как изглежда, какво прави тук...
Всичко утихна, светлината изчезна.
Тереса напрягаше слуха си... минута- две....
Тъкмо да загуби интерес, когато чу проскърцване и светлина отново очерта процепите на вратата. Тихи стъпки на един човек слизаха надолу... подминаха етажа й, слязоха на първия...
Отново затишие преди стъпките да се заизкачват обратно, но какво беше учудването на девойката, когато спряха точно пред вратата й! Сянката се очерта в светлата ивица и Тереса впи ококорени очи натам. Тогава чу нещо да шумоли под прага й и видя как един бял лист се плъзна по пода. Стъпките продължиха към третия етаж, вратата се хлопна и всичко отново потъна в мрак.
Тереса трескаво стана от леглото, спусна се към листчето и едва от нетърпение успя да запали светилника, за да прочете какво има на него. Там с изящен, но дързък почерк ръката на Ийтън беше написала със замах следното:
"Утре намери начин да изпратиш жената на всяка цена с всички средства".

Тереса стоеше ококорена и не можеше да асимилира написаното. Какво за бога ставаше тук?! Тогава й просветна... авантюра за една нощ!
Дали момичето презираше тази дама горе? Дали изпитваше присъщата на всички момичета вродена ревност от всичко към всички? Дали ненавиждаше Ийтън и мачовските му похождения? Дали те го караха да изглежда по- изкусителен?
Още докато претегляше в съненото си мозъче обстоятелствата около тази ситуация, Тереса чу нова порция звуци точно над нея. Тогава съзнанието й беше прорязано от спомена, че точно там е спалнята на Мрака! Да оставим скърцането на пружини, потракването на дъски и приглушените звуци... в началото бяха поносими, но темпото и силата ставаше такава, че девойката цялата се изчерви, взе да диша на пресекулки и определено неволно си представи красивият мъж как се вихри горе, чак се зачуди как успява да изтръгне от гостенката си такива възклицания...

Тези мисли сковаха Тереса в средата на стаята за известно време, писмото и бе като удар а сега и тези звуци, тези мисли, „какви ли ги вършат горе“. Тя неволно се погледна в огледалото до нея лицето и беше червено като домат а в акъла и се преливаха образи и фантазии на случката над нея. Искаше и се някак си да ги заглуши с нещо, умората я сразяваше а утре я чакаше тежък ден. Тя затвори прозореца и се шмугна в леглото си, след което зави главата си с възглавницата и се опита да затвори очи. Шумът се чуваше из над тавана на стаята й - скърцането на леглото, и пищните писъци на дамата на Ийтан. „Авантюра за една нощ или нещо повече, как очаква да я разкарам тази, нито я знам нито ми се иска да се запознавам с нея. Дали е красива …“ младата девойка се хвърляше от мисъл в мисъл съзнанието препускаше от една в друга неуспявайки да почива на тази шумотевица. След известно време шумът спря . Явно бяха приключили, каквото правеха там. Нощта продължаваше, а Тереса най сетне се унасяше във втория си сън. След кратка пауза шумът се разтърси пак за втори рунд, но този път малко по поносимо, така или иначе Тереса се беше унесла силата на огледалната вода бе приключила отдавна. а умората я удряше като с камшик заповядвайки й да заспива. Тя заспа с последни думи промълвени в полусън „утре ще имам тежка сутрин…“ с което най накрая заспа.

Хладното утро посребри с мъгла Хилион.
Пулсът на живота малко по малко се ускоряваше като на човек, излязъл от летаргия- първо мудно, а след това- стремглаво се засилва към новия ден.
А какво ще поднесе той? Този ден представляваше сложна симфония на няколко гласа- като акапелно пеене към града на ветровете и водите полетяха няколко линии с различни тоналности- тревожни новини от Орденът на светлината, нови загадки от Зейлор и онова, което се случваше в земните недра... светът кипеше като вулкан преди изригване, но това достигаше до обикновените хора като ехо, силният глас на което е бил обран и спрян първо от могъщите защитници на слабите- маговете. Те щяха да се погрижат за всичко, Съветът беше заседавал... всичко ще бъде наред... ТРЯБВА да бъде наред..

Тереса надали щеше да разбере изобщо нещо от която и да е новина, а единствено в атмосферата можеше да долови напрежение и притихнало очакване.
И все пак денят започна както винаги- светъл, придружен от птичи песни, безветрие и дори безвремие в първите моменти, когато атмосферното налагане е изравнено и стихиите почиват преди слънцето да нагрее и задвижи всички процеси, които луната беше оставила на него да довърши.

Ийтън Хас - нашият страстен любовник и похотлив приласкател на жени, изчезна призори, оставяйки уморената и нищо неподозираща гостенка да спи дълбоко.
Из къщата, обаче, предвид напредващата сутрин, се чуваше шум- наемателите, онази млада двойка, шеташе из кухнята- мъжът хапваше набързо, докато жена му вдигаше дандания и като добавка към събуждането му опяваше нещо.

Тереса беше изтощена, не спа много, а в часовете, когато спеше, сънят не беше особено качествен... Сега дори се беше успала малко- скоро щеше да стане 9 часа...
Предстоеше й едно ударно събуждане.

