Пътеките На Мрака

Дълги пътища отвърдявани със стотици години. Търговски пътища наречени Пътеките на Мрака заради кланицата преди сто години. Когато голям търговски керван пазен от шестотин човека бе нападнат от бандити и хората казват че кръв се леела из тези пътеки. Толкова много кръв че можело да се къпеш в нея.

След като излезнах от Ковачницата се запътих към пазача Хорин. Улиците бяха тихи само аз и падащите снежинки издаваха звуци. Снежинките които валяха се разтапяха в момента в който докоснат земята. Явно жежките летни дни още си казваха думата върху земята. Лек зимен вятър хмм или може би по точно есенен защото в него долавях нотка топлина енергия. Ходих около двадесет минути да стигна до поста на Хорин. Огромната градска порта се бе изправила пред мен готова да ме изяде. Необърнах голямо внимание повече ме заинтересува самият младеж който пазеше портата. Един от най-огромните берсекари които бях виждал приближих се към него и кимнах с глава за поздрав. Той отвърна същото, но явно нямаше желание да говори с мен за това аз започнах разговора.
-Добър вечер пазачо Майстор Ковача Кинул ме изпраща. Търся информация за двама бандити които най-вероятно са откраднали неговите провизий. /Лека усмивка капна на лицето на пазача след няколко секундно чакане и оглеждане от негова страна той ми отвърна.
-Аз съм Хорин тези бандити трябва да са някъде в радиус на пет-шест километра около града. Но неможем да ги хванем цялата градска войска се подготвя за нападение. За това неможем да се справим с тези двамата. /Аз кимнах с разбиране и отвърнах.
-Добре аз ще ги потърся. /Той махна с ръка и градските порти започнаха да се отварят. Сега наистина сякаш искаха да ме изядът. Аз минах през тях оказах се на една пътека продължих по нея. В далечината чух как глутница вълци вият. Виеха сякаш бяха в разгара на лова си. Сякаш гонеха голяма сочна сърна или елен из гората с пълна скорост, а водачът им се бе спрял да нададе боен вик. Да даде знак на останалите да пресрещнат плячаката. Гонейки я из храсталаци и покрай дървета неспирайки се пред нищо. Вълците бяха моята страст спомнямси когато бях малък. На няколко години баща ми и аз отидохме в гората на лов. До като аз подготвях огнището той ловеше елен. Тогава в този ден когато бях останал сам и животът ми можеше да свърши там. Бях нападнат от един крокодил или поне тай го нарече баща ми. Тогава в този ден Сребристият Зъб спаси животът ми. Аз го бях кръстил тай защото когато нападна крокодила и заби зъбите си в очите му. Тогава видях зъбите му прекраси и бели като луната. Само един се различаваше и блещукаше като сребро. Когато баща ми се върна му разказах случката, а той ми се изсмя и каза "това е само въображението ти още си малък". Но аз вярвах в тази история и когато вълците пееха душата ми се изпълваше със сили. Бях ужасно радостен за това повдигнах главата си за да се опитам да изрева като тях и тогава го видях. Бях потресен неможех до побръдна сякаш стотици години неспирна битка бях водил. Сякаш хилядолетия на ред небях побръдвал, а сега се опитвах да го направя. Тялото ми парализирано от това което виждаха очите ми. Легенда се носеше и в този момент тя преблесна в главата ми. Легедна която бях чувал стотици пъти и все пак тръпки ме побиваха когато я чувах. Когато все могъщия Олаф бил човек един от най-голямите Берсекари. Най-чистият и най-съвершеният берсерк той се биел постояно. Независимо от деня и ноща яроста му не свършвала. Тогава той се изправил срещу старият бог на войната Сифир Олиар. Битката била невероятна и масивна толкова огромна че половината шелтър бил разрушен за няколко часа. След няколко седмична битка богът паднал на колене пред все могъщия Олаф и го моли за прошка. Но ново възстаналият бог него помилвал и отсекъл главата му. Тогава боговете се разярили и отнели човешкото тяло на Олаф и го направили бог. За да водят битка срещу него тогава когато Олаф умрял и се издигал на горе към небесата. Окото му блеснало в небето чисто червено кървясало или разярено всеки го разбира по различен смисъл. Но изводът е един когато Окото На Олаф проблесне в небето всички берсекари из Шелтър ще получат невероятна мощ и ще се задвижът из Шелтър за да го превземат. Да го обиденят в едно да издигнат загубената през Приказният Век империя. Неочаквах Окото да се появи поне не и в този си живот. Треперех целият незнаех какво да правя дали да се върна в града или да продължа. Дали да разочеровам учителя си отново или да продължа мисията и да загубя шанса си да се надигна с братята си и да нападнем Шелтър. Побързах на пред решението ми бе готово ще изпълня мисията и ще тичам назад. Ходих бързо, но също внимавах каде стъпвам и се опитвах по тихо да го правя за да неме забележат. Вече няколко часа се лутах почти нищо не открих дори и следи от тях. Наблежих региона в който започва планинската верига Егните. Там имаше пещера която се носеха слухове че е прокълната вовеки веков. Аз не съм суеверен за да вярвам в тези неща. В далечината пещерата не изглеждаше кой знае какво. Когато се приближих бях потресен входът към нея бе меко казано огромен. Беше като паст на лъв огладнял при това. Входът бе дълъг и водеше на някъде, но аз забелязах нещо което ме заинтересува. Видях светлинка в далечината на тази паст. Влезнах и продължих на долу към тази светлинка. Стъпвах с минимален шум колкото ми бе достъпно. След десет или двадесет минути неможах да преценя колко време бе минало. Още мислех за Окото На Олаф. Стигнах до светлинката в дъното на този мрачен тунел и видях .....

