Покоите на императора

Покоите на Вайл бяха огромни и луксозни, което е съвсем нормално. В тях имаше много отделения, сред които фигурираха частен харем, два басейна - един студен и един горещ, легло можещо да побере над двадесет човека, с позлатени рамки и копринен балдахин, гостна стая с невиждани размери, библиотека и много други. Пред входната врата винаги стояха само двама пазачи. Но те бяха елитни и доверени хора на Вайл и всеки, който искаше да мине покрай тях трябваше да внимава.

Вайл - 59.

- Изглеждате в добро настроение тази сутрин, Ваша Светлост.
След тези свои думи кльощавият мъж се присви сякаш го бяха ударили с бич и се изниза с покорен поклон от солариума на императора.
Странно.
Рядко подчинените му си позволяваха подобни коментари. А днес му се случваше вече за трети път. Нима наистина изглеждаше в добро настроение? Нима наистина беше?
Съмняваше се, но явно на мода отново бяха изгрели ласкателствата.
А защо не? Нямаше закон, който да ги забранява. Просто Вайл мразеше подмазването. Лесно проникваше отвъд сухите и заучени реплики и често реагираше на тях леко...импулсивно.
Императорът излезе на централният балкон и студеният порив на вятъра разко го пое в обятията си и развя диво косата му. Погледът му неволно се заби в одавна изоставената и премоделирана дворцова градина. От пъстрите цветя и декоративните храсти, от овошните дръвчета, от равномерната и мека трева, не бе останал и спомен. На тяхно място се издигаха бараките и тренировъчните площадки, на които под зоркия поглед на капитана си, тренираха новобранците, които бяха пристигнали вчера от Лорион. Малко отвъд бараките като самотен паметник на миналото се издигаше едно черешово дърво, чиито голи клони тепърва започваха да напъпват от наближаващата Пролет. Вайл задържа погледа си на него и така неусетно мина цял час. Кихавицата му прекъсна унеса и той премига. Беше облечен съвсем леко, а и от известно време не беше помръдвал. Шансът да настине бе съвсем реален, а императорът мразеше да го Церят. Разваляше имиджа му на непоклатимо божество. Ха.
Задържайки тази мисъл, той влезе отново в покоите си. Денят беше млад, тепърва го чакаха хиляди задължения, в които влизаха досадното подпечатване на документи, изслушване на молби и оплаквания и какво ли още не. А и все още нямаше обнадеждаващи новини от Маунт Феруинд.
Потънал в мрачни мисли, Вайл почти се изненада когато постът пред вратата му изникна пред очите му. Мъжът, за сметка на това, пребледня и падна на колене бързо.
- Ъъ, Ваше Величество, един пратеник от Магическата Академия желае аудиенция с вас.
„Академията? Интересно.”
- Покани го да влезе.
Войникът отдаде чест и бързо изпълни заповедта.
Вайл посрещна въпросният пратеник в южната гостна. Не се изненада, че бяха пратили младок, най-вероятно ученик. Момчето беше сравнително високо, с късо подстригана кестенява коса и зелени очи. Най-вероятно бе симпатичен в женските очи. Пратеникът се поклони официално и доста елегантно, обаче не се представи. Невъзпитано от негова страна.
- Е? – Вайл губеше търпение, нямаше време за глупости.
Младежът продължи да мълчи известно време, втренчил възхитен поглед в него. Императорът присви леко очи. Имаше нещо в това момче...
- Някой казвал ли ви е, че изглеждате чудесно тази сутрин, Ваше Величество?
За миг падна черно перде пред очите му. Идваше му да извие врата на това хлапе или пък просто да го изпепели на място. Но го спря това, че не усети в тона му и грам подмазване.
А може би наистина изглеждаше по-добре от обичайно? В смисъл, онази вечер, лунното легло...Тези дни наистина се чувстваше в много по-добро настроение...Той премига и отново заби поглед в непознатия, който незнайно защо изглеждаше впечатлен и определено заинтригуван от реакцията му.
- Забравих да се представя, за което искрено се извинявам. Името ми е...Хавиер. - каза младока със странна крива усмивка. – Приятно ми е да се запознаем.
Паузата преди името...Фамилиярният тон...Този Хавиер явно се имаше за голяма работа. Или просто страдаше от някаква болест, която го правеше умствено изостанал. Вайл се усмихна и замълча. Хав отвърна на погледа му и продължи:
- Наистина исках да те видя. Искам да кажа... – тук явно реши да премълчи нещо. Императорът се зачуди дали този пред него не е случайно обърнал резбата. – Няма значение.
Вайл се изправи бавно от креслото и се приближи към Хавиер също толкова бавно. В следващият миг нахалният младеж беше облегнал гръб в стената и се бореше за въздух. Шията му бе притисната от дясната длан на императора и пръстите му безефекасно се опитваха да я освободят от желязната хватка.
- Пратеник казваш? Беше ми приятно...Хавиер. – делово каза Вайл и усили натиска. Само след секунди и...
Хавиер спря да се бори. Усмивката отново разкриви устните му.
- Виж. Няма нужда да убиваш момчето, не мислиш ли? Както казах, просто исках да те видя. Само толкова.
Вайл знаеше, че момчето няма как да говори, та то не можеше да си поеме и дъх. А говореше. Болезнената гримаса се беше заменила с иронична усмивка, това никак не беше реално. Отайка от магия не се разнасяше из въздуха.
Това беше твърде невъзможно!
- Кой си ти? – в гласа му нямаше и грам чувство.
- Просто вестител. И скитник. Амбиции за власт нямам и обожавам да гледам отстрани. Междудругото онази вечер в съня ти беше наистина приятна за наблюдание.
- През ключалката ли надничаше?
- Може и така да се каже. Какво мислиш да правиш с червенокосата?
- Да не би да е по вкуса ти? Бях останал с впечатлението, че си обратен.
- Не бих поел такъв риск...искам да кажа за първото. Второто пък е още по-малко вероятно. Но да оставим мен настрана. Знаеш, че краят наближава, нали?
- Има още време до тогава. Нямам намерение да ускорявам процеса.
- Пролетта те зове, а черешова завивка те чака. Поетично, не мислиш ли?
- Кой си ти? – повтори тихо императора.
Отговорът, който получи след това не го задоволи, но поне го заинтригува. Той заби погледа си в този на Хав един дълъг миг, после освободи хватката. Младежът веднага си пое хрипливо дъх и се огледа стреснато. Денят започваше интересно.