Стана и се изниза едвам- едвам от леглото, умът и я подтикваше да остане още малко под топлите завивки, но сутринта напредваше. За жалост й се налагаше да се оправя на бързо, ако не искаше да закъснее за занятията си. Докато се миеше с хладна вода, за да се до разсъни, през ума й мина снощната бележка. Хазяинът й беше дал задача -  трябваше да разкара жената, спяща на горния етаж.
Но първо се отправи в кухнята да си направи закуска, почуди се дали развихрената двойка на третия етаж няма да желае закуска, но след цялата тази врява, с която я изтормозиха снощи, дори й да и беше заръчано, щеше да остави Ийтън да си я прави сам.
Долу завари съседите си. Жената прекъсна монолога, мъжът спря да яде и впиха очи в Тереса. Тя беше много смутена, но откри, че те я гледаха не с неприязън, както очакваше, а с някакво страхопочитание. Явно мисълта, че хазяинът стои плътно зад нея и я е назначил за "икономка", респектираше достатъчно.
Сериен размени едно "Добро утро" с тях и реши да яде по- късно, когато двамата ги няма и атмосферата няма да е така тягостна и напрегната. Девойката излезе от кухнята и се насочи направо към третия етаж още по- раздразнена от факта, че закуската се отложи. Тя затропа по вратата на Мрака, но беше твърде сънена, че да се досети, че хазяинът го няма- защо ще й дава нареждания да изпрати гостенката, ако самият той е там? Както и да е... нека видим какво се случи после...
Тереса потропа. Веднъж. Втори път. Чудеше се вече дали да тормози спящите още или да гледа своята си работа, но нарежданията на Ийтън гласяха "на всяка цена с всички средства".
Потропа трети път.
И тогава......
Вратата не се открехна леко, както правеше Хас, а направо се разтвори с трясък.
И, о, свети Хилион! Пред Тереса се изправи висока, чернокоса жена. Беше на около тридесет и беше изключително красива. Косата й бе прибрана в малко разчорлен кок, на лицето й нямаше следи от грим, освен набързо сложено червило и очна линия, кожата й сияеше, погледът й беше сладостен и щастлив (така поне се стори на Тереса), а как беше облечена ли? Ами... беше надянала тъмносиния халат на Ийтън... изпод който леко се показваха пищните й форми и дългите й, сочни крака, обути във високи, скъпи обувки.
Когато черните й очи се спряха върху момичето, недоумението й от факта, че Хас го нямаше в постелята, се засили стократно.
Тереса беше не по- малко ошашавена и разглеждаше прекрасната жена пред себе си.
- Какво искаш, малката?- прозвуча мелодичния глас на "гостенката".
- Търся Ийтън, имам да го питам нещо.
Очите на жената се ококориха, но тя си придаде авторитетен вид, навири нос, изпъчи се и каза гордо, за да прикрие душевния си смут:
- Ийтън не е тук.
-В такъв случай ще ви помоля да си тръгвате,- поде Сериен- тук не предлагаме закуска, а вчера ми бе заръчано да почистя на сутринта в стаята на господин Хас. Имам работа за вършене така, че ако обичате …
И сега..... стана страшно. Чернокосата направи две изящни като на котка крачки към нея, облегна се на рамката на вратата и изгледа с присвити очи девойката отвисоко, за което допринасяха и токчетата й.
- Аз да не съм на хотел, бе, момиче? Намирам се в дома на Ийтън и дори в неговата собствена стая! А ти коя се явяваш, че да ми държиш разпоредби? Като имаш работа, върви да си я вършиш!
- Аз съм домоуправителката тук и бих искала да си свърша работата, но ми пречите. Затова ви моля учтиво да си вървите.- настоя не особено учтиво Сериен без да мръдне и на милиметър от позицията си.
Очертаваше се сблъсък- инат срещу упоритост, своенравност срещу горделивост... А предпоставките никак не бяха добри- и двете дами бяха недоспали, и двете още със събуждането си си скапаха настроението и сега щеше да хвърчи перушина... ноктите се наточила, зъбите се оголиха, хищните очи се прицелиха в противника и пред нас нагледно се разигра сблъсъкът на две озлобени жени, които имаха достатъчно основателни причини, че да са готови да извадят на показ змийското у себе си. Каква ирония, че виновникът за всичко това да беше офейкал рано- рано...
- Домоуправителка!? Ти!? - с театрален кикот красавицата се изсмя злобно.- Имала си работа? Хаха, не ме разсмивай! Ийтън излезе и ми каза да го почакам да се върне, защото още не сме приключили, ако ме разбираш.... Той поне знае как да си върши работата.. Така че чупката и ме остави да си почина...
Тереса чакаше точно това. Нещо, на което да си изкара насъбралото й се от снощи раздразнение.
- На мен ми бе заръчано друго яче, пък и ви чух аз вас снощи, до сред нощите ми дигахте врява, та човек да не може да си почине след изморителен ден!- озъби се девойката.- Можете да си почивате у вас си, да не сте женени за господин Хас, че да се разполагате със стаята му докогато си искате!? Един нормален човек разбира от дума, когато му се каже нещо, особено ако се намира в чужда къща.
Чернокосата присви очи. Изражението й беше ледено. Не искаше да отстъпи, но честолюбието и гордостта й се гърчеха като ранена змия. Защо Ийтън беше изчезнал? За какви нареждания говореше малката? Дамата знаеше, че авантюрата е за една нощ, но като всяка жена, се надяваше на нещо повече от бързо изнизване от постелите... И все пак имаше гордост.
Тъкмо да оголи острите си зъби, и женската интуиция на двете се обади. Те почти едновременно извърнаха очи към стълбището и видяха, че от долу наднича червенокосата чипоноса госпожа от втория етаж. Любопитството й от врявата направо запрати инстинктът й за самосъхранение на боклука и тя попиваше с ококорени очи случващото се горе. Някак твърде пикантно беше две жени да се карат на етажа на красивия хазяин, че да го изпусне. Но това само доведе до един класически обрат в женските спорове- колкото и да се мразят две дами, когато се появи трета, те и двете се обръщат срещу нея.
- Ти какво зяпаш!?- викна красавицата в синия халат. Гласът и осанката й бяха като на същинска владетелка.
Чипоносата клюкарка се нацупи, изсумтя и опита също да звучи строго:
- Какъв е тоя шум като от курник?
- Не знам, ти си кокошката тук, ти трябва да ми кажеш! - прогърмя отново строгия глас на полуголата жена.
Тереса нямаше как да не признае, че е огнена натура и буди не просто уважение, а и малко завист. "Сигурно влудява мъжете..."- помисли си девойката, защото чернокосата определено й се беше издигнала в очите. Нямаше нищо против нея, дори малко й съчувстваше...
Госпожата от втория етаж изпръхтя ядно и изчезна, мърморейки си нещо.
Сега можеха да си довършат скубенето на перушина на спокойствие.... Красавицата в халата впи тлеещите като въглени очи в Тереса, които я пронизваха и измерваха милиметър по милиметър. След кратка тишина промълви със смразяващия си тон:
- Много добре. Тръгвам си, а когато Ийтън попита къде съм, кажи му че това повече не му влиза в работата. Нека държи теб отговорна. И себе си.
Жената се обърна, без да затваря вратата влезе във вътрешността на етажа и потъна в спалнята, за да се облече.
Среброкосата девойка се поколеба, но реши, че трябва да я изчака и да я изпрати навън от къщата. Киселото й настроение изобщо не се подобри, но поне нямаше да се наложи да я гони с метла. Дори й симпатизираше малко, въпреки всичко...
След минута хубавицата се върна, облечена в кървавочервена рокля с голи рамене и черно кадифено палто. Тежки бижута лежаха на врата й, а щом излезе от стаята, дори не погледна към Тереса. Тръгна надолу с гордо вдигната глава, а девойката я последва с не по- малко навирен нос. Двете си бяха истински фурии... жалко беше,че обстоятелствата на първата им среща бяха такива...
Когато чернокосата стигна до входната врата, реши да нанесе последния си удар, за да не се покаже победена. Извади от кесията в широкия си ръкав една златна монета и я подаде на Тереса:
- Това е за теб. Слугинята си свърши работата чудесно.

Тереса се намръщи яростно. Да, тя работеше тук за сметка на наема си, но определено не се смяташе за слугиня. Достойнството й бе накърнено, затова тя яростно сграбчи монетата и захвърли по дамата с думите:
- Аз не съм слугиня тук, госпожо. Пръждосвайте се докато не съм ви поляла с някоя кофа с ледена вода. – след, което тръшна вратата след младата дама и яростно закрачи към кухнята.
Тъкмо, когато Тереса се отправи към кухнята с поглед, който изпепелява всичко наоколо, вратата на килера се открехна, девойката беше облъхната от дима на лула и до ушите й стигна тихият глас на Ийтън Хас:
- Ех, че жена... отиде си, нали?
Девойката се обърна, като гръмната и пред себе си видя Мрака - съвсем спокоен, все едно събитията от преди малко не го касаеха ни най - малко. С без изразен някак си леден поглед девойката му отговори:
-Отиде си да. Следващия път ако трябва да разкарвам някого ще трябва вече да ми плащаш. Не стига, че ме държахте будна снощи а сега и това. Впрочем, ти защо се криеш там ? Не били трябвало сам да си изпращаш „гостите“.
Ийтън цънка с език и въздъхна:
- Тереса, Тереса... причината е една- не обичам да започвам деня с разправии- жените идват с охота, но пък не им се тръгва после... сама виждаш.
Мракът гледаше реакциите на Тереса и едва се сдържаше да не се разсмее, но не искаше още да излиза от интересната роля, която си беше избрал. Искрено се забавляваше, гледайки възмутеното, изчервено личице на девойката, затова излезе от килера бавничко, с притворени очи, прозя се, протегна се и продължи с нежен глас:
- За будуването снощи сме квит, макар аз да съм тоя, който сега е като пребит... но те разбирам... неприятно е само да стоиш отстрани безучастно.
В този миг през съзнанието на Тереса мина неприлична мисъл. Искаше й се да го изругае така жестоко, че да го научи на малко обноски. Лицето и бе толкова червено, че тя неволно се огледа да намери нещо, което да захвърли по самодоволния Ийтън.
Но само след миг чу обаятелният му смях:
- Хахах, хайде по- кротко, хлапе! - той потупа момичето по рамото. Явно мъжът беше в твърде добро настроение.- Пък относно заплащането за услугата... недей да повдигаш въпрос, защото Ейлин ти даде, но ти отказа, до колкото чух, така че ти си си виновна...
Ийтън смигна на девойката и пое към стаята си. Нацупена Тереса едвам преглътна срамът си. Не се обърна към него повече, нямаше намерение да му създава по- голямо удоволствие. Денят настъпваше, коремчето й къркореше, а занятията й нямаше да я чакат дълго време. Тя се отправи към кухнята да закуси най сетне, защото трябваше да се приготвя за тръгване. Тереса влезе в кухнята където завари мъжът от втория етаж да привършва с последните си залъци. Като видя ядосаното й изражение, той побърза да приключи и да почисти чинията си, след което се изниза на бързо. Девойката дори не отрази горкия човечец в бързината си. След като хапна каквото й падна пред очите, тя отиде да се преоблече.
От гардероба си тя си извади по- плътна рокля– тъмно синя с бели реснички по ръкавите, направена от евтин плат, но изглеждаше изящно и подобаващо за една млада дама. След като среса сребристата си коса с гребена, поставен на шкафчето, намиращо се до леглото й, тя заключи стаята си и се отправи към катедралата.