Огледах цялата обстановка и леко приклекнах на земята да отпочина за миг. През това време премислих нещата ако са двама нападатели трябваше да имат шпионин из търговските конвой. Поне това бе първоначалната мисъл лека се надигнах и влезнах в залата тихишком. Мисля че мога да победя трима Окото На Олаф грееше над мен неможех да загубия. Това разказваше легендата, но понякога те лъжат немисля обаче че тази бе лъжа. Влезнах в залата и огледах всички детайли на около по тавана имаше камени висулки издърпах няколко от въжетата които използвах с маскировката си. Закачих три от тях за висулките тай че да несе забелязват на пръв път. Бях изготвил капан, но имах и оправдание имах мисъл която можеше да ме спаси от голяма битка. Можеше да успея да ги убия един по един без нито един от тях да заподозре. Игра на маски си мислех аз. Чух гласове които се приближаваха и седнах край огъня започнах да се правя че си топля ръцете. След като влезнеха щях да сложа маската и да се правя на челнат в стената. Те наближаваха и наближаваха бях готов да изправя психиката си срещу тяхната независимо какви бяха.

"Гилдия На Крадците" "Хахаха това са те те са мойте хора те ще умрат ще ги убия сега или никога" Беше първата ми мисъл когато ги видях "Знаят за окото хаахах" фанатичен смях изпълни съзнанието ми. Това ще ми помогне те започнаха да ми задават въпроси не бяха много добре въоражени, но трябваше да си спечеля време за да успея да пусна висулките. Изправих се на крака и наведох глава.
-Извинете ме господа аз.... аз съм Лейг Соул. Пътувам от Пустинята На Алдеон към град Демерион. Търговец съм пътят ми бе дълъг и тази пещера ми се стори прекрасно място за ноща. Ако неме желаете в нея ще си отида. Извинявам се отново мислех че няма никой незнам от колко време патувам и колко още трябва да пътувам изгубих се из патеките в гората. /"хахахаха ха ха ха" демоничен смях пак изпълни мислите ми " това трябва да свърши работа представих се като пълен нещасник ще се хванат и ще умрат хаха ха ха ха ха" гледах ги как се приближват към мен усмихвайки се. Сигорно си мислеха как ще ме убият и ще откраднат това което имам. Няма да стане ще умрат в мойте ръце сега само след миг един единствен миг щяха да влезнат в капана ми. Оръжието бе готово и двете бяха готови нямаше да избягат дори и Огненият Чук На Разрухата да не свърши работа. Второто ще ги убие, а нишката за висулките бе в другата ми ръка готова да я дръпна във всеки момент .