Вампирката взе стъкленицата й я изпи на екс . За част от минута Елиа беше онова сладко девойче , с русата дълга коса , покриваща целия й гръб и надолу . Момичето прокара езика си по зъбите и усети ,че са си върнали до някъде човешката форма , но отново бяха остри , а кожата й си беше върнала нормалния телесен цвят за човека . Елиа намести качулката си и покри цпочти цялото си лице . Виждаше само устата ти .
-Мисля , 4е е време да влезем .
Елиа не знаеше ввече какво да очаква от Вайл . Само знаеше , че иска да вкуси усните му , да прокара пръсти в косата му и да съобщи за новото в нея

Пред входа на покоите на императора ги пресрещнаха двамата гвардейци, които сега бяха на стража, а именно Хелен Медивъл и Лейвин Лий. Интересен факт бе, че именно две гвардейки заемаха поста да пазят покоите, явно другите бяха твърде заети със задачите си. Хелен измери Да'Фийр с подозрителен поглед и му каза:
- Ти трябва да си пратеникът от Източната Академия, но кое е това момиче с теб и защо крие лицето си?
Некромантът се усмихна и отговори:
- Тя е един вид моя...колежка. Идваме с различни цели, но не вярвам да е способна да нарани Негова Милост.
Другата гвардейки кимна:
- Разбира се, че не. Но въпросът е в това дали Негова Милост я очаква? Все пак Принцът на мрака тези дни е в крайно...избухливо настроение.
- По-скоро ми изглежда разколебан от нещо. - изкикоти се другата, но бързо млъкна, осъзнала, че си е разплела езика пред напълно непознати. Не бе хубаво да се клюкари за императора, като се имаше в предвид славата му. Елиа осъзна, че това е под влиянието на Да'Фийр, който лесно караше хората да се отпускат и да говорят каквото им е на мисъл. Интересно.
- Щом ти е колежка, нека влезе. - каза накрая Хелен, след кратък размисъл. - Но ти отговаряш за нея, така че ако направи някоя пакост гнева на Негово Величество ще се изсипе на твоите рамене.
- Честна сделка. - съгласи се Да'Фийр и вратата към покоите на Вайл се отвори от самосебе си.

/Опиши действията си, или поне част от тях. Имаш право на кратко свободно РП./

Двамата навлязоха в покойте му . В главата на Елиа навлязоха спомени от първия, втория , третия път . Усмихна се и каза:
-Да'Фийр преглагамм Вие първи да говорите с Вайл , защото благодарение на вас съм тук . Забравих да Вие се предствавя . Елисавела Вон Айзенберг , идваща от северната част .
След което момичето направи лек реверанс и влезе в една стая . Добре познаваше покойте му . В момента се намираше в кабинета му . Разглеждаше го с голямо любопитство . Спомни си как я учеше да се оправя с меча и това я изби на смях , но успя да се овладее . Не знаеше каква ще е реакцията му като разбере , че е вампир . Елиа се настани на стола за бюрото и взе една книга . Вампирката се зачете и усети как зъбите й започват да се удължават .. Но лицето и беше покрито изцяло , но тя някак успяваше да разчита буквите

