Покоите на Мелиса Стормкроу

Яшамару буквално влезе с вратата й, изтича до леглото и падна на колене до главата й. Беше в безсъзнание. Той я погали по косите и се обърна към Малкия Лин.
- Тя е добре, нали? Кажи ми, че е добре. - очите му бяха започнали да почервеняват.

Яшамару се надвеси над нея.
- Мелиса, не ме разочаровай. Аз се влюбих в силна жена, която може да се справи с подобно нещо. Събуди се! Събуди се! Чувай ли! - сълзите на Яшамару започната да се стичат по лицето му и да капят по бузите на Мелиса - Ако ти не се събудиш и аз ще заспя, ако ти умреш и аз ще те последвам. Не искам да съм в този живот без теб!
Яшамару се наведе и устните му допряха нейните, ръката му стискаше косите й, а сърцето му щеше да се пръсне.

Яшамару не можеше да направи нищо и демонът в него го знаеше много добре. Сега напираше да излезе на яве и да покаже на всички какво е истинска разруха. Магът се бореше със собственото си аз и се опитваше да върне Мелиса към живота. Но как? Яшамару се хвана за главата в опит да спре напиращият демон в него и тогава я видя. Гривната на ръката му беше от косата на Мелиса. Нямаше почти никакви спомени как тя се беше озовала там, но цялото мъ същество крещеше "Скъсай я!". Сякаш животът напускаше Мелиса. Магът я хвана и я скъса. Тя падна в краката му.
- Не ме оставяй! Достатъчно дълго време живях сам! - изкрещя той стискайки я за раменете.

Яшамару я прегърна.
- Никаде няма да ходя. Добре дошла.
Магът не можеше да се побере в кожата си от щастие, сакаш товар му падна от плещите.
- Почини си. Аз ще съм тук до теб, опрял гръб на ръба на леглото ти. Искам да оздравееш.
Яшамару я целуна и се отдръпна. Той седна на земята и опря гръб в леглото й. Беше я хванал за ръката.

Докато Мелиса спеше, Яшамару държеше ръката й, не искаше да я пуска, имаше чувството, че ако я пусне, отново ще я загуби. Казе магът през цялото време беше следеше дишането й. Мелиса бълнуваше за всичките неща, които беше преживяла там и как не се е молила той да е добре. Сълза се стече по едното око на Яшамару. Той никога нямаше да позволи да й се случи нещо подобно отново.

Мелиса бълнуваше всичките ужаси и гаври, които беше преживяла, но дори в съня си знаеше, че не е издала Яшамару и не се е помолила нито веднъж. Мъчеше се. Намираше го и го губеше отново. Накрая сънищата и я разкъсаха и с вик тя отвори очи. Той беше все още там седнал до леглото и, стискащ влажната и длан. Тя се протегна и влете пръсти в косата му, придърпвайки тялото си към него. Сега повече от всякога имаше нужда от близостта му. Утре щеше да е по-силна но днес... днес раните кървяха.
-Качи се при мен, моля те.- едва прошепна тя.

- Спокойно, тук съм, но не мисля, че е най-правилното нещо, което може да се направи в този момент. Рисковано е както за теб, така и за мен.
Яшамару седна на леглото и я погали по главата, взираше се в очите й, не искаше да се забърква в неща, които щяха да усложнят положението й още повече.
- Мелиса, спокойно, тук съм, няма да мърдам от това място. - усмихна й се той.
Нещо го тревожеше. Викът, с който се събуди Мелиса бе събудил и него. Сънят, в който беше изобщо не се бе харесал на Яшамару. Той отново щеше да убива, безмилостен като самия демон, но този път знаеше кой, цялата му агресия беше насочена към човека от съня му и въпреки, че не го беше виждал до сега из Магическата Академия, Яшамару знаеше, че той е наоколо, дори е ученик тук и в много скоро време щеше да пролее кръвта му. Това настроение се плъзна по кожата на магът и той настръхна. Чак не можеше да повярва, че тази мисъл го изпълва до толкова, че да го кара да се чувства щастлив. В моментът, в който Мелиса беше в състояние да се изправи на крака, той щеше да го намери и да го убие.

Мелиса отпусна глава в скута на Яшамару. Имаше нещо смразяващо в гласа му, но това не беше причината, поради която все още трепереше. Насилието, което преживяваше в главата си отново и отново. Кратките мигове на ударите, които и нанасяха, се прокрадваха пред съзнанието и като светкавици, дори когато очите и бяха широко отворени. Втрисаше я.
Яшамару галеше главата и, а тялото му беше съвсем неподвижно. Напрежението, нетърпението и Гневът сякаш пъплеха по кожата му.

- Мелиса. - Прошепна Яшамару. - Аз напускам кораба. Ще се видим по-късно. Имаш нужда от почивка, а аз имам няколко неща, които искам да свърша. До довечера.
Яшамару стана, наведе се и я целуна. Обичаше я толкова силно, но сега си беше намотал на пръста съвсем различно нещо.
Казе магът тръгна към изхода. Време беше да намери да намери един определен човек, който щеше да му е от ползва.