Стоях и гледах паниката на тримата крадци които трябваше да убия. Бях напълно спокоен въпреки че до преди миг очите ми светеха от ярост. Сега бях потънал в защитата на спокойствието. Изчаквах те да направят първият ход гледах по-малкиа от тримата или както те го нарекоха Тоул. Той бе хванал един лък изработен от дълга дъбовадръжка и мисля че е с жилезна лесна. Стрелата бе с двойно острие и четворка пера той опъна лъка срещу мен. Прицели се и изстреля към мен в миг преди да стреля аз пуснах връзката която държах за висулките на тавана в пещерата. Истрелях се в страни той зареди втората си стрела. Беше бърз но не достатъчно стрелата която истреля се заби в коженото ми наметало аз се пресегнах и скъсах наметалото от гърба си. Това разкри пълния ми снаряд зениците на тримата се разшириха не вярваха на това което виждат. До като бяха в шок свалих оръжието си и го забих в земята пред мен. Местоположението ми бе точно срещу огнището от двете страни на търговската раница имаше две шишета. Стар алкохол който бармъна в Демерион се канеше да изхвърли. Каза ми че този алкохол е от далечно море, но Демерионците не го обичали и той беше принуден да го изхвърли. Каза ми че моряците са го пиели и много от тях умирали от него, а името на тази напитка бе Черния Коч. Високото съдържание на химикали в него го правеше лесно запалим това бе моята цел. Свалих шишетата и започнах да пия от едното, а другото оставих на земята и взех нишката за висулките. Виждах как Тоул се готви за следващия си изстрел, но аз действах бързо. Дръпнах нишката и висулките започнаха да валят от тавана. Плювнах алкохола в огъня с всичка сила по посока към крадците. Огъня който се издигна запали висулките които падаха, а аз на свой ред замахнах с Огнения Чук На Разрухата и разбих няколко от висулките. Десетки или стотици малки камъчета горящи се изстреляха към бандитите. Напълних устата си с второто шишенце и бях готов да плювна когато усетих нещо в рамото си. "хахаха я виж ти неса били толкова слаби" помислих си и се загледах в стрелата забита в рамото ми забодена в коста ми. Усещах тъпа болка сякаш ме болеше зъб ударих с пръст стрелата и тя се откъсна от кожата в която се бе забила. Настроението ми се промени драстично като летна буря за няколко мига се разярих и изплюх алкохола който глътнах към тях. До като те бяха заслепени от светлината на огъня аз бръкнах в джоба си и се изплюх върху рамото си точно където е раната. Слюнката на човек съдържа бактерий който уничтожават микробите и е отровна ако я използвате върху рана на друг човек. Върху моята слюнката ми щеше да убие ненужните бактерий и да ми спре кръвта която се лееше. Бръкнах в джоба си и извадих една гъба за разлика от всички останали тази гъбабе червена. Червена като Окото На Олаф. Когато бях малък бащата ми показа същата каза че са много редък сорт гъби. Гъби със свойството да ме разярят и да изпадна е Ярост без да съм повишил адренаина в тялото си. Леко отхапах от нея на три пъти и усетих силата. Цялото ми тяло изстръпна кръвта ми забушува из тялото като торнадо из морето. За миг притворих очите си и ги отворих изпаднах в бесъзнание невиждах и нечувах нищо забравих всичко и се отпуснах на яроста............ Събудих се бях потънал в кръв цялото ми тяло дрехи кожа всичко бе в кръв. Бях мъртав ?? или жив ??? незнаех нечуствах нищо и неможех да помръдна какво бе станало незнаех и непомнех.