Да'Фийр

Да’Фийр закрачи към гостната, където трябваше да го чака тъмния император, за който се носеха толкова приказки. Нямаше как да го види, но щеше да усети енергията му, аурата му, достатъчно ясно за да си изгради образ. Но друго го притесняваше. Открояващото се присъствие...чие беше? Вампирката, която бе срещнал на портите бе решила да изчака императора, но белокосият некромант незнаеше в какво настроение щеше да остане Негово Величество след като чуеше новините, които му носеше. Движеше се бавно, с плавни движения, които не предполагаха, че няма зрение. Сляп беше, но виждаше отвъд нещата, специално сега след като достигна последната степен...когато се запозна от първо лице с Косача. Тялото все още го болеше, новодобавените татуировки пулсираха с всеки удар на сърцето му. Болката бе изгаряща и така...благословена.
Едната му длан се протегна напред и напипа бравата на вратата към гостната. Хладен метален къс, отвъд който го чакаше предполагаемо най-великият мъж в Шелтър. Чудно какъв ли характер имаше? Как ли приемаше влиянието на Косача? Дали изобщо знаеше за съществуването му? Безброй въпроси без отговор. Той надигна другата си длан с намерение да почука на вратата, когато тя се отвори от самосебе си. Да'Фийр влезе бавно в стаята и се поклони кратко, но уважително.
- Ваша Милост.
Енергиите бушуваха в стаята. Черни, разкъсани, борещи се една с друга. Този мъж бе наранил Айви, но как бе възможно това, щом императорът видимо се бореше срещу себе си всеки един миг? Как му оставаше време за каквото и да е друго.
- Ти! – изненадата в аристократичният глас бе така осезаема, че за миг Да'Фийр онемя. Видимо императорът го познаваше, защото аура му се изви драстично, невярващо, изненадано и дори...хищно. Вайл в никакъв случай не бе недоволен, че некромантът е тук.
- Ако благоволите – да. – отвърна кратко Да'Фийр и си позволи лека усмивка. Мразеше да крие чувствата си и определено мразеше лицемерието, което така грубо разклащаше Баланса.
- Познавате се? – другият глас бе младежки, но все пак дълбок и звучен. Приятен. Интересна черупка бе намерило това...нещо.
- Непряко. – отвърна императорът и некромантът почти усещаше нетърпението му, като ловец, хванал на прицел плячката си. Нима именно той бе тази плячка? – Настани се удобно. Получих писмото на Майстора ти. Нямам търпение да чуя тези новини, които ми носиш и които са твърде опасни да се пратят по птица.
Да'Фийр кимна и почти веднага намери едно удобно меко кресло, на което се разположи. Усещаше погледите на другите двама върху себе си, изучаваха го, проникваха в съзнанието му, анализираха го. С опасни личности се бе забъркал, ако терминът «опасност» значеше нещо за него.
- Благодаря. – каза той, когато едно слугинче му донесе бокал с вино и чаша с бистра вода. Оставяйки виното на масата пред себе си, той отпи от хладната вода. Остана впечатлен, не навсякъде даваха такъв малък, но значителен избор на госта. Жестът бе наистина важен. Водата бе неделима част от баланса, есенция, която притежаваше всичко и се намираше във всичко. Виното бе изкривена версия, доведен брат, пиян баща и зла мащеха на тази есенция.
Императорът и странното присъствие мълчаха в очакване, стаята бе потънала в почти пълна тишина, нарушавана единствено от глухите и кратки звуци, напомнящи на Да'Фийр за търкането на два дървени материала един в друг. «Шах» - досети се той и пак се усмихна. Изчакваха да го заговори, докато си довършваха партията. Още от сега можеше да познае кой ще излезе победител. Звуците бяха неравномерно разпределени. Когато беше ред на императорът движението на избраната от него фигура бе бързо и уверено. Когато бе ред на «присъствието», звукът от преместената фигура се чуваше след време и понякога се усещаше колебанието зад действието.
Да'Фийр изчака завършека на партията преди да заговори. Наслаждаваше се на есенцията.
- Никога не ме е бивало в тази дяволска игра. – накрая се чу раздразненият глас на присъствието, а в мълчанието на Вайл не се усещаше и грам триумф. Дъската бе поместена и Да'Фийр отново усети погледите им върху себе си.
- В Изтокът се надига мрачна сила, Ваше Величество. Сила, достатъчна да накърни Баланса.
- Ти и Майсторът ти знете много добре, че вашият Баланс не е от привилегировано значение за мен, Да'Фийр.
Значи името му не бе тайна. Още един крайно любопитен факт. Некромантът отново си позволи кратка усмивка, докато усещаше как кръвтта му започва да кипи.
- Опасността не е за подценяване, Ваше Величество. Става въпрос за един от нашият орден...ренегат и отстъпник, който вдига значителна немъртва армия навсякъде където мине. Мощта му расте непрестанно. Крайната му цел, доколкото ни е известно, е да преобрази Шелтър.
Последва мълчание и Да'Фийр усети с вътрешния си взор гнева на императора. Гняв, породен от поредната пречка на прага му. Имаше цел зад всичо това, изведнъж осъзна некромантът. Грандиозна и светла цел...Цел, която...
Вайл рязко блокира мислите си. Портата на съзнанието му се затвори толкова рязко, че Да'Фийр почти почувства осезаема болка в слепочията си.
- Хубава идея, не мислиш ли?– в гласът на «черупката» имаше гордост, въпреки че видимо говореше пълни безсмислици. – Някои хора ще й се зарадват. Още по-интересното е, че не аз стоя зад нея.
- За твое щастие. – Вайл звучеше напълно спокоен, хладен и потънал в самоконтрола си. – Можеш да пратиш благодарности на Майстора си, Да'Фийр. Сега когато съм осведомен за този твой колега, империята няма да остане бездейна и неподготвена. Ако имаш това желание можеш да се възползваш от гостоприемството на Черната цитадела и да си отпочинеш до момента, в който си готов да поемеш по дългия път назад към Изтока.
- Наистина щедро предложение, Ваше Величество, но ще трябва да откажа. Задълженията ми ме зоват, нямам време за почивка.
- Добре тогава. Не се и съмнявам, че началникът на прислугата вече се е погрижил да възстанови провизиите ти.
Да'Фийр отново благодари и се изправи. Поклони се и тръгна към вратата. Работата му тък бе приключила.
- И още нещо. – чу се гласът на императорът зад него. «Започва се.» - усмихна се некромантът. «Сега ще разбера на какво се дължеше тази изненада и откъде ме познава.» - Приятен път. И наглеждайте добре новите си ученици. Ще имаме нужда от всеки добре подготвен некромант скоро време. Все пак точно вие знаете как да се противопоставим най-добре на ренегатът.
«Изненада» - помисли си Да'Фийр, докато излизаше от портите на Черната цитадела. Вайл се бе оказал много по-интригуваща личност, отколкото некромантът можеше да си представи. И определено щяха да се срещнат отново. И тогава срещата им щеше да е още по-интересна. Но другото присъствие...Ако Да'Фийр можеше да изптва страх, то сега би било подходящия момент.