Сай внимателно изкачи стъпалата, без да се оглежда много- много из интериора на къщата. Беше развълнуван, но притеснението, разбираемо, надделяваше над чувството, че Тереса е в ръцете му и грижите й са поверени нему. Девойката също беше истински развълнувана от вниманието му и самата мисъл, че намери на кого да разчита в този голям град я караше да се чувства прекрасно и доминираше над неприятното усещане, че му създава грижи.
Но тъкмо когато стигнаха до втория етаж, младежите вдигнаха очи и видяха пред себе си висок мъж със синкави коси и лилави очи, чийто плътен глас прогърмя от коридора:
- Какво става тук?
На Сайен никак не му се понрави подобен тон, но преди да се усети, Тереса се отскубна от обятията му и стъпи на земята:
- Добре съм, господин Хас, само малко ми прилоша на тренировката.
- Господин Хас...- повтори като в транс Сайен, ококорил очи. Значи това беше Мрака... значи Тереса беше отседнала при ТОЗИ човек...
- И те водят с карета? И те внасят на ръце!? От какво ти е прилошало толкова?
Гръмотевични облаци сякаш надвисваха над стълбището и очите на Ийтън ставаха все по- цикламени, напрежението скачаше до висините.
- Тереса има нужда от почивка..- поде Сайен неуверено, загубил предишната си решителност. Мисълта, че е изправен пред другият от двамата знаменити магове от фамилия Хас, го караше да се държи по- уважително, отколкото му се искаше.
- Това не е отговорът, който търсех! - процеди през зъби мъжът и се приближи до Тереса. Виждаше колко е бледа и сърцето му се гърчеше в неопределена ярост... Фактът, че е станал инцидент при маговете, го изкарваше от релси.
- Оказа се, че у себе си е имала медальон с Тежък камък, за който не знаехме.- намеси се отново Сайен, който искаше да приключи разговора колкото се може по- бързо, за да си почине момичето. Но това изобщо не сполучи- напротив. Ийтън Хас сякаш целият настръхна. Миг затишие и след това избухна....
- Какво!? Тежък камък!? И ония некадърници не са знаели!? Какви са тия абсурди??- тътенът на гласа му разтресе цялата къща. Тереса се опита да се обади:
- Те не са виновни- аз....
- Не искам да слушам!- извика Мракът
- Господин Хас, учителите....- поде отново Сайен възможно най- дипломатично, макар да знаеше, че няма да има полза.
- Нито дума повече!- махна с ръка Ийтън.-Знам как трябва да се приемат ученици! Тяхната небрежност не е прецедент и ще ги преследвам до дупка!
- Добре съм... ще се оправя- поде отново Тереса, правейки опит да се усмихне. Какъв беше целият този тътен? Тя не можеше да проумее...
- В името на Хилион, замълчи!- извика Ийтън Хас- Дъщеря ми умря, заради Тежък камък!
Думите му отекнаха в коридора. Попиха в стените, сгъстиха мрака, накараха въздуха да стане леден, а лицето на мъжа се изкриви в страшна гримаса. Настаналата тишина беше непосилна за нито един от тримата. Тереса онемя. Опитваше се да проумее какво се беше случило, но мозъкът й беше като вцепенен... Ийтън е имал дъщеря... и тя е мъртва... заради такъв камък... Девойката обърна очи към Сай, но той стоеше спокоен, свел глава- не беше шокиран, явно той знаеше това. Младата Сериен се опита да каже нещо, да реагира някак, но чувстваше, че все повече отмалява... Новината преобърна сякаш целия свят наопаки...
Ийтън се приближи пред разтрепереното момиче, хвана я внимателно през кръста и се обърна към Сай с тих глас:
- Върви си, момче. Кажи на Даерон и компания, че утре ще отида в Катедралата, а ако се наложи, ще се отнеса и до Елиос Гейбъл!
- Не... опита се да възрази Тереса, но все повече й притъмняваше. Въпреки това с последни сили направи опит да погледне Сай преди Хас да я поведе към стаята й. Цялото същество на младежът роптаеше, но трябваше да се подчини на висшестоящия маг. Той все пак се усмихна на Тереса, когато срещна погледа й, а тя протегна ръката си, в която стискаше печата на Елия Нивал. Сайен го пое от влажната й, студена длан и тръгна надолу по стълбите.
Цикламените очи на Ийтън горяха трескаво като на душевноболен, лицето му за секунди се издължи и изпи, сянка почерняше челото му. Когато бяха пред стаята на Тереса, той взе ключа от ръцете й, отвори с трясък вратата и положи девойката на леглото с думите:
- Опитай се да заспиш и не мърдай от стаята си. Аз ще дойда по- късно.


/Тереса, след припадъка и тренировката губиш 20 точки магическа енергия. Опиши мислите и реакциите си след случилото се /

Още при излизането на Ийтан от стаята на Тереса тя се загледа след него някъде там в пространството. Замаяната й глава се въртеше в кръгове като хамстер бягащ в колело, измореното й мозъче разсъждаваше и не стигаше до нищо съществено. Ийтън е имал дъщеря която е загинала и то чрез камъкът който едва не взе и нейния живот. Тази новина й замайваше главата все повече и повече тя имаше чувството че е пила една голяма халба съдържаща смесица от няколко вида алкохол и то на един дъх. Тя не бе виждала Ийтан да показва някакъв признак че някога е бил семеен пък камоли с дете. До сега Тереса беше с впечатленията, че Ийтан все още е ерген, не готов за истинска връзка или поне все още не желаещ такава. Определено загубата на дъщеря му се е отразила сигурно той е загубил част от себе заедно с детето си. Тереса й се искаше да разбере по подробно какво точно се е случило но това беше твърде личен въпрос за който се изискваше тактичност. А какво ли щеше да прави на следващия ден. Сай изглеждаше решен да предаде думите на Ийтан дословно в академията. Никак не й се искаше да създава проблеми нито на учителите си, нито на никого а най малко на самата академия. Ийтан изглеждаше сериозно ядосан – „Ами ако отиде до самия директор какво ли щеше да стане тогава“ – можеха дори и да я изключат. Тя трябваше да говори с господин Хас преди да е станало прекалено късно. Тереса се опита да стане от леглото, но тялото й не я слушаше, искаше й се случилото се днес да не й се бе случвало изобщо, но уви такъв е животът. Нещата се развиват малко по малко, наслагват се и кроят съдбите на хората така както са предопределени. Докато Тереса размишляваше тя не усети как се унася, очите й се затвориха и не след дълго тя най после заспа.
Денят бе в разгара си настъпваше един чеса на обяд докато Тереса спеше спокойно в стаята си. Кожата и бе все още леко бледа, но изражението на лицето й бе спокойно, унесено, но все пак тя се нуждаеше от голяма почивка.

След като излезе от стаята на Тереса, Ийтън се затвори на своя етаж. Пресуши половин бутилка вино, и продължаваше да се бори с напиращото грозно чувство в себе си- безсилието. Чувството за вина, за съдбата, която те наказва, за болката, която ти е писано да изпиташ, да си орисан да живееш, за да страдаш, да копнееш за смърт и забрава, а нито едно от двете да не идва... Хас кипеше- след смъртта на дъщеря му той стана друг човек- не успя да се възстанови и жена му го напусна- за нея също всеки ден беше непоносим- вместо да продължат заедно, съпругът й се срина, повличайки и нея към бездънна, черна пропаст. Озлобен от нелепата смърт на детето си, той не можеше да прости на себе си и на онези, които й дадоха Тежкия камък... но докато човек е принуден да живее със себе си, то не е нужно да търпи останалите. Затова Ийтън заклейми всичко. Колкото опак анархист беше преди това, толкова по- непримирим враг на света стана после. Защо Хилион го наказваше? Какво го накара да я вземе под покрива си? Какво го накара да гледа през прозореца преди малко и да види отмалялото тяло на Тереса, носено от някакъв ученик? Защо богът го срещна с това момиче? Малко ли беше страдал, че съдбата разравяше отново раната му..... Опитваше се да погребе всички чувства, а те напук не умираха и отново клокочеха в него...