Кръвта капеше от мен търговските ми дрехи бяха омазани с кръв моя и на моя враг Тоул за който съм сигорен че е мъртъв. "Хмм умрял разкъсан явно гъбата е по-силна от колкото предполагах" помислих си. Може би вълкът го беше разкъсал, но как е качил ръката там ?? бе другият въпрос. Бях изтощен много изтощен, но не трябваше да спирам тук. Трябваше да изпълня мисията трябваше да помогна на Демерионците на моите братя берсекари. Трябва да изпълня целта си и да занеса заготовките за оръжията и да тръгна с тях. Вълкът той можеше да ми помогне веднъш ме бе спасил и втори път би го направил. Тръгнах по следите му или поне това което бе оставил. Няколко дестки метра ходих и стигнах до една голяма величествена статуя. Бях чувал за нея из търговските кервани легендата разказва че тази статуя е още от времето на старите богове. Преди Вайл да превземе Шелтър още в младините на самия свят. Когато боговете се разхождали из земята сред простолюдието. Тогава съществували хора които можели да говорят с животните и да магията на природата. Хора които можели да взимат част от животните и да се превръщат в тях. Величествени хора които били наименовани Полу Богове. Боговете за миг спрели тяхната вечна битка и погледнали към техните синове и дъщери. Решили да издигнат турнир и да видят кой полу бог е по силен кое животно ще стане цар на Животинското царство в Шелтър. Вечната им слава щяла да се носи из Шелтър, а статуята която щяли да издигнат в тяхна чест щяла да е вечна. Аз стоях пред тази статуя. Когато турнирът започнал всичките четирнадесет полу бога се събрали на Арената. Някой казват че това е същата арена която се намира в Демерион. Двубоите започнали първият били изправени мечка и нейния спътник Сорън срещу гарвън и неговия спътник Шяръл. Няколко секундният двубой завършил с победа на Гарвъна който пирувал с очите на мечката. Вторият двубой крокодил и спътника му Ярин срещу прилеп и спътничката Слимира победител Крокодила който размазъл прилепа и спътничката му в стената с първата си атака. Другите участници неси ги спомнях точно, но легендата гласеше че когато Влъкът и неговия спътник Силвер Фанг се изправил срещу Лъвът и неговия спътник Кейшън Сирям. Вълкът победил никой незнае как битката била толкова бърза че хората наблюдаващи я невидяли кога двамата противника се нападнали. Видяли само победителя Вълкът се издигнал като Крал На Висчки В Животинското Царство. Сега аз стоях пред тази статуя потънал в легендата. Гледах я гледах Сливер Фанг висок мъж със слабо телосложение, но висок от колана му се спускаше къс меч той бе приклекнал и бе прегърнал приятеля си който според легендата бил с име Вестителя На Луната. Гледах двамата прегърнати и усмихнати приятели за винаги бяха те. Докато се взирах в тях и бях потънал в мислите си в главата ми се разпя терти глас който неможех да спра.

"Ние сме всетители на светлината"
"Ние сме тези които идват с луната"
"Ние сме тези които трябва да последваш"
"Когато кръв закапе от луната сила ти ще получиш"
"Глутницата ще поведеш"
"Врагът ще изядеш"

Бях припаднал ??? какво се бе случило ?? незнаех лежах пред статуята незнаех какво бе станало. Чуствах болка огромна болка рамото ми, но за моя радост кръвотечението бе спряло и раната бе започнала да се регенерира. Огледах се наоколо и се изправих забелязах стъпките на вълка и пак ги последвах. До като ходих на пред пред мен изгря пълнолунието. Моята любима пълна луна усмихнах се и поклоних пред нея отдадох и почит какъвто бих отдал единствено на кралица. Луната беше моята страст пълнолунието винаги ме правеше щаслив. Както и сега усмихвах се въпреки че незнаех каде съм или каде отивам смърт или живот ще имам след малко. Дали щях да преживея тази нощ нямаше значение за мен. Аз се усмихвах и бях истински радостен ходих на пред няколко минути. Стигнах до езерото и там видях вълка който следвах той пиеше вода. От езерото, а луната се отразяваше в него. Той се обърна към мен погледна мен и сякаш се усмихна. В този миг предният му ляв крак се превърна в човешка ръка. Той отскубна сребърния си зъб и леко по леко започна да се превръща в човек. Десният крак после тялото главата и краката. Сега пред мен стоеше човек обвит във вълча кожа държащ дълга пръчка със сребърния меч на върха и. Сребърния меч на Силвер Фанг веднага го познах нямаше как да забравя това нещо.