Елиа отвори очи ,явно релаксираше . Чу как се отвориха портите на покойте му . Усети промяната на аурата му , която след известно време се стабилизира.Вайл , се намираще в гостоприемната с нещо. Това нещо , я отблъскваше . Караше всичко вампирско да се надига в нея . Бавно стана от стола и тръгна към вратата , водеша до Негова Светлост. Преди да отвори момичето прикри лицето си с качулката . Хвана бравата и я натисна надолу . От вратата се отдели скърцаш звук , който накара двамата седящи да се обърнат в негова посока . Елиа замрръзна на място . КАкво същност беше това нещо , аурата му беше на милиони километри разлика с тази на Вайл, поне така го чувстваще . Единствено нещо , успя да каже беше:
-Императоре .
Момичето с качулката не беше мърдало от няколко дълги минути.

Вайл - 60.

Вайл погледна с изненада към влязлата фигура. Незнаеше, че има и други гости, недвумислено бе заповядал никой да не го безпокои. Не бе в настроение за каквито и да е било глупости.
- Императоре. – гласът му бе съвсем познат.
- Елиа? – поредната изненада. След като Найт му бе съобщил за историята в Безкрайният лес, той ни най-малко не бе очаквал да я види отново.
Хавиер, Вайл бе решил да го нарича просто така, повдигна едната си вежда в израз на изненада, после въздъхна и стана бавно от креслото, което бе заел.
- Е, Вайл, ще се видим по-късно. Имам няколко неотложни дела, с които да се заема.
Императорът кимна и асасинът се закрачки изхода, като преди да излезе спря пред Елиа и се наведе да погледна под качулката й. Тя имаше достатъчно време да разучи чертите му. Въпросното смущаващо присъствие се оказа просто висок младеж с късо подстригана кестенява коса и зелени очи. Изглеждаше съвсем нормален – със симпатично излъчване и заинтригуван поглед, но аурата, която излъчваше крещеше на опасност. А и се обръщаше към императора по име. Който и да бе този тип, бе достатъчно опасен.
След малко Елиа и Вайл останаха сами в обширната и изискано обзаведена гостна.
- Какво те води насам? – попита императорът с обичайният си незаинтересован и напълно безразличен глас, докато й наливаше чаша с кърваво-червено вино, което веднага събуди друг глад в нея.

-Е Вайл , изненадан ли си от посещението ми . Не знаех как ще реагираш , с промяната , която стана с мен , но го приемаш добре .
На лицето й се плъзна една очарователна усмивка , на която почти никой не можеше да устой .Удължените и зъби блесната на луната светлина . Елиа свали робата си и остана по оскъдното си облекло . След което закрачи към Негово Величество . Отметна косата си назад . Спази някаква дистанция метър от него , защото не знаеше как ще реагира.
-Кой беше този тип . И за какво говореше Да'Фийр. Нещо не ми се връзват сметките ...
Каза тя и седна на близкото канапе , като бавно кръстоса краката си .
-Е Вайл , как върви управлението .

Вайл - 61.

Вайл мълчаливо седна срещу Елиа и се усмихна леко, докато го заливаха въпросите й. Известно време не каза нищо, а просто продължи да я гледа, съвсем безмълвно. Светло-зелените му очи не издаваха какво си мисли в момента.
- Пак ще те попитам, какво те води насам? - гласът му бе съвсем спокоен, дори можеше да се нарече мил.
Изненада беше, че успява пак да се връща към старите си навици, а именно да манипулира хората, все едно са игрални фигури върху шахматна дъска. Но незнаеше как да реагира на Елиа, която видимо не бе същата като преди.
А преди...просто я бе използвал за да зодоволи мъжките си нужди, което бе подло и крайно в негов стил. Както вече отдавна се бе убедил нямаше никога да изпитва чувства към която и да е. Просто бе пуст отвътре, напълно мъртъв и потънал в мрачната си идеология. Любов? Това бе емоция, която смяташе за глупава и крайно вредна и за това не си я позволяваше дори и за миг. Отново се бе затворил завинаги в себе си, въпреки че тези дни започваше да чувства едно познато колебание, което го смущаваше. Краят наближаваше и всичко, което можеше да го разсея трябваше да бъде премахнато, а Елиа може би беше точно това. Той погълна с поглед красивите й и бледи черти, гладните и изкусителни очи, леко разтворените й устни и бегло загатнатите остри зъбки, които се показваха от там. Както обикновено се бе облекла крайно оскъдно и той разшири усмивката си, докато чакаше отговора й.