Накрая Ийтън слезе в кухнята, за да приготви онзи чай, на който толкова разчиташе преди години и знаеше как да се приготвя до болка... След малко се качи до стаята на Тереса. Отвори вратата тихо- все пак познаваше вратите в своята къща и можеше да влиза безшумно навсякъде, и остави подноса, който носеше малко несръчно на самата земя. Девойката спеше, но дишането й беше неспокойно, челото й беше оросено с пот и лицето й беше напрегнато. Устните й бяха разтворени и напукани. "Може би е бълнувала"- помисли си Ийтън и болка пронизваше ума му- непоносимо де жеа вю...
Хас взе съвсем лекичко да щрака с пръсти, за да се събуди Тереса сама без да я стряска.
Момичето се размърда и отвори подпухналите си очи. Взря се в мъжа пред себе си за няколко секунди без да може да го познае и да си спомни къде е. Но скоро умът й се задвижи, страх и притеснение се изписаха на лицето й- беше отпочинала, но мислите, с които заспа сега отново я връхлетяха. Тя гледаше Мрака, а той не пророни и дума. Просто вдигна чайникът, който се мъдреше на подноса, наля й една чаша с тъмна, горчива течност и й я подаде мълчаливо.
Тереса надигна бавно глава изправи се на леглото и пое чашата. Тя отпи малко от черната течност понеже гърлото й бе пресъхнало, копнеещо за някаква течност. След преглъщането личицето й се намръщи като на малко дете току що изпило гаден на вкус сироп. Течността бе горчива на вкус, но тя побърза да заговори Ийтън:
-Вече съм по добре. – опита се да се усмихне но горчивия вкус и бе останал на ръба на езика. Не изчака отговор или реакция от Мрака, а просто добави - моля те не ходи утре в катедралата не желая да създавам повече неприятности на хората там.
Мъжът изглеждаше страшно- горящ поглед, изопнати черти, свъсени вежди... Прониза с лилавите си очи Тереса, сякаш да вникне в душата й, да съблече всяка една мисъл и да я разкъса на парчета.
- Хората там са единствените, които създават неприятности със своята самонадеяност. Не го правя заради теб.
Гласът му беше като сух, леден вятър, впиващ се в кожата. Ийтън виждаше наивното, мило изражение на това дете, което в страха и паниката си поставя на първо място най- нелепият импулс- да не създава проблеми.
- Не си мисли глупости. Ти ще се оправиш. Този камък не е смъртоносен.- промълви тихо Мрака, забивайки очи в завивките на леглото. Вените по ръцете му бяха изпъкнали, а той прехапа устните си, за да задуши напиращите емоции. Искаше да напусне тази стая, да не гледа бледото й лице, да не си спомня, да не преживява всичко пак, но не искаше да бъде сам, защото знаеше, че спомените му ще продължат да го връщат в миналото двойно по- безмилостно, отколкото, ако стои лице в лице с Тежкия камък и потърпевшия му носител.
А двамата бяха такава трагична гледка- един мъж на ръба на срива и едно момиче, което не знаеше какво всъщност се случва и какво ще стане в бъдеще- и двамата мълчащи и не смеещи да разкрият онова, което ги тормози.
- Щом не го правиш зареди мен, тогава за кого? – леко нетактично Тереса подхвърли този въпрос към Ийтън, мисълта и бе леко замъглена някак си все още сънна тя бе забравила, че той си имаше причина.
Мракът се обърна рязко и се озъби като ранено животно, към чиято рана са посегнали.
- В името на оная курва, наречена "справедливост", го правя, мила! Всеки трябва да понесе отговорност за грешките си!
След това взе чашата от ръцете на Тереса, остави я на подноса и каза:
- А ако те е страх да не ти напакостя, няма да ходя. Страх те е, нали? От какво? От камъка? От припадъка? От учителите ти? От мен?
Тереса се стресна от изпепеляващия поглед на Ийтън. Тя трябваше да обмисли следващата си стъпка внимателно, понеже човекът пред нея определено я плашеше. И в този момент тя си спомни за дъщеричката му- как може този сломен от болка мъж да иска да й навреди?
- Малко ме плашиш – откровено отвърна Тереса.
При този отговор Мракът се усмихна. После наведе глава, прокара длан по лицето си и с дълбока въздишка се отправи към прозореца без да пророни нито дума. Отвори леко едното крило, за да влиза чести въздух и дръпна пердетата така, че светлината да не дразни момичето.
- Извинявай ако съм те засегнала с нещо.- поде отново Тереса.- И ще ти бъда много благодарна, ако не ходиш в катедралата. Не искам да създавам никакви неприятности, надявам се да не ме изключат заради днешната случка.
- И си готова да преглътнеш и да си замълчиш?- промълви Мрака без да обръща лице към нея
- Учителите не са виновни- те не знаеха за камъка… майка ми ми го даде, когато бях на седем дори и тя може би не е знаела, че ще има такъв ефект като порасна. Тя не ми спомена нищо за него само ми заръча да го нося и да не го свалям. – след миг тишина младата девойка добави - А и къде другаде бих могла да се науча на магия.
- Когато се приема ученик, комисията трябва да го разпита за неговото минало- откриване на потенциала и особени моменти, ако е имало такива.- каза Ийтън, взирайки се някъде далеч през стъклото на прозореца.- Родителите ти са допуснали грешка от невежество, а учителите ти- от небрежност... Родителите понякога не знаят какво е добро... а понякога съдбата прави така, че да нямаме правилен ход...
Гласът му заглъхваше, колкото и да беше твърд. Накрая се обърна рязко, отиде с две широки, бавни крачки до леглото и наля втора горчива чаша на момичето, подавайки й я мълчаливо,
Тереса се страхуваше да попита но любопитството й я боцкаше караше я да изплюе камъчето искаше й се да узнае нещо повече за тъмното минало на Мрака. До като поемаше чашата тя премисли как да формулира думите си и най накрая запита:
-Ти спомена, че си имал дъщеря ... и че тя е загинала от същия камък като моя – леко гузно тя се надяваше да не го засегне, да не престъпи границата, но искаше да знае затова продължи – Щом камъкът не е опасен как така е загинала от него ?
Ето, че го попита... мамка му, не се размина... Ийтън се молеше да се размине, да не изрича на глас онова, което го терзаеше, за да не го вдълбае още повече в мозъка си. Но ето, че момичето го попита... можеше да премълчи, но се касаеше за нейното собствено здраве и Хас се чувстваше длъжен да я успокои, ако ще да е чрез примера на личната му драма. Той пое дъх, задържайки чашата в ръцете си, и заговори тихо, механично:
- Тя имаше слабо сърце- роди се твърде рано и беше слаба. Но имаше и огромен потенциал. Тялото й не можеше да удържа силата й, затова й дадохме Тежък камък. Но енергията й нарастваше, камъкът я потискаше като блокираше тялото й. Телцето й стана бойно поле на двете сили, като и двете бяха фатални... Сърцето й така и не укрепна, а накрая просто не понесе натоварването. - Ийтън притихна за миг, за да се овладее.- Ти не си застрашена...- прошепна той накрая.
Мъжът остави чашата на шкафчето до леглото и тръгна към вратата.
- Ще ти донеса ядене по- късно, освен ако посещението ми няма да те изплаши...- промълви той не без сарказъм и малко обида.- И още нещо- знам какво е да живееш с вина, знам какво е да търсиш вината у други хора- и двете те тормозят нощем. Избери си едно от тях, което ти е по вкуса, но аз ти гарантирам, че никой в Академията няма да те пипне.
Тереса му съчувстваше, тя вече не мислеше че е страшен. Пред нея тя виждаше само един съкрушен човек който е загубил най скъпото си нещо на света и тя само промълви с наведен поглед:
- Съжалявам за дъщеря ви. – след което изправи глава и добави- С удоволствие бих хапнала нещо.. всъщност умирам от глад и... не се притеснявайте- не се страхувам от вас.
Ийтън я погледна, направи онази своя самодоволна усмивка и каза с насмешливия си, провокативен глас:
- Не се притеснявайте и вие, госпожице- хич не ми пука дали се страхувате. Все пак гладът е по- силен и искаш, не искаш, трябва да ядеш.- след това й намигна закачливо, за да покаже, че се шегува и излезе от стаята.