Аз ... Аз не вярвах незнаех какво да кажа чуството бе прекрасно никога не бях изпитвал такова нещо. Сякаш тялото ми се прероди вече не усещах почти никаква болка от гъбата или раните ми от онези нещастници. Но по важното легендата бе жива пред мен дивата природа бе жива Полу Боговете не бяха мит. А аз срещах този който трябва Силвер Фанг казваха че той е най-вишия Берсерк из легендите. Можеш ли да науча нещо от него можеше ли той да ми отдаде тази чест. Незнаех какво да кажа той не спираше да повтаря че старата кръв зове. Но следващите му думи разбрах напълно искаше да каже че аз или някой друг от младото поколение е предводителят. Новият Силвер Фанг новият Полу Бог който ще доведе новата ера на Берсекарите. Този който ще ни поведе и ще смаже Шелтър като бубулечка този който ще подчини всички какт Императора Вайл бе сторил. Застиналото му лице леко ме стресна, но разчетох в него че май говори за мен. Аз човекът на който кръвната линия идва от много по-стари времена от колкото самият аз предполагах. Дефактно Португас.Д.Асе е бил само началото на прераждането след това другата генерация се е подобрила до като са стигнали до мен ? Това ли искаше той да каже на мен. След миг осъзнах че той пита моето име паднах на колене и ударих гллавата си в земята. Явно имаше камък кръвта ми започна да се стича от челото ми. Аз непомръднах не показах слабост главата ми бе наведена на долу, а капки кръв капеха върху камъка и се плискаха на хиляди малки парченца. Коленете ми бяха сгънати на зад и бях седнал върху тях. Потрепнах когато осъзнах че той чака отговор от мен вдигнах главата си и го погледнах очите му бяха като пълнолуние. Грееха викаха мен и ме очакваха за момент помислих че може да ме погълне не че нямаше да се радвам да бъда част от тази легенда.
-Олаф.Д.Асе велики владетелю на вълците вие който се носите из хилядолетията вие който служите на нашия господар. /Изправих се и се приближих към него коленичих отново и целунах нозете му.
-Какво желаете да изпълня за вас господарю на пълнолунието вие който се реете с вълчите стада вие който викате луните светлини.

-Моя път ли ? /Зачудих се.
-Но не ли е това моята същност и моят път да срещна вас и да ме обучите?
-Не ли е това което трябваше да ми поднесе съдбата.
-Не трябваше ли вие да ме издигнете за да стана силен. Да покажете пътят ми този по който да тръгна. Да разнеса яроста си из Шелтър да покажа силата на легендата силата на старата кръв която се лее из вените ми. Да покажа че мога да се издигна по на горе от Португас.Д.Асе. Да накарам духовете на моите прадеди да се гордеят с мен. / Зачудих се на глас зорките очи на вълкът се разшириха. Всички ми обърнаха внимание сякаш това ги бе превъзбудило или незнам точно, но те гледаха в мен. Истрих лицето си и тръснах ръката си от която исхвърчаха капки кръв. Разбивайки се в земята те се пръснаха на хиляди парченца. Лицето ми се покри с кръв. Кръв която Шелтър ще пожелае някой ден. Свалих оръжието си от гърба си и го забих пред мен в земята.
-Кое ще тъжи на съвестта ми господарю Силвер ?

Стисках сребърния зъб здраво за да него загубя. Тръгнах по вълчя вой там някаде в далечината луната огря пътя ми. Разтворих ръката си за да погледна отново зъба и чак сега забелязах. През него минаваше сребърна нишка която се бе оплела около ръката ми. Отплетох нишката и закачих зъба си за върта си стана като амулет. Продължавах по пътя си видях едно листо което наподобяваше лечбна билка която майка ми слагаше когато паднех и си ужулвах коляното. Откъснах листенце и го сложих на челото си което бе спряло да кърви, но раната щеше да е грозна за това сложих листенцето трябваше да премахне всичко. Нов вълчи вой озори нощната тишина. Беше по близо и по близо оскорих крачка за да стигна по бързо. Ако имах късмет щях да се приберя до сутринта. Пред мен се издигна пещерата отново зейнала сякаш ще ме изяде. Минах през входа и продължих на пред извадих оръжието си и се приготвих забой този път трябваше да се справя без яроста си.

Огледах се наоколо почти нищо неме впечатли. Разтършувах се из багажа в пещерната зала, но почти нищо не намерих. Крадени оръжия няколк билки и храна. Взех факлата и продължих по пътеката на долу която бе осеяна с редици страни камъни.