Улиците

Улиците на Бедняшкия квартал са мрачни, мръсни, опасни. Въртят се на зиг-заг и са много. Идеални са за крадци и убийци. Из тях сноват групички бандити под прикритието на мирни граждани. Лоша работа е д се мотаеш безцелно из тях.

Сенките винаги бяха били негови приятели, или по-скоро съюзници. Приятели...виж, тази дума никога не бе имала значението, което й придаваха останалите хора. Сенчестата фигура гледаше през отворения прозорец на таванската стаичка, а морския бриз от време на време развяваше сивото й наметало. Колко време бе минало? Четири години? Пет? Не беше в негов стил да не помни подобни неща, поне не и умишлено.
- Спри да го мислиш. - чу се женски глас зад него. - Остави го зад гърба си. Той би искал това.
- Не.
- Не?
- Би го казал, но не би го искал.
Дред притвори прозореца и бавно се обърна към Сакура, която бе седнала на леглото. Косата й се спускаше свободно по раменете и гърба й. Черните й очи го гледаха с разбирането и съжалението, което той бе започнал да приема.
- И все пак...не го мисли. - каза тя и се отпусна назад върху твърдият матрак. Той отново се обърна към прозореца. Бурята бе отминала. Беше доловил нещо в нея...нещо...фамилиарно. Но така и не бе разбрал какво.
- Дориан...откога е така? - попита той, сам изненадан от въпроса си. Сакура не му отвърна веднага и в стаичката се чуваше само спокойното и дишане. Не беше заспала, ритъма на вдишванията и издишванията не беше чак толкова симетричен и плавен.
- От преди година. - тонът й криеше раздразнението й.
Бурята беше наистина величествена и страшна по своему. А момчето просто бе стояло на прозореца и безмълвно я бе гледало, без намек от страх, дори когато една мълния едва не бе влезла при него. Не беше трепнал, не беше издал и звук.
- Не виждам защо си изненадан. - сарказмът в думите й беше ясно доловим. - Мисля, че е наследил повече от теб.
Последното бе казано с любов, а може би и с малко страх. Трябваше да спре да обръща внимание на тези детайли, но навиците умираха трудно.
Нима Дориан наистина бе наследил повече от него? Това определено не бе нещо, за което да се радва. Дори подсъзнателно не изпитваше удоволствие от този факт. Но все още имаше надежда за момчето. Стига животът да му предложеше повече възможности да избира.
- Какво ще правим сега? - Сакура недвумислено се опитваше да прекъсне мислите му. Той се обърна отново към нея. Не носеше "качулката". Времето, когато не бе имал желание да я сваля бе отминало, но сега се налагаше да я носи. Или може би не, все още не го беше решил.
- Шелтър се е променил. Всички протестираха срещу Принца на мрака и неговият Приказен век, сега когато го няма, светът е като едно лъскава ябълка с гнила сърцевина. Тези Петаци...Орденът на Светлината...всичко това не води на добро.
- Ще се намесваш ли?

Самотна къща в един от бедните квартали на Лорион. Град на крадци и обирджий, но и на честни и подчтени хора.
Седеше той сам в тъмнината взиращ се в дъното на душата си. Търсейки лек на болеста си търсейки отговори за неща които нямаха такива.
Вдигна главата си ноща през прозореца бе прекрасна гледаше небето и знаеше че тя ще дойде за това се бе овързал с метални вериги.
Знаеше че тя ще го разруши и ще го възроди. Ето я задаваше се зад един мрачен облак бяла като снеговете на Демерион и също толкова разрушаваща.
Облакът изчезна пълнолунието освети стаята през порозореца. Очите му почервеняха той знаеше какво ще стане и не можеше да се бори с болеста си.
Отпусна се и се отдаде на мрака който нахлу в него както войните на Анил'те щурмуваха замак на ереси. Той се променяше кости се трошеха
растяха нови плът разпадаща и растяща на ново козина и нокти като готварски ножове очи почервеняли жадни за кръв. Той изпадна в безсъзнание
вече не бе човек нямаше контрол върху тялото си животинското в него бе наделяло болеста му ..... бе го победила за поредно пълнолуние.
Веригите издрънчаха на земята разпаднали се на парчета, а в края на Лорион се чу мощен вълчи вой. Един лорионски страж падна от стола си
стреснат изплашен терперещ в студената зимна нощ. Тя тичаше ... тичаше с всички сили тичаше искаше да го спаси имаше надежда
имаше надежда да го спаси. Сълзи капеха и се превръщаха в ледени диаманти пръскащи се в черния Лорионски паваж. От другата страна
той разрушаваше всичките мебели в къщата си жаден ... за кръв и плът. Тя Принцеса .... Принцесата на крадците разби ключалката и влезна.
Погледна го както и той нея течаха му лиги от устата, а формата му бе отвратителна. Но тя го обичаше ... толкова много не можеше да спре тук
не и преди да е опитала. Направи крачка напред затвори вратата след себе си още една и се приближи до него погали го по вълчето лице.Той ...
започна да плаче имаше светлина в него макар и малко разраси се битка между него и болеста му. Тя го гледаше с навлажнените си очи.
Паднаха дрехи разкъсани на земята кръвта и се пръсна по стените. Той бе загубил битката си, а болеста му изяде любовта на живота му. Миг по-късно
окървавен и потънал в тъмнината без капчица надежда танцуващ с животинските си ножове сред лорионската стража бе убил няколко вече. В далечината проблесна
стрелец обхванал с ръката си сребърна стрела. Ловец на вълци тя го прониза и той падна на земята болеста се изпари разядена от среброто. Чустваше как
истиваха крайниците му, а той плачеше за изгубената си любов . Спомени нахълтаха в главата му щасливи моменти когато бяха заедно.
"Запознаха се в "Ножница" тя бе най-красивата сервитиорка в кръчмат, а той бе бард. Няколко вечери по-късно танцуваха под слънчевата светлина
в един от парковете. Радоста им бе неизмерима" Горяха го още бе жив сребарната стрела не бе го убила напълно. Всичко се разпадаше, а последната му мисъл бе колко много я обичаше.

» Улиците
» Улиците
» Улиците
» Улиците
» Улиците