Тереса бе очарована от закачката на Ийтан „този мъж винаги ме изненадва“ после с усмивка се пресегна към чашата с чая и взе да отпие още малко от горчивата течност. „Трябва да го науча как се прави чай, е предполагам, че в случая жеста е по важен от вкусът“ с усмивка тя се изкикоти и остави празната чаша обратно в подноса след което легна отново и затвори очи. Тя не спря да мисли какво да прави с катедралата определено не искаше да я отстранят по болест или създаден проблем имаше дълг и смяташе да го изпълни. Настъпваше следобеда, а коремчето на Тереса бе празно и тя се мъчеше да заспи, но сън не я ловеше. С усилие тя мързелуваше със затворени очи в легалцето си. Тя искаше да се оправи възможно най бързо да се върне в катедралата и да възобнови занятията си. В тялото си чувстваше нова енергия нещото, което е било подтиснато до този ден вече се усещаше. Тя усещаше необятната мощ, която не можеше да се сравнява с предишната и сила, но се боеше да я използва. Тя нямаше все още контрол над нея та тя дори нямаше пълен контрол над старата и сила та камоли над тази, те първа щеше да се научи да я използва безопасно. Денят минаваше бавно бавно като цяла вечност така е като човек е гладен и чака да бъде нахранен когато сам неможе да се погрижи за нуждите си, а Ийтан се бавеше. По едно време не и се стоеше просто така и тя стана бавно от леглото и се разтършува из багажа си. От него изкара една похабена малка книжка. Тя я беше чела доста пъти но тази книжка и бе любимо четиво. В нея бяха разказани няколко прекрасни рибарски истории за странни земи и пиратски приключения. Тереса реши да си запълни времето, като я прочете отново. Тя дръпна завесата така че да влиза светлина в стаята и седна на леглото да чете.

Сънят е капризна любовница- идва неканена, липсата му те изтощава, а понякога де те удовлетворява напълно. Викаш го, а той не се отзовава, получаваш го, но той те изненадва с доза кошмари- същинска своенравна змия! Но не сме ли ние самите виновни за тежките ни сънища или безсънието? Не е ли всичко в съзнанието ни? В него са загнездени всички наши преживявания, впечатления, всички лица и чувства, за които дори не подозираме. Те просто чакат да затворим очи, за да отворим кутията на Пандора, за да завладеят ума ни- всичко, което е останало скрито. Но сега сънят не идваше при Тереса, защото гладът създаваше онзи дискомфорт, който не позволяваше на тялото й да се отпусне. Тогава прибегна до най- сигурният начин да се откъсне от хаоса на собствените си мисли- книгата. Тя те поглъща, обвива ума ти като с пелена, която да те изолира от собствените ти проблеми.
Часовете се низаха бавно, но вече бяха по- леки. Понесени на крилата на чудните приключенски истории, те полетяха и се плъзнаха като чайки далеч към хоризонта и залеза. А той настъпи в целия разкош на цветната палитра от огнени тонове.
Светлината заслабваше и Тереса неусетно все повече напрягаше подпухналите си очи, за да се взира в ситните, избелели букви.
Тогава вратата се отвори отново без почукване- явно на Ийтън изобщо не му пукаше или беше забравил какви са порядките в обществото.
Мъжът показа тялото си наполовина през отвора и когато Тереса вдигна поглед, Хас каза:
- Яденето е готово... ако искаш, ще ти го донеса тук, но после може да се наложи да се бориш с хлебарките.
-Ще хапна в кухнята благодаря ти. – отговори Тереса.
Ийтън кимна, взе подноса след като установи, че момичето послушно си е изпило определената доза билки за подсилване, и напусна стаята.

Девойката стана, най- после смени дрехите от сутринта с по- удобни и търсейки опора в стените слезе в кухнята. Все още й се виеше свят, но не беше така отпаднала.
Долу завари Ийтън само по потник, въпреки лекия студ, да привършва със своето ядене. Мускулите му бяха жилави и трептящи като на състезателен жребец. Момичето плъзна бързо очи настрани из помещението, но с учудване откри, че нямаше никакви следи от готвене- дори печката не беше запалена, а въпреки това се носеше аромат на зеленчуци и ориз. Мъжът забеляза погледа й и побутна другата порция лека, но богата на необходимите на момичето вещества вечеря към свободното място на масата, подканвайки Тереса да седне.
- Купено е от таверната. Не съм готвил аз. Все пак трябва да се лекуваш, а не да те довършвам с моите буламачи.
Девойката седна и започна лакомо да нагъва храната, оставяйки настрани маниерите.
Мракът със задоволство гледаше апетита й, който бе сигурен признак за възстановяването й- поне нямаше да трови нервите си с още притеснения... Не се залъгвайте- личните му симпатии не бяха нараснали заради инцидента- "Значи на мен може да ми се репчи за щяло и не щяло, а пред учителите си трепери?"- мислеше си той с недоволство- именно това възпрепятстваше напиращите му бащински инстинкти. Ийтън хвана бутилка вино за гърлото и я надигна жадно. Мълчанието не беше неприятно- просто всеки се беше изолирал в собствените си мисли- тези на Мрака бяха като лава, която напира да се излее на повърхността- наумил си веднъж нещо, той не се отказваше, още повече, ако го е заявил пред трето лице. Връщане назад нямаше... утре щеше да бъде от онези дни, които съдържат в себе си събития, таяли се под повърхността достатъчно дълго- ден, в който всичко премълчавано ще се отприщи. А тази нощ беше затишие пред бурята- навън се чуваше песента на совите, откъслечен кучешки лай и вятър, каращ клоните да танцуват като мъртвешки ръце под лунната светлина.
Ийтън запали лулата си и се надигна бавно от масата, обгърнал бутилката с яките си, но изящни пръсти:
- Не се напрягай- ако не искаш, недей да миеш чиниите тази вечер. Утре аз ще те събудя, а до тогава си почивай в стаята.

/Тереса, свободно РП/

Тереса нагъваше лакомо и само кимна. Не смяташе да мие чинии тази вечер тя бе все още леко замаяна а й не ръцете и все пак бяха още отслабени. Тишината в стаята бе спокойна дори ако някой ги бе погледнал отстрани щеше да ги вземе за нормално семейство, е като чичо и племенницата си, а може би като по голям брат вечерящ с по малката си сестричка. На Ийтан не му личаха годините изглеждаше прекалено млад, за да й бъде баща. Тереса нагъваше с удоволствие и усмивка, а Ийтан стоеше тихо и наблюдаваше. Като приключи с гозбата си момичето само му подметна:
- Благодаря за храната, беше вкусна. – стана от масата отнесе чинията си до мивката, остави я там и тръгна към вратата. Преди да излезе от кухнята тя само добави:
- Лека нощ. – и продължи към стълбището, дори и не изчака отговор от младия мъж. Тя знаеше че след кръстосания разпит на обяд на човека ще му трябва бе трудно и тя искаше да му даде малко време да бъде сам да не му досажда прекалено много. Нощта настъпваше с цялата си прелест. Слънцето бе направило път на лунната светлина, то се бе скрило вече далече зад хоризонта, а луната тепърва изгряваше. Тереса светна светилника в стаята си и взе да довърши последната история от книжката си. Когато тя приключи с четивото отвори най долното шкафче и грижливо постави книгата в вътре в него, след което легна размечтана на леглото и се загледа на някъде в пространството. Тя си представяше, че е част от приключението умът и бе някъде надалеч мечтаещ и пълен с копнеш за нови неща. Тя нямаше търпение да се възстанови, та да излезе пак със Сайен на някое приключение или да направи някоя щуротия, за да се разведри. След известно време реши да си удари един душ преди лягане. Въпреки че цял ден лежа тя все пак усещаше умора сега, когато коремчето й бе заситено и спокойствието на нощта настъпваше очичките й се затваряха. С прозявка тя решеше леко мократа си коса след което я изчака да доизсъхне, преоблече се в нощната си пижама и си легна.

Нощта спусна пелената си- ласкава постеля за благопристойните хора, романтичен воал за авантюристи и влюбени, и черна пелерина за онези, използващи прикритието й за своите зли дела.
Да, животът има и такова лице- доброто и злото вървят ръка за ръка. Радост и болка, здраве и болест... а краят на нашата лична приказка завършва със смърт. Какво хубаво има в това? Но Тереса копнееше да изживее своята приказка- дори днешните трудности не я сломиха- тя беше по- силна, отколкото предполагаше. Можеше да понесе далеч повече от това, което си мислеше. И копнееше без страх за новия ден.
А той дойде- сребърно- кристалната зора пукна над Хилион така неочаквано, както и луната беше заменила слънцето преди часове... Студените лъчи пълзяха във всяко кътче, прогонваха сенките и правеха небето още по- дълбоко.
Хладната утринна мъгла се пропиваше в стените и Тереса се сви на кравайче под завивките.