-Идвам за нещо , което чакам отдавна . Може би месец , два. Още като ме видя знаеше защо съм тук . И да те помоля окроти си елитната стража на портите , защото щях да ги направя мои подчинени .
Елиа стана от канапето и след секунда беше седнала на облегалката на креслото му , естествено от дясната страна . След което бавно облиза устни и каза:
-Мислиш над нещо много задълбочено , да не идва края на света скъпи ми Господарю . Доколкото разбрах от некромана , това е последната ни среща . Нека я уползотворим подобаващо . Няма какво да губим . И в момента не мога да те превърна във вампир .
Девойчето заби бледочервения си поглед в неговия и зачака отговора му .

Вайл я придърпа в себе си на креслото й лицата им се озоваха на съвсем малко разстояние едно от друго.
- Моята малка арогантна Елиа. – каза той почти гальовно, чудейки се дали ще е по-лесно просто да я убие.
Очите й видимо горяха жадно за кръвтта му, а и за нещо друго. Той се замисли за всички жени, с които бе спал откакто бе станал владетел на Шелтър. Към някои бе изпитвал привързаност, към други просто увлечение, към трети – просто животински глад. Отново се почувства пуст отвътре и отдръпна лицето си назад, облягайки се на меката кадифена облегалка на креслото, неволно разкривайки вратът си пред очите на Елиа, която почувства неистово желание да забие зъбките си там. Всъщност за пръв път от малкия си опит като вампир, тя чувстваше толкова неконтролируем глад. Неслучайно Деф бе искал да вкуски аристократичната кръв на императора, пропита с древна магия и сила. Какво ли щеше да е чувството? Дали щеше да й даде нови сили? И дали Вайл би приел това нейно действие точно сега? Трябваше да реши бързо, но осъзна, че ако не се помести от него веднага, нямаше да може да спре хищническите си инстинкти и щеше да го захапе.

/Имаш само 2 избора:
1. Да се отдалечиш малко от Вайл и да не рискуваш да го захапеш.
2. Да останеш където и да си и се оставиш на инстинктите ти да те водят. Не се знае как ще реагира императора./

Елиа стана от него и седна леглото , като не спираше да го гледа .
-Скъпи ми Вайл , ще стане ли нещо , ако случаино те ухапя , защото просто , когато съм на милиметри разстояние от теб , всичко диво в мен се надига и не знам колко ще успея да се контролирам . Ще го приема като подарък за 17-ят ми рожден ден !
Момичето го каза толкова спокойно , все едно не е нищо , но поеюне искаше да се консолтира с него . Беше добър вампир . Чуваше кръвта му как блъска артерията му . Елиа прехапа устни , като притисна краката си .Искаше го , но явно нямашеда го има . Лицето и придоби една тъжна физиономия . Все едно беше дете , на което му бяха взели играчката .

Вайл - 62.

Вайл се надигна от стола и я погледна строго. Натъженият й поглед наистина би имал ефект, ако не бе хитра манипулация от нейна страна.
- Кръвтта ми в никакъв случай няма да ти подейства добре. - каза й той тихо. Не го интересуваше дали кръвтта му ще тече и дали някой ще я пие. Той се приближи бавно до нея. - Рожден ден казваш? Значи завинаги ще си останеш на 17. - последното не бе въпрос. В гласът му нямаше и грам чувство, но можеше да направи малък компромис за нея. Все пак я бе използвал съвсем безсрамно няколко пъти, въпреки че видимо й бе доставял удоволствие. Можеше да й дари част от кръвтта си, не виждаше проблем в това.
Вайл седна до нея(приемаме, че гостната е свързана с една от спалните, където има легло) и той почувства как гладът отново я завладява, а императорът изглежда нямаше нищо против да го захапе...
Тогава, съвсем на място, на вратата се почука и лицето на Вайл доби мрачен израз. Колко ли неочаквани гости щяха да го притесняват днес? Мразеше когато заповедите му не се изпълняваха. Той стана от леглото й се отдалечи от Елиа, която усети кратък прилив на магия и вратата се отвори от самосебе си. На входът стоеше един войник, който видимо се притисни като видя леда в очите на императора.
- Ваше Величество, нося новини от Маунт Феруинд! Победата е наша!
- Благодаря за добрата новина. - той се приближи до коленичилия мъж, извади меча от ножницата му и с плавно движение преряза гърлото му. Вестоносецът издаде няколко гъргорещи звука и дланите му инстинктивно се вдигнаха към прореза на гърлото му. Миг по-късно вече бе мъртъв и червената локва под тялото му боядисваше упорито скъпия килим. Вратата се затвори и скри грозната гледка, оставяйки я като предупредителен знак за следващия решил да прекрачи заповедите му.
- Та, докъде бяхме стигнали? - Вайл се обърна отново към Елиа и тя видя жажда за жестокост в очите му, която се конкурираше с нейната за кръв.

Когато др почука на вратаата Елиа изръмжа . Но след сцената , усмивката й отново се плъзна по лицето й . Хатресваше го такъв , безмилостен . Айзенберг се излегна на леглото и се облиза като каза:
-До момента , преди да се почука на вратата.
Поне за винаги щеше да си остане красива . От мисълта , че може би е бремена от него , я караше да се чувства страно . Все пак беше на 17 , забога . Мислеше да му сподели факта на сутринта. Вампирката не се почувства много конфортно легнала , за това просто стъпи на пода и го погледна . Елиа свали бюстието си , оставяйки само по сутиен . Девойчето продължваше да го гледа настоятелно . Вайл успя да забележи как зъбите й се удължиха , а очите й станаха по червени .

Вайл - 63.

