Отвъд хоризонта
Имение Скейл беше не много голямо, нито много малко и някак си се вписваше напълно в стандартите на Горен Лорион. Беше едно от първите имения, изградени след Голямото клане и все още носеше характерните архитектурни черти на тъмните векове. Тъмни, не защото развитието тогава бе на по-ниско равнище, а заради управлението на империята тогава, което бе преизпълнено с жестокост и мрак. Иначе беше проспериращо, колкото и да не го признаваше населението на Шелтър днес. Имаше някаква...сигурност...в това всичко да ти е позволено и стълбицата към величието да е до теб още от ранна възраст. Талантът бе ценен високо в онези дни, докато днес, той понякога биваше оставен да повехне на бордюрите на някоя задънена улица, поради скрупули.
Наистина, Тъмната ера бе била ера на хаос. Но и на разкош. Нещо му липсваше на сегашния свят. Може би Орденът на Светлината с техните морали допринасяха донякъде за тъжната ситуация. Няма лошо човек да има морали, но навремето свободата бе била безгранична и неокована в принципи. Никой не се опитваше да налага волята си. Дори черния принц. Всеки приемаше нещата такива, каквито са и лудостта бе също толкова прелигирована, колкото здравия разум. На всички се даваше шанс...дори на най-големите непрокопсаници и понякога се появяваха...изненади.
Подобни размисли терзаеха една подобна отломка от тъмните векове, една реликва, която бе останала привидно без работа, когато тъпия владетел на Шелтър бе решил, че е твърде голям мъж и трябва да приеме бремето на неизбежността сам. На негово място, някой би планирал как ще продължи родословието си, как ще просперира династията му след него и как нищо няма да се загуби. Вместо това, онзи беше ритнал камбаната и си беше отишъл (като преди това беше поразрушил 1/3 от Шелтър в изблиците си). Беше оставил най-доверените си хора, които не бяха много, но съществуваха, като бездомни псета под септемврийски дъжд.
Реликвата въздъхна и се облегна плавно на клатещия се стол под себе си. Реликва като него, този стол, дори не изскърца. Хората, които бяха около дъбовата маса също въздъхнаха и се облегнаха на столовете си, доказвайки що за досадници бяха. Но му бяха верни. Опитваха се да го разведрят. Да видят в него стария непукизъм и лек нрав, който криеше подмолни дълбочини. Сенките, хвърляни от свещите, които мъждиво огряваха стаята, бяха единственото движение в продължение на няколко дълги минути. После Дорнскейл разчупи леда:
- И какво сега? Никакви новини за синеокия хубавец?
Една от фигурите зад масата се размърда, сякаш някой го беше разбутал, докато дремеше (другите продължиха да дремат).
- Пак ли започваме с този...психопат?
- Психопат... - ядоса се Блъд, че трябва да влиза в спорове, когато го мързи. - Дред е психопат.
И с това спора приключи. Когато някое определение го дразнеше, той просто казваше "Дред е...", например "...козар". И всички млъкваха, защото не беше редно да се спори с Блъд, когато започне да се инати така.
- Добре. - размърда се една млада и доста натрапчиво симпатична жена откъм другата страна на масата. - Ще изпратя своите...емисарки из различните краища на Шелтър. Доколкото знаем, въпросният "хубавец" има навика да унищожава по възможно най-кървав начин, всички признаци на претенциозност и наивност, на помпозност и самозабравяне, на наглост и заслепеност. Обича да унищожава и някои привидно красиви неща, които всъщност не са...Ъъъ, да, Блъд?
- Ще го търся сам, то се е видяло.
- Съмняваш се в моята компетентност? Впечатлена съм...
- Загрижен съм за твоите емисарки, Пейнт. Току-виж биха разбрали, че прелестните чудовища наистина съществуват в този свят. Но са непредсказуеми, макар и красиви екземляри.
Пейнт го гледаше леко намръщено.
- А и твоите момичета са деца на новата ера. - допълни блъд Блъд и после рече с възможно най-дърташкия си глас. - Аз съм вече старо куче.
Последваха няколко одобрителни изсумтявания, което накара Блъд да оклюма, но сам си беше виновен. "Човек никога не бива да самоиронизира себе си."
- И какво мислиш да правиш, като го намериш? Ако го намериш... - попита един белязан през лицето млад мъж. Всички бяха млади тук. "Май вярно остарявам."
- Ще се позабавлявам, разбира се. Не мислите ли, че шефа ви го заслужава?
- А какво ще правим без теб? Кой ще управлява петаците? - попита Пейнт, но имаше нещо алчно в погледа й, заради това Блъд малко я уби, като преди това й прошепна едно съобщение за определена личност в Отвъдното. Все пак момичето се водеше емисарка. Никой не видя как това стана, разбира се, но побързаха да извлекат тялото й. Горкото момиче. Но някои навици умираха трудно...като например, този, че е по-добре да обезвредиш проблема, при първия му признак.
Залата, намираща се в подземието на имение Скейл, беше притихнала. Само сенките продължаваха да танцуват по стените. По едно време Блъд попита спокойно:
- Осъзнавахте ли защо я очистих?
- Не беше достатъчно забавна, сър. - отвърна Грег, който седеше вляво от Дорнскейл и това накара шефа да се усмихне. Обичаше тези хлапаци.
Индекс 
Галерия 