Сънят й беше безпаметен и се беше вкопчил в умореното й съзнание- не искаше да я пусне от хватката си, дори когато над града се разнесоха девет камбанни звъна. Може би нямаше да се събуди и до обед, но на вратата й се почука. По- скоро беше трикратно блъскане с юмрук в дъските. Без да дочака отговор, Ийтън влезе и безстрастно изгледа съненото момиче, чиято нощница от въртенето в завивките се беше усукала около тялото й запретната чак до бедрата. Тереса, като всяка жена, имаше уникални рефлекси относно прикриване на голи части от тялото си и мигновено придърпа завивката. Девойката беше доста нацупена, когато не е разсънена, но знаеше, че трябва да е задължена на Ийтън, който макар и не особено сръчно, полагаше грижи за нея- тя съзнаваше, че мъжът по никакъв начин не е длъжен да помага на някакво непознато момиче, което живееше отскоро под покрива му, но въпреки това, той отделяше от времето си, за да й осигури най- необходимото за възстановяването й. Ето, сега например, когато видя, че момичето е вече будно, той се отдръпна от вратата и направи място на червенокосата съседка на Тереса по стая да влезе. Сериен беше доста учудена и дори стъписана от тази сцена- чипоносата клюкарка, която си мислеше, че не питае към нея особено положителни чувства, сега се появяваше с поднос, на който имаше чай и закуска. Интересно, нали? Всъщност в чувствата на чипоносата устата клюкарка нямаше никаква промяна, просто Ийтън Хас я беше.... да речем... накарал, да се погрижи за момичето, за да не си хаби той от времето.
Нямаше престорени любезности, просто хазяинът беше достатъчно убедителен, че да получи онова, което иска от своите наематели.
Тереса промълви едно стъписано "Добро утро" и после: "Благодаря, нямаше нужда", местейки очи ту на подноса, ту на чипоносата госпожа, ту на Ийтън. Чак тогава забеляза, че Мракът изглежда различно- носеше черен копринен шал с брошка, на която блестеше лилаво- цикламен камък, напомнящ на очите му; облечен беше с черна риза от лъскава материя, черен панталон, край който се виждаше сребърен ефес на дълга шпага, на ръцете си имаше бели ръкавици и беше преметнал тъмносинята си дълга мантия през рамо. Всеизвестно е за къде се стягаше- той за нищо на света нямаше да промени решението си, дори това не подлежеше на обмисляне снощи, когато той осната сам в кухнята и пресуши две бутилки от силното Зейлорско вино. Колко е лесно да живееш, когато не се колебаеш за нищо... може би това беше единственото, което крепеше Ийтън през годините- неговата непреклонност и инат, с които заставаше дори зад грешните си решения.
Девойката плъзгаше очите си по този преобразен мъж, който излъчваше не просто плашеща сила, непреклонност и провокативна ирония, а и класа. Много висока класа.
Ийтън стоеше безмълвно, докато червенокосата жена не напусна с нескрита охота стаята. Тогава Мракът затвори вратата и се приближи до леглото.
- Длъжен съм да те попитам за състоянието ти преди да изляза. Как се чувстваш?
- Чувствам се много по добре. – отговори младата девойка.
Тя се чудеше какво да каже очевидно нямаше да може да спре посещението му в катедралата по да го смекчи поне малко.
- Вчера ми каза че ще трябва да взема избор… - втренчено, със сериозен поглед тя добави – когато се възстановя напълно ще се върна в катедралата, но все пак не искам да не възпрепятствам обучението си. И все пак мисля, че случката вчера не трябва да се повтаря. Аз лично го изпитах … и не бих желала никой да бъде на моето място в онзи момент …
Ийтън виждаше, че размисълът е дал резултат- след като шокът премина, първоначалното
отричане на идеята да се търси отговорност от когото и да било, беше заменено с едно по- рационално мислене. И все пак Мракът беше краен в убежденията си и това не му беше достатъчно - чувстваше се искрено раздразнен на страхопочитанието на хората към магьосниците, дори когато те са допуснали грешка... Той не можеше да търпи това.
- Не може случката да се премълчи. Особено, когато аз съм забъркан косвено в нея.- лилавите му очи пронизваха лицето на Тереса, което изписа учудване след изказването, че мъжът се чувства замесен, затова той побърза да уточни. - Не, не това, че напомня епизод от моето минало или че ти живееш под наем при мен. Просто не мога да стоя безучастен пред грешките на хора от обкръжението на брат ми.
Тереса бе учудена:
- Че какво общо има брат ти със случилото се ? – попита тя.
Мракът я прониза още по- остро с погледа си. Нямаше намерение да се впуска в обяснения от този пипкав вид, защото не желаеше да посвещава девойката в онези тъмни моменти от миналото, които дори въпросните братя по негласна договорка бяха заличили вовеки.
- Това не те засяга в момента. Сама искаш- не искаш ще разбереш, ако устискаш в Академията достатъчно дълго.

Тереса не знаеше как семейството на Ийтан е замесено във академията тя си спомни, че Сай бе споменал нещо вчера като се изправи пред Мрака. А и видът му гласеше класа – такава класа която би била присъща на високопоставен аристократ или поне величествен маг. Тя умуваше нямаше да пусне господин Хас да ходи да се разправя, после всичко щеше да се стовари на нейната глава, а и тя бе потърпевшата в случая тя самата трябваше да се оправи някак си не искаше да разчита на някой друг.
- Щом твърдо сте решили да ходите в катедралата ще дойда с вас. И не приемам откази. Аз лично бих желала да говоря със професорите от комисията да се уверя че случилото се няма да се повтори. А и ще съм ви нужна на място хората се убеждават по лесно със собствените си очи от колкото с думи, а и ще е по ефективно ако го чуят от потърпевшия човек. А и госпожа Нивал ще ме подкрепи тя самата се самообвиняваше, че не е забелязала камъкът по рано, тя не е като господин Чосър този човек е толкова надут, че се едно че само аз сам виновна че почти умрях. – леко гневно тя усети че се занася в излишно дърдорене и почерта:
- Няма значение идвам с вас.
Ако Ийтън в момента пушеше или пиеше, сигурно щеше да се задави. Това момиче си променяше идеите доста рязко, но не можеш да се отрече, че ги преследва настървено. Мракът се замисли. Фактът да го спира му лазеше по нервите, а този да дойде с него му се стори даже още по- неприятен. Просто не знаеше как да реагира и чевстваше, че губи нещата от контрол.
- И какво мислиш, че ще правиш там? Не знаеш дори къде отиваш и пред кого ще се изправиш! Не ми е нужна помощ! Само ще се чудя какво да те правя там... Изключено е да дойдеш! Едно слабо момиче няма да придаде повече тежест на фактите! - "Но пък я касае пряко.." помисли си Мракът, който хем не искаше да се ангажира лично с проблема, хем не искаше да допусне Тереса като съучастник... Ситуацията беше прекалено пипкава, затова фигурите трябваше да се разпределят добре - самият Хас не беше стъпвал в Катедралата почти 10 години. Нямаше как да остане анонимен и безпристрастен, отнасяйки въпроса там лично.
Тереса се засегна от факта че я нарече слаба това не и хареса беше изтощена, но определено се чувстваше по добре. Но тя беше почти спечелила и нямаше намерение да спори в този критичен момент.
- Този проблем ме засяга, а може би засяга и самото ми бъдеще в катедралата, затова ще дойда на място. Ако не искате да ме вземате с вас ще отида и сама.
Ийтън усети как кръвта му плисва в тялото като река, чийто бент се е скъсал. Беше отвикнал да има хора около него, та камо ли да има съвместна работа с някого. Усещаше как в момента у него напира ярост- това момиче беше като инатливо дете... и това до някъде го накара да омекне - все още виждаше твърде много прилика в ситуациите с дъщеричката му... ако не беше мъртва, сега щеше да е приблизително на възрастта на Тереса и сигурно щеше да е също толкова опърничава.... също като Ийтън. Тези мисли го уплашиха - притесни се, че приема всичко твърде лично и самосиндикално се нагърбва с чужд проблем, който не би трябвало да го засяга. Това си беше проблем на Тереса, а Ийтън изхождаше от позицията на маг, който вижда небрежност от страна на негови колеги... да... тази роля трябва да приеме.
- И си готова дори да се възползваш от слабостта на учителката си? Да използваш всички лостове, за да си по- убедителна? Дори да ме шантажираш и изнудваш? Забрави това, госпожичке! Ще дойдеш с мен и ще изпълняваш онова, което ти се каже, защото фантазията ти работи на твърде големи обороти! - Отсече той рязко, за да не си проличи изводът, до който беше стигнал в размислите си.
- Като ще идваш, яж и се обличай както трябва. Давам ти една лула време да се приготвиш.- Ийтън отново приложи желязната мъжка дисциплина, която беше по- подходяща за казарма, а не за едно момиче, но такъв си беше той- безпардонен. След тези думи той се обърна и излезе от стаята.
Тереса се усмихна тя познаваше този начин на мислене Ийтан й напомняше на баща й - понякога строг, твърд човек но винаги мислещ за доброто на семейството си и хората който го заобикалят. Да тя познаваше този тип хора. Самодоволната й усмивка грееше на усмихнатото й личице. Тя започна да закусва бързо, хапвайки омлета приготвен от съседката й. След като приключи със закуската си тя бодро стана и преобърна гардероба си докато успее да реши какво да облече.