Вайл задържа погледа си върху нея известно време, обмисляйки възможността да загуби част от времето си на това легло. После й каза съвсем сериозно:
- Сега не съм в настроение.
След тези хладни и доста неестествени думи, той се обърна и излезе от стаята, използвайки трупа пред нея като мостче над кървавата локва, попиваща в килима. Слугинчето, което бе сервирало вино и вода на Да'Фийр се приближи и погледа й мина съвсем незаинтересовано през вече изстиващото тяло. Не случайно Черната цитадела бе център на злото в Шелтър, дори прислужниците бяха свикнали с подобни гледки, специално в покоите на императора.
- Съобщи на сир Найт, че искам да го видя. - нареди й той и се запъти към западното крило, потънал в мрачни мисли. Влизайки в спалнята си, императорът съблече изисканите си черни дрехи и намери други, по-подходящи за път. Трябваше да посети Маунт Феруинд за да подсили влиянието си, да раздаде военни награди на изявилите се, да заздрави връзката между елфите и империята.
Въпреки изключително значимата победа, настроението му само се влошаваше. Съобщението на белокосият некромант бе обезпокояващо. Нямаше време за нови конфликти, но уви, те не се съобразяваха с него. Колкото и досадно да бе.
- Искали сте да ме видите, Ваше Величество. - чу той зад себе си познатият глас на Найт. Обръщайки се към него, Вайл закопча токата на колана си и препаса черната си катана на лявото си бедро.
- Маунт Феруинд е освободен, както вече сигурно знаеш. А на Изток се надига голяма сила, водена от некромант-психопат. - изцепи императорът набързо и неволно се ухили, разбивайки за миг имиджа си. Единственият му приятел, както и рицар, веднага долови за какво става въпрос.
- Знаеш, че ти пазя гърба, Вайл.
Винаги го наричаше по име когато бяха насаме, знаейки, че императорът понякога наистина има нужда от малко разнообразие и от човек, с който да говори като равен. Само понякога.
- Искам повече от теб. Искам когато дойде времето да забиеш стоманата си в този мой гръб.
Вайл се обърна към огледалото и прокара длан по едната си буза, където бе започнала да набива малко брада. Той се опъти към банята с твърдото намерение да я премахне. Найт го хвана за рамото и стисна силно. А силата на мечемайстора не бе за подценяване.
- Какво каза?! Повтори го! - в гласа на Найт се четеше неприкрит гняв. Вайл се обърна бавно и измери с поглед приятеля си. Найт веднага го пусна и се извини за тона, но в очите му продължаваше да пламти призрака на яростта.
- Найт...Това е заповед.
- Но защо? След като всичко това приключи, ти ще продължиш да управляваш. Ще...
- Няма да успея да се променя. Това е ясно като бял ден. От императора, който познаваш, остана единствено последната му цел. След нея, ще се превърна единствено в принца на мрака, който ще продължи да тормози Шелтър до края на дните си. Освен ако един доблестен рицар не прекрати тази тирания.

Няколко минути двамата излезнаха от солариума, поели официалните си роли.
- Ваше Величество, бих ви препоръчал да не се занимавате с тази вампирска твар, чиято аура усещам наблизо. - каза Найт почтително, а Вайл се обърна и повдигна вежда.
- Тя е безвредна спрямо мен.
Найт замълча, но в очите му се четеше "Не съвсем." Вайл го разбра напълно.
- Забравих да ви докладвам за завръщането на Дорнскейл. Довел е момчето на име Блейз, както му бяхте заповядали. Отвлекъл го е по време на едно от кратките отсъствия на Дред Безплтъния, който е имал задължение да участва в майсторското изпитание на един от учениците си, на име Аои.
- Типично в стил на Блъъд. Добре тогава, ще вземем Блейз с нас, опаковайките го като подарък...
- Подарък, Ваша Милост?
Вайл се усмихна леко и съвсем невесело.

Елиа й се ядоса и метна една от камите към вратата . След като се успокой и дойде на себе се тръгна към банята . Съблочаше дрехите си оставяйки пътечка . Бавно се потопи във водата като се опитваше да игнорира фактта , че Вайл я е оставил . Вампирката се облегна на стената на басейна й се замисли за нещо . Императорът като умреше какво щеше да стане с наследника му . Кой щеше да управлява и най-важното какво щеше да прави тя . Той й действаше като наркотик . Не можеше без него . Елиа беше потънала толкова дълбоко в мислите си , че вече духом не беше в Цитаделата , а някъде в пространството . Тялото й стоеше все така отпуснато . Лунната светлина галеше голото й тял , карайки го да изглежда още по-уникално , отвсякога .

След няколко часа Елиа излезе от водата и се загърна в една кърпа . Момичето взе цигарите си и излезе на терасата и отново седна на обичайното си място . Парапета . Извади една цигара и я запали . Бавно си дърпаше , докато не свърши ! След което я загаси в пепелника и отново влезе в покойте . Отвори гардероба и си облече роклята и обувките , които намери вътре . Отново излезе на терасата , като решеше косите си . Лекият ветрец помагаше , за по-бързото й изсушаване . След около 20-тина минути беше готова . Черната й коса се спускаше по целия й гръб . Елиа седна на парапета й усети как продължава да се трансформира и да се връща във вампир . Сетивата й се изостриха . Усещаше млада кръв на около . Притежателят и беше момиче , младо . Явно беше дошла при Вайл . Някак кръвта й имаше собствено мислене . Звучеше й леко странно , но беше факт . Трябваше да намери това момиче й да опита от тази кръв . Вампирката влезе в за сетен път в покойте и тръгна към вратите . Те се отвориха и тя продължи надолу по коридорите , търсейки тялото , което държеше тази закускаата й .