Пазаруването бе готово ето, че Тереса най сетне се прибра остави покупките в склада и се отправи към стаята си. Там тя се съблече и влезна да си удари един душ. Като приключи с тази важна дейност тя седна разсеяна на леглото и се отдаде на мислите си. Образа на Ийтън все още стоеше в главата й само от мисълта за него бузките й ставаха румени. Този ден Ийтън и се издигна в очите определено този мъж бе все още обвит в мистерия но малко по малко Тереса разсейваше „мрака“ около душата му той днес се държа привлекателно, дори предизвикателно – от добрата страна разбира се. И това караше младото й сърчице да тупти по бързо. Тя не бе осъзнала все още, че малко по малко се влюбва, но й това щеше да стане със времето си. Тя си представи онзи образ как той я докосна нежно, как той прокара пръстите си по нежната й кожа от рамото до брадичката и сладко й прошепна в ухото. Тя усещаше парфюмът му толкова близо толкова опияняващ, че й се искаше да я целуне в онзи момент. Тереса се излежа на леглото без да затваря очи съзнанието й плуваше някъде там в приказен свят от нейните фантазии, а времето си летеше. Без да усети вече беше седем чеса. Часовачния звън удари седем пъти и тя стана облече къщните си дрехи и се отправи към склада с продуктите, след което се отправи в кухнята. Там тя стопли пещта и наряза месото. После сложи зеленчуците който бе накупила да се задушат в една тенджера а месото сложи в една тава. Гозбата бе измислена майка й я бе научила на една хубава рецепта как да приготви телешко със задушени зеленчуци застроено с едни специални подправки от Хилион. Докато готвеше тя се усмихваше през умът й минаваше само едно и то беше доволното изражение на Ийтън вкусил от вкусната вечеря. След половин час вечерята бе готова за сервиране.

Какво е любовта за едно младо момиче? Тя е опият, която го кара да загуби представа за реалността. Нужна му е само едно лице, което да обвие с цялата си положителна енергия, някой, на когото да посвети всичко, да препише всички добродетели, да прости всички недостатъци. Да идеализира, да се жертва, да се хвърли бясно напред в обятията му- насляпо да скочи в един мираж, който ще я отведе към стърчащите остри скали на реалността. Но летейки в тази бездна, тя ще умира от щастие. Само миг, за който би жертвала всичко, но след него ще обича все по- слабо, все по- неуверено, все по- резервирано. След това няма да се хвърли така безразсъдно напред към една илюзия.
Но Тереса сега тепърва пристъпваше към тези нови емоции. За пръв път срещу нея стоеше истински мъж, който нямаше нищо общо с изнежените принцове, въздишащи от страниците на приказките. И именно това я привличаше, защото тя самата не беше една сладникава принцеса- тя беше смела, дръзка и единствено възпитанието и вроденото й момичешко колебание дърпаше за роклята, за да не скочи с главата напред към неизвестните светлини, които я мамеха. Мамеха я като малка, крехка пеперуда, която полита към светлината на свещта, изгаряща крилата й.... или може би към светлик, който да я топли и защитава през студените нощи?
Няма как да знаем, няма как и самата Тереса да знае. Знаеше само, че Ийтън Хас- Мрака я привлича. Привличаше я до полуда! Влудяваше я без сама да осъзнава до каква степен. Тя го отричаше и оправдаваше, прогонваше и зовеше... това противоречие изостряше вниманието й... и тя, пеперудата, излетяла на свобода от пашкула си, се стрелкаше в синевата на студената нощ, търсейки измамен светлик, ту появяващ се, ту гаснещ.
Не съдете строго това младо сърце- девойката не беше лекомислена, просто природата я зовеше, мечтите й като призраци се плъзгаха покрай нея и я водеха към дълбините на нови чувства.
Младата Сериен сега беше като малко дете, озовало се на пъстър панаир- панаирът на живота. Там имаше толкова хора, толкова усещания, толкова копнежи.... кой от всичките да избере? А не можеше ли да има всички тях? Не, моралът й го забраняваше, но желанието й към висчки тях беше искрен- искрена беше тръпката й към Алтар, искрено харесваше Сай, искрено беше привличането към Ийтън... но само тя можеше да реши на кого да се отдаде... а ако сгреши? Не сме ние тези, които ще я съдим.

Сега младото й сърце трептеше- тя готвеше за Ийтън. Този странен, но силен мъж. Могъщ, но раним, дързък, но затворен... Прям, но тайнствен... Всяко негово лице беше толкова омайно, толкова ярко, толкова магнетично...
Ето, че слънцето приключи своят кратък път по небето. Къде ли се губеше Хас?
Наемателите от втория етаж се бяха върнали от работа, жената свари чай на мъжа си, докато Тереса приключваше приготвянето вечерята. Двете не си размениха нищо повече от един поглед- всяка беше потънала в своите мисли...
Скоро черни облаци плъзнаха по идниговосиньото небе. Тогава и черната птица с идниговосиня коса се спусна като сянка през двора, прекрачвайки прага на дома си.
Ийтън влезе, загърнат в наметката си. Шпагата му подрънкваше в ботуша му, а лицето му беше безизразно.
Тереса беше в стаята си, когато усети, че се е прибрал, и побърза да излезе на коридора.
Беше се постарала и, логично, очакваше това да предизвика желаните реакции у Мрака.
-Добър вечер...- каза му тя, засичайки се уж случайно с него на стълбището.
- Ароматът от кухнята е достатъчно добро посрещане.- каза механично Ийтън- искаше да поощри момичето, да й се извини, че искаше да я подчини на нагона си.- Ще вечерям горе след час... ти яла ли си?
- Не все още не съм – отговори Тереса с очакващо изражение.
Мрака преглътна. Беше дал старт на една верижна реакция, която повлече събития, предизвика чувства и създаде... неловки ситуации. Защо изобщо я попита? Той сам си изпроси белята като се правеше на вежлив... или беше искрен? Ийтън отдавна беше забравил вкуса на чувствата си, така че не можеше да ги разпознае... особено след няколко кани вино... О, да, той пи много след като Тереса напусна таверната...
- Аз ще ям горе.
Без да казва нищо повече, Мрака се качи на своя етаж.
Мъжът реши да извади от прашния сандък сдържаното си поведение- то също му беше по мярка- притихнал, още по- загадъчен, но някак скръбен и меланхоличен... Не биваше да се отнася така с това момиче... та то беше още дете! Едва две години по- голяма от покойната му дъщеря... Но бившата му съпруга също беше на шестнадесет, когато те заживяха заедно... в ума на Ийтън изплува цитат от някоя забравена книга, който гласеше "жена, дете и дявол"- странна бърканица от емоции.
Но емоциите са нещо, което пречи. Те са внезапни пориви на вятъра, които отклоняват птицата от набелязания път. За един мъж, забравил какво е дълбокото вълнение, всичко това беше също толкова ново, колкото и за Тереса, която никога не бе опитвала вкуса му.
Но не си мислете, че Мрака потъна в стаята си и насочи всичките си мисли към среброкосата девойка, към отношението му към нея, към желанието му... Не! Той не беше такъв. Неговите желания избухваха на момента и той правеше всичко, което искаше по начин, който искаше. Не мислеше за бъдещето. Не мислеше, че утре може тя сама да му се отдаде, не мислеше, че има ключ от стаята й, нито за някакви последици. Просто в момента колебанието се отнасяше за конкретния момент. Ако след час това съмнение изчезне и желанието му се върне, той нямаше да си слага никакви спирачки.
Така се беше научил да живее- вярваше в принципите си, в собствения си морал, в правото си да допуска грешки- на тях се уповаваше и действаше както сметне за добре на момента- вземаше решения на мига.
В таверната той се беше качил на втория етаж, там, където имаше красиви момичета, които отдаваха на всекиго елитните си услуги срещу, съответно, елитни цени. Но единственото, което направи Мрака бе да поръча две кани вино и да ги изпие при една своя позната. Той й плати предварително и се надяваше да утоли нагона си, но така и не го направи... Просто стоеше, пиеха вино, мълчаха или приказваха за техни общи познати, за западащия бизнес, за проблемите из Шелтър и слуховете в Хилион (проститутката беше и доверена информаторка на Мрака), но до физически контакт така и не се стигна. Накрая момичето от съчувствие, гузна съвест или добри чувства, му върна парите...
И сега Ийтън стоеше в тъмното, пушеше, мислеше за поредната сделка, напълно спокоен душевно- без никакви емоции, което не можеше да се отнася и за девойката, която сега беше слязла в кухнята.

А когато Тереса се отправеше отново към третия етаж, щеше да открие под вратата долу едно писмо- ухаещо на парфюм с един единствен надпис- изящен и женствен:
"За Ийтън Хас"

Как, от кого и кога е било пъхнато това писмо под входната врата, водеща към градината, Тереса не знаеше- не беше усетила някой да влиза в двора, но трябва да е било преди малко, щом Мрака не го е взел, когато се прибра...

Тереса подготви всичко необходимо за вечерята на хазяина си, изчака заръчаното време и тръгна нагоре към третия етаж. Още с излизане от кухнята младата девойка забеляза едно писмо оставено на пода пъхнато под вратата най вероятно „хмм писмо по това време за кого ли е“ почуди се тя и реши да провери. Внимателно хвана подноса с едната си ръка и приклекна да вдигне писмото. То ухаеше на дамски парфюм и бе подписана за Ийтън Хас. „Пак някоя от онези жени най вероятно идва ми да му хвърля този поднос в лицето като го видя ама какво да се прави нема да оставя това да ми разваля настроението“ тя реши да занесе писмото искаше й се да го хвърли през прозореца, че да не й се налага да се „оправя“ отново с някоя „дама“, но тя не бе толкова лоша все пак писмото не бе нейно, а й защо трябваше да се впряга толкоз този път ако се наложеше щеше да остави Ийтън да се спасява сам. И с тези мисли ето че стигна пред вратата на Ийтън тя почука и извика:
-Нося ти вечерята – с което зачака пред вратата да й отворят. Тя се надяваше да я поканят, но това не зависеше изцяло от нея. Вратата, както винаги се отвори флегматично. Ийтън се появи държащ обичайната бутилка в ръката и лула в устата. Този път не беше по халат този път беше облечен с черен панталон и черен потник, добре очертаващ мускулестото му тяло. На лицето си носеше непукистко изражение от сорта на това, което имаш да ми казваш не ме интересува. Ийтън погледна подноса и понече да го поеме с ръце, но не покани Тереса да влезне вътре. На подноса той видя бял плик който надали влизаше в състава на вечерята му. Почуди се за миг и погледна въпросително към Тереса очаквайки отговор. Тереса скляпаше очакващо и усети че трябва да каже нещо:
- Намерих това писмо под вратата, за теб е. - Това сякаш накара Ийтън да промени първоначалното си намерение и той също така промени траекторията на тялото си така че да направи място на Тереса да влезе вътре. Тя се престраши и влезна след, което той я последва към всекидневната. Разположи се удобно на вече познатия на Тереса стол и след като подноса бе на масата първо взе писмото. Огледа почерка, огледа целия плик и дори пое дъх сякаш да го подуши. След което се огледа околу себе си. Ийтън взе чаша с вода попи пръстите си в нея. Той вледени влагата на пръстите си образувайки ледени нокти, след което раздра писмото на парченца без да се опитва да го прочете. След цялото това действие той остави парченцата да падат на пода. След което усети, че беше поканил Тереса да влезе и неможеше да я отпрати току тока и за това попита:
- Искаш ли нещо за пиене ?
Тереса се учуди от постъпката на Ийтън от кого да не се лъжем от коя ли беше това писмо и какво ли пишеше на него, но това не я вълнуваше толкова след като усети, че нещо в нея се беше отпуснало, тя подсъзнателно се радваше на тази негова постъпка. С което се пичуди малко какво да отговори. Това не беше точно въпроса който очакваше, но все пак бе покана.
- С удоволствие ще пийна нещо. – озарявайки мъжът пред нея с доволна усмивка. Ийтън побутна чашата с вода към нея. Извлече водата с магията си и я запрати в празния съд на масата оформяйки ледени кубчета който падаха и се подреждаха в предназначен за лед съд. Той не попита младата девойка, какво предпочита макар че имаше доста разнообразна колекция от различни питиета. Той й наля от бутилката с, която се бе появил по рано. След това невъзмутимо взе вечерята и приборите и каза на девойката без да я поглежда:
- След като вечерята е специална изчакай да ти дам оценка как си се справила. – Ийтън всъщност беше трогнат по начина, по който се вълнуват хора, който отдавна не са получавали нещо специално предназначено само за тях. Не знаеше как точно да реагира беше забравил, какво е някой да му даде нещо, защото той сам си вземаше онова, което искаше. Вече не му беше гузно за по рано макар, че й тогава не му беше, но дори закоравялата му душа отричаща близостта и възприемаща предпоставка за усложнения и страдания усещаше, че не е добре да отпрати момичето, което се е постарало за него. Той самият не се бе старал за никого дори й за себе си от години но под съзнателно от празнотата на сърцето му отплуваха странни емоции, който можеха да се нарекат „да мислиш за другия“ но въпреки това тишината подтискаше стаята и той се съсредоточи върху яденето за да може да даде оценка, както бе казал. Но се хранеше бавно може би нарочно понеже знаеше, че когато приключи ще остане сам и само ледът в душата му и този на масата щяха да му правят компания. Тереса стоеше тихичко седнала на другия стол и наблюдаваше как Ийтън галантно се хранеше ако можеше да съди по изражението му храната му допадаше. Това я радваше от дъното на душата й, но все пак се надяваше той самия да й похвали гозбата, да й каже, че храната му е харесала. Това беше важно за нея да го чуе лично от мъжът хранещ се пред нея. Докато очакваше „оценката“ тя се почуди защо ли Ийтън скъса така това писмо да не би да беше зареди нея не едва ли това не й се вярваше макар, че подсъзнателно да й се искаше да бъде така. Изведнъш той сякаш се стресна остави ножа и вилицата сякаш беше забравил нещо и наистина беше така беше забравил, че когато се връщаше от лъскавия бардак, може би като единствения мъж, който само си е говорил с проститутка той мина покрай един магазин за сладки изделия и беше купил нещо, нещо което забрави, не му обърна внимание, направи го механично, но всъщност беше много необичайно понеже Ийтън не обичаше сладко, но тогава го направи поради причини поради, който не търсеше защото нямаше да му харесат. И сега той стана от масата отиде до наметката си от там изкара малко пакетче с бонбони. Върна се на стола си и отново без да проронва нито дума просто ги сложи пред Тереса. Не знаеше защо ги е купил не знаеше защо й ги дава, но знаеше че трябва да го направи и после нервно продължи да се храни.
- Това за мен ли е ? – попита тя като не знаеше защо просто не й подаде пакетчето в ръцете.
-Да аз не обичам сладко, но ги бях зел, защото не знаех дали вечерята ще става. – след което се обърна към нея и се засмя на учудената й физиономия и допълни.
- Шегувам се бях сигурен, че ще е хубава дори е по хубава от колкото очаквах, но те са за теб за да си върнеш силите.
Тереса отвори пакетчето и след като отпи от чашата с вино сипана й от Ийтън тя взе един шоколадов бонбон и го хапна бавничко наслаждавайки се на смесения вкус който и се стори доста добър. Тя за първи път пиеше вино и хапваше шоколад едновременно. Шоколада се топеше в устата й смесвайки се остатъка от вкуса на вино правещ една приятна комбинация. Тереса хапна още два бонбона с една хубава детска усмивка тя не беше хапвала шоколад от доста време, а за разлика от Ийтън тя самата обожаваше сладки неща, а шоколадът може би й би обичаше най много от всичко.