Инстинктите й я водеха и тя не след дълго откри каквото търсеше. Зад един ъгъл забеляза две фигури, които се бяха гушнали. Момичето бе с гръб към нея, а тя бе прикрита от сенките, които бяха превзели коридорите на Черната цитадела.
Непознатата бе в обятията на...онази черупка, която бе срещнала по-рано в покоите на императора. Интересно, май плячката й бе открадната от друг хищник, който излъчваше доста опасна аура.

/Реши какво ще правиш, дали ще ги оставиш или ще предприемеш нещо и пиши в коридорите./

Никога не бе успявала да запомни разположението на стаите в Покоите на императора,единствената стая, до която знаеше, как да стигне бе спалнята му.Момичето вървеше малко по-бъзо от обикновено,косите й се мяткаха над талията й след всяка стъпка.Усещаше погледа му впит в нея,усещаше аурата,дъхът му..
Кейт стигна до стаята и се обърна към него,впитите му в нея изомрудени очи я караха да настръхва.Вдигна плавно едната си ръка докосвайки кожата по лицето му..Студените й пръсти преминаха по дължината му,по устните му - с неописуема нежност и отпусна ръката си.
-Толкова много исках да те видя и да разбера,какво се случва в Лорион.Усетих нещо странно във въздуха там,нещо не толкова опасно,но странно,което с всяка минута набираше скорост.Има ли от какво да се страхувам?-попита момичето с кадифения си глас,прорязващ поглед право в очите му,ако мислеше да я лъже-нямаше да успее..обезоръжен бе спрямо това.Седна на края на леглото му,преплете пръсти в косите си отмятайки я назад,а тя непокорно отново се спусна по тялото й..Точно в този момент разбираше,колко по-сигурна се чувства в присъствието му.Имаше и странното чувство,че е единственият,който може да я разбере и то без думи,само погледът й говореше,как се чувства в момента..Изглеждаше така,сякаш бе от порцелан..Същевременно толкова красива и секси,но и в някакъв друг аспект толкова нежна и крехка.Приличаше на кукличка,нереално сините й очи и дългата й черна коса бяха идеалната причина всеки да си мисли за нея точно по този начин,доближаваха се до истината от части.Всичко в нея бушуваше..Краката не бе скръстила,този път коленете й бяха сближени,а тънките токчета на ходилата й бяха на около 20 сантиметра разстояние едно срещу друго.С ръце се бе подпряла на матрака и всъщност това бе главно опората,на която се държеше.Френският й маникюр по сатенените му чаршафи се открояваше идеално,галейки кожата по ръцете й.Бе обърнала погледа си към него и просто го чакаше да й каже,че всичко ще е наред и че няма смисъл да се притеснява...Незнаеше дали този път ще му повярва,колкото и да искаше да го чуе..

Вайл - 66.

Вайл просто мълчеше и я гледаше. Наистина не се бяха виждали цяла вечност. А сега имаше чувството, че всичко си беше като преди. Кейтлин бе една от малкото личности, с които можеше да е спокоен и на които можеше да има доверие. Зачуди се, дали не е намерила някой сериозен мъж, който да се грижи за нея? Все пак тя бе истинксо съкровище, не само на външен вид. Мисълта го зачовърка и той се опита да я пренебрегне. Не беше честно от негова страна да я ревнува, като се има в предвид неговият начин на живот през последните месеци. Което му напомни за Айви и клинът, който тя бе забила в стените му. Той отново отмести поглед към Кейт. Изглеждаше му толкова уязвима и крехка в момента, че първичната му реакция бе да я поеме в обятията си. Тялото му неволно се беше стегнало след допира й. Чувайки въпросът й, той се усмихна небрежно.
- Всичко е под контрол. - каза го уверено и хладнокръвно, чудейки се дали е истина. Лорион щеше да падне, това бе неизбежно. За Бароустоун имаше съмнения. Скоро Илиос щеше да е под обсада, а некромантът, който бе начело на тази огромна сила, щеше да дойде сам при него. Тогава всичко щеше да се реши. Вайл усети как нетърпението и гневът започват да се натрупват в него, но ги пренебрегна. - Нямаш причина да се страхуваш, за каквото и да е.
За какво можеше да се страхува? За него? Това бе невъзможно. Въпреки че той бе забелязал в нея тази тенденция, да действа нелогично спрямо него. Все пак той отблъскваше хората. Не ги караше да се "притесняват" за него.
- Но нека зарежем тази тема. Кажи ми нещо за себе си. Имам нужда да избягам от задълженията си точно сега.
Тя продъжлаваше да се седи така небрежно отпусната на леглото му, че чак го предизвикваше.

Кейт преплете пръсти в неговите и го придърпа към себе си.Излъга я с неговото "Всичко под контрол",със сигурност нищо не беше под контрол усещаше напрежението в него,гнева,съмненията..От нея нищо не можеше да скрие дори в бездънните си изомрудени очи.Момичето прехапа устни в усмивка.Със сигурност тя можеше да го накара да забрави за задълженията си,но въпреки всичко се тревожеше за него.Не искаше да му се случи нищо,въпреки че знаеше,че това не е лесно,тя бе наясно и че в такива моменти това би могло да се случи,тя не го искаше.Реши да го остави за по-късно,личеше му,че не иска да говори за това.Тя се изправи и обви ръце около вратът му,впи нежно устните си в неговите,после целувката й стана по-страстна.Усети как косата й се плъзва по ръцете му,усети допира на кожата му по своята.Отдели за кратко устните си от неговите и го погледна с красивите си сини очи.Да,беше сигурна,че наистина обича този човек по адски странен начин,но все пак го обича..
-Около мен новостите не са много,все по-сложно става да влизам в Цитаделата,явно доста момичета се опитват да го правят,изтъркали са ми номерата,въпреки че според стражите ти съм по-убедителна от тях..-засмя се момичето и отново го целуна,оставяйки го без дъх.
-Помниш ли първият път,в който ме видя?-попита Кейт и прокара езика си по горната устна прехапвайки отново устните си в чаровната усмивка,която само тя умееше да прави по този начин-Тогава ми бе дал пръстенът си,къде е той сега?

Вайл - 67.

- Твърде много ми тежи по време на битка. - отговори той. - И евентуално загубих навик да го нося.
Той се отдалечи от нея, осъзнавайки по този начин хладът на стаята, и се приближи към високо махагоново шкафче. Извади от там въпросният пръстен и го завъртя в дясната си длан, забил поглед в него, потънал в спомени за миг. Тежкото златно украшение бе донякъде семпло, с изключение на всеченият по протежението му дракон, гербът на императора. Вайл отново се приближи към Кейт и отмести един паднал върху красивото й лице кичур. После хвана едната й длан и постави пръстена там.
- Задръж го. Така или иначе няма да ми трябва скоро.
След тази нетипична проява на сантименталност, той се наведе и я целуна по устните леко, минавайки нежно с длан по шията й. После се отдръпна от нея и каза:
- Надявам да се видим отново, Кейт.
След тази странна реплика, той отново се отдалечи от нея и още един път изпи чертите й с поглед, преди да излезе от стаята. Сложи хладната маска на лицето си. Чакаше го неотложна работа. След като се справеше с този "Найтен Деф", който си позволяваше да проваля плановете му, щеше да дойде и последната му битка. Не искаше да въвлича никой в нея. Но сигурно щеше да въвлече цял Шелтър. Неволно се зарови в съзнанието си, търсейки източници на човечност. Скоро щеше да му трябва. С усмивка откри, че все пак има такива.

Той винаги си отиваше...Винаги предприемаше крайните си решения с хладнокръвие и никога не мислеше,как би се почувствала тя,ако го изгуби.Да го попита за тази битка още веднъж нямаше възможност,той си бе отишъл и само пръстенът оставен в ръцете й,бе физически,остатъка й от него.
Стисна очи,нямаше да пророни сълзите си напразно за пореден път,знаеше,че е такъв,просто надеждата й да се промени заради нея,колкото и невъзможна да изглеждаше този път наистина се срути.Отвори красивите си сини очи и наниза пръстенът му на една златна верижка,закачайки го на вратът си,след това се изправи скована от внезапният студ и несигурност обливайки я в празната стая.отвори рязко вратата и тръгна по коридорчето към портите в началото на покоите му.Отвори внимателно вратата,явно наистина след гнева прииждат примирението и болката.
Найт може би го разчете в изражението й,във влажните й очи.Точно това примирение,което никога преди не се бе чело в тях.Тръгна бавно по коридора с, въпреки всичко ,високо вдигната глава.Все така впила поглед в нищетата на тавана по коридорите на Цитаделата,безмълвно,сякаш беше празна от вътре,сякаш някой бе откраднал душата й и я бе оставил единствено с празнотата,болката..
Момичето се опомни скоро,намираше се в някакъв коридор,в който нямаше спомен да се бе намирала никога досега.Просто се изкачваше по безкрайни стъпала..Без цел,посока или здрав разум..Усети,нечие присъствие бе толкова бегло,че дори незнаеше дали е на човек.Седна на стъпалото,след това на което бе стъпила и не издържа.От очите й се отрониха кристални съзли разливащи се по пода,оставяйки следи по него,а неестественото присъствие,което усети бегло сега усещаше по-близо до себе си.Завъртя се с ужас и видя...

Кейтлин се обърна рязко и видя една сенчеста фигура, която постепенно се приближаваше. Присъствието наистина бе странно. Не можеше да се опише. Бе едва доловимо и все пак осезаемо. Тя не успя да разчете нищо от аурата. Постепенно сенките разкриха фигурата на младо момиче, може би 13 или 14 годишно, облечено в дълга зелена рокля. Лицето й бе изключително красиво, с благородни и някак си носталгични черти, косата й се стелеше по нежните й оголени рамене и по гърба й. А очите й светеха с така познат изумруден блясък. За момент Кейт и непознатата само се гледаха, после момичето се приближи още малко към нея, с плаха и все пак уверена походка и седна на стъпалото до нея.
- Хей...добре ли си? – попита момичето тихо и загрижено и положи ръце в скута си, вперила загрижен поглед в Кейт. – Кой те разстрои така?

» Покоите на Едуард
» Покоите на Кариен
» Покоите на султана
» Покоите на Себастиан Дефиън
» Покоите на Мелиса Стормкроу